Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

5.

— Хер Ингерсол! — Фирхаус посрещна актьора на външната врата. — Добре дошли в Орловото гнездо. Гърбавият професор втренчено се загледа в Ингерсол, който бе учудващо безразличен. Наистина студен човек. После покани актьора в голямото фоайе.

— Всъщност това ли е истинският Ингерсол, или е някой друг герой, създаден от вас? — попита той с усмивка.

— Може би не съществува истински Ингерсол — отговори актьорът, следвайки Фирхаус в главния вестибюл на вилата. Зад него вървяха двама прислужници с багажа му и пет тежки ролки с кинолента.

— O, вие сте донесли филма! — извика Фирхаус. — Чудесно. Фюрерът ще бъде много доволен. Той ви е предоставил стая срещу своята в северозападната част. Мисля, че изгледът ще ви се стори изумителен.

— Благодаря ви, професоре.

— Може да му благодарите лично. Той очаква да се срещне с вас.

— И кога ще стане това?

— Е, няма да чакате дълго. Фюрерът не обича да работи, когато е тук. Спи до късно, преглежда сутрешните новини и обикновено слиза около обяд.

— Хер професор, да занеса ли филма в прожекционната зала? — попита един от прислужниците.

— Извинете ме за момент, но искам да съм сигурен, че всичко ще бъде наред — каза Фирхаус на Ингерсол и тръгна с прислужниците. Ингерсол остана сам във вестибюла.

Бе впечатлен от чистотата във вилата. Дървените подове бяха излъскани до блясък и никъде не се виждаше прашинка. Някъде зачурулика канарче, после се присъедини друго, един качулат папагал им отвърна остро, после още един. Сякаш бе пълно с птици и чуруликането им се разнасяше из цялата къща. Ингерсол влезе в библиотеката и се загледа в рафтовете. Книгите бяха подвързани с кожа.

В трапезарията масата бе приготвена за вечеря. Ингерсол наслуки вдигна една чаша и се загледа в дъното й. Целият сервиз бе от фин порцелан; всички купички, чинийки и чаши бяха гравирани с инициалите на Хитлер и пречупен кръст. Бокалите и чаеният сервиз бяха от злато.

„Няма нищо банално във вкуса на фюрера.“

В стаите имаше няколко ценни картини, но една от тях веднага привлече погледа на Ингерсол. Беше почти в естествена големина и с рамка със златни листа.

Една скрита лампа хвърляше мека светлина върху платното. Рисунката бе на жена с лека блуза и розова рокля, цветовете бяха светли и ведри. „Изумителна жена, млада и изключително красива“ — помисли си той. От бледосините й очи се излъчваше обезоръжаваща невинност и все пак във високомерната извивка на брадичката й имаше подчертана самоувереност. Ингерсол се почувства възбуден от дяволитата й невинност. Казва поразителна комбинация, каква чувственост!

Коя беше тази жена, чието присъствие доминираше във вестибюла?

Изведнъж почувства, че някой го наблюдава. Огледа се, но нямаше никого. Вдигна глава към стълбището и за момент му се стори, че някой се движи в сенките. Обърна се и отново се загледа в портрета.

От върха на стълбището Хитлер, скрит в дълбоките сенки, гледаше Ингерсол и забеляза как актьорът бе хипнотично привлечен от рисунката.

„Виж как я гледа. Какъв копнеж има в погледа му.“

В очите му имаше сексуална жар и Ингерсол не правеше опит да я скрие. Хитлер, обхванат от моментен прилив на ревност, се обърна рязко и тръгна към приемната си. Влезе и седна на ръба на стола като курдисан, с юмрук притиснат към устата. Бореше се с непреодолимото чувство на копнеж, гняв и угризение.

Видя как Ингерсол гледа портрета и усети сексуалното влечение на актьора към жената. И той бе гледал тази картина със същия копнеж и същото желание, със същите порочни помисли.

