Серия
Китайски загадки (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chinese Bell Murders, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 21 гласа)
Сканиране и разпознаване
Красно

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

НАРОДНА КУЛТУРА, СОФИЯ 1987

Липсват всички картинки.


(img:Image20.gif)

КАРТА НА ПУЯН

1. Трибунал: А — Съдебна зала В — Лична резиденция на съдията С — Приемна зала

2. Военен гарнизон

3. Храм на бога на града

4. Храм на Конфуцин

5. Храм на бога на войната

6. Кула на барабана

7. Кула на камбаната

8. Затвор

9. Площадка за екзекуции

10. Улица на полумесеца

11. Къща на госпожа Лян

12. Храм на всеобятното милосърдие

13. Чифлик на Лин Фан

14. Храм на отвъдното проникновение

15. Къща на Лин Фан

16. Канал

17. Къща на генерал Бао

18. Къща на съдията Ван

19. Къща на водача на гилдия Лин

20. Къща на водача на гилдия Хуан

21. Ресторант „Павилион на морския жерав“

22. Рибен пазар

Глава първа
СТРАННИТЕ ПРЕЖИВЯВАНИЯ НА ЕДИН КОЛЕКЦИОНЕР В АНТИКВАРЕН МАГАЗИН;
СЪДИЯТА ДИ ПОЕМА УПРАВЛЕНИЕТО НА ПУЯН

Съдията е длъжен да бъде майка и баща на хората, да насърчава честните и добрите, болните и старите да подпомага.

Макар и да отсъжда строги наказания, не да поправя — да предотвратява, е дългът му.

Изминаха шест години, откак се оттеглих от преуспяващата фирма за търговия на чай, останала наследство от баща ми, и се уединих на спокойствие във вилата си отвъд източната градска порта. Тук най-сетне намерих време да се отдам изцяло на любимите си занимание — колекциониране на предмети, свързани с извършването и разкриването на различни престъпления.

Тъй като славната ни династия Мин беше въдворила ред и спокойствие в империята, насилията и престъпленията в наши дни бяха станали рядкост и аз бързо стигнах до извода, че ако искам да се сдобия със сведения за разни тайнствени злодеяния и остроумното им разгадаване от прозорливи управители-съдии, трябва да се обърна към миналото. Увлечен от интересните си проучвания, с течение на годините неусетно събрах забележителна колекция от автентични документи, отнасящи се до прочути криминални дела, оръжия, използувани за жестоки убийства, стари инструменти за извършване на обири и многобройни други реликви, свързани с историята на престъпността.

Една от най-скъпоценните ми придобивки беше съдийско чукче[1] — продълговато парче от черно сандалово дърво, — принадлежало преди много столетия на съдията Ди, нашия прославен майстор на съдебните разкрития. Върху чукчето бяха гравирани стиховете, цитирани по-горе. Според запазените писмени документи съдията Ди винаги го е използувал, когато е оглавявал заседанията на трибунала, за да му напомня то за неговите свещени задължения към държавата и народа.

Цитирам стиховете по памет, защото вече не разполагам с това чукче. Ужасното премеждие, което преживях това лято преди около два месеца, ме накара да изоставя завинаги криминологичните си проучвания и да се разделя с цялата си колекция от реликви, свързани с кървави злодеяния от миналото. Сега съм се захванал да колекционирам предмети от сиво-зелен порцелан и намирам това спокойно занимание във висша степен подходящо за моята поначало миролюбива- природа.

Има обаче още нещо, което трябва да сторя, преди действително да заживея спокойно: да се отърва от всички натрапчиви спомени, които и до днес смущават съня ми. За да се освободя от постоянните кошмари, ми е необходимо да споделя странните загадки, разбудени пред мене по един тъй тайнствен начин. Тогава — и само тогава — ще мога да забравя завинаги страшната преживелица, която ме разтърси жестоко и ме доведе до ръба на безумието.

Днес, в тази изключително хубава есенна утрин, седях в изисканата си градинска беседка и се любувах на грацията на моите две любими наложници, които подреждаха хризантеми с нежните си ръце. Сред тази ведра и спокойна обстановка се осмелих най-сетне да върна мислите си назад към оня съдбовен ден.

Деветият ден от осмата луна ще остане завинаги запечатан в паметта ми. Беше късно следобед. Още по пладне приличаше жестоко, а по-късно зноят дори се усили. През целия ден се усещах угнетен и неспокоен и най-после реших да се поразходя с паланкина си. Когато носачите ме запитаха къде искам да отида, без да се замисля, им казах да ме отнесат в антикварния магазин на Лиу.

