Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

52.

Мойс го изслуша, разсмя се от сърце, извади една бутилка бренди, сложи две водни чаши на масата и ги напълни. — И така, ти си пребродил целия път дотук в тази буря, за да ми разкажеш тази небивалица? — Той вдигна чашата си за наздравица. — За дързостта, която очевидно не ти липсва, Кигън.

Дневната беше задръстена с риболовни принадлежности, стари мебели и вехтории. Имаше няколко снимки на едно момче — първо като малко, почти бебе, после поот-расло. На последната беше с шапка и студентско наметало, очевидно при дипломирането му. Имаше и снимки на сурова наглед жена. Но по нищо не личеше, че някой от тях живее в къщата.

— Мистър Мойс…

— Тъли.

— Тъли, знам, че моят разказ звучи глупаво, но повярвай, че е истина. Дойдох тук, понеже Том Смут каза, че ти си достатъчно луд да ме закараш до остров Джекил.

— В тази буря?

— Точно сега.

— Не говориш сериозно.

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Ако ти не искаш, можеш ли да ми кажеш някой друг, който може да го направи?

— Не — каза слабият мъж и почеса брадата си.

— Защо не?

— Телефоните не работят. Не работят вече от няколко часа. Не мога да позвъня на никого, дори и да искам. Освен това, ако трябва да позвъня на някого, това ще е бреговата охрана. Те няма да ти повярват, но поне няма да ми се изсмеят. С две думи — не можем да позвъним на никого и ти не можеш да се върнеш в града. Той е на повече от две мили и досега водата по пътя е стигнала до над коленете.

— Тъли, аз ще отида на този остров, ако трябва дори с плуване.

— Виж сега, Кигън, аз си ям вечерята по случай Деня на благодарността. Аз и Челси…

Той посочи черната котка, която се бе свила пред огнището.

— Тъли, закарай ме до острова и ще те взема до Ню Йорк и ще ти купя за вечеря най-хубавата пуйка, която си ял през живота си.

— Аз ям скумрия, Кигън… как каза, че ти било малкото име?…

— Франк. Франк Кигън.

— Аз ям скумрия, Франк. Не ям нищо, което има пера и хвърчи в небето.

— Добре де, каквото поискаш. Господи, ще ти купя скумрия за цяла година! Ето, виж…

Той извади пачката пари, отброи десет стодоларови банкноти и ги плесна на масата.

— Това достатъчно сериозно ли е за теб? Мойс разгледа внимателно банкнотите.

— Това са хиляда долара!

— Прав си.

— Ти ми предлагаш хиляда долара, за да те закарам там? — Той посочи с палец към остров Джекил.

Кигън кимна.

— Правителството сигурно ви плаща много добре, момчета. — Мойс отпи още една глътка от брендито, после стана и хвърли един пън в огъня.

— Знаеш ли, моят син почина в една нощ като тази. Играели си на дърпане с лодки в протока. Момчетата спорели чия лодка е по-яка и завързали две за кърмите искали да видят коя ще тегли другата. Нещо като надбягване с коли.

Той отиде до прозореца, наведе се и погледна през един месингов телескоп. Насочи го към Джекил и почака някоя светкавица да освети залива.

— Беше преди почти четири години. Вечерта след като се дипломираха, той и неговият приятел Джими Уерц пили няколко бири и почнали да се предизвикват. И решили да го направят.

Той продължаваше да гледа през окуляра. Морето се беше покачило с половин метър. Вятърът беше вероятно двадесет и пет възела.

— Морето беше придошло с половин метър, точно както сега. Джими издърпал кърмата на Рей надолу, нахлула вода и лодката се преобърнала. Рей бил хванат в капан в кабината. Изплува след два дни на Кингс Уей Бийч. Лодката все още е там долу. На трийсет метра на дъното на пролива.

Той се върна до масата и допи брендито си.

— Жена ми почина миналата година. Така и не можа да преживее тази нощ. Почти не ядеше. Направо се стопи. Мисля, че наистина умря от мъка. Бяхме женени двадесет и шест години.

— Моите съболезнования — каза Кигън. — Знам какво значи да загубиш човек, когото обичаш. Моята годеница беше закарана в концентрационен лагер от нацистите. Убиха я там.

Мойс не отговори, само го погледна.

