Включено в книгата
Оригинално заглавие
A bruxa de Portobello, (Пълни авторски права)
Превод от португалски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 38 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
pax7843 (2007)

Издание:

Автор: Паулу Коелю

Заглавие: Вещицата от Портобело

Преводач: Вера Киркова

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Снежина Томова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: © Archivo Idee

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-144-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/342


На С.Ф. Кс. — слънце, разпръснало светлина и топлина по пътя си, и пример за онези, чието мислене надхвърля собствените им хоризонти.

Никой, кога запали светило, не го туря на скрито място, нито под крина, а на светилник, за да виждат светлината ония, които влизат.

Лука, 11:33

Преди тези изявления да напуснат бюрото ми и да поемат по пътя, който в крайна сметка съм им отредил, мислех да ги превърна в традиционна биография, където реалната история е описана след за-дълбогено проугване.

Заех се да прогета някои биографии, които можеха да ми бъдат от полза при писането, и разбрах едно — авторовото мнение за главния герой неминуемо оказва влияние върху резултата от проугването. Тъй като намерението ми не беше да споделям какво мисля аз, а да покаока как историята на „вещицата от Портобело“ е видяна от основните действащи лица, изоставих идеята за биография. Реших, ще е по-добре просто да пресъздам разказаното от тях.

Херън Райън, 44 г., журналист

Кой не пали лампа, за да я скрие зад вратата. Целта на светлината е да разпръсква повече светлина, да отвори очите на хората и да им разкрие чудесата, които ги заобикалят.

Никой не принася в жертва най-важното, което притежава — любовта си.

Никой не поставя мечтите си в ръцете на онези, които могат да ги унищожат.

Никой освен Атина.

Дълго след смъртта й нейната бивша учителка ме помоли да я придружа до град Престопанс в Шотландия. Там, позовавайки се на някакъв феодален закон, който още през следващия месец беше премахнат, градът публично оневини и реабилитира 81 човека (и техните котки), екзекутирани по обвинение в магьосничество през XVI и XVII век.

Според официалния говорител на лордовете на Престънгрейндж и Долфинстоун „мнозинството били осъдени без никакво конкретно доказателство, само въз основа на показанията, дадени от свидетелите на обвинението, които твърдели, че усещат присъствието на зли духове“.

Няма смисъл отново да припомням всичките ексцесии на Инквизицията, с килиите за изтезания и кладите, пламтящи от омраза и желание за мъст. Но по пътя Еда неведнъж каза, че в този жест има нещо, което на нея й е трудно да приеме — градът и четиринай-сетият лорд на Престънгрейндж и Долфинстоун „прощават“ на брутално екзекутираните.

— Вече сме в XXI век, а потомците на истинските престъпници, на онези, които са погубили невинни хора, все още смятат, че е тяхно право да „прощават“. Разбирате ли какво имам предвид, Херън?

Разбирах. Нов лов на вещици започва да набира скорост. Този път оръжието не е вече нажеженото желязо, а иронията и репресията. Всеки, който случайно открие у себе си някаква дарба и се осмели да говори за своите възможности, ще бъде приеман с недоверие. И обикновено съпругът, съпругата, бащата, синът, който и да било, вместо да се гордее с тази дарба, накрая забранява тя да се споменава — да не би семейството да стане за присмех.

Преди да познавам Атина, смятах, че подобни дарби са просто проява на непочтено експлоатиране на човешкото отчаяние. Пътуването ми до Трансилвания във връзка с документалния материал за вампирите също имаше за цел да покаже колко лесни за манипулиране са хората. Някои суеверия, колкото и да са абсурдни, остават да битуват във въображението и накрая от тях се възползват хора без скрупули. Когато посетих замъка на Дракула, реконструиран само за да внушава на туристите, че се намират на изключително място, бях потърсен от представител на правителството. Той намекна, че ще получа „внушителна“ (тази дума използва) премия, когато филмът бъде излъчен по Би Би Си. Според този човек аз съдействах за поддържането на важен мит и заслужавах щедро възнаграждение. Един от екскурзоводите каза, че от година на година броят на посетителите расте. Всяко споменаване на мястото щяло да има положителен ефект, независимо дали се твърди, че замъкът не е автентичен и че Влад Дракула е историческа личност, която няма нищо общо с мита, или че всичко е плод на делириума на някакъв ирландец (Б. р.: Брам Стоукър), който никога не е посещавал тези места.

Точно тогава осъзнах, че колкото и строго да се придържам към фактите, неволно помагам на лъжата. И макар че идеята на мояфилм беше да развенчая мястото, хората пак ще си вярват в каквото пожелаят. Екскурзоводът имаше право — в действителност аз съдействах на пропагандата. Веднага се отказах от проекта, въпреки че вече бях инвестирал значителна сума в пътуването и проучванията си.

Но отиването до Трансилвания в крайна сметка оказа огромно влияние върху живота ми — запознах се с Атина, която търсеше майка си. Съдбата, забулената в мистерии неумолима съдба, ни изправи един срещу друг в невзрачното фоайе на един още по-невзрачен хотел. Присъствах на първия й разговор с Диъдри, или Еда, както обича да я наричат. Присъствах така, сякаш наблюдавах самия себе си в безсмислената борба на сърцето ми срещу това да бъда привлечен от жена, която не е от моя свят. И ликувах, когато разумът изгуби битката и единствената алтернатива беше да се предам и да приема, че съм влюбен.

