Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

7.

Ингерсол влезе в стаята си, бързо си свали сакото и го замени с черен пуловер. Двамата с Хайнц бяха изработили една проста маска, която при повърхностен поглед изглеждаше като неговия грим на Нощното куче. Ингерсол разопакова черното наметало и го извади.

Вечерта беше напрегната. Въздухът в трапезарията пукаше от енергията на хората около масата, въпреки че за политиката и проблемите на държавата почти не се говореше. Ингерсол се чудеше какво ли значение има, ако изобщо имаше значение, разпределението на местата. Хитлер, Херман Гьоринг, Хайнрих Химлер, Йозеф Гьобелс и Ева Браун бяха един до друг; Ингерсол седеше между Ева и Алберт Шпеер, след това идваха Валтер Функ, Фирхаус и Рудолф Хес, седнал от дясната страна на фюрера. Беше очевидно, че Хес и Гьоринг, които седяха от двете страни на Хитлер, са двамата най-значими мъже в йерархията.

Всички бяха слушали в захлас, докато Шпеер описваше плановете си за стадиона и няколко други държавни сгради. Шпеер бе различен от останалите и се интересуваше повече от архитектурата, отколкото от политическите й последици. Когато говореше за сгради, той влагаше толкова страст, че човек наистина можеше да си представи извисяващите се строежи.

Химлер изглеждаше отегчен и се чувстваше неловко по време на разговора, който скачаше от архитектура към поквареността на комунистическия художник Пикасо, за чиято първа художествена изложба се говореше в Париж; от филмите към теориите на Хес за окултизма и номерологията и към операта на Вагнер „Риенци“.

Хитлер бе очарован от историята на Кола де Риенци, който през четиринаисети век освободил римляните от потисничеството на благородниците само за да бъде убит с камъни, понеже донесъл на хората свободата, която те не искали. Една печална история, пресъздадена добре.

— Бях на дванайсет или тринайсет години, когато за пръв път чух „Риенци“ — каза Хитлер. — Цяла нощ мислих за нея. За уроците, които трябва да се научат от нея. Хайнрих, ти какво научи от „Риенци“?

— Че е бил глупак — каза Химлер монотонно и без хумор.

— Как така?

— Трябвало е да знае, че няма такова нещо като великодушен предводител. Властта се държи чрез терор. Физически и… морален. И единственият начин да си осигуриш победа е цялостното унищожаване на всички врагове в страната. Уплаши ги до смърт или ги убий.

— Имаш предвид евреите? — каза Хитлер.

— Евреи. Дисиденти… — каза Химлер и вдигна рамене.

— Ти говориш за милиони хора, Хайнрих — каза Хес. — Какво ще правим, ще отровиш всички пасхи в Германия? Доста трудно нещо.

Последва звънлив смях.

— O, не знам — отговори Химлер. — Турците ликвидираха осемстотин хиляди арменци от 1915 до 1917 година. Осемстотин хиляди, като използваха само най-примитивни методи. Аз мисля, че със съответната изобретателност и планиране, с усъвършенстваната техника… — Той отново вдигна рамене, като остави въображението им да довърши изречението.

— Доста мрачна интерпретация на „Риенци“ — каза Фирхаус.

— Вагнер е мрачен — каза Химлер категорично. Дали говореше за всички евреи в Германия, зачуди се Ингерсол. Невъзможно.

— А какъв урок научихте вие, фюрер? — попита Гьобелс, като прехвърли разговора към Хитлер.

— Никога не давай на хората нещо, докато не ги убедиш, че го искат — отговори Хитлер и се разсмя. — Никой не би трябвало да знае това по-добре от тебе, а, Йозеф? Работата ти е да ги убеждаваш.

Всички се засмяха и преминаха на по-лека тема.

— Разбрах, че сега използват хипнозата като средство за разпит, вярно ли е, Вили? — попита Гьоринг.

— Това не е някаква новост — отговори Фирхаус. — Психиатрите от години използват хипнозата, за да изследват мозъка.

— Бях хипнотизирай веднъж — каза Ингерсол.

— Наистина ли? — каза Хитлер. — Защо?

— Имахме един хипнотизатор в един от филмите. Бях любопитен и го направих от любопитство.

