Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

44.

По пътя към града Харис се обади в спасителната служба в планинския курорт. — Здравей Уес, тук е Дуейн. Знаеш ли къде е Джон Трекслър?

— Да. Беше в хижата си преди десет минути. Но мисли да изпревари бурята и да иде в Лидвил. Мисля, че си има приятелка там.

— Как мисли да отиде?

— По път 82. Все още е отворен. Защо?

— Имам двама посетители, които искат да го видят.

— Може да го изпуснете.

— Благодаря — каза Харис и остави микрофона на радиотелефона на седалката.

Минаха покрай няколко къщи и на около миля след тях Харис намали.

— Това е пътят към хижата му — каза той. — На около миля нагоре и на стотина метра встрани. — Той погледна през страничното стъкло, докато завиваше, и добави: — Имаме късмет. Няма следи. Трябва все още да си е вкъщи.

— Има ли друг път оттук? — попита Кигън.

— Не, това е сляп път, който свършва в охранителната станция на Соупи Крамър.

— Колко далече се намира тя?

— Чатири-пет мили.

Харис превключи на ниска скорост и колата заръмжа.

— Откога познаваш Трекслър? — попита Кигън.

— О, Джони е по тези места вече от няколко години. Работеше в най-различни курорти. Поне пет-шест компании се опитаха да успеят в това начинание, но всички се провалиха. Сега е с планинарите и, изглежда, че ще се задържат.

— Как изглежда?

— Свестен човек. Всички го харесват. Страхотен скиор. Двамата със Соупи спасиха един екип катерачи, хванати в капан на връх Албърт миналата година. Бяха почти на върха, на четири хиляди и двеста метра, във време по-лошо от това. Когато каза, че сте от Белия дом, помислих, че може би президентът ще им даде медал или нещо такова.

— Не съм чувал такова нещо — каза Кигън язвително, бръкна под мишницата си, извади пистолета си и провери пълнителя. Драймън направи същото. Харис ги изгледа изненадано и възкликна:

— Какво става?

— Дуейн, трябва да бъда честен с теб — отговори Кигън.

— Ако Трекслър е този, който подозираме, че е, той е много, много опасен.

— Джон Трекслър?

— Точно така. Ще действаме по следния начин. В момента, в който отвори вратата, ще се втурнем и ще го вземем на прицел.

— Какво е направил?

— Като начало е убил трима души. Знаем го със сигурност — отговори Кигън.

— Боже Господи!

— Ами ако се съпротивлява? — попита Драймън. — Ако има оръжие?

Сърцето на Кигън биеше учестено, но външно той беше спокоен.

— Ще му пръсна мозъка — отговори той, без да се колебае.

— Може би ще е по-добре да се обадя на шефа — нервно каза Харис. — Или да се върнем в града и вземем помощ.

— Не се тревожи за това — каза Кигън. — Той не ни очаква. Просто трябва да сме спокойни. Бъди любезен. Ако е отвън, представи ни като двама горски от областния участък в Денвър. Останалото е наша работа.

— Никога не съм правил нещо подобно — каза Харис. — Ние също — отговори Кигън.

Харис вещо караше по засипания със сняг път. Когато стигнаха отклонението към хижата на Трекслър, той спря и каза:

— Не виждам колата му.

Свали прозореца и провери пътя. Снегът валеше все по-силно и вятърът се усилваше. Харис слезе, клекна и провери следите. Водеха към планината.

— Странно, няма следи надолу. Отиват нагоре по склона — каза той.

— Всъщност какво има там горе? — попита Кигън.

— Горска станция. Соупи Крамър живее там. Но той мислеше да изпревари бурята и да се изкачи на Копърхед, в най-високата станция на спасителната служба — просто в случай че някой се загуби в планината.

„Той бяга — помисли си Кигън. — Някой го е предупредил и той бяга.“

— Колко добър е Крамър? — попита той.

— Дванадесет години е тук. Най-добрият.

— А ти колко си добър, Дуейн?

— Не съм толкова добър. Бива ме, но не съм като Соупи.

— Какво ще кажеш за Трекслър? — обади се Драймън.

— И той е дяволски добър — каза Харис. — Може да бъде и пръв, но това не го интересува. Обича спокойния живот.

— Пуши ли? — попита Кигън.

— Дали пуши? Да. Свива си цигари сам.

— Има ли запалка? — попита Драймън.

— Защо? Да, има.

— Златна запалка с вълча глава отгоре? — погледна го Кигън.

— Да — каза Харис изненадано. — Май го познавате доста добре.

— Познавам го — решително каза Кигън. — Какво ще кажеш? Да опитаме, а?

Харис поклати глава и се качи в колата.