Този магазин носи гръмкото название „Златният дракон“ и се намира срещу храма на Конфуций. Собственикът Лиу е алчен мошеник, но с положителност си разбира от работата и често ми намира интересни антикварни рядкости, свързани с извършването и разкриването из различни престъпления. Прекарвал съм много щастливи часове в този пълен с любопитни вещи магазин.

Когато влязох, заварих само помощника на Лиу. Тон ми каза, че господарят му не се чувствувал добре — бил на горния етаж в стаята, където държеше най-ценните си предмети. Намерих го там в кисело настроение. Оплакваше се от главоболие. Беше затворил кепенците на прозорците с надеждата да се спаси от задушаващата жега. В полумрака познатата стая ми се стори чужда и враждебна и понечих да си тръгна на часа. Но като си помислих за горещината навън, реших да поостана и да помоля Лиу да ми покаже някои неща. И така, седнах в широкото кресло и енергично размахах пред лицето си ветрилото от щъркелови пера.

Лиу измърмори нещо в смисъл, че няма интересни неща за показване. След като лениво се поогледа наоколо, измъкна от един ъгъл огледало, прикрепено към лакирана с червен лак подставка, и го сложи на масата пред мене.

Когато забърса прахта, видях, че това е най-обикновено огледало от полирано сребро, монтирано върху квадратна кутия. Такива огледала използуват висшите чиновници, за да нагласяват на главите си служебните копринени шапки. Ако се съдеше по ситните пукнатини, които покриваха лакираната рамка, предметът беше доста стар. Но, общо взето, беше съвсем обикновен и нямаше стойност за един колекционер.

Внезапно обаче погледът ми се спря на една редица от дребни йероглифи, инкрустирали със сребро по продължение на рамката. Наведох се напред и прочетох:

„Собственост на служебната резиденция на Ди, Пуян“

Едва успях да потисна възклицанието на изненада и радост. Защото това огледало е могло да бъде притежание само на славния съдия Ди и на никой друг! Спомних си, че според запазените древни писмена по време на службата си в Пуян съдията Ди е разнищил с необикновена вещина най-малко три тайнствени престъпления. Само че за жалост подробностите около тези негови подвизи не бяха стигнали до наши дни. Тъй като фамилията Ди не се среща често, беше сигурно, че това огледало е принадлежало именно на съдията Ди.

Изведнъж се оживих. Вътрешно благослових невежеството на Лиу, което му беше попречило да разпознае тази безценна реликва, спомен за един от най-великите детективи, живели някога в Китай.

Придадох си равнодушен вид, настаних се обратно в креслото и помолих Лиу да ми донесе чаша чай. Щом той слезе долу, скочих п наведен над огледалото, започнах нетърпеливо да го изучавам. Като дръпнах чекмеджето на кутията, видях в него сдиплена съдийска шапка от черна коприна.

Разгънах внимателно прогнилия плат. От диплите му се посипа ситен прах. Тук-там шапката бе проядена от молците, но още не се беше разпаднала. С благоговение я поех в треперещите си ръце. С тази именно шапка великият съдия Ди беше ръководил заседанията на трибунала!

Само великото Небе знае какъв греховен порив ме накара да вдигна тази скъпоценна реликва и да я поставя на собствената си недостойна глава. Погледнах се в огледалото, за да видя как ми стои. Тъй като с годилите полираната повърхност на огледалото беше потъмняла, тя отрази само една мрачна сянка. Но изведнъж сянката придоби определена форма. Видях съвсем непознато, изпито лице, което ме гледаше с пламтящи очи.

В същия миг в ушите ми отекна оглушителен гръм, всичко потъмня, стори ми се, че пропадам в бездънна пропаст. Загубих представа за време и място.

По едно време осъзнах, че плувам през гъсти облаци, които постепенно придобиваха човешки очертания. Съзрях смътния силует на голо момиче. Някакъв мъж, чието лице не можех да видя, грубо се опитваше да го насили. Исках да се притека на помощ, но не можех да помръдна. Исках да извикам, но от устата ми не излизаше никакъв звук. И тогава преминах през безкраен низ от преживявания, които караха косата ми да настръхва. Бях ту безпомощен наблюдател, гу изтезавана жертва.

Когато започнах бавно да потъвам в мъртвата, зловонна вода на някакво блато, на помощ ми се притекоха две миловидни девойки, които смътно ми напомниха за моите две любими наложници. Но точно когато се готвех да се вкопча в протегнатите им ръце, мощна вълна ме отхвърли встрани. Люшна ме разпенен водовъртеж. Попаднах в средата му и той започна бавно да ме всмуква надолу. Озовах се в някакво тъмно и тясно пространство, където една смазваща тежест ме притисна с безпощадна сила. Правех отчаяни усилия да се измъкна изпод нея. но околовръст пръстите ми напипваха само гладка желязна стена.

