Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

43.

Над Източна Пенсилвания се беше спуснало индианското лято. Златните цветове на есента бяха заместили зеленината на лятото и лек ветрец клатеше дърветата в гробищата. Те вървяха между редиците паметници и търсеха гроба на Фред Демпси. Кигън беше убеден повече от всякога, че Демпси е техният човек. Драймън, въпреки че беше направил връзката, все още беше настроен скептично.

По време на полета от Индиана до Пенсилвания Кигън най-накрая му беше обяснил задачата.

— Хайде, Ки, ти наистина ли вярваш, че този банков чиновник е бил нацистки агент?

— Убеден съм в това — отговори Кигън.

— Е, ако наистина е бил, вероятно е мъртъв от пет години. Сигурно плува някъде по реката и рибите отдавна са го изяли — отговори Драймън.

— Бепи, железопътната линия минава точно покрай мястото, където колата е паднала в реката в Дрю Сити, и свършва в Лафайет — каза Кигън. — Сега, да предположим, че ти искаш да имитираш собствената си смърт и да се измъкнеш от града. Как ще го направиш? Не можеш с кола, не можеш да вземеш автобуса. Не можеш да допуснеш да те видят. Но можеш да скочиш на някой товарен влак. И ако Фред Демпси е скочил на местния влак, той е отишъл право в центъра на тази кавга в Хувърграда.

— Ако, ако, ако — измърмори Драймън, но Кигън изведнъж го сграбчи за лакътя и му посочи един гроб. Беше добре поддържан, тревата беше подрязана, бяха насадени цветя. Имаше три плочи. На едната пишеше:

 

ФРЕДЕРИК ДЕМПСИ

Роден: 3 февруари 1900 г. Починал: 7 февруари 1900 г.

Напуснал тази земя след четири дни,

но обичан завинаги

 

— Убеди ли се? — извика възгордяно Кигън.

Кигън обаче не се задоволи само с това откритие. Помнеше какво му беше казал Танжереца — че хората, които бягат, понякога се снабдяват с повече от една самоличност, така че двамата с Драймън провериха останалата част от това гробище и още пет други в града. Вървяха между редиците надгробни камъни и си записваха имената на всички деца от мъжки пол, родени между 1890 и 1910 г., които бяха умрели около две седмици след раждането си. В края на деня имаха имената на дванадесет деца от мъжки пол. Щяха да направят най-обикновена проверка, но такова беше и търсенето, което беше открило Фред Демпси.

Изобщо не беше проблем да извадят удостоверения за раждане на всичките дванадесет. Смъртните актове се съхраняваха на различен етаж в съда. Еди Танжереца беше прав — държавата не правеше съпоставка между живота и смъртта. Актовете не бяха препратени. Дотолкова, доколкото знаеше чиновничката в отдела за статистика на населението, Фред Демпси беше жив и здрав. В действителност тя изобщо не се интересуваше от него.

Кигън се срещна със Смит в един малък китайски ресторант в Джорджтаун. Според уговорката Кигън пристигна пръв и беше поканен в една малка уединена стая отзад. Смит пристигна десет минути по-късно и влезе през една задна врата след обичайния си заобиколен маршрут. Високият „служител“ търпеливо слушаше, докато Кигън му описваше пътуването до Дрю Сити и Еъри, Пенсилвания.

— И така… ние знаем, че нашият мистър X е приел самоличността на Фред Демпси — завърши Кигън. — Той е живял в Дрю Сити девет месеца, никога не е създал никакви неприятности и дори може би е щял да се ожени за Луиз Скоби, ако съдбата, маскирана като Джон Дилинджър, не нахлула в неговия живот.

— Струва ми се, че малко разтягаш един пункт, като го свързваш с убиеца в скитническия лагер — отговори Смит.

— Защо? Връзва се идеално.

— Но няма доказателство…

— Не се намираме в съда, та да съдим това копеле, Смит. Аз те уверявам, че ако Фред Демпси и Двадесет и седем са един и същ човек, тогава той не е умрял. Той е жив и здрав. Висок е метър и осемдесет, мускулест, със зелени очи, носи цветни контактни лещи и е загубил едната в битката в Хувърлагера.

