Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

38.

Кигън сви от главния път точно преди да влезе в границите на град Принстън и кара четири мили до малкото селце Аламачи. Беше тъмно и ситният дъждец, който го тормозеше през целия път от Ню Йорк, се беше превърнал в мъгла. Може би дори щеше да пропусне железопътната гара, но четири коли бяха блокирали пътя пред нея.

Един висок мъж с изпито лице и шапка, нахлупена над очите, се появи от мъглата и светна с прожектора си в колата.

— Извинете, господине, просто проверка. Закъде пътувате?

— Казвам се Кигън. Идвам на посещение в личния влак.

— Мога ли да видя някакъв документ за самоличност? Кигън му подаде паспорта си. Агентът го провери, светна в лицето на Кигън, после пак освети снимката в паспорта.

— Добре дошли, господине. Господин Лестър ще ви придружи, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко.

Лестър беше хубав, приятен мъж, безукорно облечен и съвсем мокър. Той изтърси дъждовната вода от шапката си и каза:

— Съжалявам, но ще ви намокря седалката.

— Това е най-малкият ми проблем — каза Кигън.

— Карайте направо и после надясно, покрай гарата. Там може да пресечете линията.

След като пресякоха железопътната линия, Лестър му каза да завие остро наляво. В мъглата се мержелееше тромав парен локомотив. Пара се виеше на кълба покрай огромните колела и изпод вагоните; черният левиатан съскаше на празен ход, очаквайки потеглянето. Личният влак беше от седем вагона и беше тъмен, с изключение на тънки снопчета светлина, процеждащи се през дръпнатите пердета. Докато караха покрай влака, Кигън виждаше неясните очертания на пазачи. Когато стигнаха последния вагон, Лестър нареди:

— Спрете.

Кигън натисна спирачките. Една стройна жена с широкопола шапка излезе на площадката на последния вагон. Яката й бе вдигната. Един цивилен агент й помогна да слезе по металните стъпала, после забързаха през мъглата. Кигън видя малко по-нататък да светят автомобилни фарове. После чу как автомобилът подкара.

— Дайте сега до площадката — каза Лестър и като се поколеба малко, добави: — Можете да забравите това, което видяхте току-що.

Кигън спря колата до стъпалата на вагона.

— Една минута, моля — каза Лестър и изчезна в луксозния вагон. Кигън запали цигара и вдигна яката си. От периферията на меката му шапка се застичаха капки.

Кигън едва сега разбра защо личният влак на президента от Хайд Парк за Вашингтон се беше отклонил в това почти несъществуващо селище. През годините беше чувал журналистите да се шегуват за „приятелката“ на Рузвелт, но само помежду си; никой никога не беше намеквал за това в пресата. Но Бирата веднъж му довери, че се казвала Луси Ръдърфорд и живеела някъде в Ню Джърси, и че Рузвелт бил влюбен в нея още отпреди войната: една двадесет и пет годишна любовна връзка, на която пресата беше решила да не обръща внимание.

След минута-две Лестър се появи на вратата и му махна да влезе. Кигън го последва. Личният вагон беше оформен като кабинет, стените му бяха покрити с тъмна дървена ламперия, а подът — с дебели меки килими. Голямо дъбово бюро заемаше средната част на вагона. Зад него имаше барче, а от лявата му страна широк кожен диван с тензухени настолни лампи от двете страни. Пред бюрото стоеше старинен стол. Светлината беше мека, украсените с пискюли копринени пердета бяха дръпнати.

Президентът Рузвелт седеше зад бюрото в електрическия си инвалиден стол, облечен в ален халат и тъмносин копринен шал, с пенсне, кацнало на носа, с цигаре, стиснато между зъбите, и чаша уиски до лакътя. Когато Кигън влезе във вагона, на лицето му се разля топла широка усмивка.

— Франсис, каква огромна изненада след всичките тези години — каза президентът и протегна ръка.

— Радвам се да ви видя, господин президент — каза Кигън, докато се здрависваха.