Започна да трепери неконтролируемо. Първо започна да подскача коляното му, после се разтрепериха ръцете му. Той удари краката си с юмруци и глухо изстена от мъка. Успя да удържи сълзите на ярост, които пареха очите му. Времето бе излекувало необходимостта. Само обидата оставаше.

„Как се осмелява! Как се осмелява да ме предизвиква и унижава. Как се осмелява да ме ограбва по такъв начин.“

Това бе въпрос, който той си задаваше много пъти, откакто Гели Раубал се бе самоубила. Прислужницата й Ани Винтер бе намерила Гели с валтера на Хитлер, увит с пешкир и с дуло все още опряно върху гърдите й.

„Не мога да живея с твоята ярост и твоя гняв и понякога мисля, че е по-добре да съм мъртва.“

Бе го казвала много пъти и по различен начин, но той винаги й се бе присмивал.

И после онази ужасна нощ се бе осмелила да го направи и трябваше Рудолф Хес и Грегор Щрасер да потулят евентуалния скандал, както се бяха оправили с изнудвачите, успели да се докопат до порнографските снимки, които бе направил на Гели.

Едва успяха да го укротят.

Датата 18 септември 1931 г. изгаряше паметта му като датата на опита за преврат и датата, когато Хннденбург го бе провъзгласил за канцлер. Беше като кошмар, от който той не можеше да избяга.

 

Ингерсол все още гледаше картината, когато Фирхаус се завърна с онази странна напереност, която имитираше, за да намали ефекта от гърбицата си.

— Тя е изключителна — каза Ингерсол, все още загледан в лицето върху портрета. — Коя е?

— Гели Раубал, племенничка на Хитлер. Любимата дъщеря на сестра му. Бе убита преди година и половина. Нещастен случай. Той все още не може да се съвземе от шока.

— Разбирам — каза Ингерсол.

— Елате да ви покажа стаята — каза Фирхаус и поведе Ингерсол по стъпалата. — Може да се освежите. Фюрерът скоро ще слезе. Той обикновено обядва в чайната, на склона на планината. Между другото има някои правила, които трябва да знаете. Фюрерът на позволява да се пуши в къщата, мрази миризмата. Но не възразява, ако пушите навън. Също така не позволява да се водят дневници и да се пишат писма оттук. И не може да понася свиренето с уста.

— Свиренето с уста?!

— Да. Подлудява го. Обичате ли да си подсвирквате, хер Ингерсол?

— Понякога. Намирам го за приятно развлечение.

— Не и тук. Фюрерът е вегетарианец, въпреки че за гостите ще се сервират и ястия с месо. Той също така е и въздържател, но за гостите пак ще има вино и шампанско.

— Изглежда е доста толерантен към околните — каза Ингерсол.

— O, да, фюрерът е най-толерантният човек…

 

Хитлер слезе точно на обяд. Ингерсол се изненада колко е дребен. И не знаеше какво да очаква. Дали това щеше да бъде сериозният, бурен Хитлер, когото бе виждал да говори толкова пъти в Берлин, Нюрнберг и Мюнхен, властният лидер, който търсеше и получаваше адмирацията на хиляди, мъмреше британците и французите и проклинаше евреите и комунистите?

Или щеше да бъде по-любезният Хитлер, когото бе виждал сред тълпите да говори с тих, успокояващ тон, да се навежда ниско в кръста и да целува ръцете на младите фройлайн, да целува децата по челото и да се шегува с тях?

Фюрерът беше облечен в сив вълнен двуреден костюм със знака на Вермахта на джобчето — един усмихнат мъж, приятен и привлекателен. Това бе любезният Хитлер.

— И така — каза Хитлер, — най-накрая се срещнахме. Аз съм ваш горещ почитател, хер Ингерсол. Гледал съм всичките ви филми, а някои и повече от веднъж. Вие сте гордост за Германия. Благодаря ви, че приехте поканата ми.

— Вашата покана ме ласкае, майн фюрер.

— Надявам се, че стаята ви удовлетворява.

