Серия
Камерер (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Жук в муравейнике, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 32 гласа)

2 юни 78 година
Някои предположения за намеренията на Лев Абалкин

На Сандро и Андрей казах, че са свободни. Заповядах им съвсем официално. Наложи се да си придам официален вид и да говоря с официален тон, което впрочем ми се удаде без никакво усилие, защото исках да остана сам и да размисля както трябва.

Мигновено усетила настроението ми, Альона притихна и без всякакви възражения се съгласи да не влиза в кабинета и изобщо да ме остави на спокойствие. Доколкото знам, тя съвсем неправилно си представя моята работа. Например тя е убедена, че работата ми е опасна. Но някои елементарни неща е научила добре. Да речем, ако изведнъж се окаже, че съм зает, то това не означава, че ме е обзело вдъхновение или че внезапно ми е хрумнала гениална идея — това просто значи, че се е появила някаква спешна задача, която трябва наистина бързо да реша.

Дръпнах я за ухото и се затворих в кабинета, като я оставих да разтребва гостната.

Откъде е научил номера ми? Проста работа. Оставих го на учителя. Освен това за мене може да му е разказала Майя Глумова. Значи или още веднъж е разговарял с Майя Тойвовна, или все пак е решил да се види с учителя си. Въпреки всичко. Двайсет години не се е обаждал, а сега ето че изведнъж решил да се видят. Защо?

С каква цел ми звъни? Например от сантиментални подбуди. Спомените за първата истинска работа. Младостта, най-щастливото време в живота. Хм. Съмнителна работа… Имал е безкористно желание да помогне на журналиста (и първооткривателя на любимите главанаци) в неговата работа, подправено, да кажем, с много честолюбие. Глупости. Защо ще ми дава тогава фалшив адрес? А пък ако не е фалшив, значи той не се крие, значи Екселенц нещо бърка… Наистина откъде съм сигурен, че Лев Абалкин се крие?

Бързо потърсих информатора, научих номера и позвъних в „Трепетлика“, вила номер шест. Никой не се обади. Както и трябваше да се очаква.

Добре, за сега да оставим това. По-нататък. Кое беше главното в нашия разговор? Между другото по едно време за малко не се изтървах. Езика си да отхапя за това ще бъде малко. „Вие поне трябва да разбирате, какво значи десант на групата флотове «Ц»!“ „Интересно, Мак, вие откъде знаете за групата флотове «Ц» и което е по-важно, от къде на къде решихте, че аз знам нещо за това?“ Разбира се, той не би казал нищо подобно, но би си помислил и щеше да разбере всичко. И след такъв позорен гаф не би ми останало нищо друго, освен наистина да се захвана с журналистика… Добре, да се надяваме, че нищо не е забелязал. Той също нямаше чак толкова много време, за да анализира и оценява всяка моя дума. Той явно се стремеше да постигне някаква своя цел и вероятно не е обръщал внимание на всичко останало, което не се е отнасяло до тази цел…

Но към какво се стремеше той? Защо се опита да ми припише своите заслуги и отгоре на това и заслугите на Комов? И главното — не бяхме успели да си кажем здрасти, когато ми ги навря в носа… Човек би могъл да си помисли, че наистина разпространявам легенди за своя приоритет по отношение на всичките фундаментални идеи за главанаците, че съм си присвоил всичко това, а той е научил и сега ми дава да разбера, че съм говедо. Във всеки случай усмивката му беше двусмислена… Но това е абсурдно! Че именно аз открих главанаците, сега знаят само най-тесните специалисти, пък и те сигурно са забравили, защото няма значение…

Дивотии и глупости разбира се. Но фактът си остава факт: току-що ми позвъни Лев Абалкин и ми съобщи, че според него основоположник и корифей на съвременната наука за главанаците съм аз, журналистът Камерер. Нашият разговор не съдържаше нищо друго съществено. Всичко останало беше светски приказки. Е, наистина накрая имаше и един фалшив (най-вероятно) адрес…

Естествено има и още една версия, която се налага. На него му е било все едно за какво ще говори. Той е можел да си позволи да говори всякакви глупости, защото ми е позвънил само за да ме види. Учителят или Майя Глумова му казват: От тебе се интересува някой си Максим Камерер. „Тъй ли? — мисли си криещият се Лев. — Чудна работа! Дошъл не дошъл на Земята и от мене се интересува Максим Камерер. Че нали едно време познавах един Максим Камерер. Какво е това? Съвпадение ли е? Лев Абалкин не вярва на съвпаденията. Я да взема да се обадя на този човек и да видя дали това е същият Максим Камерер, който навремето беше Мак Сим… А ако наистина е той, ще го видим как ще се държи…“

Почувствувах, че вървя по прав път. Той набира номера и за всеки случай изключва образа — ако не съм онзи Максим Камерер. После ме вижда. Сигурно се учудва, но затова пък с явно облекчение. Пред него е най-обикновеният Максим Камерер, у тях са се събрали приятели, настанала е весела суматоха, няма абсолютно нищо подозрително. Какво пък, можем да си разменим десетина нищо незначещи приказки, да си определим среща и да изчезна…

Но! Това не е цялата истина и само истината. Тука има две неща, дето бият на очи. Първо, защо въобще му е притрябвало тогава да влиза в разговор? Можеше да погледа, да послуша, да се убеди, че съм аз и спокойно да прекъсне връзката. Грешка, някой е сбъркал номера. И толкоз.

