Серия
Камерер (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Жук в муравейнике, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 32 гласа)

4 юни 78 година
Завършекът на операцията

Щом излезе от сградата на „Комкон-2“, Абалкин тръгна спокойно, с походка на безделник по Улицата на червените кленове, влезе в кабината на един уличен видеофон и поговори с някого. Разговорът продължи малко повече от две минути, след това все така спокойно, сложил ръце на гърба, Абалкин свърна към булеварда и се настани там на една пейка срещу барелефа на Строгов.

Според мен той много внимателно прочете всичко, което беше издълбано в подножието, после разсеяно се огледа и към двайсет минути стоя в позата на човек, който си почива след тежък труд: разперил ръце по облегалката на пейката, отхвърлил назад глава и протегнал до средата на алеята кръстосаните си крака. Към него взеха да прииждат катерички, една скочи на рамото му и тикна муцунката си в ухото му. Той се засмя високо, взе я в шепите си и като прибра крака, я сложи на коленете си. Катеричката така и остана да седи там. Според мен той разговаряше с нея. Слънцето току-що беше изгряло, улиците бяха пусти и освен него на булеварда нямаше жива душа.

Разбира се, не хранех никакви илюзии, че съм успял да остана незабелязан. Несъмнено той знаеше, че не свалям очи от него, и сигурно вече беше съобразил как да се отърве от мен, когато потрябва. Но не това ме занимаваше сега. Безпокоеше ме Екселенц. Не разбирах какво е намислил.

Той ми нареди да намеря Абалкин. Искаше да се срещне с Абалкин, за да си поговорят на четири очи. Поне така беше в началото, преди три дни. После той се увери или по-скоро убеди себе си, че Абалкин неминуемо ще стигне до детонаторите. Тогава му направи засада. За разговори насаме вече и дума не можеше да става. Заповедта беше: „Залови го, щом се докосне до кърпата.“ И имаше пистолет. Очевидно за случай че не успеем да го хванем. Е, добре. Сега Абалкин идва сам при него. И с просто око се вижда, че Екселенц няма какво да му каже. И нищо чудно няма: Екселенц е убеден, че програмата работи, и в такъв случай всякакви разговори с Абалкин са безсмислени. (Аз си имах собствено мнение по въпроса дали програмата наистина работи, но то не значеше нищо. Преди всичко трябваше да проумея замисъла на Екселенц.)

И така, той пуска Абалкин. Вместо да го залови направо в кабинета си и да го предостави на лекарите и психолозите, той го пуска. Над Земята е надвиснала заплаха. Достатъчно е да изолира Абалкин, за да я премахне. Това можеше да стане по най-простия начин. И щеше да сложи точка поне на този случай. Но той пуска Абалкин, а сам отива в музея. Това може да значи само едно: той е абсолютно сигурен, че в най-скоро време Абалкин също ще се появи в музея. За детонаторите. За какво друго? (Нямаше ли да е по-просто да пъхнем този кехлибарен калъф в някой отписан „призрак“ и да го засилим в подпространството за вечни времена… За съжаление разбира се, не биваше да правим това, защото щеше да бъде непоправима постъпка.)

Абалкин се появява в музея (или по-точно се промъква с бой — та нали там го чака Гриша Серосовин)… В крайна сметка се появява в музея и отново вижда там Екселенц. Като на кино. И там вече започва истинският разговор…

Боже господи, та Екселенц ще го убие, помислих си аз, обхванат от паника. Той седи тук и си играе с катеричките, а след малко Екселенц ще го убие. Та това е просто като фасул. Екселенц го чака в музея, тъкмо за да догледа филма до края, да разбере, с очите си да види как става всичко, как автоматът на Странниците открива пътя, как намира кехлибарения калъф (вижда ли го, подушва ли го, налучква ли го с шесто чувство?), как отваря този калъф, как избира своя детонатор и какво смята да прави с него… само какво смята и толкоз, понеже в този миг Екселенц ще натисне спусъка, защото по-нататък не бива да се рискува.