— Чудесна е.

— Добре, добре. Обикновено на обяд се разхождам с гостите си до чайната, но понеже вие и Вили пристигнахте първи, а пък той има да урежда някои неща, може би ще се разходим само двамата.

„Този човек в обикновен дневен костюм, излъчващ патриархална доброта и любезност, това ли е човекът, който ще промени света?“

Прислужниците помогнаха на Хитлер и Ингерсол да си облекат връхните дрехи. Хитлер носеше тежко зимно палто; уви около врата си и едно дебело шалче, сви рамене и се усмихна на Ингерсол.

— Сигурен ли сте, че желаете да се разходите в такова време?

— O, с удоволствие.

Вятърът режеше планинския склон като с бръснач. Хитлер се бе свил в дебелото палто, вдигнал високата му яка. Ръцете му, макар и с ръкавици, бяха пъхнати под мишниците. Двама въоръжени телохранители ги следваха на около двайсет стъпки, достатъчно далеч, за да не чуват. Когато изкачиха билото, цялата долина се простря под тях. Снегът блестеше на обедното слънце.

На половината път до чайната Ингерсол спря ти посочи към планината.

— Нали там сте се родили? Оттатък планината, във Валдфиртел?

— Да. Браунау. Ужасно място. Не толкова лошо като Виена, но ужасно място.

— Какво толкова му е ужасното?

— Гористо място. Много сурово — каза Хитлер, без да скрива горчивината в гласа си. — Сурови хора, мрачни, средновековен тип. Сурова земя. Столетия е била плячка на всяка разбойническа войска, която е нахлувала в Германия от юг. Плячкосвана е от хуните, от чешкия Отокар. От шведите по време на трийсетгодишната война. Дори Наполеон я прегазил с армията си през 1805 година на път за Виена. Тези глупаци във Валдфиртел са обречени на поражение. Всички са пораженци.

Гласът на Хитлер започна да се извисява, горчивината се замести с гняв.

— Днес в Германия има много хора, които се чувстват по същия начин — продължи той, удряйки юмруци в бедрата си. — Ето аз трябва да хвърля Версайския договор в лицето на Съюзниците. Гордост, гордост, хер Ингерсол, това ще дадем на целия народ. Аз трябва да направя поражението несвойствена дума за всички германци.

— И вече сте започнали — каза Ингерсол.

— Благодаря, хер Ингерсол — каза Хитлер, искрено зарадван, и затропа с крака, за да се стопли.

„Примамвай и ласкай.“

— Как ви наричат? Йохан? Джон?

— Всъщност Ханс — каза Ингерсол.

— O, вашето истинско име! — Хитлер се усмихна.

„И така, те искат нещо — помисли си Ингерсол. — Дали са си доста труд, за да ме проучат. Дали знаят всичко? Дали знаят всички тайни на Йохан Ингерсол? Дали това няма да бъде някакво изнудване?“

— Не се безпокойте — каза Хитлер. — Химлер и неговият СС свършиха всичко. Те са извънредно предпазливи. Държавна сигурност, нали разбирате.

— Ах, да, Държавна сигурност.

Парата от устата на Хитлер се виеше нагоре през гънките на яката му.

— Аз не обичам зимата, Ханс — каза той. — Когато за пръв път отидох във Виена да уча… бе едно безкрайно мъчително време… през тези две години единствената ми любовница бе скръбта, а единственият ми приятел бе гладът. Но това, което най-много си спомням, е студът.

Той спря, потрепери и се сви по-дълбоко в палтото си, после продължи:

— През зимата вечно ми беше студено. Хубаво е тук, като гледаш снега в планината и го чуваш как хрупка под краката ти, но студът ме прерязва като сабя.

— Да се връщаме ли във вилата?

— Не! Това е страх, който трябва да преодолея. И някой ден ще го преодолея. А може би някой ден силно ще изгоря от слънцето, ха-ха, и тогава ще ме е страх от топлината повече, отколкото от студа. Ха! Освен това съм сигурен, че знаете какво значи да спиш върху студения паваж.

