Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

40.

Той не влезе, а направо нахълта в „Розата“. Във всяка негова стъпка се четеше арогантност. Сякаш предизвикваше всички, които не знаят кой е. Беше облечен небрежно: провиснали панталони над стари каубойски обувки, яркочервена бархетна риза с бяло копринено шалче под вдигнатата яка, развлечена кожена пилотска куртка с емблемата на Военновъздушните сили от лявата страна на гърдите и армейска офицерска шапка, смачкана над ушите. Беше тридесетинагодишен, висок, добре сложен, с кестенявочервеникава коса и херувимско лице, с наперена усмивка и блестящи сини очи. Изглеждаше така, сякаш целият свят е в краката му. Тръгна наперено към бара и седна срещу Дребосъка.

— Уиски с лед, шефе, колата отделно — каза той, завъртя се с гръб към бара и огледа заведението. Очите му се заковаха върху Кигън.

— Басирам се, че ти си Франсис Кигън — усмихна се той и го посочи с пръст.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Кигън, като отвърна на усмивката му.

— Е, изглеждаш така, сякаш заведението е твое, и след като собственикът се казва Кигън, значи си ти.

— Много добре, приятел. А ти кой си?

Той отиде до масата на Кигън, сложи двете си чаши на нея и му подаде ръка.

— Капитан Джон Драймън от Военновъздушните сили на Съединените щати.

— За мен е удоволствие, капитане — каза Кигън и го погледна отблизо. — В отпуск ли си?

— На дежурство — отговори той и отпи голяма глътка от уискито.

— Така ли? Къде?

— Тук.

— В Ню Йорк?

Драймън изглеждаше изненадан.

— Не бе, тук. В този бар. С теб. Аз съм на временна служба тук от… — той погледна часовника си — от преди един час.

Челото на Кигън се сбръчка.

— За да правиш какво?

— Надявах се, че ти ще ми кажеш. Виж, аз не се оплаквам, мистър Кигън, останали са ми още шест месеца на тази служба и после заминавам за Китай.

— Може би не си чул, но в Китай има война.

— Разбира се, че има — засмя се Драймън. — Да си чувал за майор Клер Шано? За Летящите тигри? Той е започнал да създава собствени въздушни сили там. Някъде от първи януари ще бъда там, за да покажа на японците някои трикове. Междувременно съм назначен към нещо, наречено „Служба за безопасност на Белия дом“ и трябва да изпълнявам твоите заповеди. И, шефе — той се огледа и радостно се изкикоти, — не бих могъл да измисля по-добро място, където да изкарам тия шест месеца. Самолетът е на летище „Мичъл“.

— Самолетът?

— Е, бракмата де. Двуместен АТ-6. Никъде не отивам без нея. — Той млъкна и пак огледа бара. — Не мога да повярвам. Да ти кажа, това си е пилотската мечта. Искам да кажа, да те назначат в бар и да изпълняваш заповедите на собственика. Момчетата изобщо няма да повярват.

— Момчетата изобщо няма да узнаят за това, капитане — каза Кигън сериозно. — Отсега, докато не прехвърлиш Хималаите, ще забравяш всичко, което виждаш, чуваш или правиш. Това е първата и вероятно последната заповед, която ще получиш от мен.

Драймън се озърна уж ужасено, после се наведе и прошепна:

— Това да не е някаква шпионска история? Имам предвид бара и това, че си… хм, цивилен. Защо е всичко това?

— Ще разбереш, когато му дойде времето. Та как ти викат?

— Бепи.

— Бепи? Нали каза, че си Джон.

— Да де — каза летецът. Продължаваше да се усмихва като ангелче. — Бепи значи Бесният пилот. Прякор. Десет години съм във Военновъздушните сили, последните две обучавах сополиви колежанчета с надеждата да останат живи след курса. Бил съм пилот-изпитател две години, известно време си имах и своя собствена ескадрила. По дяволите, наистина съм бесен, мистър Кигън!

Кигън беше изумен. Смит наистина му беше дал на разположение пилот от Въздушните войски и самолет. Уважението му към момчетата за всичко порасна.

