Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

4.

Ингерсол се бе събудил в четири часа сутринта. Два месеца бяха изминали, откакто странният професор го бе посетил на снимачната площадка. Бяха работили трескаво, за да редактират филма, и той бе гледал грубото копие на „Der Nacht Hund“ предишната вечер. Всички бяха съгласни, че това е най-добрият му филм досега. Бяха добавили прости надписи, така че да може да го вземе със себе си в Берхтесгаден и лично да го покаже на фюрера. Това щеше да бъде първото му публично гледане. Премиерата бе определена за края на февруари в „Крол“ и щеше да бъде галасъбитие.

За два часа двамата с Хайнц изработиха грима. Ингерсол беше решил да отиде като бизнесмен на средна възраст с маска от латекс, която изместваше линията на косата му назад и го правеше да изглежда отчасти плешив.

Хайнц оформи носа му и го направи по-едър, дори месест; гума закръгляше бузите му и издаваше напред линията на челюстта. Сиви кичури в оредялата коса, сиви мустаци, козя брадичка и очила с железни рамки допълваха дегизацията. Ингерсол облече двуреден костюм от туид и си сложи черния кожен тренчкот.

Усмихна се в огледалото на човека, който го гледаше отсреща: почтен четирийсет и пет годишен господин с леко шкембе.

Точно в шест сутринта един униформен сержант се появи на вратата и го отведе с една от частните коли на Хитлер на аерогарата за двучасов полет до Мюнхен. С него се отнасяха като с кралска особа. В осем и половина, вече в Мюнхен, му поднесоха кафе и сладкиши в стария замък Барлоу, който гледаше към Кьонигсплац. Щеше да дойде да го вземе личният шофьор на Хитлер.

Във фоайето Ингерсол усещаше присъствието на Хитлер навсякъде. През януари старият замък бе открит като щаб на Нацистката партия след месеци реконструкции. Сега се наричаше „Кафявата къща“ и беше преустроен от личния архитект на Хитлер, Алберт Шпеер. Разходите бяха зашеметяващи, въпреки че никой не знаеше колко точно са били. На това място, изглежда се работеше като в пчелен кошер. Куриери потегляха с мотоциклети. Офицери бодро крачеха навътре и навън от сградата и подметките им потропваха по мраморните подове. Непрекъснато звъняха телефони.

Беше стерилно чисто и миришеше на студено желязо, кожа и вакса. Демоничното обаяние на Хитлер властваше над това място, въпреки че самият той бе в Берхтесгаден, на сто и петдесет километра оттук.

Това бе сърцето на нацистката партия, нервният център на Нова Германия. Човек сякаш чуваше гласа на фюрера, докато той диктува бъдещето на Германия зад стените на обширния си кабинет на първия етаж.

Само няколко минути след кафето шофьорът пристигна с открития мерцедес на Хитлер.

— Да вдигна ли гюрука? — попита шофьорът. — Доста е хладно.

Ингерсол поклати глава. Знаеше, че пътят на юг към алпийската предпланина е най-красив в цяла Германия, и искаше да се любува на гледката. Едно одеяло и тежкото му палто щяха да са достътъчни. Шофьорът му даде шапка и подкара по магистралата към „гнездото“ на фюрера.

 

Хитлер, който обикновено спеше до късно, се събуди, когато първите лъчи хвърлиха дълги червени сенки в спалнята. Полежа напълно буден няколко минути, взрян в тавана, после стана от кревата, който делеше с Ева Браун, прекоси банята и влезе в кабинета си.

Преди четири дни Хинденбург го бе провъзгласил за канцлер на Германската република.

Канцлер!

Той бе канцлерът на Германия.

Вдигна дясната си ръка и я загледа. Като нов президент на Райхстага, народния парламент, Хитлер държеше законите на Германия в тази ръка.

Канцлерът Хитлер.

Той наперено се разхождаше из стаята по хавлия, смееше се високо и повтаряше двете думи отново и отново. После поръча кафе и сладкиши и отиде да се изкъпе.

 

Хитлер стоеше до прозореца на дневната си, както правеше често, взираше се на север към Браунау, родното си място, и после на изток, към Виена, и с гняв си спомняше думите, които едно време му късаха сърцето.

