Серия
Хрониките на Амбър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Courts of Chaos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 86 гласа)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни. Царството на хаоса

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №5. Роман.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 10

Страници: 159. Цена: 39.00 лв.

 

Roger Zelazny. Courts of chaos

© 1985 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994


По-долу е показана статията за Царството на Хаоса от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Царството на Хаоса
The Courts of Chaos
Автор Роджър Зелазни
Първо издание 1978 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр фентъзи
Вид роман
Поредица Хрониките на Амбър
Предходна Ръката на Оберон
Следваща Козовете на съдбата

„Царството на Хаоса“ (на английски: The Courts of Chaos) е петата книга от поредицата фентъзи романи на Роджър ЗелазниХрониките на Амбър“. Издадена е през 1978 г.Това е последната книга, чийто разказвач е Корун. Той най-накрая разбира за всички тайни планове на братята и сестрите си. Среща се със сина си – Мерлин, и помага за възстановяването на реда между Царството на хаоса и самия Амбър.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Ръката на Оберон Хрониките на Амбър Козовете на съдбата

I

… Амбър: висок и бляскав върху Колвир в средата на деня. Черен път: нисък и застрашителен през Гарнат на юг към Хаоса. Аз: нервно крача насам-натам, като от време на време спирам в библиотеката на двореца да попрочета нещо. Вратата на тази библиотека: затворена и залостена.

Вбесеният принц на Амбър седна зад бюрото и отново съсредоточи вниманието си върху отворената книга. На вратата се почука.

— Махай се! — извиках аз.

— Коруин, аз съм — Рандъм. Хайде, отвори. Нося ти дори обяд.

— Един момент.

Станах, заобиколих бюрото и прекосих стаята. Рандъм кимна, щом му отворих. Носеше поднос, който остави върху малка масичка, близо до бюрото.

— Много храна си донесъл — отбелязах.

— И аз съм гладен.

— Ами действай тогава.

Той ме послуша. Наряза месото и ми подаде едно парче, заедно с филия хляб. После наля вино. Седнахме и започнахме да се храним.

— Знам, че все още си бесен… — обади се след известно време Рандъм.

— А ти не си ли?

— Е, аз вероятно вече съм свикнал донякъде. Не знам. И все пак… Да. Беше доста безцеремонен, нали?

— Безцеремонен? — Отпих голяма глътка от виното. — Също като едно време. Дори по-зле. Действително бях почнал да го харесвам, докато се преструваше на Ганелон. А сега, като пое отново нещата в свои ръце, пак е така деспотичен, както винаги — даде ни купища нареждания, които не си направи труда да обясни и отново изчезна.

— Каза, че скоро ще се свърже с нас.

— Предполагам, че и предишния път е имал подобни намерения.

— Не съм чак толкова сигурен.

— А не даде и никакви обяснения за досегашното си отсъствие. Всъщност, на практика той не ни разкри нищо.

— Вероятно има свои основания за това.

— Започвам да си задавам един въпрос, Рандъм. Смяташ ли, че е възможно умът му вече да отслабва?

— Беше му достатъчно силен, за да те заблуди.

— С комбинация от животинска подлост и умение да се преобразява.

— И все пак успя, нали?

— Да. Успя.

— Коруин, а не ти ли се струва, че не желаеш той да разполага с ефективен план, че не искаш той да се окаже прав?

— Това е нелепо. Аз не по-малко от всеки друг искам тази каша да се оправи.

— Да, но като че ли предпочиташ отговорът да дойде от другаде.

— Накъде биеш?

— Ти отказваш да му се довериш.

— Признавам. Не съм го виждал — като него самия — от дяволски много време и…

Рандъм поклати глава.

— Нямах това предвид. Ти се дразниш от самото му завръщане. Прав ли съм? Надявал си се да не го видим никога повече.

Извърнах поглед.

— Май е така — отвърнах накрая. — Но не заради освободения трон или поне не само заради него. Причината е в татко, Рандъм. В него самия. Това е всичко.

— Знам — кимна той. — Ала трябва да признаеш, че преметна Бранд, което не беше никак лесно. Все още се удивлявам на изкусните му номера, с които накара теб да донесеш онази ръка от Тир-на Ногт и по някакъв начин подтикна мен да я дам на Бенедикт, погрижи се Бенедикт да се намира точно където трябва в нужния момент, така че всичко да стане както е искал и накрая си върна Рубина. Пък и все още е по-добър от нас в играта със Сенките. Управляваше ги от самия връх на Колвир, когато ни заведе до първичния Лабиринт. Аз не мога да направя това. Нито ти. И успя да надвие Жерар. Не ми се вярва умът му да отслабва. Мисля, че много добре знае какво върши и независимо дали това ни харесва или не, смятам, че той е единственият, който може да се справи със сегашното положение.

