Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

36.

— Помниш ли ме? — прошепна той от мрака. — Срещали сме се в Берлин.

— Боже Господи, Гебхарт, разбира се, че те помня — възкликна Кигън. — Ела, ела.

Гебхарт пристъпи към него. Стиснаха си ръцете и Кигън го поведе по коридора към частния си асансьор. Гебхарт изглеждаше уплашен, очите му шареха неспокойно.

— Нещо не е наред ли? — попита Кигън.

— Да — отговори Гебхарт. — Аз съм нелегален.

— Е, тук не си — каза Кигън и му се усмихна окуражаващо.

— И слава Богу — каза Гебхарт облекчено.

Щом вратите на асансьора се затвориха, Гебхарт се отпусна. Кигън си го спомняше като строен младеж, подозрителен, дори заядлив. Сега Гебхарт беше заякнал и напълнял десетина килограма, лицето му беше набраздено от тежките изпитания. Очите му бяха измъчени, наполовина молещи, наполовина сърдити, очи, видели прекалено много страдания: загубата на много приятели и все неща от този род, които ограбват младежката невинност. Черната му брада вече беше започнала тук-таме да посивява. На колко години бе той, чудеше се Кигън. Двадесет и пет, в най-добрия случай. Като гледаше каква част от Гебхарт бяха погубили нацистите и Черната лилия за четири години, Кигън се чудеше какво е направило времето с Аврам Волфсон.

— Как е Аврам? — попита Кигън.

— Жив е.

— А добре ли е?

— Станал е прекалено твърд.

— А как е другият ти приятел?

— Йоахим Вебер? — отговори Гебхарт. — Нацистите го убиха.

Раменете на Кигън увиснаха. Боже Господи, лудостта нямаше край.

— Съжалявам, Вернер — каза той. Гебхарт просто кимна.

— Кога дойде тук? — попита Кигън.

— Към десет.

— Чакал си тук цели пет часа?

— Да.

— От колко време си в страната?

— От десет часа. Дойдох с един параход от Португалия.

— Добре! Можеш да останеш тук. Тук е напълно безопасно и хората ми знаят да мълчат.

Гебхарт вдигна ръка.

— Не се притеснявай, ирландецо, за това са се погрижили. Имам си място. При човек, който е работил с нас; от години. На Пето авеню. Разбрах, че имало парк през улицата.

— Централния парк. Чудно хубави квартири има там, Вернер.

— И аз съм чувал същото.

— Още ли не си бил там? Гебхарт поклати глава.

— Първо дойдох тук. Такова беше желанието на Аврам — първо да видя теб.

— Господи, радвам се да те видя отново — каза Кигън. Не съм чувал нищо за Аврам през тези години. Мислех си… по дяволите, какво ли не си мислех…

— Опасно е дори да се изпращат писма. Но аз ти нося един подарък от него. И едно послание за теб. Каза да ти кажа, че това е услугата, която му дължиш.

— Той има дяволска памет — засмя се Кигън. — Последното нещо, което му казах, беше, че съм му задължен и че ще го черпя едно. Беше шега.

— Аврам не се шегува.

Кигън помисли малко, после кимна.

— Бях забравил.

Той избягваше големия въпрос, беше го страх да попита. Влязоха.

— Имам си готвачка — каза Кигън, — но ще дойде чак в седем часа. Можем да приготвим нещо. Какво ще кажеш за пържола и яйца?

— Не си прави труд.

— Съблечи си палтото и сядай. Изобщо не е трудно. Все мога да забъркам две-три яйца и да метна една пържола; на тигана.

Кигън отвори две бутилки немска бира „Пилзен“ и сложи едната пред Гебхарт. Гебхарт бръкна в чантата си, извади един плик, сложи го на масата и го плъзна към Кигън.

— От Аврам.

Кигън го взе. Беше тънък и превързан с връв. Подържа го за малко, сякаш да събере сили, после бръкна в едно чекмедже, извади ножици и преряза връвта.