— Откъде-накъде? — скептично попита Смит.

— Знаем, че това момче е майстор по дегизацията. Имал е сиви очи, когато е живял в Дрю Сити. Джо Коб е видял човек с едно сиво и едно зелено око. Очевидно е, че Двадесет и седем е загубил една от сивите лещи в битката и очите са му зелени. И след като си е направил целия този труд да смени цвета на очите си и е германец, предполагам, че е рус. Има златна запалка с гравирана вълча глава, свива си собствени цигари с тютюн „Принц Албърт“, обича киното и жените и няма следа от акцент. И ще ти кажа още нещо: този тип не си поплюва. Той е хладнокръвен престъпник. Спал е с Луиз Скоби, след като вече е знаел, че ченгетата за борба с гангстерите са на път към Дрю Сити. И обича да убива хора, Смит. Той е спал с Луиз Скоби с месеци, после й е счупил врата и я е хвърлил в реката просто така… — той рязко щракна с пръсти — …за да си осигури алиби. Убил двама души и ослепил още един, понеже са го видели и може да го свържат с Фред Демпси от Дрю Сити. Започвам да разбирам това момче, Смит. Започвам да разбирам как мисли и как действа.

— Ако това, което казваш, е вярно, той е много по-опасен, отколкото си представяхме.

— И за момент не съм се съмнявал в това. Кигън извади един списък с имена от джоба си.

— Имам дванадесет имена за теб. Вярвам, че едното от тях е нашият внедрен германски агент. Всички са родени в Еъри, Пенсилвания, между 1890 и 1910 година. Ако съм прав, той си е извадил два паспорта през май трийсет и трета, единият на името на Фред Демпси и другият на едно от тези имена в списъка. Искал е да си осигури възможност да се върне в Европа и да може да се измъкне, в случай че стане нещо.

Той се наведе през масата. Очите му блестяха от вълнение.

— Ако мога да погледна молбата му за паспорт, ще знам как изглежда и вероятно къде живее сега.

— Не е ли вероятно оттогава отново да си е сменил самоличността?

— Защо? Той няма представа, че го търсим. Ако се е установил някъде, както в Дрю Сити, защо ще се променя? Колкото повече го опознават, в толкова по-голяма безопасност се намира.

— Това предполага, че Демпси е твоят човек.

— Той трябва да е.

— Но да предположим, че грешиш, Кигън?

— Тогава съм победен — каза Кигън. — Но не вярвам. Аз съм прав относно Демпси, Смит, и ако едно от тези дванадесет имена съвпадне с някоя молба за паспорт, значи сме намерили нашия човек.

— Този вид информация е много поверителна. Това не е лесна задача.

— Хайде — каза Кигън. — Нищо не е прекалено трудно за момче за всичко като теб.

Смит въздъхна, забелязал ласкателството и придумването, но нямаше имунитет спрямо това. Поигра си със списъка известно време и вдигна рамене.

— Ще видя какво мога да направя.

 

Кигън и Драймън се регистрираха в „Мейфлауър“, за да изчакат резултата от проучването на Смит. Два дни по-късно Смит се срещна с Кигън в задната стаичка на ресторант „Регал“ на няколко пресечки от сградата на Конгреса.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Трябваше да карам през целия град, за да се отърва от двойната опашка.

— Какви са последните новини?

— В града цари пълен хаос. Всички мислят, че нападението на Хитлер над Полша е просто въпрос на дни. Договорът на Невил Чембърлейн, така нареченият „мир на нашето време“, не струва и пукнат грош.

Той сложи един малък кафяв плик на масата пред Кигън.

— По-добре приеми фактите каквито са, Кигън — каза Смит, докато Кигън нетърпеливо преглеждаше съдържанието на плика. — Ако тази следа не излезе сполучлива и Германия нападне Полша, приключваш със случая. Хувър е полудял на тема сигурност. — Той млъкна за малко и кимна към съдържанието на плика. — Наруших поне три закона, за да ти доставя тази информация.