Добре де, Бепи — каза той. — Като си толкова ербап, защо работиш за Белия дом?

Драймън бутна шапката на тила си и се облегна.

— Всъщност… смъкнаха ме.

— Смъкнаха те?

— Ами точното обвинение беше „Своеволни летателни прояви“ — каза Драймън и пак надигна уискито.

— И какво точно представляват тези волни летателни прояви?

— Своеволни — поправи го Драймън. — Всичко, което правя в самолета, е волно, мистър Кигън. Има само две неща, които правя добре. Летенето е едното от тях — и аз го правя дяволски по-добре от всичко друго. Виж какво ще ти кажа — аз мога да летя на всичко, което има мотор и две крила, и мога да отида с него навсякъде, по всяко време и при всякакви метеорологични условия. Аз съм роден да летя, мистър Кигън, аз съм най-щастлив, когато краката ми са на три километра от земята.

— Много интересно. Но не ми отговори на въпроса.

— Летателните инструкции са гадна работа, мистър Кигън. И скучна. Едно и също нещо ден след ден. Трябва да даваш добър пример на курсантите и да правиш всичко по устав. По дяволите, цяла година летях с поща в такова лошо време, че си слагах чашата с кафето в скута, за да съм сигурен, че не летя с главата надолу. После изведнъж ме пращат във Флорида да се правя на бавачка. Така че, за да изразходим малко излишна енергия, четирима от инструкторите решихме да си направим състезание. Тридесет мили. Финалната линия беше един мост на магистралата край морето. Е, по дяволите, можех да прелетя последните пет с гъза напред, бях ги изпреварил и тримата.

Той млъкна, за да довърши уискито си и да отпие глътка кола, после продължи:

— За нещастие моят командир карал по моста по същото време, когато реших да мина под него. Полковник Фредерик Мец. Никакво чувство за хумор. Даже не видял другите момчета, толкова бил зает да си скубе мустака, когато ме видял да прелитам под него. Аз му казвам: „Полковник, какво да направя, като понякога ме хващат бесните?“ А той ми вика: „Тебе освен че са те хванали бесните, Драймън, ще ти бъде отнето и правото за летене за деветдесет дни“. Деветдесет дни! Господи, цяла вечност! И тогава… — Той се облегна и пак се ухили. — Тогава Господ чу молбата ми.

И величествено махна към салона.

— И какво точно ти казаха? — попита Кигън. Чудеше се какви ли инструкции е дал Смит на този луд човек — и как ли е успял да го намери.

— Казаха ми, че съм куриер към Белия дом. Какво ще кажеш за това? Куриер! И че трябва да дойда тук и да ти се представя, и да правя каквото кажеш… в границите на разумното. — Той се изкикоти. — Каквото и да значи това.

— Значи да не убиеш и двама ни, Бепи.

— Няма начин — възрази Драймън. — Изключено. Казвай кое е първото нещо, което трябва да знам.

— На първо време трябва да знаеш следното: търся един човек. Не знам как изглежда, как се казва, какво прави или къде може да го намерим. И по начина, по който се развиват събитията в света напоследък, вероятно няма да разполагам с много време, за да го открия.

Драймън известно време го гледа втренчено, после се изкикоти.

— Окей. И какво ще правим?

— Това е проблемът, Бепи. Нямам идея къде ще свършим, но ще започнем като излетим утре сутринта за Вашингтон. Ще се настаниш в стаята ми за гости и ще бъдеш на мое разположение двадесет и четири часа в денонощие. Когато нямаме работа, не ме интересува какво правиш. Имам три коли, ти можеш да караш ролса. Вече не го карам много.

На лицето на Драймън се изписа благоговение.

— Ролс? — попита той почтително. — Искаш да кажеш „Ролс-Ройс“?

— Да.

Усмивката на Драймън премина в смях, после в рев. Той огледа „Розата“ и възкликна:

— Значи така изглежда, а?

— Кое? — попита Кигън.

— Как кое? Раят, шефе — извика Драймън. — Раят!