„Nicht zur Prufung zugelassen.“

Той се потупа по гърдите с показалец и самодоволно се изкикоти. Ингерсол! Един от най-известните актьори бе на негово разположение. По-точно щеше да бъде. Сега той ще е този, който ще унижава онези мизерни глупаци от средната класа във Валдфиртел, които му се бяха присмивали, когато беше млад, и го наричаха „гробищен глупак“, защото понякога нощем седеше на зида, който опасваше средновековното гробище, гледаше звездите и мечтаеше.

Те се бяха присмели на мечтите му да стане един Рембранд, както и глупавите учители във Виенската академия, чиито думи дори и след дванайсет години все още го оскърбяваха.

„Nicht zur Prufung zugelassen.“

„Не се допуска до изпитите.“

Два пъти Академията във Виена го бе отхвърлила и два пъти го бяха унижили. Негодници! Бяха отказали дори да го допуснат до изпитите за приемане в художественото училище! Той се загледа към планините, към мястото, което все още мразеше, Валдфиртел, „дървения квартал“, тази гранична земя с груба почва, средновековна архитектура и ограничени умове, където бе роден — това мрачно и потиснато ъгълче от Австрия, което го бе отхвърлило и унижило.

Имаше лоши спомени от тази сурова земя и нейните хора, които някога го мислеха за свадлив, своенравен, арогантен младеж с лош характер и така го мразеха, че му се подиграваха зад гърба.

Дори единственият му приятел, Август Кубизек — старият Густъл — мислеше, че е малко странен.

Никой от тях не разбираше. Тогава.

Но сега разбираха.

Той се разсмя на глас и удари с юмрук разтворената си длан.

Никой от тях не знаеше неговите мъки като дете. Никой от тях не разбираше мечтите му.

— Малоумни — каза той на висок глас, докато крачеше из стаята. Често си говореше сам.

В мрачните дълбини на съзнанието си Хитлер понякога кроеше най-злобните планове за отмъщение на чиновниците от Виенската академия, които бяха разбили първите му мечти и го бяха принудили да продава по улиците нарисуваните от него пощенски картички, за да припечели, колкото за прехраната и да си плати двете крони на седмица за студената мръсна квартира край Дунава. Те го бяха осъдили да прекара три години в калта и като скитник да се лута във Виена, изпаднал в глупав екстаз, измръзнал и гладен. Той все още мразеше зимата и се страхуваше от студа. И мразеше евреите, които купуваха пощенските му картички. Мразеше ги, защото го бяха съжалили. А съжалението бе дума, която му изгаряше езика.

Е, никой, никой повече не му се присмиваше. Преди пет нощи той бе стоял на прозореца на канцеларията си четири часа, докато отдолу хиляди маршируваха с факли, скандирайки името му и пеейки нацисткия химн „Horst Wessel“. Вълнението от тази нощ все още не бе отминало. Сега те хвърляха цветя в краката му, излагаха ранните му рисунки в специална част на Виенския музей, вдигаха ръце в решителен поздрав и ревяха „Хайл Хитлер“, когато минаваше през града. А във Валдфиртел сочеха къщата, където бе роден — сега евтина, боядисана в розово кръчма, и се хвалеха, че животът на новия спасител на Германия е започнал в същата тази къща. Може би това възмездие бе достатъчно.

Той стоеше на прозореца усмихнат, слабините му пулсираха от вълнение, и си повтаряше като заклинание:

— Хайл Хитлер, Хайл Хитлер, Хайл Хитлер.

И се кискаше.

 

Сто и петдесет километровото пътуване до Берхтесгаден им отне два часа и поеха по черния път към планинското укрепление късно сутринта. Докато минаваха през триметровите телени заграждения, по които течеше ток, покрай кучетата и часовоите по черния път нагоре към убежището на Хитлер, Ингерсол можа да разгледа Берг-хоф, планинската вила на Хитлер, която се подаваше от гъстата борова гора. Самата къща бе по-малка и по-скромна, отколкото очакваше, но местността, намираща се на километър над селото в Баварските Алпи, бе очарователна.

Гледайки вилата, Ингерсол си спомни една повтаряща се тема в речите на Хитлер:

„Абсолютната власт е дадена от Бога, а абсолютното подчинение от дявола.“

Това бе един от любимите афоризми на Хитлер, понеже оправдаваше онова, което той наричаше Machtergreifung — завземането на властта в Германия.