— Кажи ми за Джени.

— Това… вероятно… е написано в писмото — отговори: Гебхарт колебливо.

Кигън го погледна, но Гебхарт отбягна погледа му — гледаше бирата си.

— Вернер?

Гебхарт бавно вдигна глава и го погледна в очите.

— Мъртва ли е тя, Вернер?

Въпросът сякаш увисна във въздуха. Най-накрая Гебхарт каза:

— Да. — И отново погледна настрани.

Кигън не каза нищо. Дълбоко в сърцето си той вече знаеше, че тя си е отишла. Не дойдоха сълзи, нито пък изпита болка от факта. Усети само ярост и гняв — а те го измъчваха вече почти пет години. Погледна надолу към масата и кимна много бавно. Лицето му почти не се промени. Той си спомни какво беше казал веднъж Бирата — за това да си го върнеш. Но как? Нямаше начин да си го върне. На кого да си го върне? Това беше част от разочарованието: нямаше с кого да се бори, да си премери силите.

— Съчувствам ти — прошепна Гебхарт.

Кигън сложи плика на масата и с глас малко по-висок от шепот, каза:

— Извини ме за минута.

Отиде до мивката, подложи ръце под крана и наплиска лицето си. После се върна, седна на масата и погледна плика.

— И аз ти съчувствам, Гебхарт.

— Защо, ирландецо?

— Защото ти също си влюбен в нея. То е очевидно — по начина, по който говориш за нея, по начина, по който изглеждаш, когато произнасяш името й, по загрижеността ти. По това, че явно не ме харесваш. Ти беше влюбен в нея, нали, Вернер?

Германецът не отговори цяла минута. Чертите на лицето му сякаш станаха по-твърди. После той вдигна рамене и за първи път се усмихна.

— Ирландецо, аз се влюбих в Джени още първия път, когато я видях — меко каза Гебхарт. — Аз бях на четиринадесет, а тя на седемнадесет. Семейството й се премести в съседната къща. Аврам и аз станахме първи приятели, но тя ме обичаше само като брат… беше само моя добра приятелка. Моя добра, добра приятелка. Но аз разбирам как би трябвало да се чувстваш ти, ирландецо. Да се надяваш толкова дълго време…

— Престанах да се надявам отдавна — каза Кигън. — Но продължавах да си фантазирам.

Той отиде до печката, счупи две яйца в тигана и хвърли до тях една пържола. Сложи хляб във фурната да направи препечени филийки. Когато всичко беше готово, той сложи яденето в една чиния и я постави пред гостенина.

— Кафе? Мляко? Нещо друго?

— Не, благодаря — каза Гебхарт. — Да ти призная, храната на парахода не беше… много привлекателна.

— Представям си — каза Кигън и седна срещу него. — Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш, ирландецо?

— Да. Искам да знам всичко, което имаш да ми кажеш. Гебхарт лакомо започна да яде; и същевременно говореше монотонно, сякаш без никакви емоции:

— При опит за бягство от лагера шестима млади мъже използвали стоманени пръти, които направили в леярниците, за да направят късо съединение и да прехвърлят оградата. Трима от тях всъщност се измъкнали. Останалите били застреляни върху телените мрежи. Но после, в минираната зона… Един от тях стъпил върху мина и… и тя… му откъснала краката. — Гебхарт остави вилицата си и погледна към големия прозорец. Беше му трудно да говори за случката.

— Другите двама били зашеметени от експлозията — продължи той. — Германците ги застреляли с картечници, а човека без крака оставили на полето. Да му изтече кръвта. Оставили ги всичките — и онзи без краката, и двамата, които застреляли, и тримата на оградата, оставили ги, докато… докато телата им изгнили. После строили всички затворници. Айке, началникът на лагера, минал покрай редиците, посочвал всеки трети или четвърти и охраната ги повличала от строя. Били петдесет. Накарали ги да изкопаят един дълъг ров и да го напълнят със силен алкален разтвор. После хвърлили това, което било останало от шестимата, в ямата. И после… после тези мръсници наредили на петдесетимата заложници да влязат в дупката и… и…

— И какво, Вернер?