— Сипи си нещо за пиене и седни тук пред мен — каза президентът и кимна към стола. — Виждам, че те е наваляло. Надявам се пътуването ти дотук да не е било много неприятно.

— Никак — каза Кигън, наля си уиски със сода и седна.

— Благодаря, че ми отделихте време.

— Трудно мога да изпусна възможността да кажа здравей на един стар приятел — каза Рузвелт. — Не мога да ти се отблагодаря достатъчно за твоята помощ за партията, Франсис. Ти си наистина щедър и верен привърженик.

— За мен е удоволствие, господин президент — каза Кигън. — Апропо, ще направите ли прецедент да се кандидатирате за трети мандат?

— Все още не сме решили, приятелю — отговори Рузвелт. — Съветниците ми се колебаят.

— Както са тръгнали нещата, по-добре ще е да го направите — каза Кигън.

— Благодаря. Изглеждаш ми много решителен, Франсис. Надявам се, че при теб нещата вървят добре.

— Не се оплаквам.

— Чудесно, чудесно. Преди да си поговорим, ще те помоля нашата среща да остане в тайна — каза президентът. В очите му проблеснаха почти закачливи пламъчета.

— Всеки си има слабости, нали разбираш.

— Напълно съм съгласен, сър — отговори Кигън.

— И още нещо. Ти спомена националната сигурност. Би ли се отнесъл с разбиране, ако един мой съветник, Бил Донован, присъства на разговора ни?

Кигън беше чул, че Лудия Бил Донован от 69-и боен полк е създал нова агенция. Тя щеше да събира информация от разузнаването и да я анализира, като част от опита на Рузвелт да направи основен ремонт на цялата разузнавателна система, която в момента не беше нещо особено.

— Ще бъде чудесно, господин президент — отговори Кигън, но Рузвелт забеляза сянка на разочарование по лицето му, наведе се и го погледна изпитателно, после пъхна една цигара в цигарето от слонова кост и я запали.

— Франсис, знаеш ли колко шпиони сме имали, когато започна световната война? — попита той и още преди Кигън да отговори, вдигна два пръста. — Двама.

— Двама! — Кигън се изкикоти невярващо.

— Точно така, приятелю, колкото и смешно да звучи. Имали сме двама шпиони и двама служители, които са ги поддържали. Това е била цялата ни разузнавателна служба. И което прави нещата още по-лоши, разузнавателните източници, които създадохме по време на войната, само година след края й са изоставени. Бил си в Германия, Франсис, видял си с очите си какво става там. Ние отчаяно се нуждаем от първокласна разузнавателна централа. Бил Донован ще изпълнява тази задача.

— Господин президент, не сте длъжен да… Рузвелт махна с ръка и го прекъсна.

— Това, което ти казвам, е публична тайна. Но ако националната сигурност има нещо общо с тази работа, ще ти бъда признателен, ако споделиш информацията си с него. Ако пък е съвсем лично нещо, той чака във вагона-клуб, така че няма да скучае, ако го оставим там.

— Мисля, че разузнаването може също да се намеси в това — каза Кигън.

— Добре. — Президентът посегна под бюрото и натисна един бутон.

След минута-две влезе един висок, добре сложен мъж към петдесетте. Кигън го позна от снимките. Той стоеше много изправено и беше облечен в син двуреден костюм, колосана бяла риза и яркочервена вратовръзка. Носеше си чашата с пиенето.

Президентът ги запозна:

— Уилям, това е моят приятел Франсис Кигън. Запознайте се с Бил Донован, Франсис.

Ръкостискането на Лудия Бил беше здраво, сините му очи гледаха право в очите на Кигън.

— Радвам се да се запознаем, Кигън — каза той малко грубо.

— За мен е чест, полковник — каза Кигън.

Безизразното лице на Донован не се промени. Дори да беше поласкан от думите на Кигън, той изобщо не го показа. Седна на кожения диван, кръстоса крака и отпи от пиенето си. Не сваляше очи от Кигън. Донован беше бивш областен прокурор в западната част на щат Ню Йорк и Кигън се чудеше какви ли мисли минават през главата му, докато присъства на срещата на президента с един бивш контрабандист — човек, когото той би дал под съд преди няколко години — и то, за да разискват националната сигурност. Кигън усети в Донован зараждащ се скептицизъм. Ако някой тук щеше да му повярва, това очевидно щеше да бъде само президентът.