— Не е толкова лошо, колкото в окопите, когато вали — каза Ингерсол. — Най-много ме беше страх да не се удавя в калта. Когато валеше, се страхувах, че окопът ще се срути върху мен. През нощта изпълзявах навън и спях заедно с мъртвите. А на сутринта пропълзявах обратно в ямата. Да предпочиташ да спиш с мъртвите, ето това е страх.

— Били сте добър войник — каза Хитлер.

— Вие също.

— И все още сме, Ханс. Войната тепърва започва.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Говорите като истински нацист.

— Чел съм „Майн кампф“ поне десет пъти, запаметявал съм цели пасажи, казвал съм ги на глас, за да чуя тяхната сила — каза Ингерсол ентусиазирано. — Чел съм всичките ви трудове, майн фюрер.

И издекламира:

„Ohne Juda, Ohne Rom,

Wird gebaut Germaniens Dom!

Heil!“

— Боже Господи! — възкликна Хитлер учудено. — Това е мое. Писах го… чакайте…

— Хиляда деветстотин и дванайсета.

— Да — каза Хитлер учудено и повтори:

Без евреи и без Рим

Райх велик ще изградим.

Хайл!

— Бях двайсет и четири годишен тогава. И всички ми се смееха — каза Хитлер.

— Пророкът трябва винаги да понася презрението.

— Вие също сте ученик на Ницше, нали?

— Познавам отблизо неговите трудове.

— Вие сте доста начетен, Ханс Волф — каза Хитлер впечатлен. — Обичате ли музиката? Вагнер?

— Много.

Тръгнаха надолу по пътеката към чайната.

— Знаете ли, когато бях момче във Валдфиртел, заедно с моя приятел Густъл написахме опера. Беше нещо ужасно, пълна с лудост, насилие, убийства, чудеса, митология, магия, самоубийства. Ох, напомняше доста за Вагнер.

Изведнъж настроението на Хитлер се промени отново, този път от носталгия към раздразнение. Гласът му стана по-силен и малко по-висок.

— И това е другият проблем на тези глупаци там долу — продължи той. — Те не разбират Вагнер. Само аз разбирах важността на Вагнеровото проникновение, Ханс, само аз разбирах, че творението е един акт на насилие и че всяко творение трябва да продължи пътя на насилието.

Гласът му се понижи и достигна почти до шепот. Той се наведе по-близо до Ингерсол.

— Това е началото. Миналия понеделник, когато този изкуфял стар глупак ме направи канцлер, бе положено началото. Първо е имало Свещена римска империя, после идва Прусия, а сега е славният Трети райх. Ние ще променим света. Ние ще премахнем Версай. Ще премахнем евреите и циганите, и комунистите. Ние ще създадем народ от чисти арийци, по-умен, по-силен и по-хубав от всяка друга раса в историята. Ние ще направим всичко това… — Той спря за момент с блеснали очи, дишаше накъсано и запъхтяно. — Вярваш ли в това, Ханс? Вярваш ли, че сега Третият райх съществува?

— Да, майн фюрер — каза Ингерсол. Погледът му бе прикован от първичната сила в гласа на Хитлер. Той бе чувал или чел всички тези думи преди в различни речи и книги. Но никога не ги бе чувал произнесени с такова майсторство. И той наистина им повярва. Без да си задава въпроси.

— Вие сте Третият райх, майн фюрер — изтърси той страстно. И инстинктивно се отдръпна назад и вдигна ръка в нацистки поздрав. — Хайл Хитлер! Да живее канцлерът.

Лека усмивка се появи върху устните на Хитлер и той вдигна ръка в отговор. Продължиха надолу по пътеката.

Чайната изглеждаше като голямо, затворено белведере на върха на една скала в края на живописната пътека. Когато я наближиха, Хитлер ускори ход — бързаше да се спаси от студа. Вмъкнаха се вътре и затръшнаха вратата, за да не влезе леденото течение. Прислужникът в бяла униформа застана мирно и поздрави.

