Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

9.

Феликс Райнхард притича под летния дъжд от уличната спирка до двуетажната сграда — последната колония на изкуството в Берлин, ако изобщо можеше да се нарече така. Повечето от артистите и писателите бяха напуснали Германия в зората на нацисткия метеж. Той се сгуши във вестибюла на ярко боядисаната сграда. Беше нисък, сериозен мъж, започнал вече да пълнее, черната му коса и мустаците бяха чорлави и неподстригани, хлътналите му очи надничаха иззад дебели очила, а костюмът му беше смачкан. Дъждът бе рукнал неочаквано и го бе заварил без чадър, така че той заизтръсква капките от сакото си.

Райнхард се изкачи по стъпалата на втория етаж. Звънецът на вратата звънна леко, когато той влезе в светлото, приятно ателие. В голямата стая, която се осветяваше от два огромни прозореца, бяха разхвърлени недовършени скулптури. Той затвори вратата и започна да си подсвирква „Синия Дунав“.

Оскар Пробст, който надничаше през малка дупка в стената, обърса ръце в престилката си, свали я и я просна върху старата печатарска преса, която се задвижваше с крак.

Библиотеката — всъщност тайна врата към малката печатарска работилница, изскърца и се завъртя и Пробст влезе в студиото.

— Подранил си, Феликс — каза той с усмивка. Беше жизнерадостен човек, по-млад от Райнхард, хубав и гладко избръснат, с късо подстригана светла коса. На лицето му се четеше някаква оптимистична наивност, която рязко контрастираше с мрачната навъсена физиономия на по-възрастния мъж.

— Имам да направя някои промени в уводната статия — каза Райнхард и извади сгънат лист хартия от вътрешния си джоб. — Не са много.

— Не е проблем — отговори Пробст. — Педалът пак се счупи. Може и да е за добро, но се страхувам, че старата песа ще сдаде багажа. Както и да е, ще се забавя само половин час.

Всеки две седмици Пробст печаташе нелегален четирилистен вестник, наречен „Берлинска съвест“ — един от последните органи на свободното слово, останал в града. Редактор бе Феликс Райнхард. Пробст също така изработваше паспорти за политически дисиденти, които бягаха от Германия. Всъщност Пробст бе може би най-добрият фалшификатор на паспорти в страната.

И „Съвестта“, и паспортните услуги бяха изключително опасни занимания. Публично Пробст си даваше вид на запален нацист — една преструвка, която му бе позволила да избегне Гестапо. Райнхард бе световно известен. Неговите статии се появяваха във вестниците в Лондон, Париж и Ню Йорк, а от време на време и в „Новата Република“.

Той бе избегнал гнева на Гестапо само защото бе добре известен на света, но положението му от ден на ден ставаше все по-несигурно.

Телефонът му се подслушваше и често го следяха. Гестапо търсеше някаква основателна причина, за да накара Райнхард да замлъкне завинаги.

И двамата мъже знаеха, че времето до трагедията им е преброено.

„Берлинска съвест“ бе начело в черния списък на Гестапо и на двамата им беше ясно, че ако ги хванат, ще ги убият.

— Още един брой — казваше Пробст всеки втори четвъртък. — После ще трябва да спрем, Феликс, вече са твърде близко.

Райнхард знаеше, че Пробст е прав. Всеки брой ги приближаваше към трагедията. И все пак всяка втора седмица донасяше нови открития, нови зверства и декрети, които двамата се чувстваха принудени да разкрият на хората, така че продължаваха опасното начинание. Понякога нощем Райнхард се събуждаше облян в пот, усещайки дъха на Гестапо във врата си.

— Е, педалът е лесен — каза Пробст. — Дай ми корекциите и ще ги направя. Иди да изпиеш една бира и ела след половин час.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не, благодаря. Излез отзад, през безистена, там няма да се намокриш.

— Благодаря — каза Райнхард.

Когато си тръгваше, Феликс Райнхард не знаеше, че на най-добрия му приятел не му остава и минута живот. Всъщност, ако печатарската преса на Пробст не се беше развалила, Райнхард щеше да умре заедно с него.

Докато те си говореха, пред сградата спря една сива служебна кола и от нея изскочиха четирима щурмоваци. Предвождаше ги як сержант със сурово лице и мораво-червен нос. Те бързо се качиха до втория етаж, като вземаха по две стъпала наведнъж.

Райнхард тъкмо слизаше по задното стълбище.

— Оскар Пробст? — чу той един рязък глас.

— Какво искате? — отговори Пробст.