— Поздравления за новата ви работа — каза Кигън. — От това, което чувам, е интересна.

— Всъщност е доста скучна — каза Донован.

— Скучна ли?

— Разбира се — каза Донован. — Дипломирани колежани седят в кабинетите, следят чуждите предавания, четат чуждата преса и пресяват дипломатическите доклади. Изравят информация и после експертите решават дали ни върши работа. Изобщо не е като във филмите.

— А какво ще кажете за посолствата? — настоя Кигън.

— Посолствата? — невинно повтори Донован.

— Хайде, полковник — каза Кигън. — Всички знаят, че дипломатическите служби са фронтове за шпионаж. Германското посолство в Париж е най-обикновен разузнавателен отряд за майор фон Майстер.

„Откъде, по дяволите, знае за това?“ — зачуди се Донован.

— Но — каза Кигън — след като конгресът мисли, че шпионирането не е джентълменска работа, всичко, което нашите посолства правят, е да дават приеми и да целуват задници.

Рузвелт се облегна в стола си и ликуващо изрева:

— Какво ще кажеш за този анализ, а, Уилям? Студеното изражение на Донован леко се смекчи, той дори се засмя:

— Не е лошо. Искаш ли работа, Кигън?

— Не, благодаря — каза Кигън с усмивка. — Опитах през седемнайсета година. Не изпълнявам заповеди много добре.

— Изпълнявал си ги достатъчно добре, за да заслужиш орден за храброст при Бело Ууд — каза Донован небрежно.

„Едно на нула за него“ — помисли си Кигън.

— Е, какво имаш за нас? — попита Рузвелт любезно.

— Вижте, господин президент, мисля, че знаете, че не съм смахнат. Казвам го, понеже това, което ще ви съобщя, може да прозвучи доста глупаво. Работата е, че ако не бях сигурен, че е вярно, нямаше да съм тук.

— Давай нататък — нетърпеливо каза президентът. Явно беше заинтригуван. Донован продължаваше да гледа безизразно.

— Един човек, когото считам за безукорен, ми предаде информация, че един германски агент се е укрил дълбоко в нашата страна — започна Кигън. — Той е тук вече от няколко години. Много опитен агент и задачата му е, ако успее, да неутрализира Съединените щати, в случай че Англия и Франция започнат война с Хитлер.

— Да ни неутрализира? — усъмни се Донован. — И как планира да го направи?

— Какъвто и да е планът им, този човек, чието кодово име е Siebenundzwanzig, Двадесет и седем, работи директно за Хитлер. Според моята информация той наистина може да ни спре да обявим война на Германия.

— Но ти нямаш представа каква е задачата му, така ли?

— Точно така.

— Това е смешно — презрително се усмихна Донован, изразявайки за първи път някакво чувство. — Какво би могъл да направи един човек, че да ни компрометира до такава степен?

— Не знам, полковник, но мога да ви кажа следното. Тази информация идва от един нацистки агент в Германия, който е проникнал в една нелегална организация. Бил е хванат и измъчван. Предал е имената на трима агенти. Информацията за другите двама е била точна и двамата са били убити.

— Каква нелегална организация? — попита Донован. Лицето му отново представляваше неразгадаема маска. „Не е човек, с когото да играеш покер“ — помисли си Кигън и настоя:

— Моят източник е безпогрешен.

— Откъде взе тази информация? — попита пак Донован.

— Не мога да кажа това.

— Мисля, че мога да ти обещая, че тази информация никога няма да излезе от тази стая — меко каза Рузвелт. — Не ни ли се доверяваш, Франсис?

— Разбира се, че да, господин президент. — Но съм дал обещание.

— Оценявам това — каза Рузвелт. — От друга страна, Донован също има право. Това ще ни помогне да оценим достоверността на твоята информация.