Беше ли това скривалище от Бога или от дявола, чудеше се Ингерсол? Божествен ли бе възгледът на Хитлер за Германия, или мефистофелски?

Не че имаше съществена разлика. Понеже Германия сега си имаше лидер, който се подиграваше на Съюзниците и газеше с крака проклетия Версайски договор. Неговият възглед бе божествен без значение откъде произлизаше.

Ингерсол се интересуваше от новата германска история и знаеше, че много неща се базират на лъжи или по-скоро „пропаганда“. Знаеше, че песента „Horst Wessel“ е кръстена на един мизерен сводник, превъзнесен като мъченик от нацистките лъжи, и че дори Machtergreifung е лъжа. Хитлер не бе взел властта, той я бе купил. Но Ингерсол приемаше манипулациите на Хитлер като действия на политически гений, принуден да прибягва до подли интриги, за да спечели; към измами в задимени от цигарен дим стаи, към подкупи от милиони марки от богатите индустриалци на Рур, като Круп и банкери като фон Шрьодер, към насилието на есесовците, които тероризираха населението, и към лъжи за силата на евреите, каквато те никога не са имали. Хитлер измисляше небивалици за тях, обвиняваше ги за възхода на марксизма и комунизма в Германия и за отчайващата депресия, която засега се измерваше с около двайсет милиона безработни и почти умиращи от глад германци.

Ингерсол приемаше също, че омразата му към евреите е така неизлечима като тази на Хитлер, но и разбираше, че именно мизерията и бедността са най-силните му съюзници. Колкото по-безпомощно германците затъваха в бедност, толкова повече обръщаха внимание на този странен политически агитатор, който понякога държеше по пет-шест речи за един-единствен ден. Организирани маршируващи есесовци, които размахваха пречупени кръстове, прокламираха, че той без чужда помощ ще избави Германия от нейните дългове и врагове, ще даде земя на фермерите, социализъм на работниците и антикомунизъм на богатите, въпреки че той никога не обясняваше как мисли да постигне всичко това. И макар никога да не бе спечелил избори, той все пак спечели достатъчно гласове да манипулира стария изкуфял Хинденбург да го обяви за канцлер на Германия и за нов глава на Райхстага.

Хитлер бе само на крачка от възможността да стане диктатор.

Ингерсол приемаше това за неминуемо, за малката цена, която трябваше да се плати. Ако увъртанията и лъжите бяха пътят към успеха, то Ингерсол вярваше, че в лицето на Хитлер Германия е намерила идеалния водач, който да ги използва. И той се чувстваше кръвно свързан с него, тъй като собственият му успех бе паралелен с този на Хитлер.

Сега той щеше да бъде личен гост на новия канцлер на Германия. Нервите му бяха наелектризирани от очакване.

 

Професор Фирхаус леко почука на вратата на дневната, което обикновено бе забранено за други с изключение на Ева Браун. Но тази сутрин той бе поканен на кафе с фюрера, за да разговарят за der Schquspieler — Актьора, — както Хитлер наричаше Ингерсол. Фирхаус бе поласкан. Хитлер, който спеше до късно, обикновено ставаше около единайсет, преглеждаше сутрешните съобщения и се появяваше чак следобед.

— Влез, влез — бе нетърпеливият отговор.

Той само веднъж бе влизал в личния кабинет на Хитлер и прекрачвайки прага си спомни за първия път, когато го видя. Кабинетът бе малък и доста неприветлив, с обикновен полилей и дебели двойни врати. Имаше френски прозорци с изглед към долината, чиито тежки завеси и памучни пердета бяха дръпнати. Бюрото беше разположено косо в един от ъглите на стаята близо до прозорците. Имаше кресло, шкаф за книги и един диван с три ръчно ушити възглавници. И това бе всичко. Два скъпи, но износени ориенталски килима отчасти покриваха ярко излъсканите дъбови дъски на пода. Над дивана висеше доста мрачен пейзаж. До бюрото имаше рисунка на вълк. На стената зад бюрото имаше снимка на Хитлер от някакъв митинг. И един сервиз за кафе на ъгъла на бюрото. Нищо повече.

Хитлер седеше на бюрото и пишеше.