— Е, нали си момче за всичко! — отговори Кигън с крива усмивка.

Той прочете молбата за паспорт и сърцето му прескочи няколко пъти. Нямаше снимка, но имаше нарисувана скица, показваща хубав мъж с черна брада, дълга коса и очила.

— Не можах да задигна снимката, така че се погрижих да ти я прерисуват — каза Смит. — Разбира се, той може да си е обръснал брадата, да си е променил цвета на косата… Е, какво мислиш?

— Може да е той — решително каза Кигън и зачете паспортната информация:

 

Джон Трекслър, роден в Еъри, Пенс. на 2 ноември 1898 г.

Подадена молба за паспорт: 2 август 1933 г. Подновена: 9 февруари 1938 г.

Професия: ски инструктор.

Адрес: Маунтън Уей, Аспън, Колорадо.

 

Той криеше вълнението си. Сега беше сигурен, че Джон Трекслър е Фред Демпси, а и двамата са Siebenundzwanzig, нацисткият агент Двадесет и седем. Кигън знаеше, че истинският Джон Трекслър е роден в Еъри на тази дата и е умрял една седмица по-късно. Това трябваше да е техният човек.

— Слушай, Кигън, само недей да се правиш на герой — каза Смит и за първи път показа загриженост. — Ако си сигурен, че е твоят човек, вземи си хора да ти помагат.

— О, напълно съм съгласен с теб, Смит. Напълно.

 

В метеорологичната служба на Националното летище Драймън се ровеше из куп географски и синоптични карти и клатеше глава.

— Това може да е рисковано, шефе, много рисковано — каза той. — Имаме фронт, който се придвижва от Канада. Първата снежна буря за сезона е била тази седмица. Земята е покрита с десет сантима сняг и се задава виелица… И мястото е заобиколено от планини, върхове над четири хиляди метра, че и повече. Виж тук.

 

Той посочи един участък на картата. Аспън беше заобиколен от планини, две от тях, от север и юг, наистина бяха над четири хиляди метра високи. Драймън прекара пръст по една дебела черта на няколко мили на запад от града.

— Това е континенталният вододел. Ще прелетим над него и ще кацнем на това летище — предполагам, че не е нищо повече от пасбище, защитено от вятъра. Предлагам да се откажем, докато фронтът премине.

— Защо се тревожиш, нали предпочиташ да се приземяваш на шосета и на ниви? — отговори Кигън. — С колко време разполагаме преди да започне бурята?

Драймън погледна синоптичната карта.

— Очакват лошото време късно следобед. Има седем, осем часа полет, като пресметнеш поне три спирания за зареждане. — Той погледна часовника си. Беше пет часът сутринта. — Ако наистина имаме късмет, ще можем да се промъкнем преди бурята. Но най-вероятно ще закъсаме в Небраска или в някое затънтено градче в Канзас. Ако не се разбием в планините де.

— Що за глупости ми говориш, Бепи? Нали се хвалеше, че си летял през порои, когато си доставял пощата.

— Това е удар под кръста, Ки. Истински удар в слабините. Тук става въпрос за планини и сняг.

— Аз казвам да опитаме, Бепи. Ако в Аспън завали и трябва да се приземим някъде по пътя, помни, че и той също няма да може да се измъкне. Поне ще бъдем наблизо. В момента, в който бурята премине, Ще се придвижим към него.

— Ще бъде студено като в ада.

— Значи ще трябва да си вземем топли дрехи — каза Кигън. — И трябва да се снабдим с два пистолета…

 

Някъде над Мисури ги настигна силен попътен вятър и към три следобед вече приближаваха Колорадските Скалисти планини — огромна тъмна стена. Черни буресонси облаци се виеха над сърдитите, обвити в сняг и лед върхове. Летяха над острите скали, свистящият вятър блъскаше малкия самолет. Петнадесет минути Драймън се опитваше да установи радиовръзка с летището на Аспън, но безуспешно. Бурята, която нахлуваше от север, превърна следобеда в сумрак. Стрелката, сочеща горивото, трептеше на празно.