— Чували ли сте някога за организацията Черната лилия?

Очите на Донован се разшириха. Рузвелт го погледна с вдигнати вежди.

— Да — каза Донован.

— Това идва от ръководителя на Черната лилия.

— Ти познаваш ръководителя на Черната лилия? — недоверчиво попита Донован.

Кигън кимна. Донован гледаше скептично. Кигън реши, че е време да спечели един-два рунда в този мисловен боксов мач.

— Името му е Аврам Волфсон — каза Кигън и смаяната реакция на Донован подсказа на президента, че Кигън е спечелил първия нокдаун в този оспорван мач.

— Това покрива ли се с твоята информация, Бил? — попита президентът.

— Чувал съм това име — предпазливо каза Донован. Все още не се предаваше.

— Волфсон е безспорният ръководител на Черната лилия — решително каза Кигън. Той е неин ръководител, откакто е била образувана в университета в Берлин през трийсет и трета. Един от неговите главни помощници е Йоахим Вебер. Всъщност беше. Вебер е бил убит от нацистки агенти в Цюрих преди две години. Реакцията на Волфсон е прекалено радикална. Той отвръща на удара, като убива един агент в Цюрих и друг във Виена. Но третият, Siebenundzwanzig, е все още жив, понеже е тук, в Америка.

Рузвелт се намести в инвалидната си количка. Изпитваше почти перверзно удоволствие да наблюдава „сражението“ между двамата. Донован, сащисан от потока информация, изглеждаше потиснат.

— И как е открил този Волфсон, че в групата му има шпионин? — попита той все още скептично.

— Внедреният агент използвал името Исак Фиш. Истинският Фиш бил затворник в Дахау и бил екзекутиран заедно с петдесет други затворници за назидание на останалите след един неуспешен опит за бягство. Волфсон се добрал до списъка на убитите…

— Е, стига де… — започна Донован, но Кигън го прекъсна — подаде му изпомачкания списък на мъртвите заложници.

Донован неохотно взе листа, погледна подозрително Кигън и попита:

— По дяволите, откъде си взел това?

— Съжалявам, полковник, не мога да кажа.

— И очакваш да ти повярваме, че си посветен в този вид информация?

— Мисля, че тя сама говори за себе си — каза Кигън. — Волфсон е… измъкнал… информация от Фиш относно тримата агенти.

— Почакай малко. — Донован поклати глава. — Със сигурност знам, че Черната лилия не прави такива неща.

— Вече прави, полковник. Тя вече не е движение за Freiheit. Тя е станала напълно активна нелегална организация. Тримата агенти били членове на едно поделение, наречено Die Sechs Fuchse, Шестте лисици, един малък разузнавателен отдел, управляван от един психолог, Вилхелм Фирхаус, и подчинен само на Хитлер.

— Господи! — избухна Донован. — Откъде си научил всичко това?

— Първото име в списъка е Дженифър Гулд — каза Кигън. — Тя беше моя годеница и половин сестра на Аврам.

Във вагона настъпи тишина.

— Знаеш ли за този отдел, Бил? — попита Рузвелт. Донован бавно кимна.

— И тя е била екзекутирана? — попита Рузвелт.

— Заровили са я жива — каза Кигън. — Заедно с още петдесет други затворници.

— Боже Господи! — възкликна Рузвелт. Последва мъчителна тишина.

— Колко скорошна е тази информация? — попита вече по-кротко Донован.

— Научих я преди осем дни.

Рузвелт отново се облегна и се замисли. Според Хувър в Америка имаше няколко нацистки агенти. ФБР беше разследвало връзките им с профашистката американска организация цяла година. Но Хувър никога не беше донасял такава специфична информация.

— Имаме ли нещо друго относно този човек? — попита Донован.

Кигън реши да шикалкави малко. Беше ги задвижил и двамата. Така че бавно поклати глава.

— И така, имаме един агент, внедрен с кодово име Двадесет и седем, който живее някъде в САЩ с план да ни изолира от войната? Това ли е?