— Можеш да идеш в кухнята, Фриц, сами ще се обслужим.

— Да, майн фюрер — отвърна войникът и изчезна. Отвън вятърът подемаше снега в дяволски завъртулки, които танцуваха покрай заскрежените прозорци. Вътре пращеше огромен огън, към комина се виеха блестящи искри.

— Ох — каза Хитлер и разпери палтото си пред камината. — Огънят е най-пречистващото средство. — Гледаше горящите пънове, сякаш виждаше високия Райхстаг в пламъци. Въображението му рисуваше блещукащи искри, плуващи над града.

Масата бе сложена пред камината. Имаше блюда с домашно приготвен хляб, сладкиши, сирене и дебели наденици, чиято кожа отгоре се бе пропукала при готвенето. В средата на масата стоеше огромен порцеланов чаен сервиз, имаше и две бутилки вино.

— Разходката дотук е добра дисциплина. Вие дисциплиниран човек ли сте, Ханс?

— Когато е необходимо.

— Добра позиция. Една от причините да идвам на това място е почивката.

Той пипна едната бутилка.

— Червено или бяло?

— Мисля, че бих предпочел червено.

Хитлер наля и на двамата по чаша от червеното, после взе един нож, отряза парче наденица и го лапна. Затвори за момент очи, като вкусваше пикантното парче месо, преди да го полее с глътка вино.

— Да забравим дисциплината за ден-два, а?

— Напълно необходимо, майн фюрер.

— Точно така, точно така. Заповядайте, Ханс. Хитлер си сложи в една чиния хляб, сирене и наденица и си наля още вино. Стоплен от огъня, той си свали палтото, хвърли го върху един стол и издърпа друг по-близо до огнището. Седна с разтворени колене и кръстосани глезени и въздъхна удовлетворено. Ингерсол също придърпа стол и седна. И двамата гледаха огъня почти вцепенени.

— Никога не говоря за политика тук, в Орловото гнездо — каза Хитлер. — Идваме тук, за да починем и забравим проблемите, нали? Все пак, хер Ингерсол, мисля, че ще е от полза и за двама ни, ако се разбираме.

— Ако вие го желаете, майн фюрер.

— Любопитен съм за едно нещо — каза Хитлер. — Знам, че сте били зле година-две, преди да станете актьор. Защо не сте се присъединили към Sturmabteilung? Добър нацист като вас ще има по-голям престиж, ако облече кафява униформа.

— Не бих могъл да направя това.

— Защо не?

— Това е личен проблем — каза Ингерсол с известно колебание.

— Такъв, че не можете да го споделите с вашия фюрер? Ингерсол помисли за момент, преди да отговори.

— Не съм дошъл тук да си създавам врагове.

— Това ще си остане само между нас, Ханс. Ингерсол помисли няколко секунди. От една страна, се страхуваше, че неговото предубеждение ще ядоса Хитлер, и все пак инстинктът му подсказваше, че Хитлер ще се отнесе благосклонно към откровеността.

Освен това защо наистина бе тук? Дали тези политически въпроси бяха просто любопитство? Или зад дискусията имаше някакъв скрит мотив? Ингерсол прехвърляше в ума си двата варианта. Накрая избра искреността. В края на краищата той бе национален идол. Неговата популярност надхвърляше политиката или идеологията.

— Страхувам се, че моето мнение е малко… снобско — каза той накрая.

— Снобско?

— Кафявите униформи не са хора от моя тип. Аз разбирам, че те са необходими, но… те са шумни необуздани грубияни и…

— Да. И? — Хитлер го пронизваше с очи, но Ингерсол не сведе поглед.

— И освен това този Ернст Рьом. Той е… има нещо около него… той обича млади момчета — каза той почти грубо. — Садист, пияница…

— Познавате ли Рьом?