— И какво се случи? — попита Фирхаус.

— Аз мразя стридите. Така че го помолих да ме хипнотизира и да ме накара да обичам стриди. И той го направи! Седнах и изядох цяла чиния сурови стриди. И ми харесаха. Помолих го да го направи още веднъж, преди да започнем „Нощното куче“. Казах му, че искам да усещам болка от това, че съм сакат, и после да мога да предизвикам тези чувства по мое желание, докато снимаме филма.

— И?… — Фирхаус се наведе напред.

— Наистина можех да чувствам болка, докато бях с костюма.

— Удивително — каза Фирхаус.

— Значи може би е възможно при хипноза за да се задават въпроси на субекта, на които той при нормални обстоятелства не е склонен да отговаря? — попита Химлер.

— Мисля, че е възможно — каза Ингерсол. — Разбира се, съществува и опасност.

— И каква е тя? — попита Хитлер.

— Е, да предположим, че съм хипнотизирай и ми е казано, че съм прасе и после хипнотизаторът изведнъж умре от сърдечен удар. Завинаги ли ще си мисля, че съм прасе?

За момент настъпи тишина. После Ева започна да се смее.

— Много смешна идея — кикотеше се тя.

Другите също започнаха да се смеят с изключение на Химлер. Той се усмихна, но за кратко. Ингерсол наблюдаваше очите му и разбра по начина, по който те се стрелкаха, че Химлер си мисли: „Дали ще проработи?“

През по-голямата част от вечерта Ингерсол седеше като омаян. Тези мъже бяха Хитлеровият елит. Хората, които преди тази вечер бяха само имена и лица, сега бяха наравно с него. Подбрани от Хитлер да създадат от неговите идеи новия германски ред.

Всеки от тях бе различен и всеки си имаше определена цел. Химлер, шефът на СС, бе малък, нелеп човек без чувство за хумор и със студен като гробница ум, който не можеше да води лек, приятен разговор. Идеалният човек за шеф на СС.

Гьоринг, грамадният шеф на Luftwaffe, държавната полиция и ловният ръководител на Райха, ас от световната война, свалил двайсет и двама британски и американски пилоти. Той бе най-близкият приятел и довереник на Хитлер от времето, когато бяха марширували един до друг при метежа през двайсет и трета и Гьоринг бил ранен в бедрото с два куршума. Гьоринг бе придворният шут, който непрекъснато си правеше шеги, често и със самия себе си.

Валтер Функ бе стеснителен човечец с хитри очички, който почти не говореше. Партийният паричен гений. Не изглеждаше възможно този тих, объркан и подценяващ се човек да строява Тисен, магната на стоманодобивната промишленост, Шницлер, ръководителя на химическия картел, и фон Шрьодер, главата на банковия тръст, и да ги държи в подчинение заедно с други индустриалци. Неговото обещание, че Хитлер ще ги отърве и от комунистите, и от профсъюзите, бе примамило индустриалната мощ на Германия на страната на нацистката партия.

„Интригант — реши Ингерсол, — който най-добре изпълнява идеите на другите.“

Шпеер, архитектът, млад, хубав, с лъчистия поглед на идеалист. Младият гений явно изпитваше страхопочитание в такова мощно обкръжение. Шпеер, който почти нямаше какво да каже освен когато говореше за сгради, бе мечтателят, който като феникс искаше да твори от пепелта на германското поражение.

Ева Браун бе малко жизнено селско момиче. Лекомислена, с хубост, в която нямаше нищо необичайно, празноглава, тя очевидно представляваше за вожда едно безвредно развлечение.

Фирхаус, деформиран, убедителен, истинска загадка. — Той очевидно нямаше звание, но имаше самостоятелен пост в Гестапо и не докладваше на никой друг освен на фюрера. Дали не беше Яго от Отеловата драма на Хитлер?

И Хес. Мургав, красив, схватлив и саркастичен, Хес бе мистериозният човек. Той бе преписал по-голямата част на „Майн Кампф“ от бележките на фюрера, докато Хитлер бил все още в затвора, и вероятно бе по-близък приятел на Хитлер от всички други с изключение на Херман Гьоринг. Неговата роля в йерархията бе неясна за Ингерсол, въпреки че като заместник на фюрера той беше следващият поред — коронованият принц на нацистката партия. Беше ли той като Фирхаус един задкулисен плановик, един неизвестен съветник, работещ в сянка? Или бе просто довереник, чието мнение Хитлер уважаваше и в когото вярваше, че ще продължи делото, ако с него се случи нещо?

