Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

49.

Двадесет и седем се смая. Наистина ли тя беше неговата свръзка — тази богата английска благородничка, чийто баща, световноизвестен журналист, беше направил толкова много критични забележки на Хитлер? Той стоеше сащисан, докато лейди Пенелоп мина през стаята и отвори вратата към апартамента на баща си.

— Здравей, татко — каза тя.

Високосият, спретнат, безукорен англичанин влезе в стаята. Носеше червена кадифена роба и син шал. Беше хубав мъж с добре подрязани мустаци, маникюр и идеална подстрижка. Със стойка на военен. Излъчваше студенина и недостъпност. Значи това беше авторът на прочутите репортажи. Като ги гледаше един до друг, Алънби видя семейната прилика в болезнено вдървените пози, класическите черти и снобското излъчване.

Уилоуби му подаде ръка.

— Е, добре. Най-накрая се срещнахме. От дълго време очаквахме този момент.

— Сър Колин… — почна Алънби предпазливо, но британецът се наведе и изговори една проста кодова фраза:

— Willkommen Siebenundzwanzing, der Gespenstschauspieler.

Стиснаха си ръцете.

— И така… време е да дадем нашия принос за Третия райх, а? — каза Уилоуби с усмивка.

— Как ме познахте в банката?

— След като не остави снимка, аз наблюдавах кой ще влезе в хранилището. Имах бегла представа как ще изглеждаш като Джон Алънби, въпреки че трябва да призная, че брадата ме обърка. Всъщност просто имах късмет. Търсех човек, за когото спокойно бих могла да се сгодя.

— Да се сгодиш?

— Ще стигнем и до това — каза Уилоуби. — Знаеш ли, приятелю, ти ни изплаши, когато видяхме обявата във вестника и разбрахме, че бягаш. Какво се случи?

— Някой ме откри.

Уилоуби за момент пребледня, но бързо възвърна самообладанието си и попита:

— Как така?

— Хора от някакъв правителствен отдел, наречен „Безопасност към Белия дом“.

Уилоуби вдигна рамене.

— Сигурно нещо, свързано с охраната.

— Едва ли — каза Алънби. — Те знаеха името ми, адреса и професията. Първо попитали за шерифа, после един горски надзирател тръгнал с тях към хижата ми.

— Къде беше това?

— В Аспън, Колорадо.

— Какво правеше там?

— Работех в скиорските бази. Картотекирахме пътеки, правехме базови лагери, патрулирахме за лавини. Беше хубава работа, докато не се появиха тези двамата от Вашингтон.

— Как се измъкна? — попита лейди Пенелоп. Алънби я погледна за момент, после се усмихна.

— Доста трудно.

— Какво искаха тези двамата от Вашингтон? — попита лейди Пенелоп.

— Нямам представа. Не ги изчаках, за да разбера.

— Е, няма значение — каза Уилоуби и се ухили. — Справил си се и сега си тук. Времето дойде. Готов ли си, хер Сван?

— Не Сван, Уилоуби — каза Двадесет и седем строго. — Името ми е Алънби. Изтрий Сван от паметта си. Той повече не съществува. И забрави германските изрази. Ти си англичанин, аз съм американец.

— Да, да, разбира се — каза притеснено Уилоуби. — В бъдеще ще съм по-внимателен.

— Дано — каза Алънби. — И така… какъв е този план, който чакахме шест години?

— Да идем в моя апартамент. Всичко е там. Всъщност работата е много проста…

Влязоха в апартамента на сър Колин. За разлика от хотелското обзавеждане в стаята на лейди Пенелоп, неговата гостна беше явно допълнително преправяна — имаше дъбова ламперия и кожени мебели. На едната стена висеше голяма картина на Дега. Алънби я погледна и каза:

— Ранният период.

— Разбираш си от работата, Джон — засмя се сър Колин.

— Уорд. Предпочитам да ме наричат Уорд. Джон е много обикновено.

— Добре, Уорд.

— Навремето притежавах един Дега — каза Алънби. — Преди години. Сега е собственост на Вили Фирхаус.

— Ще ми помогнеш, нали? — каза Уилоуби и отиде до картината. С помощта на Алънби я свали, обърна я и я опря на стената. Взе един нож за писма, разряза хартията на гърба и я свали. Под нея, залепени за задната страна на картината, имаше две карти и подробен план. Едната карта беше на източното крайбрежие на САЩ, другата беше по-малка, но по-подробна. Една стрелка сочеше към брега на Джорджия близо до границата с Флорида.