Тъкмо когато бях вече на път да се задуша, тежестта освободи гърдите ми и аз жадно ги напълних със свеж въздух. Но когато се опитах да помръдна, ужасен разбрах, че съм прикован към пода с вързани ръце и крака. Китките и глезените ми бяха впримчени в дебели въжета, чиито краища се губеха в сивата мъгла наоколо. Почувствувах, че въжетата се изопват. Мъчителна болка прониза четирите ми крайника. Сърцето ми се сви от неописуем ужас. Усещах, че тялото ми бавно се разкъсва на парчета. Започнах да крещя. Агонизирах.

(img:Image21.gif)

СТРАННА ПРЕЖИВЕЛИЦА В АНТИКВАРНИЯ МАГАЗИН

 

И тогава се събудих.

Лежах на пода в стаята на Лиу, облян в студена пот. Лиу беше коленичил край мене и ме викаше по име с уплашен глас. Старата съдийска шапка бе паднала от главата ми и лежеше на пода между отломките на счупеното огледало.

Подпомогнат от Лиу, аз се надигнах и се отпуснах в креслото. Тресеше ме. Лиу бързо поднесе към устните ми чаша чай. Каза, че щом слязъл Долу да вземе чайника, се чула гръмотевица и завалял пороен дъжд. Тон се втурнал нагоре да притегне кепенците и ме намерил проснат на пода.

Дълго време не отроних дума и само бавно сърбах ароматичния чай. После излъгах Лиу, че понякога получавам внезапни припадъци, и го помолих да се разпоредя да приготвят паланкина ми. Отнесоха ме до дома в проливния дъжд. Въпреки че носачите бяха покрили паланкина с импрегниран плат, когато пристигнахме, бях мокър до кости.

Легнах си веднага. Чувствувах се напълно изтощен. Глацага мн щеше да се пръсне от болка. Силно обезпокоена, Първата ми жена повикала домашния лекар. Когато дошъл, той ме заварил да бълнувам.

Лежах тежко болен в продължение на шест седмици. Първата ми жена твърди, че окончателното ми оздравяване се дължи изцяло на нейните горещи молитви и ежедневно кадене на благовонни в храма на бога на медицината. Но аз го отдавам по-скоро на безпределната преданост на двете ми наложници, които се редуваха да бдят кран леглото ми и да ми дават от лекарствата, предписани от учения доктор.

Когато се пооправих достатъчно, за да мога да сядам, Докторът ме попита какво се е случило в магазина на Лиу. Тъй като нямах желание да си спомням за страшните си преживелици, казах му само, че внезапно ми е прилошало. Той ме изгледа недоверчиво, но се въздържа от повече въпроси. Преди да си тръгне, подхвърли, че такива пристъпи на злокачествено мозъчно възпаление често се причиняват от съприкосновение със стари предмети, свързани с насилствена смърт. Те излъчвали пагубна сила, която можела опасно да увреди разсъдъка на влезлия в твърде близък контакт с тях.

Щом проницателният лекар си отиде, наредих незабавно да повикат иконома ми. Казах му да опакова цялата ми колекция в четири големи сандъка и да я приготви за изпращане на чичото на Първата ми жена, който се казваше Хуан. Въпреки че Първата ми жена никога не се уморяваше да го превъзнася, този чичо Хуан всъщност беше един подъл, противен човек, който много обичаше да забърква свади. Съчиних едно любезно писмо, в което то уверявах, че искам да му подаря цялата си криминологична колекция като скромен израз на дълбокото си уважение към широките му познания по всички въпроси, свързани с гражданското и наказателното право. Тук му е мястото да добавя, че питаех дълбока омраза към чичо Хуан още от времето, когато той, хващайки се за буквата на закона, успя да ми отмъкне един много ценен парцел земя. От сърце се надявам, че като разглежда колекцията ми, един ден и той ще влезе в твърде близък досег с някоя от тези ужасни реликви и ще бъде подхвърлен на същите потресаващи преживявания, които сполетяха и мене в антикварния магазин на Лиу.

Ще се опитам да разкажа в логична последователност цялата история, преживяна от мен по време на кратките мигове, докато шапката на съдията Ди е била на главата ми. Ще оставя на снизходителния читател сам да реши доколко трите стари престъпления са били извършени действително така, както ми се представиха по време на необичайния ми припадък, и доколко подробностите са плод на моето измъчено от треска въображение. Не съм си правил труда да сравнявам виденията си с историческите документи. Защото, както споменах по-горе, вече съм изоставил напълно проучванията си върху историята на престъпността. Тази злокобна тема сега не представлява никакъв интерес за мене. Чувствувам се щастлив с новото си увлечение — да колекционирам изящни изделия от сиво-зелен порцелан от времето на династията Сун.