Хес имаше и друга връзка с Хитлер — необикновения интерес към магьосничеството и окултизма. След вечеря Хес предсказа бъдещето на Хитлер, използвайки един старомоден гадателски процес. На зловещата светлина на свещите Хитлер държеше една лъжица с олово над една свещ и пускаше капки разтопено олово в паница със студена вода, а Хес разчиташе неправилните топчета и предричаше на фюрера една удивителна и успешна година за негова голяма радост.

Ингерсол неохотно се извини под претекста, че иска да се увери, че филмът е подготвен както трябва за прожектирането. Но имаше да върши други неща. Бе замислил един луд номер — смел и опасен, но такъв, на който инстинктите му на шоумен не можеха да устоят.

Сега облечен в черно, той нахлузи на обувките си чифт котки за лед, сложи си дебели работни ръкавици и взе едно дълго въже от куфара. Загърна се в черното си наметало и излезе на заледения балкон.

Бе разучил предната стена на вилата още през деня. Прожекционната зала бе на равнището на неговата стая, но два балкона по-настрани. При нормални обстоятелства би било съвсем просто да се изкачи на покрива и после да слезе в прожекционната зала, но сградата бе покрита със сняг и лед. Въпреки че вятърът бе стихнал, внезапни повеи събаряха сняг, което го затрудняваше да вижда покрива и правеше номера двойно по-опасен. И после, разбира се, имаше охрана, която непрекъснато патрулираше на земята. Но Ингерсол бе решен да отиде докрай.

Той залюля въжето и го хвърли нагоре, за да го закачи на корниза на покрива. Не успя и въжето падна обратно на балкона, като запрати на земята каскада строшен лед.

Ингерсол се прилепи към стената — един от охраната погледна нагоре. Но явно не можеше да види нищо, тъй като зрението му бе замъглено от блещукащите снежинки. След малко, когато той зави зад ъгъла на вилата, артистът опита пак. На третия опит въжето се закачи.

Ингерсол се изкатери по стената, забивайки шиповете на обувките си в леда. Щом стъпи на тесния корниз, откачи въжето, присви колене и отново го размаха — този път се опитваше да го закачи над балкона на прожекционната зала. Беше трудно да се прицели точно в тъмнината и падащия сняг. Всеки път, когато въжето пропускаше, се откъртваха парчета лед и шумно падаха в градината — на петнайсет метра под него.

Сърцето му туптеше от вълнение. Накрая въжето се закачи, той понечи да го дръпне, за да провери добре ли е, но в същия момент едно парче лед под крака му се строши и той усети, че се хлъзга надолу. Пресегна се, хвана се за покрива, почувства как ръката му се плъзга… и полетя.

За момент се почуди дали въжето няма да се откачи, после почувства рязкото му опъване и усети как лети по дъга във въздуха към прожекционната зала. Люшна се с всичка сила напред, забърса стената и увисна на два метра над балкона.

— Къде е der Schauspieler? — чу Гьоринг да пита в стаята. — Закъснява за собственото си представление, ха-ха!

— Нали ги знаеш тези артисти — отговори му женски глас. Ева Браун.

Ингерсол се спусна по въжето до балкона и въздъхна с облекчение — едно прегърбено привидение в черно, долепено до стената.

Вътре в бледоосветената прожекционна зала Хитлер се бе настанил върху обичайния си стол с Гьоринг от едната страна и Ева от другата. Останалите гости бяха насядали около тях. Фирхаус бе разтревожен: Хитлер губеше търпение, когато се закъсняваше. Къде бе Ингерсол?

Изведнъж френските прозорци, които водеха към балкона, се отвориха и един противен призрак в черно нахлу в залата.

Всички ахнаха.

Ева изпищя.

Химлер посегна към пистолета си. Хитлер рязко се облегна в стола си с широко отворени очи.