— Бих опитал всичко — каза той. — Но тук имаме около двадесет и пет градусов наклон. Не мога да обещая нищо.

— Сигурен съм, че ще се справиш — каза Кигън.

 

Трекслър караше толкова бързо, колкото му позволяваше тесният стръмен път. Прехвърляше наум плана си и търсеше някакви пропуски в него. Пътят най-накрая започна да се изравнява, той набра скорост през гората и изведнъж изскочи на равно — на платото близо до върха на планината. Снежни вихри се виеха пред него, дебели плътни облаци падаха върху планинските върхове, предвещавайки силни ветрове.

„Какво има природата против мен?“ — мислеше си той. Първо прашната буря. Сега това. Но той не се оплакваше. Всъщност бурята щеше да му осигури прикритие. Трябваха му няколко дни и назряващата буря просто щеше да му ги осигури. Той спря близо до хижата — до съседното езеро. Снежни вихри танцуваха по леда. Трекслър отиде право към ъгъла на къщата. Телефонният кабел бе прокаран покрай едната страна на хижата и влизаше в нея през една дупка в основата.

Трекслър отвори ножчето си и го сряза.

Заобиколи отпред и надникна през стъклото. Благодаря ти, Господи! Крамър все още беше вътре.

 

Снегът удряше предното стъкло. Харис се беше навел и се взираше напред. Черният форд лъкатушеше и се хлъзгаше по стръмния черен път.

— Няма да успеем — каза Харис. — Трябват ни вериги.

— Давай докъдето може — каза Кигън.

Колата поднесе и задницата се хлъзна надясно. Харис завъртя кормилото, но не беше достатъчно бърз. Задното колело излезе от пътя. Кигън се взря през прозореца. Под тях имаше някакво дере.

Харис натисна педала, опитваше се да потегли. Колелото бясно се завъртя, заизхвърля назад кал и сняг, опря в едно паднало дърво и хвана. От гумата и дънера почна да излиза дим — Харис продължаваше да натиска газта. Фордът леко се наклони, за момент сякаш щеше да се претърколи в дерето, после се изправи.

— Хич не ми се падаше в тая дупка — въздъхна Харис и изключи двигателя.

Кигън отвори вратата и изскочи навън. Бяха по-близо до ръба, отколкото му се бе сторило. Краката му потънаха в калния сняг, той се хвана за вратата, за да не падне в дерето. Бавно тръгна напред, вдигна ръка да защити очите си от студения сняг, шибан от силния вятър, който виеше в боровата гора. Мина покрай колата, после погледна към полузамръзналия поток в дерето. Три-четири метра. Изглеждаха му като сто. Погледна назад. Лявото задно колело на фонда беше наполовина извън пътя, заклинено в падналото дърво.

Харис също слезе и прецени ситуацията.

— Може и да успея да я измъкна — викна той в ухото на Кигън. — Ако я върнем на пътя…

— Колко време се стига с кола дотам? — извика Кигън.

— Не можем да се изкачим по този път. Не и без вериги. Дори и тогава не се знае дали ще успеем.

— Колко далече е оттук?

— Поне миля.

— Ще вървим пеша.

— В тази буря? — викна Харис удивено и поклати глава. — В никакъв случай. Познавам тази местност по-добре от собствената си спалня, но при такава буря може да пропуснем хижата. Много е лесно да се загубиш. По дяволите, човече, може да замръзнем. Една миля в тази виелица е цяла вечност.

Кигън удари с юмрук по капака и извика:

— Дяволите да го вземат, почти сме го хванали! Той е само на една проклета миля пред нас!

— Добре де, хайде да влезем в колата и да помислим! — викна и Харис. Вмъкнаха се в колата, Кигън си свали ръкавиците и почна да топли с дъха си измръзналите си пръсти.

— Той няма да иде никъде в това време — каза Харис. — Двамата със Соупи ще се затворят горе и…

— Този тип няма да се затвори никъде — прекъсна го Кигън. — Аз го познавам. Той е от тези, които успяват. Той е посветил живота си на една цел. Той изпълнява задача. И в момента действа. Чуй ме какво ти казвам, Дуейн. Когато действа, е като локомотив!

— Виж сега, Трекслър е добър, но никой не може да кара ски през такава буря.

— Той може и ще го направи. И ние не можем да го спрем, понеже сме затънали тук и… — Кигън изведнъж се сепна. — Боже Господи! Знам какво ще направи. Харис, хващай радиотелефона. Кажи им да се свържат със Соупи Крамър веднага. Ако Трекслър се покаже в неговата станция, Крамър да го държи на мушка с пистолета. Той е много опасен човек.

— Няма да ми повярват!