Късно вечерта на първия ден от службата си в Пуян — неговото ново местоназначение — съдията Ди все още седеше в личния си кабинет до съдебната зала на трибунала, увлечен в проучването на околийската архива. Два големи бронзови свещника горяха на писалището, отрупано със счетоводни книги и документи. Трепкащата светлина играеше върху диплите на мантията от зелен брокат и лъскавата черна копринена шапка на съдията. От време на време той подръпваше разкошната си черна брада или поглаждаше дългите бакенбарди, които висяха от бузите му, но почти не отклоняваше поглед от книжата пред себе си.

Срещу него на по-малко писалище седеше Хун Лян — неразделен спътник на съдията — и подреждаше папки със съдебни дела. Той беше мършав, застаряващ мъж с бели мустаци и тънка козя брадичка, облечен в избелял кафяв халат и с кръгла шапчица, прилепнала към главата. Хун си мислеше, че наближава полунощ. От време на време поглеждаше крадешком към високата, широкоплещеста фигура зад другото писалище. Самият той си беше подремнал добре следобед, но съдията не бе подгънал крак през целия ден. Въпреки че познаваше железния организъм на господаря си, Хун започваше да се безпокои.

Навремето, когато беше слуга при бащата на съдията, Хун често бе носил малкия Ди на ръце. После, когато младежът замина за столицата, за да завърши образованието си, Хун отиде с него. Придружи го и в провинцията, където изпратиха младия му господар на работа. Пуян беше третото място, където Ди бе назначен на служба като околийски управител и съдия. През цялото това време в лицето на Хун той бе имал доверен приятел и съветник. С него съдията бе свикнал да обсъжда открито всички служебни и лични въпроси и често получаваше полезни съвети. За да му даде официален ранг, той го бе назначил за инспектор в трибунала, поради което всички неизменно го наричаха „инспектора Хун“.

Като огледа купчината документи, Хун си помисли за напрегнатия ден, прекаран от съдията. Сутринта, когато пристигна в Пуян със свитата си — жените, децата и слугите, — Ди незабавно отиде в приемната зала в двора на трибунала, докато останалите се отправиха към служебната резиденция в северната част на двора. Там с помощта на иконома Първата жена на съдията бе уредила разтоварването на каруците с багажа и бе започнала подреждането на новото им жилище. Съдията не можа да отдели време да разгледа къщата. Той трябваше да приеме печатите на трибунала от съдията Фън, неговия предшественик. Когато тази церемония свърши, Ди събра постоянните служители на трибунала — от старши писаря и началника на стражниците до началника и пазачите на затвора. На обяд оглави пищната трапеза в чест на заминаващия си предшественик и след това придружи съдията фън и свитата му до излизането им от градската порта, както беше обичаят. Когато се върна в трибунала, трябваше да приеме най-видните граждани на Пуян, които го очакваха, за да го поздравят с „добре дошъл“ в града.

След като вечеря набързо в личния си кабинет, съдията се настани там с книжата на трибунала, а нисшите чиновници се заеха да носят кожени кутии с документи от архивата. След час-два той ги освободи, но по нищо не личеше сам да се готви за почивка.

Най-после обаче съдията бутна настрани счетоводната книга, която прелистваше, и се отпусна върху облегалката на стола си. Като погледна към Хун изпод гъстите си вежди, той каза с усмивка:

— Е, инспекторе, какво ще кажеш за чаша горещ чай?

Хун бързо се надигна и донесе чайника от страничната маса. Докато наливаше чая, съдията каза:

— Бог е удостоил с благословията си околията на Пуян. От документите се вижда, че земята е плодородна, не е имало наводнения, нито засухи и стопаните преуспяват. Тъй като градът е разположен край бреговете на Големия канал, който пресича империята от северна юг, Пуян извлича голяма полза от оживеното движение по него. Държавни и частни кораби постоянно спират в чудесното пристанище оттатък западната градска порта, постоянно пристигат и заминават пътници, така че големите магазини въртят добра търговия. Каналът и реката, която се влива в него, изобилствуват от риба, която осигурява препитание на бедняците, а тук е разположен и доста голям гарнизон, така че малките ресторанти и магазинчета имат добра клиентела. Благодарение на всичко това населението на тази околия е богато и доволно, а данъците се събират навреме. И най-сетне, предшественикът ми, съдията Фън, който очевидно е усърден и способен човек, се е погрижил всички събития до момента да бъдат записани п регистрите да бъдат в пълен ред. Лицето на инспектора светна. Той каза:

— Това, Ваша Милост, е твърде благоприятно. Предишната ви служба като съдия в Ханюан беше толкова тежка, че аз често се тревожех за здравето ви!