— Работя върху встъпителната, си реч — каза Хитлер, без да вдига поглед. — Изчакай ме една минута. Не искам да си загубя мисълта.

— Да дойда ли по-късно?

— Не. Само един момент.

Фирхаус стоеше изправен, доколкото му бе възможно, като повдигаше едното си рамо, за да прикрие гърбицата си. Хитлер го погледна за миг.

— Сядай, сядай, Вили.

— Благодаря, майн фюрер.

Фирхаус седна. Хитлер продължи да пише. В стаята се чуваше единствено драскането на писалката му, съпровождано от вятъра, който духаше в стрехите отвън. Той спря за малко, опрял писалката в устните си, после надраска още едно изречение.

— Това ще бъде най-важната реч в моя живот — каза Хитлер, като гледаше листа. — Трябва да ги предизвикам, както никога досега.

— Да, майн фюрер.

Накрая дребният човек остави писалката, облегна се на стола и зачете написаното.

— Чуй това професоре. „Ние трябва да възродим германския народ с неговия собствен труд, неговата собствена индустрия, неговата собствена решителност и твърдост и неговата упоритост, така че германците да възприемат Германия не като подарък, а като държава, създадена от тях самите.“ Какво мислиш за това?

— Чудесно, майн фюрер, чудесно. Мисля само да дам едно малко предложение.

Хитлер се намръщи, но не каза нищо.

— Там, където казвате „да възприемат Германия“, може би „възприемам“ е прекалено интелектуално. „Приемам“ ще бъде по-разбираемо за масите.

— Хм — изръмжа Хитлер, — малко слаба ми се струва тази дума „приемам“.

Той трудно търпеше критика, но въпреки че не бе съгласен, зачеркна „възприемам“ и написа отгоре „приемам“.

Като клиничен психолог Фирхаус познаваше и разбираше противоречията в речите на Хитлер по-добре от повечето от неговите довереници. Нещо повече — дори ги насърчаваше и използваше, за да подхранва най-скандалните планове, които той самият ловко бе пуснал в ума на фюрера. Хитлер бе човек, чието лично убежище бе повече от скромно, но който бе изразходвал милиони за реставрацията на Кафявата къща. Човек, който порицаваше употребата на алкохол, а пиеше бира, шампанско и вино; който обичаше наденици, но осъждаше яденето на месо; който мразеше лова, а пламенно подстрекаваше към убийство на политическите си врагове и евреите; който в един момент можеше да гука като гълъб, а в следващия да изпадне в ярост поради необуздана параноя; който публично ядеше оскъдно, но чийто готвач, невероятно дебелият Вили Каненберг, му сервираше изключителни яденета по седем-осем пъти; който изискваше строга самодисциплина, а си угаждаше със сладки, плодове и торти с крем и буквално засипваше чая и кафето си със захар и сметана; който публично насърчаваше и одобряваше брака, а си държеше любовница.

„По-умно е да си поддържаш любовница, отколкото да се жениш — бе казал веднъж Хитлер на Фирхаус, а после бе добавил, намигайки: — Това е вярно, разбира се, само за изключителните хора.“

Всички тези неща показваха, че е психопат, и все пак Фирхаус ги приемаше и насърчаваше, понеже виждаше и другия Хитлер. Бледен, слаб, с рядка кафява коса, която закриваше едното му око, той бе толкова обикновен човек, че сигурно никой не би му обърнал внимание, но който се бе превърнал в човек, когото никое общество не би пренебрегнало. Самоуверен, самонадеян, горд, с очи, студени като желязо, които издаваха фанатика отвътре и острия като бръснач ум, скрит зад фалшивата усмивка. Хората изпитваха страхопочитание в негово присъствие, без да знаят защо.

Фирхаус разбираше всичко. За разлика от Гьобелс, Гьоринг, Химлер и другите подлизурковци, които сляпо се съгласяваха с всичко, което казваше Хитлер, Фирхаус забелязваше и гения, и лудостта му. Бе ги забелязал още преди девет години, когато за първи път бе видял Хитлер в затвора в Ландсберг. Той бе политически затворник, който живееше в самостоятелен разкош, килията му бе украсена с цветя и картини, със специално легло в ъгъла, яденето му бе специално приготвено, а той пишеше книга, в която разясняваше плана си за сваляне на правителството. „Удивително — си бе помислил Фирхаус — как се наелектризира атмосферата около този малък човечец с невероятно самочувствие. Ако не го вкарат в лудницата или екзекутират, ще се превърне в много опасен човек.“

Какво бе казал Ницше?