— Срещал съм го веднъж. През двайсет и пета, двайсет и шеста в Берлин. Държеше реч. Дори трезвен говореше несвързано.

— Той не е избран заради ораторските си качества или добрите маниери.

— Да, майн фюрер, но…

— Интуицията ви за Рьом е вярна — каза Хитлер. — Той не успя да придаде на щурмоваците собствена физиономия. — Хитлер се изправи, обърна се с гръб към огъня и повдигна рамене. — Нямат нито чест, нито насока: — Помисли още секунда и добави загадъчно: — Е, тези неща рано или късно надживяват целта си.

Замълчаха.

— Освен това Рьом има свински очи — ненадейно пак почна Хитлер, като отново смени настроението си и се засмя.

— Не бих искал да съм близък и с хунския вожд Атила, но той поне е бил доста ефикасен.

— Точно така. Виждам, разбирате, че дори плъховете могат да служат на едно полезно дело. Той служи на делото, едно много необходимо дело. Но аз ви уверявам, че неговият глас няма да се чува в бъдеща Германия. Той е недодялан — каза Хитлер рязко.

— Точно така.

Ингерсол очевидно добре разбираше от политика и наблюденията му бяха точни. Sturmabteilung или щурмоваците бяха персоналните гвардейски отряди на Хитлер. Главорези, гангстери и обикновени скандалджии, преди години набирани предимно от затворите и бирариите, с времето те бяха станали една недисциплинирана полувоенна сила. Маршируваха по улиците, чупеха прозорци, биеха евреите, охраняваха политическите митинги и тайно вършеха изнудвания и шантажи, ала опасно се изплъзваха извън контрол и Хитлер бе докарал Ернст Рьом, колега от времето на преврата, от дипломатическия му пост в Боливия да ги оглави. Хитлер все още се нуждаеше от тази своя лична полицейска сила, но си имаше собствени планове какво ще направи с нея. Той бе създал СС, Schutzstaffel, поверявайки ги на един от близките си приятели Хайнрих Химлер. Те също си имаха свой сателит, СД, службата за безопасност, която се занимаваше с контраразузнаването в Германия и чужбина. СД бе службата, в която Вилхелм Фирхаус играеше неясна, но очевидно важна роля. Планът на Хитлер беше да изгради от СС най-силната организация в нацистката партия, прехвърляйки й власт, докато стане по-силна от щурмоваците, и тогава…

Но всяко нещо с времето си.

— Разбирам, че сигурно изглеждам като почитател на елита. — започна Ингерсол.

— Вие наистина сте почитател на елита — каза Хитлер спокойно. — Няма нищо лошо в това. Това е една от причините да сте тук.

— Аз имам малко общо с Рьом и кафявите ризи извън политиката. Предпочитам да подкрепям Националното социалистическо движение по друг начин.

Хитлер присви очи.

— Като например? — попита той.

— Финансова помощ. Да убеждавам познатите си да влязат в партията. Да защитавам вашите идеи пред тези, които… не ги разбират добре.

— Така, значи сте добър нацист?

Ингерсол помисли за момент, после каза:

— Може би съм добър хитлерист, майн фюрер. Това може би е по-точният израз.

— Какво искате да кажете?

— Аз виждам партията като средство към целта. За мен тя е необходима организация. Но в нея има прекалено много палячовци и хулигани.

— Палячовци и хулигани — повтори Хитлер учудено. Фирхаус бе прав, този артист бе наистина прям. Ингерсол усети нарастващото раздразнение на Хитлер.

— Бих ви следвал и в огъня, майн фюрер — бързо добави той, — но има някои хора, които бих предпочел да хвърля в пламъците.

„Примамвай и ласкай. Чуй го само.“

— Както ви казах, чел съм „Майн Кампф“ много пъти от корица до корица. Тя стои винаги на нощното ми шкафче. Това е велика книга, по-велика от Библията. Съгласен съм с всичко, което казвате, особено що се отнася до еврейския проблем.