— Трябва да отидем тук — каза Уилоуби и прокара пръст по подробната карта към град Брънзуик, Джорджия. — На петдесет мили на север от границата на Флорида има един остров, Джекил Айланд. До него много лесно се стига дори с лодка. Точно на север от него е остров Сейнт Саймън. Разделя ги един пролив, широк около четвърт миля. Джекил има доста интересна история. Между другото, последният робски кораб, дошъл в тази страна, е разтоварил товара си на него. Няма да ти досаждам с още исторически данни, но ще ти кажа, че сега там е най-богатият, най-затвореният частен клуб в света. През 1885 година една група от най-богатите мъже в Америка купили острова и основали частно място за забавления. Дж.П.Морган, Маршал Фийлд, семейство Вандербилт, Джордж Пулман, Джеймс Хил, Ричард Крейн, семейство Гудиър, семейство Астор, Рокфелерови, Дожузеф Пулицър, разбираш какво искам да кажа. Най-богатите, най-влиятелните мъже в Съединените щати. Списъкът продължава.

Той млъкна за ефект. Алънби се наведе над картата.

— През годините те са изградили великолепен клуб, две постройки с апартаменти и няколко, както ги наричаме на шега, „вилички“ — продължи Уилоуби. — Първите са били относително скромни. Но с времето тези така наречени вилички стават все по-екстравагантни. От началото на трийсетте години една постоянна група, състояща се от двадесет и седем семейства, ходи там всяка година за Деня на благодарността и стои допреди Великден. Пени и аз за първи път отидохме там като гости на семейство Вандербилт. Оттогава ходим често. Още първия път ми мина през ума, че ще бъде относително проста работа да отмъкнем един-двама от тях. После размислих още. Защо да не ги отмъкнем всичките? Дадох идеята на Фирхаус и той я сподели с фюрера, който останал очарован.

Уилоуби се обърна към Алънби. Очите му горяха от вълнение.

— Това се охранените прасета на американската индустрия. Само си помисли, Уорд… ръководителите на американската промишленост, някои от най-богатите и най-влиятелни фамилии в Америка, с милиарди долари в чуждите банки… всички заедно по едно и също време и на едно и също място, изолирани от континента, буквално незащитени… Петролът, стоманодобивната промишленост, въгледобивът, транспортът, пресата, превозът, оръжейната промишленост, мунициите, автомобилите, банките. Стоковият пазар! Боже Господи, Алънби, това са хората, които ще създадат арсенала на Америка, ако тя тръгне на война с нас. Фактически те вече снабдяват Англия със средствата да се бие с нас.

Алънби запали цигара със златната си запалка и пак се наведе над картата. Лицето му беше безизразно.

— Планът е прост — продължи Уилоуби. — Ние сме поканени там за откриването на сезона. В този момент една подводница чака до Големия Бахамски остров, приблизително на двеста мили на юг. Тя ще доплува до брега през нощта на 23 ноември…

— Деня на благодарността? — попита Алънби.

— Точно така. Подводницата ще акостира на яхтовия вълнолом и ние ще вземем двадесет и седем заложници, двадесет и седем от най-богатите хора в тази страна, и ще ги закараме на Големия Бахамски остров. Ще преговаряме с Рузвелт. Ако САЩ останат напълно неутрални, когато войната свърши, ще ги пуснем.

— А как ще ги откараме оттам?

— Друга подводница ще ни пресрещне в Адрос. Заложниците ще бъдат разделени на две групи, за да не се претъпкват подводниците. Ще ги закараме до един кораб в Атлантическия океан и оттам един бързоходен параход или самолет ще ги откара в Испания. Ще ги имаме на наша земя до… седем дни.

— И това е твоя идея? — попита Двадесет и седем. Уилоуби кимна. Може би очакваше одобрение, но не последва никаква реакция. Човекът, който сега се казваше Алънби, отиде до бюрото и седна.

— Подводницата вече чака — каза Уилоуби. — Кодовото съобщение, което ще й пратим, е в този плик. С шифър три. Дори аз не знам какво е.

И подаде плика на Алънби.

— И кога ще направим това? — попита той.

— Частният влак тръгва след десет дни. Пътуването дотам ще продължи пет дни. Времето е идеално. Полша е наша. Франция е в смут. Британците имат четири дивизии във Франция по западните граници. Ако Америка бъде неутрализирана, Франция и Англия ще трябва да просят мир.