Райнхард се прокрадна назад по стъпалата и надникна през полуотворената врата. Видя как един от щурмоваците извъртя високата дъбова библиотека в дъното на студиото и я блъсна на пода, после отвори с ритник скритата врата зад нея и прекрачи в малката печатарска работилница. Огледа се, взе няколко откопирани листа от масата, бързо ги прочете и с гневен рев ги захвърли във въздуха. След това подпря с рамо масата с печатарския набор и я преобърна. Стотиците оловни букви се пръснаха навсякъде.

— Не, не — извика Пробст и се хвърли срещу него. Униформеният го сграбчи за ризата и изръмжа:

— Предател! — И го блъсна към стената. После преобърна и втората маса.

— Свиня такава! — извика Пробст.

Това бяха последните му думи. Сержантът влезе в студиото и закрачи към тях. Докато Пробст се надигаше, сержантът извади люгера си и го застреля. Куршумът проби гърдите на Пробст и го повали назад, но той не падна, а погледна сержанта със смес от учудване и ужас.

Убийството на Пробст сякаш отприщи яростта на другите трима щурмоваци. Те извадиха пистолетите си и също започнаха да стрелят. Още няколко куршума раздраха тялото на Пробст и го приковаха към бюрото. Той падна върху него с разперени ръце, краката му увиснаха. Пуловерът му бе надупчен като решето.

От дупките потече кръв.

Райнхард затисна устата си, за да не извика от ужас.

Не можеше да направи нищо за Пробст. Втурна се по стъпалата, ужасен, че щурмоваците-убийци ще го преследват. Вместо това ги чу да чупят всичко в печатарската работилница и в студиото.

После се чу глух удар и някой извика:

— Пожар!

„Боже Господи — помисли си Райнхард, — та те ще запалят цялата сграда!“

Измъкна се през задния вход и се смеси с тълпата, която бързаше по улиците в дъждовния следобед. Една жена посочи зад него към сградата и извика:

— Вижте! Пожар!

Райнхард не спря и не се обърна. Опитваше се да не тича, за да не го заподозрат, и го беше страх — страх, че те са точно зад него, страх, че ще го застрелят в гръб. След една пряка той се спря, за да погледне назад. От прозорците на втория етаж излитаха пламъци. Той се долепи до стената да се предпази от дъжда и започна да наблюдава.

Минаха няколко минути. Двама от щурмоваците се появиха на задната врата и огледаха улицата. Една нацистка служебна кола с червено-черни знамена с пречупени кръстове, които се вееха над бронята, зави иззад ъгъла и спря до тях. В нея стоеше грозният сержант, който пръв стреля в Пробст, и сочеше в двете посоки на мократа от дъжда улица. След минута пристигна и пожарна кола.

Райнхард се притисна по-плътно към стената и загледа как огнеборците се мотаят с маркучите. Няколко щурмоваци се въртяха наоколо и ги увещаваха да не се престарават.

— Вече е прекалено късно — казваше един. — Сградата си е отишла. Защо ще хабите водата, а? Нека дъждът да я угаси.

И започнаха да се смеят.

Покривът на сградата бе пламнал и огънят пращеше в поройния дъжд.

Щурмоваците се смесиха с тълпата. Двама-трима носеха снимки и ги показваха на хората.

— Слушайте — извика един, като размахваше пред себе си една снимка. — Виждате ли този човек? Казва се Феликс Райнхард. Знаем, че го познавате. Той е много известен. Имаме заповед да го арестуваме за престъпления спрямо фюрера и отечеството. Ако някой го укрива и не ни го предаде, ще бъде разстрелян. Някой да го е виждал? Говорете!

Райнхард побърза да се махне. Най-близката трамвайна спирка беше през две преки. Там вече се бе събрала тълпа с чадъри. Той се насочи към нея, навел глава под проливния летен дъжд. Не можеше да се върне в къщата си, сигурно я наблюдаваха. Не можеше да рискува да вземе такси. Нуждаеше се от защитата на тълпата.

Още няколко души вървяха към спирката и той се присъедини към тях. Щом се подслони под навеса, извади вестник и се престори, че го чете. Опита се да успокои дишането си, но никога в живота си не се бе чувствал толкова уплашен.

Автобусът най-сетне се показа иззад ъгъла. Двама щурмоваци вече приближаваха към спирката. Дъждът започна да намалява. Щурмоваците спряха, огледаха улицата и тръгнаха право към него, като от време на време показваха снимката на измокрените пешеходци.

Потта се смесваше с дъжда, който капеше по лицето му. Автобусът спря и Райнхард се качи. След миг машината потегли с рев, а двамата щурмоваци стигнаха спирката и единият закрачи бързо покрай автобуса, като внимателно се взираше през стъклата. Райнхард се обърна с гръб, без да изпуска отражението му в огледалото. Усещаше как сърцето му пулсира в слепоочията. Затвори очи и пое дълбоко въздух няколко пъти; издишваше бавно, за да се успокои.