— Тогава аз ще им го кажа. Животът на вашия Соупи зависи от това.

— Ки… — започна Драймън.

— Млъквай, Драй.

— Но…

Кигън се извъртя и го погледна.

— Какво?

Знаеше какво тревожи Драймън. Да предположим, че грешаха относно Трекслър? Да го държат на мушка с пистолет? Драймън се безпокоеше точно от това.

— Животът на един човек е изложен на риск, Драй — тихо каза Кигън.

Харис установи връзка с базовата станция, но приемането беше лошо. Атмосферните смущения пращяха в слушалката.

— База, тук е Харис. Мистър Кигън от персонала на Белия дом казва, че трябва да се обадите по радиотелефона на Соупи Крамър и да му кажете, че Джон Трекслър е опасен и да го арестува.

Радиото почна да пука и да щрака, после се чу:

— …приемаме. Моля повторете…

— Господи, те не могат да ни чуят — каза Кигън.

Горският повтори съобщението. Атмосферните смущения затъмниха част от отговора, но те схванаха достатъчно от него.

— …лър замина за Лидвил преди час… Соупи… Когаър-хед… хижата… радиотелефонът изключен.

Раменете на Кигън увиснаха.

— Той го прави отново — каза Кигън тихо.

— Какво прави? — попита Харис.

„Точно като в Дрю Сити — помисли си Кигън. — Веднъж успя и сега ще го направи отново.“

„Познавам те, копеле. Знам как мислиш. Винаги си готов да бягаш. Винаги да се измъкваш.“

— Какво прави? — повтори Харис.

— Изчезва — отговори Кигън.

 

Соупи Крамър се беше навел над голямата подробна карта, забодена на една чертожна дъска. Проследи с пръст един маршрут на изток, после на юг.

— През по-голямата част от пътя планината ще бъде между мен и вятъра — каза той. — Дотам са само шест мили. Трябва да успея да ги премина преди здрач.

— Е, далеч съм от мисълта да споря, но базата казва, че тази буря ще е страхотна — каза Трекслър.

— Това е още по-голяма причина да се кача горе — каза Крамър и щракна с пръсти. — Хей, какво ни става? Та аз мога да се обадя по радиотелефона и да им кажа да не се тревожат.

Трекслър се поколеба само за момент. Беше забравил за радиотелефона. Грешка, но не много сериозна. Беше време да направи следващия си ход.

Крамър отиде в съседната стая. Големите стъклени прозорци от трите страни на стаята гледаха към долината, сега неясна заради навятия в прозорците сняг.

Радиотелефонът беше на масата пред централния прозорец.

— Вече го бях изключил — каза Соупи и пусна захранването.

Трекслър мина зад него, наведе се, протегна ръка към крака си, измъкна камата от ножницата, завързана за глезена му, и каза:

— Там ти е грешката. Спасителят се обърна към него.

— Какво…

Ръката на Трекслър вече правеше мощен замах отдолу. Ножът се изви нагоре и се заби в стомаха на Крамър почти под гръдния кош. Дългото острие се вряза дълбоко и прониза сърцето.

Крамър изцъкли очи.

Трекслър го сграбчи за яката, завъртя го и го пусна по гръб на килима. Крамър въздъхна веднъж — когато Трекслър го настъпи по гърдите и извади ножа. После мушна острието в гърлото на Крамър, точно под едното ухо, и го разряза. Кръвта бликна като фонтан. Трекслър бързо нави трупа в килима.

 

На една миля от хижата на Соупи горският надзирател Харис се размърда неспокойно. Трябваше да направят нещо.

— По дяволите! — каза Харис. — Ще се опитам да се върнем по хижата на Трекслър. Поне няма да измръзнем до смърт.

Започна да превключва бързо между първа и задна и заклати колата. Гумата се заби в падналото дърво и почна да се изтласква обратно на пътя, но изведнъж дървото поддаде и падна в дерето. Предницата на форда се вирна и се извъртя.

— Господи, падаме! — изрева Харис. Фордът се хлъзна на една страна, обърна се наопаки и се свлече в дерето.

 

Трекслър превлече увитото в килима тяло на спасителя по стъпалата на хижата, отвори багажника на колата си и натъпка трупа вътре, после забързано се върна. Прегледа раницата на Крамър, намери един колт и един пълнител с патрони и ги пъхна в собствената си раница. Вдигна раницата на Крамър и отнесе и нея в багажника. Затвори капака, качи се и подкара към езерото. Спря, отиде до леда и с една пръчка се опита да пробие дупка. Ледът беше прекалено дебел. Той бавно тръгна покрай езерото, докато забеляза едно голямо по-тъмно петно, широко около два метра. Замушка леда с пръчката, докато го проби. Беше дебел само един пръст. Забърза обратно към колата и я включи на скорост. Подкара с отворена врата към езерото, насочи я към тънкия лед, натисна силно педала на газта и се изтърколи на снега. Колата забави ход, завъртя се и Двадесет и седем чу как ледът изстена. Обърна се и погледна назад. Колата беше почти спряла. Ледът изстена отново, после се чу силен пукот — дори по-силен от първия, и предницата на колата хлътна в езерото. След миг колата изчезна. Само един огромен въздушен мехур изскочи през дупката.