„Във всяко величие има и лудост.“ Колко точно.

Хитлер стоеше с гръб към вратата и гледаше през прозореца.

— Моят баща не разбираше света — каза Хитлер, без да се обърне. — Той приемаше всичко, което му се даваше. — Обърна се и погледна Фирхаус. — Това й беше лошото на Германия. Всички винаги приемаха това, което им се даваше. Но сега те се учат, Вили, нали?

— Да, майн фюрер, те вече се учат. Хитлер се усмихна и тропна с крак по пода.

— Канцлер, Вили. Аз съм канцлер на Германия. Фирхаус леко се поклони.

— И аз ви поздравявам, канцлер Хитлер.

— Канцлер Хитлер — повтори Хитлер.

Той си сипа чаша кафе, сложи сметана и захар и с жест покани Фирхаус да се присъедини.

— Искам да споделя с вас една мисъл — каза Фирхаус много деликатно.

— Не тази сутрин — бързо отвърна Хитлер. — Знаеш правилото, Вили, никаква работа в Бергхоф. Може да почака до понеделник, когато се върнем в Мюнхен.

— Разбира се, разбира се — бързо отговори професорът. — Просто си помислих, че това е нещо, върху което може да размислите. Признавам, че е доста смел план, но… — И хвърли въдицата, понеже знаеше как да примами фюрера в мрежата си. — … Но може да разреши въпроса с комунистите.

Хитлер седна на бюрото си и погледна Фирхаус право в очите.

— За Бога, та ти си бил много потаен, Вили. Сигурно затова се разбираме така добре с тебе.

— Да, майн фюрер — каза Фирхаус с усмивка.

— И какво предлагаш, хер доктор, да убием всичките седемдесет и седем комунисти в парламента? Мм? — засмя се Хитлер и отпи от кафето.

— Да — каза Фирхаус, като се наведе напред и заговори почти шепнешком. — Но трябва да има причина, за да го направим.

Хитлер спря да се смее. Челюстта му се втвърди, погледът му стана като на змия.

— И каква може да е тази причина? Фирхаус го гледаше право в очите.

— Опожаряването на Райхстага.

Хитлер бе озадачен за няколко секунди, после устните му се изкривиха в усмивка.

— Ти си луд, Вили.

— Аз съм напълно сериозен.

— Да опожарим Райхстага!

— Помислете за това, майн фюрер — продължи Фирхаус почти шепнешком. — За всички германци това е най-свещената сграда в Германия. Точно сега комунистите имат най-силната партия в страната. Ако Райхстагът се запали и се обвинят комунистите за това, хората ще побеснеят. Достатъчно извинение, за да свалим тази партия веднъж и завинаги. След това концентрирайте вниманието върху Кафявата къща като ново седалище на правителството. Отървавате се от червените, създавате хаос в парламента…

— И да издам парламентарен указ и да поема всичко в ръцете си — добави Хитлер.

— Вие мислите по-бързо от мен.

— Опасен ход е това, приятелю — каза Хитлер и присви очи.

— Чувал съм Херман да разправя за таен проход между резиденцията и Райхстага. Много лесно може да се организира пожарът. После е нужна само една изкупителна жертва. Сигурен съм, че Химлер или Гьоринг ще уредят това.

Отначало Хитлер бе поразен, но докато слушаше, планът започна да се оформя в главата му. Смело? Да. Дръзко? Да. Възможно? Той нервно запотупва бузата си с пръст.

— Това е само една идея, хер канцлер. Нещо, върху което може да се помисли. Но ако ще се прави, трябва да се действа бързо.

Разговорът промени настроението на Хитлер. Той бе весел, а сега стана мрачен и замислен. Фирхаус разбра, че трябва отново да го върне в предишното настроение.

— Във всеки случай това е една стара и мрачна сграда — бегло подхвърли той и докато си сипваше още кафе, погледна фюрера и се усмихна.

Хитлер го изгледа за момент, после лицето му се смекчи и той се облегна назад и се засмя.

— И така, Вили, ти отново размъти водата. Този твой ум никога ли не почива?