И аз си казах: Не, това няма да стане.

Не мога да твърдя, че внимателно бях обмислил всички последици от своята постъпка. Право да си кажа, изобщо не бях ги обмислил. Просто излязох на алеята и тръгнах, направо към Абалкин.

Когато се приближих, той ме погледна изпод вежди и извърна глава. Седнах до него.

— Льова — казах аз. — Заминете оттук. Веднага.

— Мисля, че помолих да ме оставите на мира — каза той с предишния тих и безизразен глас.

— Няма да ви оставят на мира. Нещата са отишли твърде далеч. Никой не се съмнява лично във вас. Но за нас вие вече не сте Лев Абалкин. Лев Абалкин вече го няма. За нас вие сте автомат на Странниците.

— А за мен вие сте шайка пощурели от страх идиоти.

— Не споря — казах аз. — Но тъкмо затова трябва да се махнете оттук, колкото може по-далеч и колкото може по-скоро. Отлетете на Пандора, Льова, ще поживеете там няколко месеца и ще докажете, че никаква програма няма вътре във вас.

— Но защо? — каза той. — От къде на къде съм длъжен да доказвам нещо на някого. Та това е унизително.

— Льова — казах аз. — Ако срещнете изплашени деца, нима ще ви се стори унизително малко да се покълчите и да се правите на шут, докато ги успокоите?

Той за първи път ме погледна право в очите. Гледа ме дълго, почти без да мига, и разбрах, че той не ми вярва нито дума. Пред него беше застанал пощурял от страх идиот, който старателно лъже, за да го затири отново на края на Вселената, но сега вече завинаги, сега вече без да му остави никаква надежда да се върне.

— Безсмислено е — каза той. — Стига сте дрънкали напразно, и ме оставете на мира. Трябва да тръгвам.

Той внимателно отмести катеричката и стана. Аз също станах.

— Льова, та те ще ви убият.

— Няма да е толкова лесно — небрежно отвърна той и тръгна по алеята.

Тръгнах с него. През цялото време говорех. Плещех някакви глупости, че сега не е моментът човек да се обижда, че е глупаво човек да рискува живота си само заради едничката гордост, че трябва да влезе в положението на старците — те четирийсет години са живели като на тръни… Той оставяше увещанията ми без отговор или отвръщаше нещо язвително. Два пъти дори се усмихна — изглежда, моето поведение го забавляваше. Стигнахме до края на алеята и свърнахме по Люляковата улица. Отивахме към Звездния площад.

На улицата вече имаше доста хора. Това не влизаше в сметките ми, но и не пречеше кой знае колко. Нали на човек може да му стане лошо на улицата и тогава някой трябва да го закара до най-близкия лекар… Ще го закарам на нашия ракетодрум, на една крачка оттук е, и той дори няма да се е свестил още. Там винаги стоят готови два-три дежурни „призрака“. Ще извикам Глумова и тримата ще отлетим на зелената Ружена, в стария ми лагер. По пътя ще й обясня всичко и нека се провали вдън земя тайната на личността на Лев Абалкин… Така. Ето на ъгъла има подходящ глайдер. Свободен е. Тъкмо това ми трябва…

Когато се свестих, главата ми лежеше върху топлите колене на непозната възрастна жена и сякаш бях на дъното на кладенец — отгоре разтревожено ме гледаха непознати лица, някой предлагаше да се отдръпнат, за да имам повече въздух, друг грижовно тикаше под носа ми отвратително миришеща ампула, а разумен глас обясняваше нещо в смисъл, че няма никакви основания за тревога — нали на човек може да му стане лошо на улицата…

Усещах тялото си като добре надут балон, който с леко дрънкане се поклаща над самата улица. Нищо не ме болеше. Като съдя по всичко, бях повален с най-обикновен удар „със завъртане отдолу“, нанесен наистина от такова положение, от което никой никога не го изпълнява.