Подръпвайки козята си брадичка, Хун продължи:

— Прегледах дневниците на съда и установих, че престъпленията в Пуян са голяма рядкост. А и малкото извършени престъпления бързо са били разкрити. В трибунала има само още едно неприключено дело за разглеждане. Става въпрос за едно доста вулгарно изнасилване с убийство, което негово превъзходителство Фън е разкрил за няколко дни. Утре, когато Ваша Милост разгледа свързаните с престъплението документи, ще види, че остава да бъдат уточнени само някои подробности.

Ди вдигна вежди:

— Понякога, инспекторе, тези подробности се оказват костелив орех. Разкажи ми за този случай!

Хун вдигна рамене и започна:

— Това наистина е съвършено ясен случай. Дъщерята на един дребен търговец на месо, който се казва Сяо, е била намерена изнасилена и убита в стаята си. Оказало се, че тя е имала любовник — изпаднал студент, наречен Ван. Месарят Сяо подал жалба срещу него. След като съдията Фън се запознал с доказателствата и изслушал свидетелите, се установило, че убиецът наистина е Ван, но той отказал да признае. Съдията го подложил на изтезания, но студентът изгубил съзнание, преди да се признае за виновен. Поради предстоящото си заминаване Фън бил принуден да прекрати разследването. Но тъй като убиецът бил разкрит и срещу него били събрани достатъчно улики, които давали основание да бъдат приложени изтезания при разпита, случаят практически е приключен.

Съдията помълча известно време, като замислено подръпваше брадата си. После каза:

— Бих искал да се запозная със случая подробно, инспекторе.

Лицето на Хун помръкна.

— Наближава полунощ. Ваша Милост — каза той колебливо, — не е ли по-добре вече да се оттеглите за почивка? Утре ще имаме достатъчно време да преразгледаме това дело.

Съдията поклати глава.

— Даже беглото описание на случая създава впечатление за известни противоречия. След като изчетох всички тези административни документи, един криминален случай ще е добре дошъл, за да разведри ума ми. Налей си чай, инспекторе, настани се удобно и ми опиши фактите с подробности.

Хун познаваше началника си. Той се върна при писалището с примирение и прелисти някои книжа. След това започна:

— Точно преди десет дни, на седемнадесетия ден от настоящия месец, месарят Сяо Фухан, който държи малък магазин на Улицата на полумесеца в югозападния край на града, дошъл облян в сълзи на обедното заседание на трибунала. Придружавали го трима свидетели — Гао, пазачът на южния квартал, Лун, шивач, който живее срещу магазинчето на Сяо, и водачът на гилдията на месарите. Сяо представил писмена жалба срещу Ван Сиенджун — кандидат за изпитите по литература[2]. Студентът Ван е бедняк, който също живее близо до магазина на месаря. Сяо твърдял, че Ван е удушил единствената му дъщеря Чист нефрит в спалнята й, след което офейкал, като задигнал чифт златни игли за коса. Месарят споменал, че студентът Ван е имал незаконна любовна връзка с дъщеря му от шест месеца. Убийството било открито чак на сутринта, когато девойката не се появила, за да се заеме с обичайните си домакински задължения.

— Този месар Сяо — намеси се съдията — трябва да е или пълен глупак, или алчен измамник! Как е могъл да допусне младата му дъщеря да върти любов под собствения му покрив и да превръща къщата в бордей? Не е чудно, че там е станало насилие и убийство.

Хун поклати глава.

— Не, Ваша Милост — каза той, — обясненията на месаря Сяо представят престъплението в съвсем друга светлина.

Бележки

[1] В случая става дума за предмет, който няма формата на обикновено съдийско чукче. Той представлява продълговато парче от твърдо дърво с дължина около 30 см. В Китай го наричат „дзин-ганму“, означаващо в превод „дърво, което сплашва залата“. — Б. пр.

[2] Набирането на чиновници за държавния апарат на феодален Китай ставало чрез система от изпити, на които кандидатите трябвало да покажат владеене на класическата литература, като съчинят стихотворение и напишат есе върху зададена тема. До вземането на изпитите от двата кръга кандидатите имали статут на студенти, макар често да се подготвяли самостоятелно, а успешно издържалите всички изпити получавали съответен ранг. — Б. к. р.