Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

37.

Кигън дори се изненада колко бързо стигна от касиера до маникюриста и после до собственика, който беше и бръснар, и най-накрая до човека, когото търсеше. Пресипналият глас сякаш го върна в миналото.

— Та значи кой си ти?

— Франки Ки, мистър Костело. Помниш ли ме?

— Даа, помня те. Все още ли караш оня „Ролс“?

— Преминах на дванайсетцилиндров пакард.

— Аха, значи си Франки Ки.

— Все същият.

— Чух, че си бил в чужбина.

— Върнах се.

— Къде беше, в Германия?

Костело очевидно знаеше всичко. Всъщност никога не забравяше чутото, без значение колко е важно. Информацията се натрупваше в старата му памет и оставаше там.

— Точно така.

— И какво правиш тук?

— Просто мразя Хитлер.

Костело избухна в смях, после изскимтя:

— Господи, Тони, почти ми преряза гърлото… е, всъщност момчето ме разсмя… ти, Франки Ки, ти си виновен, че почти ми прерязаха гърлото.

— Съжалявам. Не знаех, че тъкмо те бръснат.

— Окей, значи си се върнал. Какъв ти е проблемът?

— Мистър К., моят проблем е, че търся един човек и нямам нищо, откъдето да започна.

— Този човек от нашите ли е?

— Не. Той е европеец. Няма нищо общо с бизнеса.

— Защо си дошъл при мен тогава? — В пресипналия му глас звучеше раздразнение.

— Понеже ми е необходимо едно име. Някой, който да си държи устата затворена и да ми даде някои съвети, като как да намеря някой, който не иска да бъде намерен.

— Това е нещо лично, прав ли съм?

— Много лично.

— Чувал съм, че никога не носиш пистолет.

— Вярно е.

— Не е моя работа, но този човек, когото търсиш да наемеш, трябва ли да направи още нещо? Искам да кажа, ако изкопае този мръсник, искаш ли да направи още нещо за теб?

— Искам да го изкопае, мистър К. Всичко, което искам, е да знам как да се заловя с тази работа.

— Трябва да е нещо наистина лично — каза Костело с кикот.

— Позна.

Последва пауза, дълга пауза. Чуваше се само стърженето на бръснача и звукът на пилата по ноктите на стареца. Х.В. Келтънборн тъкмо съобщаваше новините по радиото. Накрая Костело проговори отново:

— Това момче, което имам наум, може да ти струва доста дебела пачка.

— Цената няма значение.

— Господи на теб май наистина страшно ти трябва този човек. Имаш ли молив подръка?

— Имам.

— Еди Танжереца. Г. Реймърси 5–6608. Това е един магазин за захарни изделия в Източната част. Те ще приемат съобщението. Можеш да използваш името ми.

— Благодаря. Много съм ти задължен.

— Няма нищо, Франки Ки. Но ще запомня. Може би някой ден ще ти се обадя.

— Grazie. Addio.

— Addio.

 

В четири часа на прага се появи един мъж. Постоя за малко, неподвижен — неясна фигура, обкръжена с ореол от яркото слънце отвън. Беше нисък, почти квадратен, як дребен мъж, с ръце в джобовете на палтото. После влезе и тръгна покрай сепаретата. Отвори вратата на мъжката тоалетна, наведе се и погледна под вратите на кабинките. Направи същото и с женската и се върна отпред. След малко още един мъж, слаб и висок, облечен в черно, влезе, последван от двама други, които застанаха от двете страни на входа като на стража.

Кигън седеше в задната стаичка и четеше следобедния вестник. Проследи с небрежен интерес представлението при входа, после пак се зачете във вестника.

Високият мъж в черно тръгна предпазливо към него. Изглежда, правеше всичко предпазливо. Вървеше предпазливо, оглеждаше се предпазливо, сумтеше предпазливо. Беше докаран мъж с тънки мустаци и с костюм с жилетка под черното едноредно палто. Мина покрай бара, спря и погледна през вратата към Кигън.

— Франки Ки?

— Да.

— Окей.