— Опитваш се да ми кажеш, че трябва да му вярвам ли?

— Опитвам се да ти кажа, че нямаш никакъв избор.

Въздъхнах.

— Предполагам, че си прав. Няма смисъл да се чувствам огорчен. И все пак…

— Безпокои те заповедта за нападение, нали?

— Да, освен всичко друго. Ако изчакаме повече, Бенедикт ще може да събере по-голяма войска. Три дена съвсем не са достатъчни, за да се подготви за подобно нещо. Особено, когато знаем толкова малко за врага.

— Може и да не е така. Той разговаря много дълго с Бенедикт насаме.

— И това, също. Тези отделни нареждания. Цялата тази тайнственост… Явно не желае да ни се довери повече, отколкото е необходимо.

Рандъм се засмя. Аз също.

— Хубаво — кимнах. — Вероятно и аз така бих постъпил. Но три дена подготовка за война… — поклатих глава. — Дано наистина знае нещо, което на нас ни е неизвестно.

— Имам чувството, че това ще бъде по-скоро еднократно нападение, а не война.

— Само дето не си направи труда да ни обясни какво ще нападаме.

Рандъм вдигна рамене и си сипа още вино.

— Може би ще ни каже, когато се върне. Ти не си получил някакви специални нареждания, нали?

— Само да стоя и да чакам. А ти?

Той поклати глава.

— На мен ми каза, че като му дойде времето, ще разбера. Поне се е разбрал с Джулиан, казал му е да държи отредите си в пълна готовност.

— Оо? Те не са ли в Ардън?

Рандъм кимна.

— Кога е наредил това? — поинтересувах се аз.

— След като ти си тръгна. Прехвърли Джулиан тук с неговата Фигура, за да му даде нареждания и после двамата заедно потеглиха на коне. Чух татко да казва, че донякъде ще язди с него.

— По източния склон на Колвир ли тръгнаха?

— Да. Аз ги изпратих.

— Интересно. Какво още съм пропуснал?

Той се размърда в стола си.

— Това, което ме тревожи. След като татко се качи на коня и махна за довиждане, изведнъж се обърна към мен и каза: „Дръж Мартин под око.“

— И нищо повече?

— Нищо. Но докато го казваше, се смееше.

— Просто естествено подозрение към новодошлия, предполагам.

— Тогава защо се смееше?

— Предавам се.

Отрязах си парче сирене и го изядох.

— Може да се окаже, обаче — продължих след това, — че идеята не е лоша. Нищо чудно да не го е казал от подозрителност. Възможно е да смята, че Мартин има нужда да бъде защитен от нещо. Или пък и двете. Или нито едното. Знаеш го какъв е понякога.

Рандъм се изправи.

— Не бях помислил за тази възможност. Ела с мен сега, а? Цяла сутрин седиш тук, горе.

— Добре. — Станах и пристегнах Грейсуондир. — Къде е Мартин, между другото?

— Оставих го на първия етаж. Разговаряше с Жерар.

— Значи е в добри ръце. Жерар тук ли ще остане или ще се върне при флота?

— Не знам. Той не желае да обсъжда дадените му нареждания.

Излязохме от библиотеката и се запътихме към стълбището.

Докато слизахме, долових отдолу неясен шум и ускорих крачка.

Погледнах над перилата и видях при входа на тронната зала групичка стражи, сред които се извисяваше едрата фигура на Жерар. Всички бяха обърнати с гръб към нас. Прескочих наведнъж последните няколко стъпала. Рандъм беше недалеч зад мен.

Запробивах си път.

— Какво става, Жерар? — попитах.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна той. — Виж сам. Но не може да се влезе.

Жерар се дръпна встрани и аз направих крачка напред. После още една. И толкова. Сякаш се сблъсках с леко еластична и напълно невидима стена. А зад нея видях гледка, която стегна спомените и чувствата ми на възел. Вкамених се, страхът ме хвана за гърлото и обездвижи ръцете ми. Това не беше някакъв мръсен номер.

Мартин, усмихнат, все още държеше в лявата си ръка някаква Фигура, а Бенедикт — очевидно наскоро повикан — стоеше пред него. Наблизо, върху по-високата част от пода, до трона, се намираше някакво момиче, което беше с гръб към нас. Изглежда двамата мъже разговаряха, но не можех да чуя думите.