Чуваше се само шумът на вятъра.

Трекслър отчупи една клонка от най-близкия бор, заличи следите по снега и забърза към хижата.

 

Кигън лежеше по гръб на вратата на колата. Тя се беше претърколила в дерето, но не бе стигнала дъното, а бе спряла над него, в един дебел бор. Харис висеше над него, главата му бе почти в скута му. Беше в безсъзнание. Кигън внимателно погледна над рамото си през прозореца. Гледаше право в дълбокото дере.

Помъчи се да размърда крака. Ребрата го боляха, но май нямаше нищо счупено. Десният крак на Харис обаче беше странно извит, заклещен между амбреажа и педала на спирачките.

Драймън лежеше по гръб на задната седалка, с колене, свити към гърдите. На челото му имаше огромна цицина.

— Как си? — попита Кигън.

— Нищо ми няма — каза Драймън, внимателно пипна челото си и отдръпна ръка. — Е, май ще имам главоболие.

— Харис е в безсъзнание. Как си с оказването на първа помощ?

— Минах курсовете в армията преди десетина години.

— Е, значи си по-добре от мен — каза Кигън, повдигна Харис с рамо и внимателно откачи крака му.

— Глезенът му е счупен — каза Кигън. — Костта стърчи. Трябва да го превържем и да го занесем поне до хижата на Трекслър.

Кигън внимателно натисна вратата откъм страната на Харис и се измъкна навън. Седна на склона и загледа нагоре към пътя. Колата изглеждаше сигурно закрепена в дървото. Промуши се покрай форда и насили багажника. Вътре имаше аптечка за първа помощ, одеяла, въже и голям сандък с инструменти. Той извади одеялата, аптечката и въжето и полека се върна до вратата.

— Имаме късмет. Отзад има достатъчно неща, та да открием болница. Превържи му глезена и го завий с одеялото, та да не изпадне в шок. Аз ще завържа това въже около дървото, за да можем да го издърпаме.

— Трябваше да сме мъртви, нали? — каза Драймън. — Трябваше да сме долу в потока.

— Но не сме — каза Кигън. Беше легнал по корем и подаваше аптечката и одеялата на Драймън. — Това дърво ще поддаде, ако не се измъкнем оттук, по дяволите.

— Значи побързай, приятел.

Драймън се пресегна през седалките, опъна крака на Харис, нагласи счупената кост с палци, сложи шина и я стегна с бинт толкова здраво, колкото можеше. През отворената врата нахлуваше сняг.

— Големи сме късметлии — мърмореше си Драймън под носа. — Още малко късмет и току-виж ни затрупала някоя лавина. А може би Харис беше прав. Може би Трекслър се е зазимил там горе и ние…

— Да. Може и да ни пораснат криле и да излетим оттук. И може би ще успеем да се махнем от тази проклета кола, ако млъкнеш и го превържеш най-после.

— Готов съм де, готов съм.

 

В хижата на Крамър Трекслър трескаво се подготвяше за пътуването през планината към Копърхед. Внимателно прегледа всичко, после извади още един пуловер и подплатеното си с вълна яке, една скиорска маска и очила и сложи шапката на Крамър върху своята. Беше важно да му е топло на главата. Ако на главата му беше студено, температурата на тялото му съответно щеше да се намали. Той завърза раницата си, сложи си ръкавиците и тръгна в бурята.

Планинската верига се губеше в снежната виелица. Той можеше да вижда най-много на пет-шест метра напред. Познаваше пътеката, познаваше всички опасни стръмни и хлъзгави места. На половин миля надолу имаше пропаст. Почти сто метра. Не биваше да се приближава прекалено до нея.

Пъхна крака в кожените ремъци на ските и стегна каишките.

Пътеката отначало беше полегата и права, после рязко извиваше надясно. Последните двеста метра бяха отвратителни — четиридесетградусов открит за вятъра наклон. При този вягър едно подхлъзване означаваше падане на километър надолу. По склона не растеше нищо — нямаше дори тревичка.

Трекслър се усмихна, извика с пълни гърди „Хайл Хитлер“ и се спусна в бурята.