А тази любов ми даде възможност да присъствам на ритуали, за които изобщо не подозирах, че съществуват. Видях две материализации, няколко транса. Смятайки, че съм заслепен от любовта, се усъмних във всичко, но вместо да ме парализира, съмнението ме тласна в океан от неща, чието съществуване не допусках. Тъкмо тази сила ми даде възможност в най-трудните моменти да се изправя срещу цинизма на приятели журналисти и да пиша за Атина и нейната работа. И тъй като любовта ми още е жива, макар че самата Атина е мъртва, аз съм все така силен. Ала най-голямото ми желание е да забравя всичко, което съм видял и научил. В този свят аз можех да плувам единствено хванат за ръка с Атина.

Това бяха нейните градини, нейните реки, нейните планини. Сега, след като тя си отиде, на мен ми е нужно час по-скоро всичко да се върне постарому.

Ще се концентрирам върху проблемите на движението по пътищата, върху външната политика на Великобритания, върху данъчното облагане. Искам отново да мисля, че магията е просто добре отработен трик. Че хората са суеверни. Че нещата, за които науката няма обяснение, не бива да съществуват.

Когато сбирките в Портобело започнаха да стават неконтролируеми, зачестиха разговорите за нейното поведение, макар днес да съм щастлив, че тя никога не ме послуша. Защото, ако има някаква утеха в трагедията да изгубиш любим човек, тя е в необходимата вяра, че може би така е по-добре.

Аз лягам и ставам с тази увереност — по-добре, че Атина си отиде, преди да слезе в ада на този свят. Никога нямаше отново да постигне вътрешен мир след събитията, определили я като „вещицата от Портобело“. Остатъкът от дните й щеше да представлява горчив сблъсък между нейните най-съкровени мечти и колективната реалност. Доколкото я познавам, тя щеше да се бори докрай, да вложи цялата си енергия и да пожертва радостта си, опитвайки се да докаже нещо, в което никой не е готов да вярва.

Кой знае. Тя търсеше смъртта както корабокрушенецът търси остров. Сигурно е стояла на много спирки на метрото късно вечер, очаквайки похитителите, които все не идваха. Ходеше в най-опасните квартали на Лондон в издирване на нападателя, който така и не се появи. Предизвика гнева на силните, които не успяха да дадат глас на яростта си.

Докато най-сетне намери смъртта си — беше брутално убита. Но в края на краищата колко от нас не са видели как само за миг изчезват важните неща в живота? И не става дума единствено за хора, а също и за идеали, за мечти. В състояние сме да устоим ден, седмица, няколко години, но накрая винаги губим. Тялото ни продължава да е живо, но на душата рано или късно бива нанесен смъртоносен удар. Съвършеното престъпление. Така и не узнаваме кой е погубил радостта ни, какви мотиви е имал, не научаваме къде са виновниците.

А виновниците, които не назовават имената си, дали съзнават докъде водят техните действия? Мисля, че не, защото и те самите са жертви на създадената от тях реалност — колкото и да са тиранични, арогантни, безсилни и властни.

Те не разбират, а и никога не биха разбрали света на Атина. Чудесно е, че го казвам тъкмо така — света на Атина. Най-накрая приемам, че съм бил там само пътьом, оказано ми е било благоволение като на човек, който е допуснат във великолепен дворец, яде най-отбраните ястия, но знае, че това е само едно празненство — дворецът не му принадлежи, храната не е приготвена с неговите пари, в даден момент светлините ще угаснат, стопаните ще си легнат, прислугата ще се разотиде по стаите, вратата ще бъде затворена и той отново ще се окаже на улицата, очаквайки таксито или автобуса, които ще го върнат в посредственото му ежедневие.

И аз се завръщам. По-точно част от мен се завръща в света, където има смисъл само онова, което може да бъде видяно, докоснато и обяснено. Отново искам да ме глобяват за превишена скорост, искам хората да се карат пред касите в банката, да се оплакват от времето, искам филми на ужасите и Формула 1. В този свят ще трябва да живея през остатъка от дните си. Ще се оженя, ще имам деца, а миналото ще е далечен спомен, за който денем ще се питам: как съм могъл да бъда толкова сляп, как съм могъл да бъда толкова наивен?

Ала зная също, че нощем друга част от мен ще блуждае из пространството и ще контактува с неща, които са точно толкова реални, колкото е и този пакет цигари и чашата с джин. Душата ми ще танцува с душата на Атина, аз ще съм с нея, докато спя, ще се събуждам плувнал в пот, ще пия вода в кухнята и ще разбера, че за да се преборя с призраците си, трябва да използвам някои неща, които не принадлежат на действителността. Тогава, по съвет на баба ми, ще поставя една отворена ножица на нощното шкафче и така ще отрежа продължението на съня.

На другата сутрин ще гледам ножицата и ще се упреквам. Но аз трябва отново да се нагодя към този свят, иначе ще полудея.