— Аз разбрах за този нацистки агент, Двайсет и седем, от брат й — продължи Кигън. — Той ръководи едно съпротивително движение в Германия. Отначало никой не ми вярваше. Мислеха, че съм смахнат, също както и ти. Но аз знаех, че брат й няма да ме измами…

Той обясни как беше разкрил Фред Демпси и по-късно Трекслър в Колорадо, описа и сцената с убитото семейство.

— Виж нещата по този начин, Тъли. Ако казвам истината, какво по-удобно време да се отвлекат тези хора? Сега е празник. Всичко е затворено. Тъмно е като в рог. И този човек е на острова от събота или неделя…

— От понеделник сутринта. Видях ги да пристигат…

— Окей, от понеделник сутринта. Работата е, че той няма да чака цяла зима да отвлече тези хора. Ще го направи бързо… а вече е там повече от четири дни.

Той пресуши чашата си. Мойс го гледа дълго, без да проговори, после му наля още една чаша.

— Благодаря, пих достатъчно — каза Кигън.

— Изпий го, ще ти дойде добре. Дотам има по-малко от миля, но ще бъде трудно и мокро.

— Искаш да кажеш, че направихме сделката?

— Имаш ли представа как се управлява лодка?

— Не и такава.

— Различаваш ли ляв и десен борд?

— Е, това мога.

— Ами тогава… — Той сви десетте банкноти. — Всъщност моето не е кой знае каква вечеря. Освен това ми предлагаш нещо много по-лесно от лова на скариди и дяволски по-доходно.

 

Богаташите вече се събираха в клуба. Жените бяха в официални рокли, а мъжете в смокинги и фракове. Настроението беше жизнерадостно въпреки бушуващата буря.

— Това е то да си на пустинен остров — шегуваше се Грант Пибоди, застанал с още неколцина под широката веранда, която обграждаше клуба.

Двадесет и седем ги наблюдаваше от мрака, скрит зад група дървета. В краката му лежеше единият от пазачите. Сърцето му беше прободено от СС камата на Двадесет и седем. Вторият пазач плуваше с лицето надолу в залива с прерязано гърло. Третият тъкмо извършваше обиколката си. Сгушен в бурята, той тичаше от вила на вила и псуваше лошото време. Беше гладен и очакваше вечерята. Пазачите се хранеха чак като другите свършеха. Накрая намери подслон за малко в бараката с радиотелефона. В трепкащите блясъци на светкавиците двамата с радиооператора видяха, че някой ги гледа през мокрия от дъжда прозорец. След миг човекът влезе.

— Стреснахте ни, господине — каза пазачът. — Изглеждахте като призрак в тая буря.

Човекът, който наричаше себе си Алънби, се усмихна и каза:

— Аз наистина съм призрак. И тримата се засмяха.

— Очаквате съобщение ли? — попита радиооператорът. — Трябва да ви кажа, връзката е много лоша и…

Двадесет и седем мина зад него, хвана го под брадичката и за темето и му счупи врата. Пазачът, зяпнал от изненада, гледаше как главата на оператора тупва на масата. Ръката на Алънби се стрелна към него и камата се заби под гръдния му кош и се вряза дълбоко в гърдите му.

Главата на пазача клюмна на рамото на Алънби. Нацисткият агент блъсна мъртвото тяло на пода и се зае с работата си.

Разглоби радиотелефона, после изтича през комплекса до телефонната централа. Тя беше празна, тъй като телефоните не работеха от часове. Той преряза телефонните линии просто за по-сигурно, после провери двата си пистолета и погледна часовника.

Седем и двадесет. Добър разчет на времето. Втурна се обратно към клуба и стигна до прозорците точно когато всички — дори хората от кухнята, се бяха струпали в салона. Лейди Пенелоп тъкмо щеше да влезе с една торта със запалени свещи. Алънби блъсна остъклената врата и влезе.

Гостите го изгледаха с изненада. Той беше мокър до кости, косата му бе залепнала на челото. Изглеждаше като привидение.

— Боже Господи, какво се е случило с теб? — попита Пибоди.

Алънби извади пистолет и стреля в тавана. По пода се посипа мазилка. Чуха се писъци.