— И ги заровили живи с един булдозер. После посадили цветя над цялото поле, така че да не можем да намерим масовия гроб. Джени… била една от тях.

Двамата стояха мълчаливо много дълго. Лицето на Кигън почти не се промени. Само челюстите му се свиха — в непрекъснат спазъм. Лицето му приличаше на маска.

— Аз… аз… — почна Кигън с дрезгав шепот.

— Недей — бързо каза Гебхарт. — Не говори. Няма нищо за казване. Как може човек да изрази неизразимото? Пък и ти донесох такива ужасни новини точно в тази нощ…

— Кога се е случило? — попита Кигън.

— През септември. Щяхме да се опитаме да ти съобщим по-рано, но беше невъзможно да ти изпратим съобщение, а и твоя приятел Радмън го нямаше в Берлин.

— Радмън беше убит в Испания.

— Боже Господи — тъжно каза Гебхарт. — Кога?

— През юни.

— Наистина съжалявам, ирландецо. Да загубиш двама души, толкова близки.

— Данке.

— Вече знаехме, че аз ще дойда в Америка, така че Аврам реши да изчакаме, докато се измъкна и ти донеса новините.

— Защо си тук? Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

Гебхарт поклати глава.

— Мисля, че писмото ще ти обясни много неща. Трябва да знаеш, че Аврам се промени доста. Сякаш го води някой демон. Всичко, за което си мисли, е убийство.

— Той е обявил своя собствена война, Вернер.

— Аз не вярвам в отмъстителното насилие, ирландецо. Аз съм възпитаник на хасидизма. „Око за око“ е против моите убеждения. Дори когато те заплашвахме оня път, ми трябваше голямо усилие да държа пистолета — а и той не беше зареден! Но Аврам гори за отмъщение. Накрая му казах, че не мога да участвам повече в това. Той ме разбира. Изпрати ме тук да събера пари и да уреждам наши дезертьори да идват в Щатите.

— Което аз се опитах и не успях да сторя…

— Ти не разбираше от правилна организация — каза Гебхарт. — И те не ти се доверяваха. Аз знам хората, с които да влезна в контакт, и как да изпълня задачата си. За теб Аврам има нещо по-важно.

— Какво е то?

— Отвори плика, моля.

Кигън скъса опаковката. Вътре имаше рисунка на възрастен мъж в унизителна раирана униформа на затвора Дахау. Човекът гледаше с изгаснали очи през телената мрежа. Кигън си спомни този човек. Гледката на неговата безднадежност беше завинаги запечатана в паметта му.

— Помня този човек — каза той.

— Сега той е мъртъв. Рисунката е изнесена тайно. Виж датата.

В долния десен ъгъл беше написано: „Дженифър Гулд, затвора «Дахау», 1937 г.“ Кигън рязко пое въздух. Ръката му трепереше. На гърба на рисунката имаше писмо.

 

„Мой скъпи Ки,

Надявам се, че това писмо рано или късно ще намери пътя си до теб. Само като си представя, че един ден може да държиш това късче хартия в ръката си, и сърцето ми почва да пее.

Колко тъжно, че никога не си казахме сбогом. Колко много пъти си го казвам отново и отново и се надявам, че моята любов към теб ще бъде достатъчно силна да пренесе писмото ми до твоето сърце.

Бих желала да живеехме в друго време, когато в света ще има любов вместо омраза, когато ще има загриженост вместо жестокост. Такова самозалъгване!