— Това е прекалено опростяване на нещата.

— В никакъв случай. Вермахтът е готов да нахлуе. И ще завари Англия по долни гащи…

— А ние ще държим в ръцете си индустриалната и финансова мощ на Америка, така ли?

— Точно така.

— И какво превърна в такъв нацист такова тесногръдо британско копеле като теб, Уилоуби? — монотонно каза Алънби. Лицето му все още беше безизразно.

Уилоуби се изкиска и седна на един стол.

— За първи път интервюирах фюрера през 1927 година — каза той. — Тогава той беше едно нищо — но аз усещах силата му! После прочетох „Майн кампф“. От години работех за евреи, години наред бях експлоатиран от тях. С империята е свършено, Алънби. Онзи педераст, Едуард, пристана на една американска курва. Канада я няма. Индия ще се отдели. Просто въпрос на време. Какво сме ние? Една империя, умираща от гангрена и управлявана от мекушави мухльовци. Трябва ли да продължавам?

Алънби бавно поклати глава и попита:

— А ти, Пенелоп?

— Че какво е направила Англия за мен? — студено каза тя.

Двадесет и седем запали нова цигара.

— Какво е моето прикритие?

— Е, нали ти и Пенелоп сте сгодени — каза Уилоуби с почти дяволита усмивка. — Ще го известим тук на коктейл само две вечери преди да тръгнем и по този начин няма да има време никой да провери твоето минало. Ако изобщо някой пожелае, в което се съмнявам. Ще пътуваме в личния вагон на Ендрю Гахагън. Влакът е от дванадесет частни вагона. Ще напиша статия за предстоящата сватба — родителска гордост и така нататък. Дори някой от пресата да започне прекалено внимателно да изследва миналото ти, ще бъде късно. Вече ще бъдем в Джорджия.

— И каква ще бъде нашата история? — попита Двадесет и седем лейди Пенелоп.

— Срещнала съм те при последното ни пътуване на изток — каза тя. — Влюбили сме се в Хонконг и ти си ме последвал дотук. Всичко е много романтично.

— Ще те приветстват с отворени обятия — каза Уилоуби. — Открай време пиша любовни истории за това място, така че буквално ще се разтопят. Ще видиш, че много богатите са почти толкова суетни, както другите, а може би и повече.

— Кажи ми нещо повече за плана. На ми чети лекции за човешката природа.

— Прав си. Островът е малък, в най-широката си част е само две мили и е около пет мили дълъг. Вилите са групирани около клуба на по-малко от сто метра от пристанището, а то е достатъчно дълбоко, за да дойде нашата подводница. И да вземе тридесет души на борда.

— Нали каза двадесет и седем.

— Е, нали ти, аз и Пени също трябва да си тръгнем. Аз ще действам като посредник.

— Окей. — Той пак погледна картата. — И така, ще присъстват двадесет и седем милионери, техните жени и гости, това ли е?

— Всъщност тридесет и двама. Когато замислихме този план, всяка година на острова ходеха двадесет и седем постоянни посетители и техните близки и гости. Оттогава нещата малко са се променили.

— И ние ще вземем двадесет и седем от тях?

— Ето го списъка — каза Уилоуби. — Може да си изберем. Но моето мнение е, че тридесет души е лимитът.

Двадесет и седем взе списъка и го прегледа.

— Колко разпръсната ще бъде тази смесена група?

— Всъщност на няколко декара. Но всички ще бъдат в трапезарията точно в осемнадесет часа и тридесет минути за вечеря. Това е голямата вечеря за годината и според клубното правило всеки трябва да бъде в клуба.

— Колко общо ще бъдат на вечерята?

Уилоуби пошумоли из книжата в папката и отдели един лист.

— Това е списъкът на всички членове и техните гости. Тридесет и двама членове, техните жени, деца, бавачки и секретарки, общо сто и дванадесет. И тридесет и трима гости. Това прави сто и четирийсет и пет души за вечерята.

— Осемнадесет маси?

— Не. Бавачките, секретарките и по-малките деца ще ядат в трапезарията за персонала. Тя е съседна на главната трапезария, точно тук. — Уилоуби посочи една по-малка стая на плана. — Всъщност трапезарията има дванадесет маси за по осем души.

— Така, значи ще трябва да покрием две трапезарии.

