Серия
Камерер (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Жук в муравейнике, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 32 гласа)

2 юни 78 година
Във вила номер шест

Беше ми ясно, че по всяка вероятност „Трепетлика“ вече никога няма да види очите на Лев Абалкин и че в неговото временно жилище няма да намеря нищо полезно. Но две неща никак не ми бяха ясни. Наистина как е попаднал Лев Абалкин в тази „Трепетлика“ и защо? Ако той наистина се крие, от негова гледна точка много по-логично и по-безопасно би било да се обърне към лекар в който и да било голям град. Например в Москва, до която оттук се лети десет минути, или поне във Валдай, до който оттук се лети две минути. По всяка вероятност той е попаднал тук съвсем случайно: или не е обърнал внимание на предупреждението за неутринната буря, или му е било все едно къде ще попадне. Имал е нужда от лекар, спешна и крайно остра. Защо?

И още нещо е странно. Нима опитен лекар, почти на сто години, може толкова да сбърка, та да обяви, че закоравелият прогресор не е годен за тази професия. Едва ли. Още повече че не за първи път се сблъсквам с въпроса за професионалното ориентиране на Лев Абалкин… Изобщо решението изглежда безпрецедентно. Едно е да насочиш човека към тази професия въпреки професионалните му наклонности, а съвсем друго е да направиш прогресор човек с противопоказна психика. За такова нещо трябва да се отстранява от работа — и то не временно, а завинаги, защото тука вече мирише не на напразно пилеене на човешка енергия, а на изпращане на хора на смърт… Впрочем Тристан вече умря… И си помислих, че после, когато намеря Лев Абалкин, ще трябва непременно да издиря и хората, по чиято вина се е забъркала цялата тази каша.

Както и очаквах, вратата на временното жилище на Лев Абалкин не беше заключена. В малкия хол беше пусто, на ниска кръгла масичка до една газена лампа важно седеше детска играчка: мече-панда, което тържествено кимаше с глава, святкайки с рубиновите си очички.

Надникнах вдясно, в спалнята. Очевидно тук никой не беше влизал от година-две, а може би и през всичките тези три години — дори автоматичното осветление не беше включено, а в ъгъла над застеления креват тъмнееха паяжини с умрели паяци.

Заобиколих масичката и влязох в кухнята. Кухнята беше ползвана. На сгъваемата масичка имаше мръсни чинии, капакът на Линията за доставки беше отворен и в приемника се мъдреше непотърсен пакет с чепка банани. Очевидно там, в своя щаб „Ц“, Лев Абалкин беше свикнал да ползва услугите на ординарец. Впрочем спокойно можеше да се предположи, че не е знаел как да пусне киберчистача…

Кухнята донякъде ме подготви за това, което видях в гостната. Наистина само донякъде. Целият под беше осеян с парчета накъсана хартия. Широката кушетка беше разпердушинена — пъстрите възглавници се въргаляха на всички страни, а едната се оказа на пода в далечния ъгъл на стаята. Фотьойлът до масата беше прекатурен, а на масата бяха разхвърлени съдини с позасъхнала храна и пак същите мръсни чинии, а сред всичко това стърчеше начената бутилка вино. Още една бутилка, оставила лепкава диря по килима, се беше изтъркаляла до стената. Кой знае защо, имаше само една чаша с вино на дъното, но тъй като завесата на прозореца беше съдрана и едва-едва се крепеше, някак си веднага предположих, че втората чаша е излетяла през широко отворения прозорец.

Смачканата хартия не се търкаляше само на пода и не всичката беше смачкана. Няколко листа се белееха на кушетката, накъсани парчета бяха попаднали в съдините с храната и изобщо съдините и чиниите бяха отместени малко настрана, а на освободеното място лежеше цял топ хартия.

Пристъпих внимателно навътре и тутакси нещо твърдо се заби в босата ми пета. Беше парче кехлибар, което приличаше на кътник с два корена и беше пробито от край до край. Клекнах, огледах се и открих още няколко такива късчета, а останалата част от кехлибарения гердан се търкаляше под масата, до самата кушетка.

Както бях клекнал, взех най-близкото смачкано парче хартия и го разгладих върху килима. Беше половин лист от обикновена хартия за писане, на който някой беше нарисувал с писалка човешко лице. Детско лице. Някакъв дебелобузест малчуган на дванайсетина години. Според мен доносчик. Рисунката беше направена с няколко точни и уверени щрихи. Доста, доста добра рисунка. Изведнъж ми мина през ума, че може би греша, че съвсем не Лев Абалкин, а наистина някакъв професионален художник, сполетян от творческа несполука, е оставил след себе си целия този хаос.

Събрах всичката разхвърлена хартия, вдигнах фотьойла и се настаних в него.

И останалото, което видях, се оказа доста странно. Някой бързо и уверено беше рисувал на листите някакви лица — най-вече детски, някакви зверчета — явно земни, някакви сгради, пейзажи и дори според мен облаци. Имаше няколко планове и скици на местности, нахвърлени с ръката на професионален топограф — горички, ручеи, блата, кръстопътища и там, сред лаконичните топографски знаци, кой знае защо, имаше дребни човешки фигурки, седящи, лежащи, бягащи, и дребни изображения на животни — или елени, или лосове, или вълци, или кучета и кой знае защо, някои от тези фигурки бяха зачеркнати.

Всичко това беше странно или поне без никаква връзка с хаоса в стаята и с образа на имперския щабен офицер, още не успял да си отпочине. На едно от листчетата открих чудесен портрет на Майя Глумова и ме порази нейното изражение на безпомощност или на недоумение, което беше уловено много умело на това усмихващо се и общо взето, весело лице. Имаше още и един шарж на учителя, на Сергей Павлович Федосеев, при това доста майсторски шарж: навярно именно такъв е бил Сергей Павлович преди четвърт век. Като видях този шарж, се сетих кои сгради са изобразени на рисунките — такава беше типовата архитектура на евразийските училища-интернати преди четвърт век… И всичко това е било рисувано бързо, точно, уверено и почти в същия миг е било късано, омачквано и захвърляно.

Сложих листите настрана и отново огледах гостната. Някаква синя дрипа под масата привлече вниманието ми. Вдигнах я. Беше измачкана и окъсана женска носна кърпа. Разбира се, веднага си спомних разказа на Акутагава[1] и си представих как Майя Тойвовна е седяла в ей тоя, същия фотьойл пред Лев Абалкин, гледала го е, слушала го е и на лицето й е блуждаела усмивка, зад която само като слаба сянка се е появявало изражението на безпомощност или недоумение, а ръцете й под масата безжалостно са мачкали и късали носната кърпа…

Ясно виждах Майя Глумова, но съвсем не можех да си представя какво е виждала и чувала тя. Цялата работа беше в тези рисунки. Ако не бяха те, лесно бих могъл да видя на тези разхвърлена кушетка обикновения имперски офицер, който току-що е излязъл от казармата и сега вкусва от насладите на заслужения отдих. Но рисунките съществуваха и в тях се криеше нещо много важно, много сложно и много мрачно…

Нямах повече работа тук. Пресегнах се към видеофона и набрах номера на Екселенц.

Бележки

[1] Става дума за разказа на Рюноске Акутагава (1892–1927) „Носната кърпичка“ — Б.пр.