Накрая Бенедикт се обърна и като че ли каза нещо на момичето. След малко тя сякаш му отговори. Мартин се отдръпна и мина от лявата й страна. Докато момичето говореше, Бенедикт също се качи горе. Тогава успях да видя лицето й. Те продължаваха да разговарят.

— Момичето ми се вижда някак познато — обади се Жерар, който бе пристъпил напред и сега стоеше до мен.

— Може да си я мернал, когато мина покрай нас в деня, в който умря Ерик — предположих аз. — Това е Дара.

Чух го как рязко си пое дъх.

— Дара! — възкликна той. — Значи ти… — гласът му заглъхна.

— Не съм лъгал. Тя съществува.

— Мартин! — извика Рандъм, който се бе приближил от дясната ми страна. — Мартин! Какво става?

Не последва отговор.

— Мисля, че не може да те чуе — рече Жерар. — Изглежда тази бариера ни изолира напълно.

Рандъм се опита да мине със сила напред, ръцете му заблъскаха нещо невидимо.

— Хайде всички заедно да го бутнем — предложи той.

Пак тръгнах напред. Жерар също натисна невидимата стена с цялата си тежест.

След около половин минута без никакъв успех, аз се отказах.

— Няма смисъл. Не можем да минем.

— Каква е тази проклетия? — попита Рандъм. — Какво ни спира…

Имах известни подозрения — нищо повече, обаче — за това какво ставаше, може би. И то само, защото сцената ми се струваше смътно позната. Ала сега… Сега посегнах към ножницата, за да се уверя, че Грейсуондир е още там.

Там беше.

Тогава как можех да си обясня присъствието на неповторимия ми меч, с ясно различимата резба по острието, увиснал във въздуха там, където изведнъж се бе появил, без нищо да го държи, съвсем близо до трона, с връх, който едва докосваше гърлото на Дара?

Не можех да си го обясня.

Но всичко прекалено много напомняше за случилото се през онази нощ в града на сънищата в небето, Тир-на Ногт, за да бъде просто съвпадение. Тук отсъстваха допълненията — мракът, объркването, плътните сенки, бурните чувства, които бях изпитвал — и все пак сцената беше почти същата, като през онази нощ. Много приличаше. Но не бе съвсем точно подобие. Стойката на Бенедикт беше по-различна, той се намираше по-назад, тялото му бе наведено под друг ъгъл. Не можех да чета по устните на Дара, но се питах дали тя задава същите странни въпроси. Съмнявах се. Разиграващата се сцена — подобна и все пак различна от преживяната от мен — вероятно е била оцветена в предишния случай — ако изобщо имаше някаква връзка с него — от ефектите, предизвикани тогава от силите на Тир-на Ногт върху съзнанието ми.

— Коруин — обади се Рандъм, — това там пред нея ми прилича на Грейсуондир.

— Нали? — откликнах аз. — Но както виждаш, той ми виси на кръста.

— Не е възможно да има друг като него… нали? Ти разбираш ли какво става?

— Започва да ми се струва, че може и да разбирам. Ала нищо не мога да направя, за да го спра.

Изведнъж мечът на Бенедикт изскочи от ножницата си и влезе в стълкновение с онзи, който толкова приличаше на моя. За миг Бенедикт поведе бой с невидим противник.

— Дай му да разбере, Бенедикт! — извика Рандъм.

— Няма как да стане — казах му аз. — След малко той ще загуби ръката си.

— Откъде знаеш? — попита Жерар.

— По някакъв начин аз съм човекът, който се бие с него — обясних. — Това е другата страна на моето преживяване в Тир-на Ногт. Не знам как е успял да го постигне, но на тази цена татко си върна Рубина.

— Нищо не разбирам — поклати глава Жерар.

Въздъхнах.

— Няма да твърдя, че ми е ясно как го е направил — рекох. — Но не бихме могли да влезем, докато оттам не изчезнат две неща.

— Какви две неща?

— Гледай само.

Бенедикт бе преместил меча си в другата ръка. Блестящата му протеза се стрелна напред и се вкопчи в невидима цел. Двата меча се парираха взаимно, сключени под натиск, а върховете им плавно се движеха към тавана. Дясната ръка на Бенедикт продължаваше да стиска.