Дните ми с теб бяха най-щастливите в моя живот. Ти сподели целия свят с мен и какъв чудесен свят беше! В днешното нещастие тези спомени ме карат да се усмихвам, карат сърцето ми да бие по-често, разведряват тези ужасни часове. И аз също си мисля и за Бърт, и колко е сериозен и колко много се опитва да каже на останалия свят какво наистина става. Дай му целувка от мен. Но запази останалите за устните си.

Обичам те, мили мой. Моля те да ме запомниш като жена, отдала сърцето си свободно и с благодарност, и възнаградена с радост, любов и щастие.

Изпращам ти любовта на сърцето си, мили Ки. Остани със здраве.

 

Джени.

23 септември 1938 г.“

 

Към рисунката бе прикачена и една бележка.

„Кигън,

Вернер ще ти разкаже нещо. Когато се видяхме за последен път, ти каза, че си ми задължен. Вернер ще ти каже как да се издължиш. Много ми е мъчно за Джени. Дори да бяхме от едни и същи родители, не бих я обичал повече. Аврам.“

 

Имаше още нещо в пакета. Списъкът на заложниците, убити от Айке.

Джени Гулд беше първото име в списъка.

Кигън почувства само студена ярост.

— Имаш да ми казваш нещо каза той.

Гебхарт се поколеба. Възпитан в строгите традиции на, хасидизма, той така ненавиждаше насилието, че съзнателно да преживее отново нещата, които трябваше да опише, за него беше почти болезнено. Но беше обещал на Аврам, че ще предаде съобщението на Кигън, а беше човек, който държи на думата си.

— Преди да започна трябва да ти кажа, че няма да те видя отново след тази вечер. Мисля, че разбираш защо. И се надявам, че няма да споменаваш за срещата си с мен.

— Може да успея да ти помогна.

— Не — поклати глава Гебхарт. — Ще разбереш, когато свърша.

Гебхарт отпи от бирата, избърса устни с опакото на ръката си и започна:

— Един шпионин беше проникнал в нашата група в Берлин. Много ловък, много хитър. Казваше се Исак Фиш. Той беше внедрен от Фирхаус и дойде при нас по много заобиколен начин: Мюнхен, Дюселдорф, Есен и накрая Берлин. Целта му беше да се добере до Аврам и да го убие. Предполагаше се, че е избягал от Дахау. Те бяха започнали да татуират номера върху ръцете на затворниците и този мъж имаше такъв номер.

— Да татуират номера върху ръцете им? — каза Кигън недоверчиво.

— Да. Сега е съвсем лошо, всички са полудели. И така Аврам реши да направи повторна проверка на Фиш. Взехме списъка на затворниците в Дахау и там наистина фигурираше Исак Фиш, със същия номер. Единственото нередно нещо беше, че истинският Исак Фиш е бил убит заедно с Джени и другите. — Той посочи името му в списъка в ръката на Кигън. — Аврам полудя. Никога не бях го виждал такъв. Ревеше като животно, когато разбра, че сме били предадени. Закарахме Фиш в една ферма извън Берлин под предлог, че ще се състои важна среща на Лилията. Аврам беше отишъл предварително и беше подготвил една килия за изтезание в мазето. Когато обвини Фиш, шпионинът полудя, молеше се за живота си. Аврам му се смееше и колкото повече Фиш се молеше за живота си, толкова по-силно се смееше Аврам. Аврам… прикачи електроди от дванадесет волта батерия към… към… към тестисите му. Крясъкът му… това беше най-грозният звук, който съм чувал. Имахме една жена с нас, една от нашите членове, опитна секретарка, и тя записа всяка дума на Фиш. Той разкри трима други агенти. Единият от тях в Цюрих беше поставил капан на нашия приятел Йоахим. Бяха му устроили засада на улицата и му прерязали гърлото. Оставили го… без да може дори да вика. Да вика… за помощ. — Той спря за малко. Устните му трепереха. — Вторият беше проникнал в нашата група във Виена. Когато стана очевидно, че лъжливият Фиш няма какво друго да ни каже, Аврам го застреля. И после се закле да убие и другите трима. Уби човека в Цюрих и този във Виена. Но третият не е по силите му. След като разпитахме Фиш, Аврам ми каза да запомня всички записки така, че да ти предам информацията. Само трима души знаят за това, ирландецо. Жената, която записа всичко, Аврам и аз. Ти си четвъртият.