А, второ, нали и аз не съм вчерашен. Та нали видях, че той не разговаряше просто така. Той наблюдаваше моята реакция. Искаше да се убеди, че аз съм аз и по определен начин ще реагирам на някои негови думи. Съзнателно говори глупости и внимателно следи как реагирам на тези глупости… Пак изглежда странно. На явните глупости всички хора реагират по един и същи начин. Следователно или аз разсъждавам неправилно, или… или от гледна точка на Абалкин тези глупости не са глупости. Например поради някакви абсолютно неизвестни за мен причини Абалкин наистина допуска, че моята роля в изследването на главанаците е извънредно голяма. Той ми се обажда, за да провери това свое предположение, и по моята реакция се убеждава, че предположението му е невярно.

Напълно логично е, но някак си е странно. Какво общо имат тук главанаците? Вярно, те са играли, направо казано, голяма роля в живота на Абалкин. Стоп!

Ако сега някой ме беше накарал да разкажа кое е най-важното в биографията на този човек, сигурно щях да кажа, че на него му харесвало да работи с главанаците, от всичко на света той най-много искал да работи с главанаците, вече доста успешно работел с главанаците, но кой знае защо, не му дали да работи с главанаците… Дявол да го вземе, какво чудно би могло да има, ако накрая търпението му се е изчерпало и той е плюл на своя щаб „Ц“, на „Комкон“, на дисциплината, плюл е на всичко и се е върнал на Земята, за да може, по дяволите, веднъж завинаги да разбере защо не му дават да се занимава с любимата си работа, кой — лично — му пречи през целия му живот, от кого може да потърси сметка за пропадането на грижливо правените планове, за горчивото си неведение, за петнайсетте години, пропилени в неимоверно тежка работа, която не му е по вкуса… И ето че той се е върнал!

Върнал се е и веднага се е натъкнал на моето име. И си е спомнил, че всъщност аз му бях опекун, когато за първи път работеше с главанаците, и е поискал да узнае не съм ли взел участие в това безпрецедентно отстраняване на един човек от любимата му работа, и е разбрал (с помощта на проста уловка), че не съм участвувал — излиза, че съм се занимавал с отблъскването на десанта и изобщо не съм бил в течение.

Ей така например би могъл да се обясни одевешният разговор. Но само този разговор и нищо повече. С тази хипотеза не биха могли да се обяснят нито тъмната история с Тристан, нито тъмната история с Майя Глумова, нито пък още повече причината, поради която Лев Абалкин има нужда да се крие. Сега той би трябвало да се разхожда из „Комкон“ и да разпердушинва онези, които са го оскърбили, нали е човек с несдържан характер и артистична психика… Впрочем в тази моя хипотеза все пак имаше някои рационални зрънца и възникваха някои практически въпроси. Реших да ги задам на Екселенц, но отначало трябваше да позвъня на Сергей Павлович Федосеев.

Погледнах часовника си. Беше 21:51. Да се надяваме, че старецът още не си е легнал.

Действително се оказа, че старецът още не си е легнал. С известно недоумение, сякаш не можеше да ме познае, той гледаше от екрана журналиста Камерер. А журналистът Камерер го заля с извинения за безпокойството по никое време. Извиненията бяха приети, обаче недоумението не изчезна от лицето му.

— Имам буквално един-два въпроса към вас, Сергей Павлович — угрижено каза журналистът Камерер. — Вие нали се срещнахте с Абалкин?

— Да. И му дадох вашия номер.

— Извинете ме, Сергей Павлович… Той току-що ми се обади… и разговаря с мен някак особено… — Журналистът Камерер трудно намираше подходящите думи. — Останах с впечатление… Разбирам, че просто не бива да му обръщам внимание, но нали всичко може да стане… В края на краищата той може да ви е разбрал неправилно…

Старецът напрегна вниманието си.

— За какво става дума? — попита той.

— Вие нали му разказахте за мен… Е, т-там, за нашия разговор…

— Естествено. Но не ви разбирам. Нима не биваше да му разказвам?

