Серия
Камерер (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Жук в муравейнике, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 32 гласа)

1 юни 78 година
Учителят на Лев Абалкин

Въпреки опасенията ми, вила „Комарите“ бе кацнала на края на стръмния бряг над водата, открита от всички страни, и там нямаше комари. Стопанинът ме посрещна, без да се учудва и доста приветливо. Настанихме се на верандата в плетени кресла около кръгла антикварна масичка, на която имаше купа с пресни малини, кана с мляко и няколко чаши.

Повторно се извиних, че нахълтах така, и отново извиненията ми бяха приети с мълчаливо кимване. Той спокойно очакваше да продължа и ме гледаше някак равнодушно, и изобщо лицето му беше малко подвижно, всъщност както на повечето такива старци, които на своите сто и повече години са запазили мислите си напълно ясни и тялото си съвсем здраво. Лицето му беше ъгловато, мургаво от загар, почти без бръчки, с големи гъсти вежди, щръкнали напред над очите като козирки. Интересно беше, че дясната му вежда беше черна като смола, а лявата — бяла, именно бяла, а не посивяла.

Подробно се представих и изложих своята легенда. Бях журналист, по професия зоопсихолог, и сега събирах материали за книга, посветена на контактите на човека с главанаците… И така нататък, и така нататък…

Признавам си, че през цялото време таях някаква надежда още в самото начало, докато редях лъжите си, да бъда прекъснат с възгласа: „Почакайте, моля ви! Та Лев беше при мен буквално вчера!“ Обаче не ме прекъсваха и се наложи да довърша всичко до края — да представя с най-умния си вид всичките си набързо скалъпени разсъждения, че творческата личност се формира в детството, тъкмо в детството, а не в преходната възраст между детството и юношеството, не в юношеството и не чак в зрялата възраст естествено, че именно се формира, а не, да кажем, просто се залага началото й или там се заражда… Отгоре на това, когато накрая съвсем се изчерпах, старецът мълча още цяла минута и после неочаквано попита какви са тези главанаци.

Учудих се най-искрено. Излизаше, че Лев Абалкин не беше намерил време да се похвали с успехите си на своя учител! Знаете ли, трябва да си крайно саможив и затворен човек, за да не се похвалиш на учителя си със своите успехи.

С готовност обясних, че главанаците са разумна киноидна раса, възникнала на планетата Саракш в резултат на лъчеви мутации.

— Кнноиди ли? Кучета?

— Да. Разумни същества, приличащи на кучета. Те имат много големи глави и затова ги наричат главанаци.

— Значи Лев се занимава със същества, подобни на кучета… Постигнал е своето…

Възразих, че съвсем не знам с какво се занимава сега Лев, но преди двадесет години той се е занимавал с главанаците, и то много успешно.

— Той винаги е обичал животните — каза Сергей Павлович. — Убеден бях, че трябва да стане зоопсихолог. Когато комисията по разпределението го изпрати в училището за прогресори, протестирах, доколкото можах, но не ме послушаха… Впрочем там всичко беше по-сложно. Може би ако не бях започнал да протестирам…

Той замълча и ми наля чаша мляко. Много, много сдържан човек. Никакви възгласи, никакви: „Лев! Разбира се! Той беше чудесно момче!“ Естествено напълно възможно беше Лев да не е бил чудесно момче…

— И така, какво бихте искали да научите от мен по-конкретно? — попита Сергей Павлович.

— Всичко! — отвърнах аз бързо. — Какъв е бил. Какви увлечения е имал. С кого е дружил. С какво е бил прочут в интерната. Всичко, което сте запомнили.

— Добре — каза Сергей Павлович без никакъв ентусиазъм. — Ще се опитам да ви разкажа.

Лев Абалкин бил затворено момче. Още от най-ранното си детство. Това била първата черта в характера му, която биела на очи. Обаче тази затвореност не била резултат от чувство за малоценност, от усещане за ограниченост или от неувереност в себе си. Това било по-скоро затвореност на човек, който винаги е зает. Сякаш не искал да хаби времето си за околните, сякаш бил постоянно и изключително зает със своя собствен свят. Грубо казано, този свят, изглежда, се състоял от него самия и от всичко живо наоколо, с изключение на хората. Това не е чак толкова рядко явление сред децата, просто той имал талант за това, а учудващото в него било тъкмо другото: при цялата си очевидна затвореност той с желание и просто с наслада участвувал във всякакви състезания и в училищния театър. Но наистина винаги самостоятелно. Категорично отказвал да играе в пиеси. Обикновено рецитирал, даже пеел с голямо вдъхновение, с необикновен за него блясък в очите. Сякаш се разкривал на сцената, а после щом слезел в партера, отново ставал такъв, какъвто си бил — саможив, мълчалив, непристъпен. И бил такъв не само с учителя си, но и с децата и така и не могло да се разбере къде била причината. Може да се предполага само, че неговият талант да общува с живата природа дотолкова надделял над всички останали движещи сили в душата му, че заобикалящите го деца, пък и изобщо всички хора просто му били безинтересни. Естествено в действителност всичко било много по-сложно — тази негова затвореност, това вглъбяване в собствения му свят били резултат от хиляди малки събития, които оставали извън полезрението на учителя. Учителят си спомни такава сцена: Лев вървял след проливен дъжд по алеите на парка, събирал изпълзелите червеи и ги хвърлял обратно в тревата. Това се сторило смешно на децата, а сред тях имало и такива, които умеели не само да се смеят, но и жестоко да се подиграват. Без да каже нито дума, учителят се присъединил към Лев и започнал да събира дъждовните червеи заедно с него…