Той влезе и седна срещу Кигън, разкърши рамене и го погледа мълчаливо десет или петнадесет секунди. После се усмихна.

— Аз съм Еди Танжереца. — Гласът му беше нисък и мек, почти монотонен.

— Благодаря, че дойде.

— Това твое заведение ли е?

— Едно от моите начинания.

— Едно от моите начинания, това ми харесва. Тези купешки приказки ме карат да умирам от смях. Казвай.

Той вдигна ръце и размърда пръсти.

— Трябва ми съвет — започна Кигън.

— От мен?

— Да.

— Какъв съвет?

— Търся един човек.

— Ха, ха, какво си мислиш, аз да не съм справочник? От нашите ли е?

— Не. Изобщо не е свързан с бизнеса.

— И защо трябва да го познавам?

— Не го познаваш. Ще ме изслушаш ли за минута, а? Говорих с мистър К., той ми каза, че ти си човекът, който ми трябва. Каза ми, че можеш да намериш и Господ, ако цената е приемлива.

— Костело е казал това? — Танжереца се усмихна, очевидно поласкан, и седна по-удобно. — Е, да, вярно е. Мистър К. казва истината.

— Чакай да ти обясня един хипотетичен случай.

— Хипо… какво?

— Просто ме изслушай. Търся един човек и знам много малко за него. Искам да си напрегнеш мозъка, та да разбера откъде да започна.

— Не е работа да търсиш нещо за нищо.

— Ще платя, колкото кажеш. Танжереца забарабани с пръсти по масата.

— Ти наистина се правиш на важен. Да ме извикаш извън моя район и аз да си мисля, че е нещо важно, а то вятър и мъгла.

— Ще ти платя пет хилядарки сега и още пет допълнително, ако намеря този човек.

— Става. Ще изпия чаша вино. Червено. Гърлото ми е пресъхнало.

— Разбира се. Дребосък, една бутилка от най-доброто червено за господина. И две чаши.

— Да, сър, веднага.

— Окей, значи искаш да надхитриш Еди Танжереца. Давай. Каква е играта?

— Можеш да погледнеш на това като… като на нещо патриотично.

— Аха. Добре. Веднага ли ще отдадем чест на знамето?

— Търся един човек. Не знам името му, не знам как изглежда и не знам къде е, освен че е някъде в Америка.

— Какво е това, някаква шега ли? Търсиш човек, не му знаеш името и дори не знаеш как изглежда. И какво прави този фантом?

— Засега нищо. Искам да го спра преди да направи нещо.

— И какво ще направи?

— Нямам представа.

— Глупости, ти си луд! Имаш бръмбари в главата, Франки Ки. Трябваше да се досетя.

— Аз съм напълно сериозен, Еди.

— Не съм казал, че не си. Исках да кажа, че си голям чудак.

Дребосъка дойде с две чаши и ги сложи на масата заедно с бутилка червено вино.

— Благодаря — каза Танжереца, наля си един пръст, погледна през виното към светлината, отпи и кимна утвърдително.

— Хубаво. Истинско испанско. — И напълни двете чаши.

— Просто ме остави да ти обясня, Еди. Изслушай ме. Ти все още мислиш, че съм луд, ти и твоите момчета. В такъв случай ще изядете по един бифтек за моя сметка и ще забравим за всичко това.

— Ти си много странно конте, знаеш ли? Някой да ти го е казвал?

— Почти всички. Танжереца се засмя.

— Е, значи го знаеш. Сега говори. — Той махна на хората си на вратата и им посочи едно сепаре. Те седнаха. — Нахрани ги, докато говорим. На крак са цял ден.

Кигън махна на Дребосъка и му посочи двамата бодигардове.

— Значи така — каза Кигън. — Нека предположим, че искаш да изчезнеш. И да започнеш някъде отново. Трябва ти самоличност, паспорт, такива неща. Как ще направиш това? Каква е процедурата?

— Някой може да те познае.

— Не. Идваш оттатък океана. Чужденец си.

— Хей, това да не е нещо свързано с шпиони? Не искам да имам нищо общо с федералната полиция.