— Майн фюрер, дами и господа — каза Ингерсол. — Позволете да ви представя Der Nacht Hund.

Свали маската и дълбоко се поклони.

 

Ингерсол седеше на кревата в стаята си.

Какъв ден бе преживял! Каква лична победа!

Прожекцията се бе превърнала в истински триумф. А и неговият малък номер, след като възмущението бе утихнало, бе развълнувал фюрера със своята смелост.

Актьорът излезе на балкона и запали цигара. Бе изтощен и му трябваше време, за да помисли и да планира бъдещето си. На един етаж под него господарите на Райха говореха по работа — нещо, за което и Хитлер, и Фирхаус бяха казали, че обикновено не се разрешава.

Някой отвори вратите на терасата отдолу и той чуваше гласовете и схващаше някоя случайна дума или фраза, въпреки че не се опитваше да подслушва. Бе опиянен от мисълта, че само на метри под него се решава съдбата на Германия.

— Аз казвам да го направиш — чу той шумния глас на Гьоринг. — И то бързо.

— … много рисковано — каза някой, може би Функ.

— Разбира се, че е рисковано — каза Химлер. — И така, какво…

Гласовете заглъхнаха, но все пак се чуваха отделни думи.

Гьобелс: — … трябва да убедим всички, че това е комунистически заговор.

Хитлер: — Това е твой проблем, Йозеф.

Гьоринг: — … тревожи, знам идеалната изкупителна жертва… един полуидиот, който живее…

Химлер: … пет дни и аз ще го убедя, че той е главата на комунистическата партия на целия континент…

Последва хоров смях.

Пак неразбрано мърморене, после се чу Гьоринг да завършва едно изречение:

— … да уредим пожара. „Пожар?“

Ингерсол пристъпи към перваза на балкона, за да чува по-добре.

— … един тунел от… — Гьоринг ли беше това? Минути по късно се чу гласът на Химлер:

— Може би плъх и бомба…

„Плъх и бомба?“ — зачуди се Ингерсол.

— Плъх и бомба? — Хитлер. Също бе учуден.

— Просто накарайте един плъх да гладува ден-два. Подготвяте пожара в отоплителните канали на сутерена, поставяте капан така, че да възпламени огъня, когато щракне, и пускате плъха в канала. Един гладен плъх може да подуши храна на километри. Когато си намери храната, няма грешка. Сградата е стара, ще лумне като коледно дърво.

„Каква сграда — чудеше се Ингерсол. — И защо?“

Някой излезе на терасата отдолу. Ингерсол загаси цигарата си в навяния до вратата сняг и влезе вътре.

Какво ставаше? И какво значеше казаното от Гьобелс, че трябвало да се хвърли вината върху комунистите?

Актьорът седна на писалището в ъгъла на стаята, опитвайки се да мисли за филма. Имаше някои дребни неща, които искаше да промени, но не можеше да се отърси от случилото се през деня и невероятното предложение на Хитлер. Решението му бе мигновено и безвъзвратно.

После изведнъж стана и открехна вратата на стаята си. Чу вратите на дневната на първия етаж да се отварят, чу приглушени гласове да пожелават лека нощ, после долетя вълна от смях. Остави вратата открехната и се върна на писалището.

Долу Хитлер се обърна към Фирхаус и прошепна:

— Е, какво мислиш, Вили? Ще приеме ли нашият актьор предизвикателството?

— Мисля, че няма място за съмнение — отговори Фирхаус уверено.

— Е, след тази вечер, мисля, че храбростта не може да му се оспори.

— Всъщност — отговори Фирхаус — след този номер аз бих казал, че той е човек, който обича да поема рискове. Може би, без да мисли за последиците.

— Как стигна до това заключение?

— Той подложи на риск живота си, като се изкачи по заледената стена, без да го е грижа каква ще бъде вашата реакция. Просто не го интересува.

— Хм! Да не би да намекваш, че може да очакваме някои скрити изненади? Може би има… как ги наричате… фатални недостатъци?

— В никакъв случай. Мисля, че е идеалният човек за тази работа.