— Но се страхувам, че той не ми повярва. Едва ли успях да го убедя, че наистина ме интересува съдбата на червеите. А той имаше още едно забележимо качество — абсолютна честност. Не помня нито един случай да е излъгал. Даже в тази възраст, когато децата лъжат с желание и без всякакъв смисъл, като изпитват от измислиците си чисто и безкористно удоволствие. А той не лъжеше. И освен това презираше тези, които лъжат. Даже ако лъжеха безкористно, за да бъдат по-интересни. Подозирам, че в живота му е имало някакъв случай, когато той за първи път с ужас и отвращение е разбрал, че хората са способни да не казват истината. И този момент също съм пропуснал… Впрочем това едва ли ви е нужно. Нали на вас ви е много по-интересно да научите как у него се появиха наченките на бъдещия зоопсихолог…

И Сергей Павлович взе да разказва как у Лев Абалкин взели да се появяват наченките на зоопсихолог.

Щом си се хванал на хорото, ще играеш. Взех да слушам много внимателно и на съответните места вмъквах по някое: „Виж ти?“, а веднъж даже си позволих вулгарно да възкликна: „Дявол да го вземе, точно това ми трябваше!“ Понякога хич не обичам своята професия. После попитах:

— Приятелите му, значи, са били малко?

— Той изобщо нямаше приятели — каза Сергей Павлович. — Не съм го виждал, откакто завърши, но другите момчета от неговата група ми казваха, че с тях също не се среща. На тях им е неловко да разказват за това, но както разбрах, просто ги отбягва.

И неочаквано той избухна.

— Но защо ви интересува точно Лев? Възпитал съм сто седемдесет и двама човека. Защо от тях ви потрябва точно Лев? Разберете ме, аз не го смятам за свой ученик! Не мога да го смятам! Това е моята несполука! Единствената ми несполука! Още от първия ден и в продължение на десет години се опитвах да установя контакт с него, да прекарам макар и тъничка нишка между него и мен. Мислил съм за него десет пъти повече, отколкото за всеки друг от моите ученици. Давах мило и драго, но всичко, буквално всичко, което предприемах, се превръщаше в зло…

— Сергей Павлович! — казах. — Какво говорите? Абалкин е великолепен специалист, учен от висока класа, аз лично съм се срещал с него…

— И какво впечатление ви направи?

— Чудесно момче, ентусиаст… Това беше точно по време на първата експедиция при главанаците. Всички там го ценяха, самият Комов възлагаше на него такива надежди… И, забележете, тези надежди се оправдаха!

— Малините ми са прекрасни — каза той. — Най-ранните малини в областта. Опитайте ги, моля ви…

Аз се запънах и поех купата с малините.

— Главанаците… — продума той с огорчение. — Възможно е, възможно е. Но, вижте, аз самият знам, че той е талантлив. Само че нямам никакви заслуги за това…

Известно време мълчаливо ядохме малини с мляко. Чувствувах, че той всеки момент ще насочи разговора към мен. Явно нямаше намерение да говори повече за Лев Абалкин и елементарната вежливост изискваше сега да поговорим за мен.

— Много съм ви благодарен, Сергей Павлович — казах аз бързо. — Дадохте ми цял куп интересен материал. Жалко само, че не е имал приятели. Толкова се надявах да намеря някой негов приятел.

— Ако искате, мога да ви кажа имената на неговите съученици… — Той замълча и ненадейно каза: — Вижте какво. Опитайте се да намерите Майя Глумова.

Изражението на лицето му ме порази. Изобщо не можех да си представя какво точно си е спомнил сега, какви асоциации са възникнали у него във връзка с това име, но бих могъл да се закълна, че са най-неприятните. Той даже целият стана на петна.

— Приятелка от ученическите години ли му беше? — попитах аз, за да скрия неудобството си.

— Не — каза той. — Тоест тя естествено учеше в нашето училище. Майя Глумова. Струва ми се, после стана историк.