— Понякога.

— Когато си заспал, а?

— Не. Понякога най-добрите ми идеи идват насън. Това бе хитър отговор, понеже съвпадаше с интереса на Хитлер към сънищата, психологията и астрологията, и Фирхаус го знаеше.

— Добре, ще помисля върху идеята ти за Райхстага, Вили. Може да не е толкова луда, колкото изглежда — каза Хитлер. — А сега нека поговорим за операция „27“. Разкажи ми за der Schauspieler.

Фирхаус се облегна на стола си и за момент погледна към тавана. После започна да излага информацията.

— Верен член на партията и горещ поддръжник на фюрера. Герой от войната като вас. Бил е още млад, когато е спечелил Железния кръст при Бело Ууд…

— За какво?

Хитлер прекъсваше в зависимост от настроението си. Фирхаус бе свикнал с това, но сега долови и малко завист във въпроса. Хитлер също бе спечелил два железни кръста, рядко постижение за един редник. Той бе учуден, че актьорът е спечелил такова отличие.

— Унищожил един танк и два взвода американски моряци, преди да бъде ранен. Върнал се на фронта и бил пленен към края на войната при Кембай в деня, в който вятърът сменил посоката си.

— Мразя да си спомням този ден. Истинска трагедия за нас. Пострадал ли е от химическия газ?

— Не, успял да убие един англичанин и да му вземе противогаза.

— Изобретателен, нали?

— Много — кимна Фирхаус. — Роден е близо до Линц…

— O, значи е австриец.

— Да. И страшно се гордее с това. Рожденото му име е Ханс Волф.

— Волф, а? Хубаво име. Изключително име.

— Да, майн фюрер. Баща му е бил магазинер. Починал е много рано, когато момчето е било на десет години. Майка му преподавала в училище. Умряла, докато той бил в армията. Учил е инженерство в Берлинския университет, но напуснал в началото на двайсетте. Станал скитник, една отчаяна душа, близо две години…

— Бил ли е в СА?

— Не. Става партиен член в Нюрнберг през 1927. Година по-късно бил прослушан за някаква малка роля в един филм и успял да вземе водещата. И тогава започнала неговата шарада. Живее в Берлин като Йохан Ингерсол и има лятна вила край Мюнхен, където използва истинското си име. И… сътрудничи много на партията.

— Чудесно. Характер?

— Арогантен, взискателен, егоцентричен, избухлив. Също така страшно интелигентен и много начетен. Рецитира дълги пасажи от „Майн Кампф“.

— Наистина ли! — каза Хитлер очевидно поласкан.

— Да. Може да бъде и доста откровен, понякога чак безсрамен, и съм чувал, че чувството му за хумор е доста цинично. От друга страна, тези, които го познават като Ханс Волф в Мюнхен, мислят, че е бизнесмен. С тях той се държи очарователно и великодушно. Напълно друг характер, когато е извън студиото.

— И така, той представлява двама различни души? Фирхаус кимна.

— И очевидно не се затруднява да се превръща ту в единия, ту в другия.

— Истински актьор.

— Да, майн фюрер. И добър спортист също. Вещ скиор и плувец, а в армията е тренирал и бокс. Запален алпинист и ловец.

— Жени?

— Ерген е, но често има любовни истории.

— Не е хомосексуалист?

— Не, не — бързо отвърна Фирхаус.

— И е чел „Майн Кампф“, а?

— Тя е негова мания.

— Надявам се, че няма да се чувства неудобно тук, след като не познава никого. Всички останали се познават.

— Мисля, че това ще му допадне.

— O?

— Това го отличава от всички нас. И напомня на всички, че е звезда.

Хитлер погледна Фирхаус.

— Не и в тази къща. Фирхаус се засмя.

— Той е егоцентричен, майн фюрер, а не луд. Хитлер се засмя и се удари по коляното.

— И така, сега въпросът е ще се съгласи ли да го направи?

— Аз мисля, майн фюрер, че това до голяма степен ще зависи от вас.

Хитлер кимна, после закрачи обратно към прозореца. Далеч долу видя мерцедеса. Колата се изкачваше бързо, а зад нея се виеха облаци прах.

— O — каза той и потри ръце. — Актьорът пристигна.

— Чудесно — отвърна Фирхаус. — Представлението започва.