Драймън натисна бутона на микрофона си.

— Летище Аспън, тук армейски 457, чувате ли ме? Край. Нищо.

— Или не мога да проникна през тия смущения — извика той назад на Кигън, — или са изключили заради бурята.

— Дай да намерим проклетата писта и да кацаме — отговори Кигън.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отговори Драймън. — Между нас и града има един връх, висок четири хиляди и петстотин метра, и толкова много сняг, че вероятно няма да я забележим. А и тези облаци съвсем не ни помагат. Всяка минута става все по-тъмно.

— Тогава приземи се на някой път или нива, където и да е.

— Летище Аспън, летище Аспън — продължаваше да повтаря Драймън. — Това е сигнал за опасност. Тук армейски 457, викам летище Аспън…

Радиото изпращя от атмосферните смущения, чу се слаб глас, който обясняваше:

— …е Аспън… времето… творено… чувате… по телефона и…

— Летище Аспън, тук армейски 457. Имам проблеми с връзката. Ние сме на около двадесет мили на юг от вас от другата страна на връх Касъл. Чувате ли?

Вятърът се усилваше. Самолетът, блъскан от вихрите, изведнъж се наклони на една страна и се завъртя. Драймън блъсна лоста напред, дръпна регулатора, спря въртенето и премина над една покрита със сняг долина. Планините се извисяваха над тях. Кигън почти можеше да посегне и да пипне боровете. Самолетът бавно започна да набира височина. Заобиколиха ги стръмни скали.

Драймън трескаво проверяваше картата. Трябваше да има излаз от падината, в която бяха попаднали. Той започна да кръжи и да се изкачва, да кръжи и да се изкачва, като набираше височина да премине връх Соуотч Рейндж. Но когато стигнаха четири хиляди метра, моторът почна да засича. Самолетът се тресеше, Драймън го насилваше до краен предел, но вятърът, бурята и разреденият въздух задушаваха мотора. Драймън пак погледна картата и видя означение: Проход Независимост, 3633 метра.

— Изглежда, не мога да мина четири хиляди метра — извика Драймън. — Има един проход там, на запад. Това е единственият ни шанс да преминем от другата страна.

Той зачести кръговете. Самолетът почти докосваше върховете на дърветата. Драймън търсеше цепнатината в планинския масив.

— Ето го! — извика Кигън. — Отляво.

Беше тесен проход, който се врязваше дълбоко в страховитата стена. Драймън пикира право в него. На Кигън му се изправи косата. Самолетът ревеше през вдъхващия страх каньон, широк по-малко от сто метра, с отвесни скали от двете страни. Вятърът виеше страховито.

Внезапно излязоха от прохода и радиото изпращя и се съживи.

— Тук летище Аспън, армейски 457. Пистата ни е затворена. Мога да ви насоча на юг към…

— Отказвам, отказвам — отряза го Драймън. — Аз се измъкнах от планините, намирам се точно пред бурята и карам почти без гориво. Бързо ми трябват инструкции за приземяване.

— Повтарям, пистата е затворена, армейски 457. Тук вече вали и…

— Слушай сега, Аспън, привършвам горивото и всяка секунда става все по-тъмно. Кацам. Дай ми посока и инструкции за пистата.

— Ти дори не можеш да видиш пистата — дойде отговорът. — Не сме я чистили от бурята миналата седмица. Затрупана е.

— Тогава запалете светлините и се молете — отговори Драймън.

— Нямаме светлини! Почакай малко… чувам те. Ти си на север от летището.

— Имате ли камион или кола там?

— Да.

— Е, изкарайте я в края на пистата и запалете светлините по дължината. Ще трябва да се приземя по усет.

— Ти луд ли си бе?