— Да, сър, освен че ви уверявам отново: това не са празни приказки. Аз съм убеден, че Двадесет и седем съществува, и доколкото познавам Фирхаус, мисля, че какъвто и да е планът им, той има някакво основание. Защо да не опитаме?

— Няма откъде да започнем — каза Донован. — Нямаме източник на информация в Германия, за да проверим нещата. Нямаме описание, нито име… — Гласът му бавно заглъхна.

— От друга страна — каза Рузвелт, — можем ли да си позволим да го игнорираме? Струва ми се, че колкото повече се приближаваме до войната, толкова по-чести ще стават тези заплахи.

— Не съм предлагал да го игнорираме — въздъхна Донован. — Нека видим проблема по-отблизо. От юридическа гледна точка това е работа на ФБР.

— В никакъв случай — бързо каза Кигън.

— Моля? — Донован повдигна вежди.

— Полковник, аз не съм от любимците на мистър Хувър — каза Кигън. — Той има дълга памет. Вероятно ще се изсмее на информацията, после ще я забута някъде. Аз няма да мога да бъда конкретен, за да не застраша моя източник на информация. Не мога да направя това. Затова дойдох при вас, господин президент. Не знам към кого другиго да се обърна.

Рузвелт и Донован размениха бързи погледи. Кигън определено имаше право. По отношение на разузнаването Рузвелт имаше разногласия с Хувър — една силна и популярна фигура в Америка. Хувър беше измислил един седмичен списък, наречен „Десетимата най-търсени“, залепваше снимките на най-опасните криминални престъпници в Америка по пощите и буквално беше обявил война на обирачите на банки. За една година въоръжените с картечници отряди от негови съвипускници в колежа, водени от жестокия Мелвин Първис, чието кредо беше „първо стреляй, после задавай въпроси“, бяха убили Флойд Хубавеца, Мама Баркър и нейните „Момчета“, Кели Картечницата, Джон Дилинджър и Хомър ван Митър.

Но към 1935 година полицията за борба с гангстерите на Хувър вече нямаше достатъчно работа. И след като все още нямаше ефективна разузнавателна служба, Хувър насочи вниманието си към комунистическата заплаха: постави някои членове на партията под наблюдение, събираше информация за тях и пое отговорността за събиране на сведения в Западния свят.

Хувър беше обезпокоен от предложението Донован да създаде разузнавателна централа. Беше се съгласил мълчаливо, само дотолкова, доколкото Донован нямаше да се бърка в неговата територия, и Рузвелт трябваше да жонглира внимателно, още повече че Хувър и неговите агенти имаха много малък опит в събирането и анализирането на сведения. Компромисът бе Донован и неговата група да действат в Северна, Централна и Южна Америка, а останалият свят да е под юрисдикцията на Хувър.

Рузвелт разбираше опасността на компромиса: Хувър можеше да следва същия път, който Химлер беше следвал в Германия. След пожара на Райхстага списъкът на комунистите на Химлер беше използван за скалъпването на обвинение срещу комунистите за пожара, а после бяха преследвани и убити над хиляда членове на партията.

Списъците, събирани от Хувър, също можеха да бъдат използвани повече за политически цели, отколкото за националната сигурност. Жадният за власт директор на ФБР нямаше да понесе намеса в работата си.

Молбата на Кигън можеше да ускори политическата криза, което в момента Рузвелт не можеше да си позволи. И все пак президентът вярваше, че информацията на Кигън вероятно е точна. Бившият контрабандист го беше изправил пред една необикновена дилема.

— Имаш ли някакво предложение? — попита президентът Кигън.

— Да ме оставите аз да го намеря — каза Кигън категорично.

— Какво! — възкликна Донован.

— Една минута, Уилям, нека го чуем — каза Рузвелт.

— Необходими са ми акредитивни писма, които да ми дадат достъп до архивите на бюрото и да ме упълномощят да задавам въпроси.

— Без Хувър да знае за това? — каза Донован. — Тая няма да я бъде.