Фирхаус малко забулваше истината. Той знаеше, че всички човешки същества таят скрити изненади. Фирхаус бе опитен психолог и заклет скептик, който импулсивно гледаше под повърхността. Знаеше, че в студената клетка на мозъка съществуват фикс идеи, натрапчивост, скрити импулси, тайни, дори въображаеми приятели и че границата между неврастенията и психозата е наистина много малка. И че неврастенията се подчинява на тези страсти, а психозата е тяхна жертва.

Засега той базираше преценката си за Ингерсол само върху докладите на разузнаването. Хората на Химлер не си падаха по интерпретациите; те само събираха данни, а данните не даваха възможност за сигурен анализ на човека. Сега, след един ден и една нощ, през които наблюдаваше Ингерсол, в ума му се зараждаха някои въпроси. Беше ли Ингерсол ексцентричен артист? Или съществуваше някаква мрачна тайна, която се таеше в главата му и която в критични минути можеше да избухне като вулкан и да застраши изцяло поръчението му?

Накратко, беше ли този човек ексцентричен, невротичен, психозен?

Или и трите заедно?

Фирхаус просто не знаеше, но като мегаломан бе убеден, че ако актьорът приеме предложението на Хитлер, той ще може да го контролира и ръководи. Рисковано начинание, но човек трябва да поема и рискове. Бе убедил фюрера, че Ингерсол е идеален за тази цел, и сега бе прекалено късно да се откаже.

Минаха пет минути, преди Ингерсол да чуе стъпки нагоре по стъпалата и после по коридора. Той се наведе над бележките си. Чу как стъпките спряха и след малко на вратата се почука. Той се обърна, като се престори на изненадан. Хитлер надничаше през вратата.

— Извинете, полковник Волф, но вратата ви беше отворена.

Ингерсол понечи да стане, но Хитлер му махна с ръка.

— Седнете, моля. Не мислех да ви безпокоя.

— Моля, влезте — каза Ингерсол. — Просто нахвърлях някои бележки по филма. Дреболии, нали знаете. Тук-там да се отреже по нещо, такива неща.

Хитлер отвори вратата, но не влезе. Стоеше на рамката на вратата с ръце на гърба като на картина.

— Винаги се стремите към идеалното, а?

— Предполагам. И това подлудява техниците и монтажистите.

— Тогава си намерете по-добри.

— Все се надявах, че тези са най-добрите.

— Е, не мислех да ви преча. Благодаря ви отново за филма. Доколкото мога да съдя, всички са развълнувани от него. Сигурен съм, че ще го гледам още много пъти. И благодаря, че посетихте дома ми.

— Това е върхът в моя живот, майн фюрер. Аз трябва да ви благодаря. — Той млъкна за момент, после продължи: — Бих желал да ви се отблагодаря за любезността… до известна степен, разбира се. Страхувам се, че няма да е нещо така значително като кинжала.

— Всъщност би трябвало да ви подаря едно младо куче — немска овчарка, за другар по време на обучението. Но във вашия случай няма да е уместно.

— Една от моите слабости е хубавото вино — продължи Ингерсол. — Имам около двеста бутилки бяло и червено, френска реколта, в къщата си в провинцията. Бих желал да го получите вие, майн фюрер.

Хитлер бе искрено изненадан, но след миг значението на подаръка бавно избледня. Изражението му стана озадачено, после очите му се разтвориха и той широко се усмихна.

— Това е много щедър подарък, полковник.

Той млъкна и веждите му се повдигнаха въпросително.

— Когато Ханс Волф умре — каза Ингерсол, — виното ще ви бъде доставено.

Хитлер сви юмруци пред гърдите си. Лицето му излъчваше искрена радост.

— Значи сте съгласен?

— Да — каза Ингерсол и стана. — За мен ще бъде чест да бъда Siebenundswanzig.

— Сигурен съм, че ви е е било трудно да решите.

— Да. Но има още една трудност.

— И каква може да е тя?

— Има два проблема, които трябва да решим — каза Ингерсол и спокойно обясни кои са те.

Хитлер не трепна. Изражението му не се промени.

— Ще научите — каза той на актьора, — че това са проблеми, с които се справяме изключително добре.

Очите им се срещнаха и бавно, много бавно Йохан Ингерсол вдигна ръка за нацистки поздрав.

Адолф Хитлер отговори на поздрава и се усмихна.