— Всички да млъкнат! — нареди Алънби, но в стаята цареше хаос. Той вдигна пистолета към полилея и изстреля няколко куршума. Кристалът сякаш експлодира. Куршумите скъсаха веригата, която крепеше огромния полилей, и той с трясък падна върху една маса и я смаза.

— Казах да млъкнете! — повтори Алънби. В стаята стана тихо.

— По дяволите, какво правиш? — почна Пибоди. Алънби го погледна, насочи автоматичния пистолет право към гърдите му и каза съвсем сериозно:

— Седни, Пибоди, или ще те убия на място.

 

Капитан Лайгер държеше подводницата на десет метра дълбочина. Наблюдателната кула беше точно под повърхността. Минаха покрай североизточния край на остров Джекил и навлязоха в дълбокия проток.

Лайгер завъртя перископа и го насочи към мрачния, замислен бряг на острова. Пресмяташе разстоянието. Щеше да държи курс съответно на запад на петстотин метра от брега, докато достигне северозападната част на острова, после да излезе на повърхността и да остане в залива. Пристанището за яхти беше на неколкостотин метра южно.

Трябваше да се появи в последния момент, така че нямаше как да провери залива и протока. Ако обаче го беше направил, щеше да види как дванайсетметровата лодка на Тъли Мойс „Доли Д.“, се носи по развълнуваната вода към същата цел.

 

На борда на „Доли Д.“ Кигън зареди автоматичната пушка на Мойс, после провери пистолета си и пъхна двата резервни пълнителя в джоба на якето си.

— Решил си да убиеш този човек, Франк, така ли? — попита Мойс.

— Не мисля, че ще се оправя с него по друг начин. Той не е от тия, които се предават.

— Имаш ли някакъв план?

— Не. Искам да стигна до острова и адски се надявам да го изненадам.

Докато влизаха в залива, една ярка светкавица за миг го освети целия. В ослепителната до бяло светлина Мойс видя някаква черта на повърхността на петдесет метра пред тях. Малки вълнички прибягваха срещу вълните, гонени от вятъра. Той се взря в тъмнината. Друга светкавица разцепи небето, после още една. В пробляскващата светлина на бурята вълничките станаха вълни, после изведнъж наблюдателната кула на У-17 изскочи над повърхността.

— Боже всемогъщи! — извика Мойс. — Една проклета подводница само на петдесет метра от нас!

Кигън също видя сивата кула, издигната над водата. Зад нея беше остров Джекил и пристанът за яхтите.

— Още не са ни видели — изрева Кигън.

— Насочват се към пристанището на остров Джекил! — викна Мойс.

Носът на подводницата изскочи на повърхността и дългото като кит чудовище се насочи право към пристанището. „Доли Д.“ летеше към нея.

Нямаше начин да се върнат обратно. Ако се опитаха да избягат, подводницата щеше да стреля и да ги направи на парчета. Но ако задните резервоари за балансиране бяха все още пълни, Мойс можеше да опита друго. При късмет един удар по наблюдателната кула можеше да я преобърне и ако люковете бяха отворени, подводницата щеше да се наводни и да потъне. Достъпът до пристанището беше дълбок дванайсет метра и тежката рибарска лодка щеше да мине над нея.

Решението на Мойс беше мигновено. Той даде пълен напред и извика на Кигън.

— Ще блъсна това копеле! Дръж се.

Мойс включи прожектора точно когато люкът се отвори и двама немци се покатериха на палубата. Изплашени, те се обърнаха и видяха блестящото око да се приближава към тях. Единият се затича към картечницата пред командния пункт. Кигън видя нещо бяло да се показва в кулата — глава с бяла шапка с козирка. Капитанът ли беше това? Който и да беше, очите му се разшириха от изненада и той зарева някакви заповеди. Първите двама издърпаха мушамата от тежката картечница на палубата и я заредиха. Кигън изтича напред по плъзгавата палуба, подпря автоматичната пушка на перилото и изстреля два откоса. Първият мина високо над картечаря, но вторият го улучи през гърдите. Ръцете му хвръкнаха над главата и той падна назад. Вторият немец обаче успя да завърти картечницата и изстреля един продължителен откос в кабината.