— Слушам те.

— Фиш каза, че когато го обучавали в Баварските Алпи, там имало още един агент. Много специален агент, държали го отделно от другите и го знаели само като Siebenundzwanzig…

— Двадесет и седем?

— Да. Този агент бил обучаван за нещо много специално. За мисия в Америка.

Кигън вирна глава. Очите му се оживиха.

— Той е тук? В Америка?

— Моля те, остави ме да продължа.

— Извинявай.

— Фиш не знаеше естеството на мисията му — според Фиш само Хитлер и Фирхаус знаели за какво е бил обучаван. Но той каза, че тази негова задача ще неутрализира Америка, ако Англия и Франция започнат война срещу Германия.

— Да неутрализира Америка?

— Че ще принуди Съединените щати да не се намесят във войната.

— Какво ли може да е това?

— Не знам. Размишлявали сме с месеци, представяли сме си всички възможноти, но нищо не проумяхме.

— Един човек ще свърши това успешно?

Гебхарт кимна.

— Според Фиш ще му бъде помогнато, но основно това е работа за един човек. Другите членове от групата на Фирхаус го наричат Gespenstspion.

— Шпионина-призрак?

— Да. Siebenundzwanzig е самостоятелен агент и истинската му самоличност се знае само от Хитлер и Фирхаус. Нямаме никакво описание и никакво име. Само че е много, как го казвате, gefahrlich?

— Опасен? — Гебхарт кимна.

— И е експерт по Verkleidung…

— Маскировката… Вернер кимна енергично.

— И е опитен скиор. Пристигнал е тук късно през лятото на 1933 година. Но следващата пролет нещо се случило — бил замесен в някакъв вид разпит на ФБР и трябвало да избяга.

— Но той е тук сега? Бил е тук… Господи, почти пет години!

— Ако информацията е вярна.

— И този Двадесет и седем е имал проблем с правителството тук през 1934? Сигурен ли си, че е било ФБР?

— Да. Но не е било точно така. Повече като… бил видял нещо…

— Свидетел?

— Да, свидетел. Но понеже държавната полиция също била замесена, той не рискувал да бъде разпитан.

— Какво, по дяволите… — Кигън стана и възбудено започна да обикаля кухнята. Един супершпионин, тук, в Щатите, и да извърши такова нещо, че да накара Америка да остане неутрална в случай на война с Германия? Е, каквото и да станеше, времето наближаваше. Събитията в Европа ескалираха. Целият континент щеше да бъде във война преди следващата Нова година. Но каква можеше да бъде задачата на шпионина? И как можеше той да намери този човек? Той нямаше описание, никакво друго име освен Siebenundzwanzig, никакво местонахождение. И защо Аврам искаше да го преследва точно той?

— Аврам иска аз да се опитам да хвана този Двадесет и седем, така ли?

— Да.

— Но защо аз?

— За да го намериш първи, преди полицията. Така че да няма възможност да бъде съден и може би изпратен в затвора вместо… вместо…

— Аз не съм детектив, Вернер — отряза го Кигън, като пренебрегна последната му забележка. — Нямам опит в такива неща.

— Той казва, че ти можеш да го направиш, понеже си изстрадал всичко, което са направили с Джени, както и той.

— Има още много, много други, по-квалифицирани от мен, Вернер. Например ФБР. Те са обучени за такива неща.

— Но не са завладени от същата идея…

— Аврам е научил доста неща за мен през онези няколко дни.