— Еди, работата е, че той не се безпокои за лицето си. Това, което му трябва, е самоличност. Искам да кажа, можеш ли да купиш такова нещо?

Танжереца се облегна и опря ръба на чашата в долната си устна. Отпи и сложи чашата на масата.

— Виж, защо не идеш при момчетата от федералната полиция? Те имат опит, имат и хора.

— Опитах.

— И?

— Прекалено е неясно. Те нямат нито време, нито хора. И мислят, че съм луд. Просто не ги интересува. Казвай съгласен ли си?

— Защо просто не се откажеш?

— Не искам.

— Това нещо лично ли е?

— Много.

— Този човек… ще го убиеш ли, когато го намериш?

— Вероятно.

— Чувал съм, че дори не носиш оръжие.

— Знам как да го използвам. Танжереца огледа салона, после каза:

— Окей, кажи ми всичко, което знаеш за този тип.

— Но после веднага го забравяш, нали?

— Виж, аз имам страшно лоша памет.

Кигън въздъхна, запали цигара и издуха пушека към тавана.

— Този човек е страшно тренирай. Много умен тип. Дошъл е тук през тридесет и трета и е прекарал една година някъде. После през пролетта или рано през лятото на тридесет и четвърта се замесил в нещо с федералната полиция. Не е било нещо, което сам е направил, бил е нещо като невинен свидетел, нещо такова. Всъщност е трябвало да се махне, да изчезне и да започне отново. Така че сега си има нова самоличност и аз не знам къде, по дяволите, се намира. Това е всичко, което знам.

— Никакво описаните изобщо? Кигън поклати глава.

— Неприятно.

— Добре де, кажи какво мислиш.

Танжереца довърши виното си, наля си още и го погледна.

— Имаше един тип, Спийд Цикорела, бос на залаганията в Бронкс, само че прибирал каймака и момчетата го усетили, и страшно го подгонили. Нали знаеш — или вадиш трийсет хилядарки, или си свършен, и Спийд духва, и мистър К. ме вика. Сега, аз знам, че този Спийд е много хитро момче, но се е издънил да вземе нещо, което не му принадлежи. И трябва да премисля и да разбера как се кани да изчезне. Най-лесният начин да направиш това е да идеш в някой град, да не е голям град и да не е малък, нещо по средата, като например Трентън или Рочестър, и отиваш в гробищата и разглеждаш надгробните камъни, намираш къде е закопано някое бебе, само на около седмица, и да е умряло горе-долу по същото време, когато си роден. Нали разбираш, мъничкият Смит, роден във вторник, умрял в четвъртък, страшно ни липсва, такива неща. Причината да не избереш малък град е, че всички помнят за бебето Смит. Ако пък избереш голям град като Ню Йорк, ще се загубиш в бумаги. Така че във всички случаи избираш средно градче, намираш си целта, отиваш в съда и си изваждаш акт за раждане. И ставаш бебето Смит, само че сега си към тридесетгодишен.

— Ами смъртните актове?

— Те не ги сравняват. Раждаш се, документите ти са на едно място, умираш, те са на друго място. Не ги сравняват, понеже изисква много работа, освен това кого го интересува? Това, което казвам, е, че не е проблем да сравниш рождените актове със смъртните. Но не го правят.

— Ясно.

— Така, сега ти притежаваш нов документ за самоличност. Взимаш си шофьорска книжка. Вадиш паспорт. Намираш си работа. Ти си бебето Смит, сега на тридесет години. Можеш да го правиш отново и отново, и отново, човече. И по този начин изчезваш, ясно? Добре, да се върнем към моя случай. Значи аз трябва да намеря Спийд, който е на тридесет и седем и може да е навсякъде и да е всички, така че какво правя? Проверявам родословното му дърво и той е от някакво градче в Джърси, май беше Колинсуд, отатък Филаделфия. Пресмятам и си викам: по дяволите, все трябва да започна отнякъде. Най-големият удобен град наблизо е Кемдън. Проверявам гробищата. Записвам всяко момче, което би било на тридесет и пет или четиридесет. Набирам тридесет и две имена от всичките градски гробища. После издърпвам конците на някои хора, които познавам в Трентън, и проверявам разрешителните за шофиране. Търся сходно име с това от гробищата, някой вече към четиридесетте, който е подал молба за шофьорска книжка. После започвам да се занимавам със самия Спийд. Той обича да действа като в големите градове. Обича мадамите. Обича залаганията и конете. И — голямо откритие! — има диабет. Трябва да му бият инжекции.