Прозорците се пръснаха. Стъкла и парчета дърво захвърчаха около Мойс. Той натисна с тяло кормилото на лодката, за да я стабилизира, но след миг втори откос прониза малката кабина и един куршум се заби в рамото му. Той извика гневно — вик на предизвикателство, не на болка.

Лайгер виждаше само призрачната светлина през проливния дъжд. Светкавица раздра отново небето и в отблясъка й той видя очертанията на тежката рибарска лодка само на десетина метра. Бяха почти до пристанището, но капитанът разбра, че няма да успеят да стигнат до него.

Понечи да се спусне в кулата и да даде заповед да се потапят, но в същия миг „Доли Д.“ връхлетя върху подводницата и се вряза в наблюдателната кула. Лайгер посегна към капака на люка, но не успя да го достигне и падна с главата надолу през тясната кула в командната каюта. Железният корпус на У-17 раздра дъното на „Доли Д.“ и го разцепи. Но подводницата беше вече смъртно ранена. Сблъсъкът беше отворил една нащърбена пукнатина по дължината на кулата, подводницата се беше килнала на една страна и продължаваше да се накланя. Сирената за бедствие пищеше. Мъжете крещяха. Морето нахлуваше през двата отворени люка и цепнатината в кулата. Единственият останал картечар на палубата падна във вълните на залива.

Всичко незакрепено се разхвърча. Хората изпопадаха. Светлините запримигваха. Сащисаният капитан почувства студената вода, която нахлуваше през отворения люк. Подводницата продължаваше да се върти. Искри изскачаха от разбитите лампи. После бушоните гръмнаха и подводницата потъна в мрак — една гробница, изпълнена с ужасени викове и клокочене на вода.

Рибарската лодка застърга страховито по подводницата и увлечени от силата на удара, и двете се забиха в кея. Гредите изпукаха и започнаха да се чупят като клечки. Кигън политна към парапета. Някакво въже изсвистя покрай ухото му. Рибарската лодка се издигна високо над водата, плъзна се над подводницата и забоде нос в разбитата платформа на кея. Нейната тежест и водата, която нахлуваше в подводницата, запратиха смъртно ранената желязна риба към дъното, в тинята и наносите.

В подводницата цареше хаос. Екипажът се блъскаше в тъмнината, всички викаха, но вместо въздух в дробовете им нахлуваше вода. Постепенно всичко стихна. У-17 лежеше в тинята на десет метра дълбочина.

Кигън се изправи и се запрепъва към кабината на лодката. Тъли Мойс беше проснат върху кормилото — все още го стискаше. Кигън се спусна към него, видя дупката от куршум в рамото му, видя и една дълбока рана над окото и клекна да му помогне. Но рибарят го пропъди с ръка.

— Иди си свърши работата, Франк — каза той. — Все още не съм умрял.

Кигън взе пистолета от колана на Мойс, затича се към носа и скочи върху мокрите дъски на кея. След секунди беше на калния бряг. Видя някакво движение отляво и се хвърли към едно дърво. Небето се раздра от светкавица и той видя немския картечар да се катери по брега. Бурята вилнееше. Немецът изпълзя на твърда земя и побягна.

— Стой! — извика Кигън, но вятърът отнесе думите му. Американецът затича след немеца, като криволичеше между дърветата.

 

В трапезарията на клуба цареше хаос. Уилоуби, с очи изскочили от страх, гледаше през прозорците. В ярките блясъци на светкавиците видя първо подводницата, после блестящия бял фар, после чу силния сблъсък.

— Боже мой! — извика той. — Подводницата се разби!

— Млъкни — викна Двадесет и седем. Обърна се, насочи пистолета към Грант Пибоди и изръмжа: — Не мърдайте или ще убия Пибоди.

— Не можеш да ни убиеш всичките! — викна Пибоди.

— Вярно, но ако някой помръдне, ти ще си първият, който ще умре.

Той се върна до прозореца и погледна навън. В бурята видя някой да тича към трапезарията. Зад него се виждаше носът на рибарска лодка, странно наклонен към кея. Никаква следа от подводницата.