„Благодаря ти, Господи, не ме видя.“

Пропътува с автобуса седем или осем спирки, докато пътниците се разредиха, после слезе и махна на едно такси.

— Закарай ме до американското посолство — каза Райнхард. — Аз… аз съм дърводелец. Искат да им свърша някаква работа.

— Добре плащат, а? — каза шофьорът усмихнат.

— О, да, много добре — отговори Райнхард. Опитваше се да изглежда спокоен.

Но когато наближиха посолството, видя две коли, паркирани през улицата срещу сводестата му врата. Двама мъже в черни дъждобрани, с черни шапки, нахлупени над очите, говореха с моряка, охраняващ вратата. Други четирима седяха в колите — вратите им бяха отворени. Гестапо.

— Спрете тука, до магазина — каза Райнхард. — Трябва да си купя цигари.

— Добре. Да ви изчакам ли?

— Не. Ей го къде е. Малко ходене ще ми се отрази добре.

Плати на шофьора, влезе в магазина и си купи пакет цигари, после излезе и сви зад ъгъла. Забърза към една телефонна будка по средата на пресечката и застана с гръб към улицата, докато съобщаваше на оператора частния номер на американския аташе. Отново беше започнал да се поти и дишаше учестено. Устата му беше пресъхнала. Измина цяла вечност, докато секретарката отговори.

— Службата на полковник Мередит.

— Свържете ме с полковника, моля — каза Райнхард, като оглеждаше улицата в двете посоки.

— За кого да предам?

„Дали се подслушват телефоните? — чудеше се той. — Мога ли да рискувам.“

— Моля ви, това е въпрос на живот или смърт. Мога ли да говоря с полковника?

— Кажете кой сте.

Той се поколеба за момент, после каза:

— Не. Просто ми дайте полковника, за Бога! Моля ви.

Последва пауза. За един ужасен момент той си помисли, че е прекъснала връзката. После чу щракване и един благословен човешки глас.

— Полковник Мередит слуша. Кой е, моля?

— Един стар приятел, полковник. Казахте ми, че ако някога ми потрябва помощ, мога да ви позвъня…

— Познах ви по гласа. Не казвайте нищо повече — прекъсна го полковникът. — Наблизо ли сте?

— Да.

Последва пауза.

— Две-три пресечки?

— Две пресечки на изток. Улична телефонна будка.

— Помните ли мястото, където ходихме за кренвирши?

Райнхард погледна през рамо. Американският магазин за храна „Бруклински деликатеси“ се намираше точно през улицата.

— Да — каза той и сам се учуди, че шепне.

— Идете там. Веднага. Ще изпратя някой до две минути.

— Благодаря. Моля ви, побързайте.

Райнхард живо пресече улицата и влезе в магазина. Собственикът говореше по телефона. За момент погледна Райнхард, каза нещо, затвори и му кимна към задната част на магазина.

Райнхард тръгна по пътеката. Отметна една завеса и влезе в малък, тесен офис със задна врата и бюро, задръстено с кореспонденция. На едната стена имаше пълни с консерви етажерки. Зачака като от време на време предпазливо надничаше през завесите. Виждаше телефонната будка през улицата. Минутите пълзяха бавно.

Пред будката спря един мерцедес и от него изскочиха четирима щурмоваци. Единият провери будката, другите трима огледаха улицата. Първият посочи магазина. Райнхард уплашено си пое дъх, обърна се и изскочи през задната врата.

Отвън вече го чакаха двама мъже в дъждобрани, с ръце дълбоко в джобовете; дъждът се стичаше по шапките им. Имаше и кола.

Отвори задната врата. Зад волана седеше трети. От ауспуха на колата излизаше пушек.

— Хер Райнхард? — каза някой от тримата. Райнхард примря от ужас.

— Всичко е наред, господине. — Мъжът до вратата го хвана за ръката. — Аз съм майор Трейс от посолството на САЩ. Качвайте се, бързо.

— Те са точно зад мен. Щурмоваците са по петите ми! — извика той и скочи на задната седалка. Двамата американци го последваха: единият отпред, а Трейс отзад при него. Колата потегли с рев, още преди вратите да се затворят.

— На пода, моля — каза Трейс строго. Райнхард падна на колене на пода, майорът хвърли върху него някакво одеяло и каза:

— Каквото и да се случи, не мърдайте.

Повръщаше му се от страх. Усети как колата удари спирачки на ъгъла и чу клаксона й да свири. Следващите няколко секунди му се сториха като часове. Колата пак потегли, после пак спря. Той чуваше приглушени гласове над главата си.

„Боже Господи, хванаха ме. Вече съм мъртъв.“

После колата потегли отново. Няколко секунди по-късно Трейс каза:

— Окей, сър, можете да дишате спокойно. Вече сте на американска земя.