— Вероятно си прав, но нямам друг избор. Ще взема да се блъсна в тази дупка, дето й викате долина. Побързай, приятел…

Бяха заобиколени отвсякъде с планини. Снегът плющеше в стъклата на кабината. Драймън пикира покрай планината, изравни и се понесе над летището на сто и петдесет метра височина.

— Мисля, че летището е някъде там — каза той и посочи неопределено наляво.

— Не знаеш ли къде е?

— Шефе, не виждам нищо пред нас. Наистина летя по инстинкт.

Изведнъж през шибащите снежни топчици видяха да проблясват светлини.

— Ей го, братче! — изрева Драймън. — Остава само да кацнем! Дръж се!

Самолетът изрева — Драймън го завъртя на трийсет метра над земята, направи идеален 270 градусов наклон, спусна се точно над колата, намали мощността и вдигна предницата нагоре. Самолетът изсвистя и тупна на замръзналата земя. Сняг изхвърча към крилата и заудря кабината. Оградата в края на пистата летеше към тях. Драймън натисна силно дясната спирачка, самолетът се завъртя два пъти и спря.

Седяха цяла минута и гледаха снежните вихрушки отвън.

— Красиво, а? — каза най-накрая пилотът и се обърна. Пребледнелият Кигън му се усмихна уморено и вдигна палец.

— Едно да знаеш от мен — засмя се Драймън. — Всяко нещо, от което се отърваващ лесно, е хубаво нещо.

До тях спря кола с вериги на гумите. От нея изскочи червенокос мъж на около двадесет и пет години и уплашено се загледа в самолета.

— Добре ли сте, момчета? — викна той, докато се слизаха.

— За един час остарях с десет години — въздъхна Кигън.

— Удивително! Удивително! — извика младежът. — Никога не съм виждал някой да лети така!

— И вероятно няма да видиш пак — каза Драймън. — Ти се справи идеално, приятел. Как ти е името?

— Джеси Менърс — каза младежът и протегна ръка. Кигън скочи от крилото и тръгна през дълбокия до глезените сняг да се здрависа с младежа.

— Кигън, от службата за безопасност към Белия дом — каза той. — Това е моят пилот, капитан Драймън.

— Джени Менърс — повтори червенокосият. — Началник на летището. Защо не го приберете в хангара?

— Добра идея — съгласи се Драймън.

— Имаш ли нещо против да се кача в колата ти? — попита Кигън. — Трябва да се обадя на шерифа.

— Разбира се, но той не е тук. Той е в Гленууд Спрингс да говори с техния шериф. Видях го на обяд, точно когато заминаваше. Може да опитате с Дуейн Харис, той отговаря за горското стопанство и обикновено замества шерифа, когато го няма.

— Ще свърши работа.

Гласът на горския звучеше любезно, с малко страхопочитание от факта, че са кацнали в Аспън в такова лошо време. Менърс направи кафе и зачакаха Харис да мине с колата си петнайсетте мили от града до летището. Кигън отбягваше въпросите му и най-накрая младият началник отиде в хангара да помогне на Драймън да направи техническа проверка на самолета. Половин час по-късно пристигна горският — як мъж с дебел овчи кожух. Беше трийсетинагодишен, приятен рошав мъж, небръснат и усмихнат.

— Мистър Кигън? Аз съм Дуейн Харис от Горската станция на САЩ — представи се той.

— Радвам се да се запознаем — каза Кигън. — Надявам се да ми помогнете. Запознайте се с моя пилот, капитан Драймън, за по-късо Бепи.

Той показа на Харис пълномощията си и го дръпна настрани. Менърс, един от най-известните клюкари в Аспън, се правеше, че не им обръща внимание, но любопитните му уши бяха наострени.

— Търся един човек. Трекслър, Джон Трекслър: Познавате ли го?

— По дяволите, всички познават Джони. Работи като спасител в планинския курорт. Има ли някакъв проблем?

— Просто трябва да поговорим с него — каза Кигън. — Не искам да ви насилвам, но шерифа го няма в града и си помислих, че можете да ни помогнете.

— Разбира се. Да тръгваме, времето едва ли ще стане по-хубаво. Всъщност как, по дяволите, се добрахте дотук?