Кигън преследваше немския моряк през бурята, но Картечарят пръв стигна до клуба, изкатери се на терасата и нахлу вътре през една от френските врати. Кигън беше на пет-шест метра зад него. Когато морякът се втурна в трапезарията, Двадесет и седем се завъртя — и го простреля два пъти в гърдите. Чак след като тялото му се прегъна и падна на пода, някогашният актьор разбра какво е направил. В стаята избухнаха тревожни викове. Двадесет и седем погледна през отворената врата. За секунда, при една светкавица, видя Кигън сгушен в дъжда, видя го да вдига ръка и чу пистолетен изстрел. Куршумът одраска бузата на Двадесет и седем и отнесе долния край на ухото му. Той стреля няколко пъти към мократа фигура. Но Кигън вече беше изчезнал в мрака. Уилоуби, напълно объркан, гледаше мъртвия немец.

— Боже мой! Ти уби един от нашите!

— Глупак такъв, с подводницата е свършено.

— Не — извика англичанинът. — Не, не може да бъде! — и тръгна към вратата. С животинско ръмжене Алънби изстреля един откос в Уилоуби. Куршумите раздраха гърдите на англичанина и го повалиха върху една маса, отрупана с чинии и чаши. Всички сякаш полудяха и се втурнаха към задните врати. Двадесет и седем разбра, че е изгубил контрол върху ситуацията. Но неговият съперник беше там някъде, в тъмното, а той представляваше идеална мишена в ярко осветената стая. Алънби сграбчи един стол, хвърли го през един прозорец и изскочи след него.

Момент по-късно мокрият Кигън влетя в трапезарията, вдигна ръка и викна на тълпата:

— Казвам се Кигън, от Службите за сигурност. Моля… всички останете в тази стая. Ако излезете навън, ще объркате нещата още повече. Ако той се върне, убийте го. В рибарската лодка на пристана има ранен човек. Необходима му е помощ. — Погледна към лейди Пенелоп Трейнър и добави: — И не сваляйте очи от нейно благородие.

И изскочи през разбития прозорец след Двадесет и седем.

Автоматичният пистолет затрака. Кигън се скри зад едно дърво. Втори откос се заби в дървото. Кигън се хвърли на земята и стреля няколко пъти в дъждовния мрак, после скочи, изтича до стената на клуба и се сви в тъмнината. Напрягаше слух, но чуваше само тътена на гръмотевиците и плясъка на дъжда. Промъкна се до ъгъла и зачака някоя светкавица да освети градината.

Двадесет и седем се придвижваше между дърветата тихо като лисица. Стигна до закрития тенискорт и намери вратата. Тя беше заключена. Разби стъклото с лакът, пресегна се, отключи и хлътна вътре.

Кигън чу звъна на счупеното стъкло и забърза натам. Видя вратата и се запрокрадва към нея, като се притискаше към стената. Щом я стигна, протегна ръка и стреля два пъти. Мигновено последва откос на автоматичния пистолет на Двадесет и седем. Куршумите се забиха в касата. Очевидно Двадесет и седем беше някъде в закрития корт. Кигън се наведе и се хвърли в тъмното помещение. Посрещнаха го изстрели. Той усети пареща болка в рамото. Но не спря, а тихо притича по пода и се спотаи в тъмнината до масата на съдията. Ослуша се. Пипна си рамото и отдръпна ръка от болка. Куршумът беше пробил мускула и беше излязъл от другата страна.

Загледа се в тъмнината. Помещението изглеждаше зловещо с мрежата за тенис, опъната от едната до другата страна, и тъмните ъгли, които предлагаха подслон на врага му.

Но къде ли беше той?

Двадесет и седем се беше спотаил в отсрещния ъгъл и чакаше в тъмнината, също така твърдо решен да се избави от Кигън. Целият трепереше от потискан гняв. Нима беше изминал толкова дълъг път, беше чакал толкова години, за да се провали? В ума му се зароди нов план. Операцията не беше напълно загубена. Първо щеше да убие натрапника. Да, щеше да го елиминира и да се върне в клуба. Там щеше да убива милионерите янки, докато му свършат патроните, после щеше да преплува до блатото отсреща и да се добере до континента. Все още имаше пари в Ню Йорк. При добър късмет можеше да се върне в Германия.

Но първо най-важното. Къде беше американецът?

На няколко метра от него Кигън проверяваше запасите си. От плющенето на дъжда не можеше да чуе дишането на врага си.