— Но свързани една с друга.

— Какво ще кажеш за охраната?

— Само пазачи през нощта. Наблюдават брега да не би да дойде някоя лодка.

— Колко души.

— Трима.

— Персонал?

Уилоуби прелисти папката.

— Персонал в кухнята — седем; келнери — двайсет…

— Двайсет!

— По един за всеки две маси.

— Не са ли прекалено много?

— Е, богаташите си имат свои навици.

— Това също ще се промени — каза Алънби с усмивка. Уилоуби продължи:

— Кухненският персонал и келнерите — двадесет и седем; пазачи — трима, плюс двама радиотелефонисти, един на телефонната централа и местния инженер. Учителският персонал, прислужниците и чистачите заминават в шест часа с лодка за материка.

— Това са тридесет и четирима души, без да броим богаташите.

— Правилно.

— Значи общо сто седемдесет и девет?

— Да, но всичко, което трябва да се направи, е да се извика подводницата по радиотелефона и да се поддържа редът, докато тя пристигне.

— Наивно.

— Наивно? — обиди се Уилоуби.

— На този остров има телефони и радиотелефони. Те трябва да се обезвредят. Има трима пазачи. Трябва да се обезвредят. Ще има около сто и петдесет души в трапезарията, без да броим, че някой може да е болен и да си остане вкъщи тази вечер. Ще трябва да покрием сто и петдесет души, докато подводницата пристигне.

— Аз… не съм много добър в…

— Ще ви кажа какво ще направим — остро каза Алън-би. — Това е моя операция и ще я проведем по моя начин. Вие двамата ще правите точно каквото ви кажа. Ясно ли е?

— Затова си избран за тази работа, Сван. Ти…

— Алънби, по дяволите! Името ми е Алънби. Сван не съществува!

— Разбира се, разбира се — запелтечи Уилоуби. — Глупава грешка. Повече няма да се повтори.

— Гледай да не се повтори. Не искам цялата работа да пропадне заради някакъв глупав гаф като този.

— Казах, че съжалявам. Няма да се повтори.

— Така — каза Алънби, отстъпи от картата, но продължи да я гледа със скръстени на гърдите ръце. — Ние трябва с голи ръце да превземем целия остров и да държим като заложници почти сто и петдесет души, докато пристигне подводницата.

— Не може да рискуваме да посветим още някого в този план — каза Пенелоп. — Още от началото най-много се страхувахме от евентуално изтичане на информация. До този момент само шест души знаят за това. Ние тримата, Фирхаус, Адолф Хитлер и сега вече командирът на подводницата. Ако посветим още хора, шансовете за неуспех ще се увеличат.

— Неуспех? — грубо каза Алънби. — Няма да има неуспех! Аз очаквах тази задача цели шест години. Ще убия всеки, конто я изложи на опасност, всеки, който се опита да ми попречи — и това включва и вас двамата. Ясно ли е?

— Напълно — каза тя.

— Ще ти припомня — каза Уилоуби, — че това е мой план. Ако не бях аз, на първо място ти нямаше да бъдеш поканен на острова…

— И ще ти припомня, че ако трябва, ще отида на острова и ще извърша операцията без вас и вашата проклета покана. Сега слушайте. Ще направим две промени в плана. Първо, ще убием един от милионерите преди да си тръгнем…

— Какво!

— Ще изберем един от тях, важен, но не от решаващо значение. По този начин ще разберат, че сме сериозни. Второ, ще разделим тези хора по двойки и ще ги разпръснем по подводницата. После ще уведомим Рузвелт, че всеки път, когато британците потопят германска подводница, те всъщност убиват двама американски милионери. И всеки път, когато двама умрат, ние ще ги информираме. Това е начинът, по който трябва да се играе тази игра. — Той се обърна към Пенелоп. — И така, какво ще направим с пръстена, мила?

Уилоуби бръкна в джоба на робата си, извади една малка черна кутийка и я отвори. В леглото от кадифе светеше голям синкав диамант.

— Това ще бъде подходящо. Два карата, идеална обработка. Направо от колекцията на „Тифани“.

— Колко съм похарчил за него?

— Само тридесет хиляди.

— Алънби най-накрая се усмихна, хвана ръката на Пенелоп, сложи пръстена върху пръста й, притегли я към себе си и я целуна грубо по устата. После ухилено каза:

— За славното ни съвместно бъдеще, мила.