— Обещавам ви, че ще се придържам единствено към разследването.

— Какво изобщо знаеш за разследванията? — попита Донован.

— Логика. Всичко е логика. Това е всичко, което трябва да правим. Логика и интуиция. Може би ще имаме късмет. Може би ще попаднем на следите му. Може би ще се доберем до отпечатък от пръстите му, или нещо такова. Ще хвърля поглед на архивите. Това е просто следотърсачество, полковник Донован. Това не е разследване на убийство.

— Аз мисля, че Едгар не би се съгласил с теб, Кигън — каза Донован. — Дори да повярва на информацията, ще се ядоса страшно, ако открие, че някой външен му се меси.

— Необходим ми е достъп до архивата само за около четири месеца — всъщност от март до юни трийсет и четвърта година.

Донован изведнъж се наведе напред и сложи чашата си на пода. Очите му се присвиха.

— Ти криеш нещо от нас — рязко каза той.

— Всичко друго, което мога да ви кажа, ще бъде чисто предположение.

— Нека аз да преценя това — каза Донован.

— Какво има да губим? — наивно попита Кигън, без да си дава сметка за политическия оттенък на своя въпрос. — Ние знаем, че Хувър при всички случаи ще затрие информацията. Защо не ме оставите да опитам? Трябва ли той да знае?

— Хитрост ли, Франсис? — иронично попита Рузвелт.

— Предполагам, че може да го наречете и така, господин президент — усмихна се Кигън.

— Че как другояче да го наречем? — почти викна Донован.

Идеята обаче май се хареса на Рузвелт.

— Ти говориш за доста време и работа, Франсис — каза президентът.

— Нямам какво друго да правя. И ако злоупотребявам с вашата привилегия, винаги можете да анулирате разрешителното ми за библиотеката.

— „Разрешителното ми за библиотеката“. Това ми харесва — изкикоти се Рузвелт.

— Аз ще заплатя разноските — добави Кигън.

— Ще работиш за долар на година, а? — каза Рузвелт. Идеята наистина започваше да му харесва. Откакто беше станал президент, Рузвелт се беше обградил с неплатени съветници от различни области, на които заплащаше символичната сума от един долар на година.

Донован си взе чашата и отпи, без да сваля очи от Кигън.

— Ние сме в необикновена ситуация — каза Рузвелт. — Мисля, че и тримата ще се съгласим, че войната между Германия и Англия и Франция е неизбежна. Но американският народ не иска и да чуе за нея. Аз изнесох една реч в Чикаго и предупредих страната за опасността от фашизъм. Мислех, че това ще сплоти хората, но определено сгреших, приятелю. Никой не подкрепи позицията ми. Какви викове! Каква критика. Това е едно дяволско предупреждение, момчета. Да се опитваш да водиш страната и като погледнеш през рамо да видиш, че отзад няма никой.

— Америка просто още не е готова да приеме това — предположи Донован. — Последната война е още свежа в паметта на всички. Ние все още преодоляваме кризата.

— Ти си прав, Бил — Рузвелт. — Американците няма да приемат опасността от тоталитаризъм точно сега. — Той млъкна за момент и отпи от уискито си. — От друга страна, залавянето на един опасен нацистки шпионин в тази държава може да има силно въздействие върху общественото мнение.

— Ако такъв шпионин съществува — каза Донован.

— Той съвсем реално си съществува — каза Кигън. — Аз просто ви моля да ми облекчите работата, понеже възнамерявам да го търся независимо дали ще ми помогнете, или не.

— Виж, спри вече… — сърдито почна Донован.

— Успокойте се, успокойте се, момчета — каза Рузвелт и лицето му отново цъфна в широка усмивка. — На една и съща позиция сме.

— Има експерти в тази област, Кигън — бавно каза Донован. — Защо не ги оставим те да се заемат с това?

— Защо не ги оставим да ми помогнат?

— Слушай…

— Само една минута, Бил — отново се намеси Рузвелт. — Франсис, сигурен съм, че не ти е било лесно да се решиш да дойдеш при мен с тази информация. Какво ще кажете да оставим за малко нещата така? Имаш ли визитка, Бил?