— Инсулин.

— Улучи. Пресмятам, че може би е преминал реката и си живее живота във Филаделфия. Така че правя същото нещо с шофьорските книжки в Пенсилвания и ще познаеш ли, имам късмет. Намирам трима души, три адреса, и единият от тях е фалшив. Така че разбирам, че Спийд вече се казва Джордж Бернхарт, диабетик, и живее някъде във Филаделфия. Проверявам болниците. Разправям, че този Бернхарт всъщност не ми е приятел, но дошъл вкъщи с един познат и си забравил лекарствата. И че може би са му необходими. В района на Филаделфия има дванадесет болници. На деветата улучвам. Да, имат пациент Джордж Бернхарт, на възраст тридесет и осем, диабетик, живее там и там във Филаделфия, Дебна мястото и ето ти го стария Спийди, носи се по улицата с покупки от гастронома. Обаждам се по телефона. След десет дни всичко вече е минала работа и аз се връщам в Манхатън да пропилея спечеленото. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Разбирам какво искаш да кажеш. Понякога малките неща имат значение.

— Да, правилно. Някоя малка и странна информация е това, което ги проваля. Ако някога попаднеш по следите на този тип, разбери всичко, което можеш за него. Всичко. Е, аз имах и късмет.

— Ти сам си създаваш късмета.

— Има нещо вярно в това.

— А какво стана със Спийди?

— Не съм питал. Виж, това не е моя работа. Аз съм следотърсач, не си цапам ръцете. Никакво насилие, за това са искат мускули. Сега съм в бизнеса. Веднъж направих услуга на Лучано. Ако не беше той, сега щях да съм някъде по затворите. Или мъртъв.

— Каква услуга? — попита Кигън.

— Ами седя си веднъж в участъка и чакам да се появи моят човек с гаранцията. По това време бях на двайсетина години, крадец на дребно, това беше всичко. Както и да е, седя си там и един куп ченгета минават покрай мен и чувам един от тях да споменава името на едно заведение за хазартни игри, което щели да изненадат. А пък аз знам, че е на Лъки. Така че вдигам шум, че моят човек още не е дошъл, и човекът на бюрото ме пуска да позвъня още един телефон, и аз се обаждам на едно момче, което познава Лъки, и му казвам какво ще стане, така че бързо да съобщи където трябва. Когато ченгетата отиват там, всичко е тъмно. Няма жив човек. Следващото нещо, което знам, е, че обвиненията ми отпаднаха и мистър Лучано ми предложи работа. Аз имам дарбата да подушвам това, което хората не искат да бъде подушвано, и той ми даде свобода на действие. Досега още не съм имал пропуск.

— Мистър К. беше прав.

— Прав я! Знаеш ли, мисля да опитам един бифтек. Средно препечен, с малко картофи и бутилка кетчъп.

— Моите бифтеци са от първокачествено говеждо. Няма нужда да ги поливаш с кетчъп.

— Аз слагам кетчъп на всичко.

— Дребосък, един бифтек, средно препечен, и картофи. Донеси и бутилка кетчъп.

— Готово — отговори Дребосъка.

— И така, откъде да почна? — попита Кигън.

— Мен ако питаш, аз бих почнал с гафа. Виж, ти търсиш нещо, свързано с федералната полиция около средата на тридесет и четвърта, нали? Нещо, което се е случило и което интересува федералната.

— Като какво?

— По дяволите, не знам. Може би кражба на коли, с това се занимава федералната полиция. Отвличане. Контрабанда. Обир на банки. Може би някой, който върти жени от щат в щат…

— Той не би се замесил в нещо такова.