— Herr Schauspieler, кажете ми истината. Какви са чувствата ви към евреите?

— Мразя ги — каза Ингерсол с нисък напрегнат глас. — Мразя техните марксистки номера. Тяхното хленчене…

— Да, да. Много добре. Те наистина хленчат. И вие сте прав, те са гръбнакът на марксисткото движение. Те имаха на разположение четиринайсет години, четиринайсет години, за да ни покажат какво могат да направят, и всичко, което направиха, е боклук. Огледайте се и вижте. Боклук! Тайната на нашия успех, Ханс, е, че ние сме честни. Ние работим честно. И това е правилно за Германия.

Той се усмихна сдържано, всъщност леко помръдна ъгълчетата на устата си, и се изпъчи самодоволно. После седна на стола и се наведе към Ингерсол със стиснати юмруци.

— Ние трябва да изхвърлим евреите от пазара, от банките, от нашата промишленост. Дори може би… да спасим Германия напълно от тази юдейска напаст. Ще се съгласите ли?

Ингерсол се усмихна, кимна и попита:

— Да. Но как? Как ще оправдаете това пред останалия свят?

Настроението на Хитлер рязко се промени. Лицето му почервеня. Гласът му страстно се извиси и дълбоко в него забушува гняв.

Той погледна през прозореца.

— Оправдание? Никакво оправдание. Останалият свят?! Пред кого от останалия свят? Французите? — Той изсумтя с възмущение. — Никога няма да се разберем с тях? Американците с тяхната доктрина Монро? Боже Господи! Истинско лицемерие. Те не допускат кандидатите да имигрират, ако са нежелани. Регулират техния брой. Изискват съответни физически данни, настояват да притежават известна сума пари, разпитват ги за политическите им възгледи. Слушайте, приятелю, човек се учи от своите врагове. Както и да е, има начин да се оправим с американците. Комунистите казват, че силата идва от дулото на нашето оръжие. — Той силно удари с юмрук по разперената си длан и тропна с крак. — Как могат да ни обвинят, че правим същото нещо, а? Не давам и пет пари за евреите в другите държави. Но тук, това си е работа на Германия. Това си е наша работа.

За момент на Ингерсол му се стори, че Хитлер е забравил, че той е в стаята. Той сякаш говореше на невидимите тълпи, на лишените от граждански права германци, някъде там навън. И страстта му бе хипнотизираща. Сърцето на Ингерсол започна да тупа бързо. После, пак така изведнъж, гласът на фюрера стана спокоен и той се обърна към Ингерсол. Очите му още горяха трескаво.

— Колкото до британците… опортюнисти, такъв им е стилът. Британците са упорити и горди. И са експлоататори. Англия е една психологическа сила, оплела целия свят. Те са защитени от огромна флота и много смела авиация. Но ще се оправим с тези неща, когато му дойде времето. Казвам, по дяволите останалата част от света — прошепна той, наведен към Ингерсол. — Още година и нашата партия ще стане най-мощната политическа партия в историята и цяла Европа ще падне пред нас на колене. Утре ние ще сме светът, млади приятелю.

„И така, в мислите си Хитлер вече се готви за война — мислеше си Ингерсол. — За него това е неизбежно.“

Хитлер спря, видял нескритото вълнение върху лицето на Ингерсол.

— Вярваш в това, нали, Ингерсол?

Артистът кимна в транс.

„Хвана се на въдицата — помисли си Хитлер. — Der Schauspieler е наш.“

— И искаш да си една от важните фигури в тази игра, нали?

— Да.

— Повече, отколкото ти осигурява финансовата ти помощ за партията, нали?

— Да, майн фюрер.

— Така и ще стане, хер Ингерсол — каза Хитлер и потупа Ингерсол по коляното. — Ще стане.

Над рамото на Хитлер, през заскрежения прозорец, Ингерсол видя Вили Фирхаус да тича тромаво надолу по заледената пътека към чайната.