— Не-не, работата не е там. Очевидно той все пак ви е разбрал неправилно. Представете си, не сме се виждали с него петнайсет години. И още щом се поздравихме, той започна с някакъв болезнен сарказъм да ме възхвалява за това, че… Накратко казано, той фактически ме обвини, че претендирам за неговия приоритет в работата с главанаците! Уверявам ви, без да има никакви, дори най-малките основания за това… Разберете ме, аз разработвам този въпрос само като журналист, като популяризатор и нищо повече…

— Почакайте, почакайте, млади момко! — Старецът вдигна ръка. — Успокойте се, моля ви. Разбира се, че нищо такова не съм му казвал. Дори и просто защото абсолютно нищо не разбирам от тези работи…

— Ами… може би… някак си не съвсем точно сте се изразили…

— Вижте какво, изобщо не съм говорил за това. Казах му, че някакъв журналист Камерер пише книга за него и се обърна към мен за материал. Номерът на журналиста е еди-кой си. Обади му се. И толкоз. Това е всичко, което му казах.

— Ама тогава нищо не разбирам — почти отчаяно каза журналистът Камерер. — Помислих си, че той някак си неправилно ви е разбрал, но щом не е така… тогава не знам… Тогава това е някакво болестно състояние. Мания някаква. Изобщо тези прогресори може и да се държат напълно почтено, когато са на работа, но на Земята понякога съвсем се разпускат… Изглежда, нервите им не издържат…

Старецът свъси вежди.

— Ами знаете ли… В края на краищата не е изключено Лев действително да не ме е разбрал, както трябва… или по-точно да не ме е изслушал докрай… Разговорът ни беше кратък, аз бързах, духаше силен вятър, боровете доста шумоляха, а за вас си спомних едва в последния момент…

— Не-не, нищо такова не искам да кажа… — отстъпи журналистът Камерер. — Възможно е именно аз да не съм разбрал Лев както трябва… Знаете ли, освен всичко, бях потресен от неговия вид… Той много се е променил, станал е такъв един недружелюбен… На вас не ви ли се стори така, Сергей Павлович?

Да, на Сергей Павлович също му се сторило така. Принуждаван и подтикван от недостатъчно прикриваната обида на простодушно-общителния журналист Камерер, той постепенно и заплетено, срамувайки се от своя ученик и от някакви свои мисли, разказа какво се е случило между тях.

Към 17:00 часа С. П. Федосеев потеглил с глайдер от своята вила „Комарите“ към Свердловск, където трябвало да се състои някакво заседание на някакъв клуб. След петнайсет минути буквално го атакувал и го заставил да се приземи в дива борова гора някакъв глайдер, който се взел бог знае откъде, а неговия водач се оказал Лев Абалкин. На поляната сред шумолящите борове между тях се състоял кратък разговор, протекъл по вече познатата ми схема на Лев Абалкин.

Още щом се поздравили, фактически без да даде на стария учител да си отвори устата и без да губи време за прегръдки, той се нахвърлил върху стареца със саркастични благодарности. Язвително благодарил на нещастния Сергей Павлович за онези неимоверни усилия, които той уж бил положил, за да убеди комисията по разпределението да изпрати абитуриента Абалкин не в Института по зоопсихология, където абитуриентът от глупост и неопитност имал намерение да постъпи, а в училището за прогресори, за тези усилия, които се увенчали с блестящ успех и направили целия по-нататъшен живот на Лев Абалкин толкова безгрижен и щастлив.

Разбира се, потресен от толкова наглото извращение на истината, старецът залепил на бившия си ученик плесница. Като го накарал по този начин да се държи както трябва, сиреч да млъкне и да внимава, той спокойно му обяснил, че в действителност нещата стоят тъкмо обратно. Именно той, С. П. Федосеев, гласял Лев Абалкин за зоопсихолог, уговорил всичко в института и представил на комисията съответните препоръки. Именно той, С. П. Федосеев, щом научил за глупавото, от негова гледна точка, решение на комисията, устно и писмено протестирал чак до регионалния Съвет за просвета. И именно той, С. П. Федосеев, в края на краищата бил извикан в Евразийския сектор и бил нахокан като хлапе за опитите си да оспорва решението на комисията по разпределението, без да има достатъчна квалификация за това. („Там ми показаха заключението на четирима експерти и като две и две четири ми доказаха, че съм стар глупак, а прав се оказа председателят на комисията по разпределението доктор Серафимович…“)

Щом стигна до това място, старецът замълча.

— И той какво направи? — осмели се да попита журналистът Камерер.

Старецът тъжно прехапа устни.

— Този глупак ми целуна ръката и хукна към своя глайдер.

Помълчахме. После старецът добави:

— Та тогава си спомних за вас… Откровено казано, стори ми се, че той не обърна внимание. Може би трябваше да му разкажа за вас по-подробно, но не ми беше до това… Кой знае защо, ми се стори, че повече никога няма да го видя…