Донован му подаде една релефна визитна картичка. Името му беше отпечатано по средата, а в десния ъгъл стоеше надписът „Белия дом“ и един телефонен номер. Рузвелт я обърна обратно, надраска върху нея „Франклин“, после я скъса на две и подаде едната половина на Кигън.

— Ако нещата тръгнат, ще те потърси човек с другата половина на картичката. Каквото и да се случи, трябва да бъдеш дискретен. За това ще знаем само Бил и аз, и вероятно още един и или двама души. И те моля да не казваш на никого какво правиш, Франсис. Много е важно да се мълчи относно тази информация, Ако Хувър надуши за това, ще си имаме страхотни разправии и с твоето разследване ще е приключено.

— Разбирам, господин президент.

— Ако никой не ти се обади до утре, приеми, че не мога да ти помогна.

— Каквото и да се случи — каза Донован, — тази среща никога не се е състояла.

— Разбирам — каза Кигън.

Рузвелт му подаде ръка. Усмихваше се широко, а цигарето му сочеше право към тавана — позната поза от снимките. Стиснаха си ръцете.

— Ти винаги си бил добър приятел, Франсис — каза Рузвелт. — И дискретен. Уверявам те, че дълбоко ценя тази информация. И страшно съжалявам за годеницата ти.

— Благодаря ви, господин президент. Лаская се, че дори ме помните.

Очите на Рузвелт трепнаха.

— Е, как бих могъл да те забравя… Франки Ки — каза той с тих смях.

Щом Кигън излезе, Донован се обърна към президента.

— Той е ужасно арогантен, господин президент.

— Разбира се, Бил. Но нали не искаш за теб да работят нерешителни типове?

Донован погледна към пода и се усмихна. Рузвелт наистина знаеше как да парира глупавите забележки.

— Цялата история ми звучи нелепо — каза той. — Не мога да си представя какво може да кроят швабите, така че, както каза той, да ни неутрализират?

Рузвелт не отговори. Поигра си с цигарето няколко минути. Какво наистина? Възможностите бяха безкрайни.

— Аз класифицирам информацията по букви и номера — продължи Донован. — А-едно е най-отгоре. А означава безукорен източник, а едно значи потвърдена информация. Бих класифицирал сведенията на Кигън като… Д-пет.

— Не оспорвам оценката ти, Бил — каза президентът.

— Хувър лудо защитава, своята територия — каза Донован. — Той даде да се разбере, че всичко, което става в Щатите, е работа на неговото ведомство. Защо да не му предадем информацията?

— Понеже обещах на Кигън — каза президентът. — Освен това съм съгласен с него в едно отношение. Ако предадем тази информация на Бюрото, те няма да направят нищо. Ти познаваш Едгар — ако неговите хора не са инициатори на някой проект, той отива в глуха линия.

— От друга страна, укорите ще бъдат за негова сметка, ако се окаже вярно — каза Донован.

Лицето на Рузвелт се помрачи за миг, после чертите му омекнаха отново.

— Виж, не говорим за вина, Бил — каза той. — Какво ще стане, ако информацията на Кигън се окаже А-едно и той открие този внедрен агент? Ще бъде твоя заслуга, че Кигън работи за теб.

— А ако е неуспех? Рузвелт се усмихна.

— Тогава, приятелю, никой няма да разбере разликата. Случаят ще бъде класифициран като секретен. Дори няма да държим архив за него.

Донован все още не беше убеден.

— Какво, по дяволите, може да представлява тази мисия? — попита той. — Убийство? Ако, да ме прости Господ, ви убият, това няма да ни неутрализира! Нещата ще продължат. Саботаж? Какво би могъл да унищожи един човек, та да неутрализира нашата позиция?

— Нямам представа. И очевидно и Кигън си няма представа.

— Господин президент, аз нямам нито хора, нито пари, за да изпратя цяла група да търси някакъв фантом, който изпълнява някаква незнайна и много подозрителна мисия. Трябва да обмисля нещата.