— С най-добрия пилот и малко ирландски късмет — каза Кигън с усмивка и излязоха в бурята.

Джеси Менърс едва ги изчака да потеглят и сграбчи телефона.

 

Джон Трекслър хвърляше чоп наум. Беше запланувал да отиде с колата на петдесет мили до Лидвил за уикенда, но при наближаващата буря май щеше да се откаже. Телефонът иззвъня. Беше Джеси Менърс от летището.

— А бе, Джони, значи така, а? Криеш от всички? — попита Менърс.

— Какво искаш да кажеш?

— За Белия дом.

— Какво за Белия дом?

— За Белия дом бе. Ти си бил важна клечка!

— За какво говориш, Джеси?

— Един армейски самолет току-що направи страхотно въздушно представление тук. Дойде направо от бурята. Две момчета от Белия дом. Идват да говорят с теб. Какво става, приятелю?

— От Белия дом? — повтори Трекслър.

— Така казаха. От безопасността към Белия дом.

„Безопасността към Белия дом?“ Умът на Трекслър започна да препуска. Какво можеше да е това?

— Това е тайна, момче — спокойно каза той. — Ще ти кажа по-късно. И слушай, Джеси, засега не казвай на никого, окей? Наистина е тайна.

— Разбира се, Джони.

Трекслър затвори телефона. Стоеше неподвижен насред стаята, а умът му се луташе в безброй въпроси. Какво, по дяволите, ще искат от него двама мъже от безопасността към Белия дом? И какво, по дяволите, беше това безопасност към Белия дом? Да не би да имаше нещо общо с имиграционните власти? Дали някой случайно се бе натъкнал на фалшивата му самоличност?

Имаше ли някакво изтичане на информация?

Невъзможно! Фирхаус, Хитлер и Лудвиг бяха единствените, които знаеха за съществуването му. И все пак, от всички възможности, които прехвърли наум, тази изглеждаше най-логична. Макар изтичането на информация да беше малко вероятно, това беше единственото възможно нещо.

Както и да е, въпросът беше хипотетичен. Той не можеше да рискува. Трябваше да бяга. Трябваше му време и много късмет за това, което предстоеше. Трябваше да измисли нова измама.

Раницата му беше готова. След инцидента в Дрю Сити Трекслър беше винаги готов да изчезне. Той влезе в спалнята и оттам се качи на тавана на хижата. Светна си с фенерчето, отключи шкафа и извади раницата. В нея беше всичко, което му беше необходимо: документи, пари, дългият му нож, един 45 милиметров автоматичен колт и дрехи. Той прикрепи камата на десния си прасец и завърза колана с парите на кръста си. Докато се екипираше, обмисляше кой план да избере — през годините беше изработил няколко. Върна се долу й нахвърля достатъчно дрехи в куфара си, за да изглежда, че ще отсъства няколко дни.

После отиде в дневната и позвъни в спасителната служба в хотела. Отговори му Уес Чилдрес, капитанът на спасителите.

— Уес, тук е Джони — каза той, като се мъчеше гласът му да звучи колкото се може по-небрежно. — Тръгвам за Лидвил. Просто исках да се обадя, че ще отсъствам. Ще се върна в понеделник, ако пътищата са наред.

— Няма да успеш, момче — отговори Чилдрес. — Вихрушката вече връхлита.

— Ако побързам, може да мина по път 82 и да я изпреваря до магистралата. Соупи все още ли мисли да се изкачи на Копърхед?

— Да, току-що говорих с него.

— Има ли нужда от помощ?

— Не, знаеш го. Свикнал е да е сам.

— Окей. Ще се видим в понеделник.

— Ти си луд, приятелю. Желая ти късмет.

— Благодаря.

Трекслър погледна часовника си. Имаше на разположение най-много тридесет минути. Излезе от хижата, заключи я, хвърли куфара в багажника на колата и подкара надолу към планинското шосе, водещо към града. Но не сви към града, а се насочи към планината, към хижата на Соупи.