Бавно бръкна в коша до съдийското място, взе една топка за тенис и я хвърли. Куршумите се забиха в стената. После изведнъж изстрелите спряха. Чу се непогрешният звук на метал в метал — ударникът удряше на празно. Вбесен, Двадесет и седем хвърли празния пистолет през стаята. Кигън грабна коша с топките за тенис и го хвърли към нациста. Топките заподскачаха в краката му, отскачаха от стените, объркваха го. Двадесет и седем видя Кигън да се надига зад масата и тръгна към него, но стъпи на една топка, после върху друга и се олюля. Кигън изскочи от тъмнината, блъсна го с рамо в корема и заедно излетяха през стъклената стена в калта отвън.

Ярост помъти разума на Двадесет и седем. Беше побеснял от гняв и разочарование. Господи, нима целият великолепен план щеше да се провали тук, в тази кал?

Никога!

Ако не друго, поне щеше да убие този янки.

Двадесет и седем посегна към прасеца си, измъкна камата и когато Кигън скочи към него, замахна. Острието се вряза в бузата на Кигън, разпори я до очната кухина и се удари в черепа. Кигън изрева от болка, причерня му. Но той беше прекалено близо до целта, беше изминал прекалено дълъг път. Нямаше, не биваше да се провали. Болката беше нищо в сравнение с болката на Джени и болката на жертвите на Двадесет и седем. Кигън сграбчи китката на шпионина, изви я, чу как костта пукна… и камата падна. Той нанесе съкрушителен удар в лицето на Двадесет и седем, после още един и още един, докато немецът не падна и не се претърколи встрани. В светлината на мълниите Двадесет и седем видя Кигън да го гледа със здравото си око. Лицето му беше изкривено от омраза и ярост.

Двадесет и седем се оттласна от земята, замахна с крак и изрита Кигън в корема така, че му изкара въздуха и го отхвърли към стената. Кигън падна на колене. Двадесет и седем се приближаваше към него. Със замъглен поглед американецът видя блестящото острие на ножа в калта: дръжката беше само на сантиметри от ръката му. Стисна я и когато Двадесет и седем го сграбчи за рамото, замахна. Острието блесна и Кигън усети как се врязва в месо.

Siebenundzwandzig изпищя от болка и се люшна назад, стисна гърлото си, удари се в едно дърво и грохна в основата му. Кигън извади носната си кърпа и я притисна към пулсиращото си око. С мъка се изправи и погледна надолу към Siebenundzwandzig.

Болка раздираше тялото на Двадесет и седем; горещ огън пълзеше от гърлото му към пръстите на ръцете и краката. В нащърбената светлина на светкавиците той за пръв път видя врага си лице в лице. Опита се да извика, но гласните му струни бяха прерязани. Не можеше да диша. Солена кръв беше напълнила устата му. Целият се беше вцепенил.

Устата му мълчаливо се отвори в последния му опит поне с думи да изрази омразата си. Нищо не се получи.

Нацистът изви гръб към дървото, мъчейки се да си поеме дъх. Мъчителното му хриптене се задави в собствената му кръв. Краката му се мятаха в калта, после започнаха да треперят неудържимо и накрая се изпънаха. Той се вдърви и извика — едно сподавено, жалко, животинско скимтене. После падна настрани в калта.

Кигън погледна надолу към мъртвия си враг. Устата на Двадесет и седем зееше отворена. Дъждът плискаше върху изцъклените му очи. Кръв се стичаше в тъмните локви около лицето му. Кигън се олюля и се подпря на стената на тенискорта. За първи път през тези прекалено много години можеше да въздъхне с облекчение.

С мъка стигна до клуба и влезе залитайки в трапезарията. Напоената с кръв кърпа беше притисната към окото му, рамото му също беше прогизнало от кръв, ръката му все още стискаше здраво камата.

— Извикайте доктор — каза някой.

Кигън не се спря, а премина през обърканата тълпа и отиде до лейди Пенелоп Трейнър. Тя го погледна със страх. Той вдигна ръка и замахна. Камата се заби в масата и затрептя. Струйка размита кръв блестеше върху мокрото острие. Лейди Трейнър гледаше мрачно оръжието, гледаше свастиката и инициалите на СС — символите на изчезналата й мощ.

— Съжалявам, лейди Пенелоп — грубо каза Кигън. — Сватбата се отменя.