— Аз също не обичам изненадите, Уилям — каза Рузвелт. — Виж сега, разбирам твоя скептицизъм. Но просто някакво вътрешно чувство ми подсказва, че това е вярно. Хитлер е такова хитро копеле, че историята ми звучи много правдоподобно. В края на краищата, какво има да губим?

Донован запали цигара, дръпна дълбоко и загледа пушека. Прехвърляше всички „за“ и „против“ дали да остави един бивш контрабандист да обикаля страната с пълномощия от Белия дом.

— Бил, в случая ние с теб ще трябва да направим доста нередни неща — каза Рузвелт. — Не искам да те притеснявам, но… съгласен ли си?

— Разбира се, господин президент…

— Ще го осигуря с пълномощия на Белия дом — продължи Рузвелт. — Назначи един човек да го контролира, един вид да му помага. Само един човек. Не е много.

— И просто да оставим Кигън да прави каквото си иска?

— Защо не? Той определено е… обладан от това издирване. Ако има такъв шпионин, той… може да има късмет.

— И ние няма да имаме никакъв контрол върху него…

— Точно така.

— Този Кигън ви харесва, нали?

— Знам, че може да му имаме доверие. Знам, че си държи устата затворена. Освен това има някои интересни връзки.

— Понеже е бил гангстер? — скептично попита Донован. Рузвелт сви устни и отпи от питието си.

— Кажи ми, Бил, откъде възнамеряваш да намериш членове за екипа си? От Йейл? От Харвард?

— Защо, какво не им е наред? Там се учат дори бъдещи президенти — ухили се Донован.

Рузвелт се засмя от сърце.

— Прав си. Но на теб ще ти трябват и хора, които имат… специална квалификация. Хора, които вече са получили доста рани по този път. Ще са ти необходими и няколко хулигани. Франсис Кигън подхожда идеално на тази схема. — Рузвелт погледна към тавана, очевидно доволен от заключението си. — Кигън разбира от уловки. Може да се владее в трудни ситуации. Той е много изобретателен, богат е, не зависи от никого, завършил е с отличие колежа в Бостън. Фактът, че се е измъкнал от гестапо и че наистина познава Волфсон и онзи нацист…

— Фирхаус.

— Да, хора, които ти познаваш само по име. Това говори в негова полза.

— Но той не иска да се присъедини към моята операция, каза го доста ясно.

— Доо-бре, ако изобщо го бива, ще си промени мнението. Той е старомоден. Направи му услуга и той ще ти се отплати.

— Правилото на подземния свят? — попита Донован със самодоволна усмивка.

— Вероятно. Или може би е от рядко срещаните хора — почтен човек.

— Та той е бивш контрабандист, за Бога.

— Той е моят контрабандист — каза Рузвелт. Очите на Донован се разшириха от изненада.

— Затова ли се съгласихте да се срещнете с него? Рузвелт отпи от уискито си и добави небрежно:

— Той също така внесе четвърт милион за първата ми президентска кампания и още сто хиляди през трийсет и шеста.

— Е, по дяволите, в такъв случай вие сте… — засмя се Донован.

— Не, това е работа на твоя екип. Ние си имаме сделка — ти ръководиш екипа, аз ръководя страната. Но ако ти трябват хора и пари, аз ще уредя това. Ако не ти изнася Кигън или ситуацията…

— Не, сър — каза Донован и вдигна рамене. — Това е негова игра, нека си я играе. Само се надявам да не сте много разочарован, когато дойде с… празни ръце.

— O, надявам се да стане точно така, Бил — каза президентът. — Искрено се надявам да стане така.

Президентът пъхна нова цигара в цигарето си от слонова кост. Донован се наведе и му поднесе огънче. После отиде до бара, наля си ново уиски и се обърна към Рузвелт.

— Всъщност като си помисли човек, ние сме на същия хал като Хитлер — каза Донован. — Ние също няма какво да губим.

Рузвелт се усмихна доволно и каза:

— Чудесно. Радвам се, че се съгласи.