— Логично мислиш, Франки. Не и ако е в летаргия, както казваш, и чака нещо да се случи. Ще рече, неговата гледна точка е да се загуби като игла в купа сено. Така че това, което искам да кажа, е, че нещо се е случило, нещо, в което той може би не е замесен директно. Нещо, което го е накарало да избяга. Какво може да бъде това? Един човек да избяга, защото федералните искат да говорят с него? Може би е бил свидетел на нещо? Да е видял нещо, което те разследват?

— И не е искал да бъде подложен на проверка. Искам да кажа, че те са щели да разберат, че се прикрива.

— Сега вече загряваш. Провери колко случая са станали през тези три-четири месеца, случаи, в които да е замесена федералната полиция. Нещата се стесняват доста.

— Къде щеше да отидеш, ако беше този човек?

— Щях да се загубя някъде. Някъде из фермите, оттатък Чикаго. Просто да се стопя.

— Какво ще кажеш за Юга?

— Там хората са прекалено шумни.

— Дали той знае всичко това?

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Както и да е, това е начинът да го направиш, приятел. Гониш логиката. Поставяш се на неговото място. Каква ще бъде следващата му стъпка? Разбираш какво искам да кажа, нали? Не мога да участвам в това, нали разбираш, с федералната полиция и така нататък.

— Разбира се.

— Въпреки това ти ми събуди любопитството. Надявам се да хванеш този тип.

— Наистина ще го хвана.

— Виж, за това ти вярвам, Франки Ки. Просто от любопитство — страшно много ли ти е необходим този човек?

— Искам да го размажа това копеле.

Танжереца се засмя ледено.

— Е, ако попаднеш в задънена улица, имаш ми номера, можеш да ми позвъниш.

— Благодаря, Еди.

— Нищо. Къде ми е бифтекът, по дяволите? Тепърва колите говедото ли, или що?

 

В три часа през нощта телефонът го разтърси от дълбокия сън. Кигън го напипа в тъмното и каза сънливо:

— Да.

— Аз съм, Еди.

— Колко е часът?

— Какво значение има! Слушай, мислех си за твоя проблем. Хрумнаха ми още няколко неща. Първо, ако идва отатък океана, трябва да си има паспорт оттам, откъдето идва. Тук може да се намери нещо. Второ, на него ще му е необходима самоличност бързо, така че няма дълго да обикаля гробищата.

— Разбирам ти мисълта — каза Кигън сънено.

— Значи вероятно се е насочил към Източния бряг, понеже там може бързо да свърши всичко — продължи Танжереца. — Ако трябва да гадая, бих казал, че е взел името някъде в северен Джърси или източна Пенсилвания, извън района на Манхатън, но близко до него. После е трябвало да се отдалечи от мястото, където си е намерил самоличност, така че моето предположение е да го търсиш някъде в Средния запад, поне като начало. Така че ти сега търсиш някой случай, станал през тези три-четири месеца някъде на запад. Разбираш какво искам да кажа, нали? Не е много, но е по-добре от нищо.

— Оценявам помощта ти, Еди — каза Кигън.

— Според мен си имаш добра причина да се откажеш от този случай. Но останах с впечатлението, че за теб това е много важно нещо.

— Да, много е важно.

— Значи не се отказвай. Ти можеш да намериш този човек. Но мисля, че ще ти е необходима помощта на федералните ченгета, за да откриеш какво е уплашило този бабаит през тридесет и четвърта. Ако е изчезнал, това трябва да го има някъде по бумагите.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Помисли върху това. Кой е най-идеалният начин да изчезнеш? Така, че да престанат да те търсят?

Кигън лежеше в кревата и гледаше тъмния таван. След няколко секунди се сети.

— Мъртъв. По дяволите, той просто ще умре!

— Идеалният начин да се измъкнеш от ченгетата. Ако е съчинил смъртта си, всичко спира дотам. Той излиза чист, появява се като друг и започва отново. Дърпай всичките си конци, Франки Ки. Нищо не става лесно.

— Разбрах. Благодаря, Еди.

— Поддържай връзка с мен.

Кигън полежа в тъмното няколко минути. „Дърпай всичките си конци.“

Беше му останал само един конец за дърпане. Но хубав конец.