Изведнъж Грейсуондир се освободи и бързо замахна. Той нанесе ужасен удар по дясната ръка на Бенедикт, точно на мястото, където започваше протезата. Тогава Бенедикт се извъртя и за няколко мига действията му бяха скрити от нашите погледи.

После отново се обърна и падна на едно коляно. Лявата му ръка стискаше остатъка от дясната. Протезата висеше във въздуха близо до Грейсуондир. Тя се отдалечаваше от Бенедикт и се спускаше надолу, заедно с меча. Когато и двата предмета стигнаха до пода, те не се удариха в повърхността му, а преминаха през него и изчезнаха.

Политнах напред, с мъка запазих равновесие и влязох в тронната зала. Бариерата я нямаше.

Мартин и Дара първи се втурнаха към Бенедикт. Дара вече бе откъснала парче от наметалото си и превързваше раната, когато Жерар, Рандъм и аз стигнахме до тях.

Рандъм хвана Мартин за рамото и го обърна към себе си.

— Какво става? — попита той.

— Дара… Дара ми каза, че иска да види Амбър — обясни Мартин. — И тъй като вече живея тук, аз се съгласих да я пренеса и да я разведа наоколо. После…

— Да я пренесеш ли? Имаш предвид с Фигура?

— Ами… да.

— Твоята или нейната?

Мартин започна да хапе долната си устна.

— Ами, виждаш ли…

— Дай ми тази колода — нареди Рандъм и дръпна кутийката от колана на Мартин. Отвори я и се зае да разглежда картите.

— После реших да кажа на Бенедикт, тъй като той се интересуваше от нея — продължи Мартин. — Бенедикт пожела да дойде и да я види…

— Какво е това, дявол да го вземе? — възкликна Рандъм. — Тук има твоя и нейна Фигура, както и една на някакъв човек, когото никога досега не съм виждал! Откъде си ги взел?

— Дай да ги погледна — обадих се аз.

Той ми подаде трите карти.

— Е? — попита. — Бранд ли ги е правил? Той е единственият сега, който знае как се изработват Фигури.

— Никога не бих се доближил до Бранд — обади се Мартин, — освен, за да го убия.

Но аз вече знаех, че не са правени от Бранд. Просто не бяха в неговия стил. Нито пък напомняха стила на някого, когото познавах. Ала в този момент мислите ми не се въртяха чак толкова около стила. Те бяха заети по-скоро с чертите на третия човек, за когото Рандъм каза, че никога досега не го е виждал. Аз го бях виждал. От картата ме гледаше лицето на младежа, който се бе приближил към мен в Царството на хаоса с арбалет в ръка, познал ме бе и се бе отказал да стреля.

Протегнах напред Фигурата.

— Мартин, кой е това?

— Човекът, който направи тези допълнителни Фигури — обясни той. — Добави една и на себе си, след като вече се беше захванал. Не знам как се казва. Той е приятел на Дара.

— Лъжеш — обвини го Рандъм.

— Нека тогава Дара да ни каже — реших аз и се обърнах към нея.

Тя все още стоеше на колене до Бенедикт, макар че бе приключила с превръзката и той вече се изправяше.

— Какво ще кажеш за това? — размахах картата към нея. — Кой е този човек?

Дара погледна картата, после вдигна очи към мен. Усмихна се.

— Наистина ли не знаеш?

— Щях ли да питам иначе?

— Тогава погледни пак, а след това иди да се видиш в огледалото. Той е твой син, както и мой. Казва се Мерлин.

Не се поддавам лесно на шок, но в случая нямаше нищо лесно. Зави ми се свят. Но умът ми бързо пресмяташе. При съответните разлики във времето, всичко това беше възможно.

— Дара — промълвих с мъка, — какво всъщност искаш?

— Казах ти, когато минавах през Лабиринта, че Амбър трябва да бъде унищожен. Искам само да участвам пълноценно в това.

— Ти ще заемеш старата ми килия — заявих аз. — Не, другата до нея. Стража!

— Коруин, не избързвай — намеси се Бенедикт, като се изправи на крака. — Нещата съвсем не са толкова лоши, колкото изглеждат. Тя може всичко да обясни.

— Тогава да започва веднага.

— Не. Насаме. Само семейството.

Отпратих със знак стражите, които се бяха приближили при моя вик.

— Добре. Да отидем в някоя от стаите на горния етаж.

Бенедикт кимна, а Дара го подхвана за лявата ръка. Рандъм, Жерар, Мартин и аз ги последвахме навън. Хвърлих още един поглед назад, към празното място, където видението ми бе станало реалност. Така стояха нещата.