— Нищо, свести се вече, всичко ще се оправи…

— Лежете, лежете, моля ви, просто ви стана лошо…

— Ей сега ще дойде лекар, вашият приятел вече изтича да го повика…

Седнах. Подкрепяха ме за раменете. Вътре в мен нещо продължаваше да дрънка, но главата ми беше съвсем бистра. Трябваше да стана, но за сега нямах сили да го направя. През оградата от крака и тела, които ме заобикаляха, видях, че глайдерът е изчезнал. И все пак Абалкин не беше успял да свърши работата си както трябва. Ако беше нанесъл удара два сантиметра вляво, щях да се търкалям и безсъзнание до вечерта. Или не беше улучил както трябва, или в последния миг беше влязъл в действие защитният ми рефлекс…

С леко свистене съвсем наблизо кацна глайдер и направо от борда му в тълпата се вряза слабичък мъж, който в движение взе да пита: „Какво е станало тук? Аз съм лекар! Какво има?…“

И да се чудиш и маеш на краката ми! Скочих насреща му, хванах го за ръкава, бутнах го към възрастната жена, която току-що подкрепяше главата ми и все още стоеше на колене.

— На тази жена й е лошо, помогнете й…

Езикът ми едва се обръщаше. Промъкнах се през стъписаната тълпа до глайдера, прекатурнах се през борда на седалката и включих двигателя. Все пак успях да чуя смаяно-протестиращия вик: „Но моля ви се!…“, а в следващия миг под мен се ширна обляният от утринното слънце Звезден площад.

Всичко беше като насън, който се повтаря. Както преди шест часа. Тичах от зала в зала, от коридор в коридор, като се провирах между стойките и витрините, сред статуите и моделите, приличащи на безсмислени механизми, сред механизмите и апаратите, приличащи на уродливи статуи, само че сега всичко наоколо беше заляно от ярка светлина и аз бях сам, и краката ми се подгъваха, и не се страхувах, че ще закъснея, защото бях сигурен, че непременно ще закъснея.

Вече бях закъснял.

Вече.

Тресна изстрел. Тих и сух изстрел от „херцог“. Спънах се на равното. Това е. Край. Затичах с последни сили. Отпред вдясно сред уродливите форми се мярна фигура в бяла престилка. Гриша Серосовик, по прякор Дърдоркото. И той беше закъснял.

Треснаха още два изстрела, един след друг… „Льова, та те ще ви убият…“ „Няма да е толкова лесно…“ Ние нахълтахме в работилницата на Майя Тойвовна Глумова едновременно — Гриша и аз.

Лев Абалкин лежеше по гръб в средата на работилницата, а Екселенц, огромен, сгърбен, с пистолет в отпуснатата ръка, едва пристъпвайки, внимателно приближаваше към него, а от другата страна, като се подпираше с две ръце по масата, към Абалкин приближаваше Глумова.

Нейното лице беше неподвижно и съвсем равнодушно, а очите й бяха страшно и неестествено изцъклени.

Червеникавожълтият гол череп и леко провисналата, обърната към мен буза на Екселенц бяха покрити с едри капки пот.

Остро, кисело и противоестествено вонеше на изгорял барут.

И цареше тишина.

Лев Абалкин беше още жив. Пръстите на дясната му ръка безсилно и упорито дращеха по пода, сякаш се опитваха да достигнат лежащия на сантиметри от тях сив диск на детонатора. Със знак, наподобяващ стилизираната буква „Ж“ или японския йероглиф „сандзю“.

Пристъпих към Абалкин и клекнах до него. (Екселенц гракна нещо да се пазя.) Стъкленият поглед на Абалкин беше вперен в тавана. Лицето му беше покрито с одевешните сиви петна, а край устата му имаше кръв. Побутнах го по рамото. Окървавената уста се размърда и той продума:

— Стояха зверчета около плета…

— Льова — повиках го аз.

— Стояха зверчета около плета — настойчиво повтаряше той. — Стояха зверчета…

И тогава Майя Тойвовна Глумова закрещя.

 

Москва, ноември 1978 — април 1979 година

Край
Читателите на „Бръмбар в мравуняка“ са прочели и: