Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

45.

Зазоряваше се. И все още валеше сняг. Трекслър се беше изкачил на Копърхед точно преди мрак, като последните двеста метра пълзя по корем от скала на скала, за да се предпази от свистящите ветрове. Щом влезе в заслона, той запали огън, нахрани се и спа цели осем часа. Никой нямаше да го последва тук горе, беше сигурен в това.

Стана доста преди зазоряване и беше готов да се спусне от другата страна на Копърхед щом се развидели. Преди зазоряване вятърът беше притихнал. В 6:30 той беше отново на път: внимателно се спускаше със ските, докато слънцето изгря над Соуотч. После, когато стана съвсем светло, се заспуска по-бързо, като се придържаше към високите гребени. Към обяд почти стигна връх Харвард — беше минал половината път. Но вятърът се беше засилил отново и го забавяше. Ръцете и краката му започнаха да се вкочаняват. Той влезе в един боров гъсталак и почна да върви, вместо да се пързаля.

Последва момент на паника. Пред него, непосредствено отдясно, снегът се извиваше като козирка. Беше почти на ръба на урвата. Спря и огледа наклона; дишаше тежко. През ледените вихрушки отляво видя нещо. Отначало помисли, че са корените на някое паднало дърво. Но когато се доближи, разбра, че е пещера — зееща дупка в склона на планината. Проби си път към нея, пъхна раницата през отвора, свали си ските и също ги пъхна вътре. Събра малко съчки и клонки и пропълзя в дупката. Извади фенерчето и светна. Пещерата беше малка и на няколко метра навътре съвсем се стесняваше. Вятърът беше навял куп листа и клонки.

Той запали огън близо до входа, така че течението да изкарва пушека. Свали си обувките и чорапите и почна да си топли краката и ръцете на огъня. После си сложи нови чорапи. Хапна малко консервирано месо и един портокал и изпи почти цяла бутилка вода.

Мина един час. Снеговалежът намаля и вятърът смени посоката си. Навън стана по-светло. Но с промяната на посоката вятърът започна да навява пушека в пещерата. Трекслър стегна раницата си. Трябваше да тръгва.

Изведнъж чу нещо. Отначало беше само тихо ръмжене, почти пръхтене, сякаш кихаше куче. Трекслър стана и се взря в тъмната пещера. Измъкна една главня от огъня и я вдигна, за да освети пещерата. Не видя нищо. Пресегна се в раницата за фенерчето. После го чу отново. Този път по-силно, по-дълбоко и по-застрашително. Инстинктивно отстъпи назад, без да изпуска главнята. Бръкна с другата ръка в раницата и затърси фенерчето и пистолета.

После усети движение и изведнъж осъзна, че това, което се движи в мрака, е голямо. И че той му пречи. Разръчка огъня с главнята, без да спира да търси. Взираше се в мрака на пещерата. Чу се сърдит рев и в тъмната пещера се очерта една мечка гризли, събудена от зимния си сън от пушека. Беше сънена, но оголила зъби.

— Господи! — изрева Трекслър и хвърли главнята в муцуната й. Трескаво зарови в раницата, напипа студения пистолет и го измъкна. В този момент мечката замахна с лапа и ноктите разпраха бузата му — три дълбоки бразди от скулата до челюстта. Той политна към входа на пещерата.

Извика от болка и разрита огъня към огромното животно. То отстъпи за момент и той вдигна пистолета, прицели се и стреля. Куршумът се заби в челото на мечката, точно над очите. Мечката нападна отново — надигна се над него като планина, а той стреляше ли, стреляше. Куршумите се забиваха в дебелото й тяло без ефект. След всяко попадение тя изреваваше все по-силно и пристъпваше напред, а Трекслър лазеше заднишком, за да се махне от пътя й.

Той блъсна едната ска и тя се прекатури и се хлъзна навън. Трекслър отчаяно посегна да я хване, но не успя: ската отскочи надолу по стръмната скала и изчезна.

Огромният звяр нападна отново, извисен над него; ревът му бумтеше в пещерата. Трекслър вдигна пистолета и изстреля последния куршум. Той улучи мечката в окото и то се пръсна, главата на мечката се отметна назад. Тя бясно изрева и падна, а той се претърколи встрани. Звярът затисна краката му и застена.

Трекслър успя да измъкне единия си крак и почна да рита и да блъска умиращото животно, докато освободи и другия. Намери кутия с патрони, нервно зареди пистолета, почти го опря в главата на мечката и стреля още три пъти. После пусна пистолета и като стенеше от болка, изпълзя навън и изми трите рани на лицето си със сняг.

Вече не му беше студено. Адреналинът бушуваше във вените му. Той извади фенерчето си и освети склона. Ската я нямаше. Беше някъде в долината.

Имаше да извърви още десет мили.

Извади от раницата аптечката и огледалото и с тампон от бинт мацна йод върху раните. Сгърчи се от острата болка. По окървавените му бузи се застичаха сълзи. Трекслър изрева като ранено животно. Ревът му отекна в клисурата.

 

Ламар Трамъл гасеше лампите на долния етаж, когато кучетата се разлаяха. Беше почти десет и снегът беше станал две педи. Кучетата лаеха като луди.

— Ламар? — извика жена му Мелинда от спалнята. — Какво им става на тия кучета?

— Не знам. Може да са надушили някоя мечка или пума.

— В тази буря?

Синът му Байрън, първокурсник в университета, също излезе от стаята си и викна:

— Кучетата лаят, татко.

— Чувам ги. Не съм глух.

Дъщеря му също подаде глава от вратата на спалнята си и попита:

— Какво дразни кучетата?

Байрън слезе на долния етаж при баща си.

— Да взема ли уинчестъра?

Ламар — висок, слаб, опърлен от вятъра мъж с рошава кафява коса, се усмихна.

— Е, къде ще стреляме тук? Ще вземам да убием някоя от кравите.

Кучетата, затворени в обора на топло, виеха и джавкаха. Ламар взе фенера, отиде до задната врата, отключи я, отвори и се дръпна назад. Зад него Байрън извика от изненада.

На вратата стоеше привидение: човек, покрит със сняг и лед. На краката му вместо ски бяха завързани борови клони, пръстите в ръкавиците му бяха разкривени и замръзнали. Две полудели очи се взираха в тях иззад скиорската маска. Човекът протегна ръка и се опита да каже нещо, после се строполи на прага.

 

Трекслър се събуди от някакво мокро и приятно докосване и отвори очи. Една хубава жена с изпито от суровия живот лице и дълга кафява коса почистваше раната му.

— Да не си ангел? — измърмори той. — Умрял ли съм? Тя топло се усмихна.

— Благодаря на Господа, че се събуди. — После се обърна и извика: — Ламар!

Един висок слаб мъж спокойно влезе в стаята, последван от две деца — момче и момиче.

— Как си? — попита мъжът.

— Не знам. Къде се намирам?

— В Питкин. На няколко мили от града.

— Питкин! — каза той с изненада. — Как съм се домъкнал дотук?

— Ние сме семейство Трамъл — каза Ламар. — Мелинда, Байрън, Трейси и аз, Ламар. Ти се появи на вратата ни преди час. Изплаши ни до смърт.

— Иска да каже, че беше страшна гледка — бързо поясни Мелинда.

— Обаче не можем да ти извикаме доктор — каза Ламар.

— Телефонът е прекъснат и всички пътища са затрупани с половин метър сняг.

— Аз почистих раните и ги превързах — каза Мелинда.

— Нищо друго не можем да направим.

— Ще се оправя — каза Трекслър. — Аз съм Кларк, Сам Кларк.

— Какво ти се е случило? — попита Ламар.

— Карах ски под връх Харвард и ме хвана бурята. Намерих една пещера, почти се бях настанил вътре и се оказа, че си я поделяме с една мечка гризли.

— Боже мой! — извика Байрън. — Колко голяма беше?

— Байрън! — скара се майка му.

— Извинявайте — измърмори момчето.

— Няма нищо — каза Трекслър. — Аз извиках доста по-силно от теб, когато я видях. Изглеждаше по-голяма и от Кинг Конг. Трябва да се е задушила от пушека на огъня ми. Събуди се от зимен сън и налетя върху мен.

— Как се измъкнахте — попита момичето.

— Застрелях я с пистолета си.

— Божичко! — възкликна Ламар. — Ти си убил гризли с пистолет?

— Имах късмет. Тя беше точно върху мен. Улучих я в окото.

— Оу! — извика Байрън явно впечатлен.

— Гладен ли сте? — попита Мелинда. — Мога да стопля малко яхния или да ви направя супа.

— Е, не стига, че ви събудих…

— Защо? — каза Трейси. — И без това няма да можем да излезем от къщи утре. Може да стоим цяла нощ и да си приказваме.

— Мистър Кларк трябва да си почине, Трейси. Трекслър мислеше само как да си възвърне силите. В зори трябваше да бъде на път. Само няколко часа. Трябваше му храна и малко сън.

— Една паница яхния… звучи много съблазнително — каза той.

— О! Чудесно — грейна Мелинда. — Ще подсиля печката. След минута ще ви нахраня.

— Просто не знам как да ви благодаря. Вероятно нямаше да съм жив, ако не се бях натъкнал на вашата къща.

— Така изглежда — каза Ламар. — Ще помогна за печката.

Всички освен Байрън излязоха. Момчето се позабави на вратата.

— Почти щях да убия една гризли веднъж — каза то. — Горе, близо до Крестид Бат.

— С какво оръжие? — попита Трекслър.

— Уинчестър трийсет-нула-шест с мерник „Джонсън“. На баща ми е дванадесеткалиброва. Трябва да я видите. Спечели я в Деня на благодарността при състезанието на стрелба по пуйки преди две години. Със златни инкрустации на приклада. Искате ли да я видите?

— Разбира се — каза Трекслър с усмивка. — Сигурно е истинско съкровище.