— Пък и те сигурно няма да ти повярват. Освен това, ирландецо, ти не бива да им казваш, че аз съм ти донесъл съобщението, защото ще почнат да ме преследват.

— Е, с ФБР всъщност не сме големи приятели. Имаме си неприятности от много отдавна.

— Откогато си бил гангстер? — невинно попита Гебхарт.

— Да, Вернер, откогато бях гангстер — засмя се Кигън. — Ти каза, че той не иска шпионинът да бъде съден от съд?

Гебхарт кимна.

— Тогава… какво?

Гебхарт каза само една дума: тихо, шепнешком:

— Toten…

— Иска да убия шпионина? Гебхарт пак кимна.

— Аврам мисли, че единственият шанс на Германия е Америка, Англия и Франция да започнат война с Хитлер. Ако Англия и Франция обявят война на Германия, мислиш ли, че Америка ще се присъедини?

— Не знам — каза Кигън. — Сериозно се съмнявам.

— Защо? Те са ваши съюзници.

— Не знам дали ще можеш да разбереш това, Вернер, но мен не ме вълнува тежкото положение на сто хиляди души. Или дори петдесет души, в този случай. Това ме ужасява, но не ме трогва лично. Но когато става едно на едно, когато е някой, когото познавам, някой, когото обичам, когато е Джени, го разбирам и съм готов да се намеся. Мисля, че повечето американци са такива. Докато не им се случи вкъщи, докато хората, които те познават, не започнат да умират, ще се въздържат от война.

— Вярваш ли на разказа на Фиш? — попита Гебхарт.

— А ти вярваш ли?

— Казах ти, ирландецо, бях там — каза Вернер. — И ще ти кажа, че този човек не лъжеше, нито си измисляше, уверявам те. Това, което каза, го каза от чист ужас и болка.

— Ако ти и Аврам сте убедени, тогава и аз вярвам.

— Ще го преследваш ли?

— Да — каза Кигън без колебание и видя как на лицето на Гебхарт се изписва тъга.

— И ще го убиеш? — попита Гебхарт.

Труден въпрос. През всичките тези години Кигън беше разочарован, препълнен с гняв, понеже беше безсилен да помогне на Джени. Не можеше да направи нищо. Дължеше една услуга на Волфсон и сега той беше поискал да му се отплати, и той можеше да направи нещо. Мисълта за това го възбуждаше. Ако сигурността на страната беше застрашена, дори само това беше достатъчна причина, за да открие агента, познат като Двадесет и седем. Ако го правеше просто от потребност да си отмъсти, тогава пак всичко беше наред. И ако преследването на този опасен супершпионин дадеше нов смисъл на живота му, още по-добре.

— Да, ако е възможно, ще го убия.

— Отмъщението е мое дело — отговори Гебхарт. — Господ казва така.

— Трябва да си отмъстиш, за да ти олекне — рязко му отговори Кигън. — Нед Бирата казва така.

Гебхарт, изглежда, се смути.

— Не мога да се откажа от нещата, на които съм научен. Дори се притеснявам, че трябваше да ти предам съобщение, което може да причини насилие.

— Ще ти кажа нещо, Вернер. Често имах кошмари. Сънувах, че намирам Фирхаус на най-различни места в Ню Йорк. Връзвах го. Носех си една клетка, пълна с изгладнели плъхове. Слагах сирене върху него и после пусках гладните плъхове и ги наблюдавах как буквално го гризат до смърт. Известно време често сънувах този сън и се събуждах целият потен и без дъх. После започнах да го сънувам все по-рядко и по-рядко и накрая той изчезна, и започнах да сънувам Джени. Отначало хубави сънища, но после те също станаха горчиви. Нацистите я хващаха и после между нас имаше стъкло и аз не можех да го счупя. И това, което те правеха с нея, беше по-лошо от това, което правех с Фирхаус. Много скоро започна отново да ми се присънва сънят с плъховете. На приливи и отливи, разбираш ли? Пет години или едното, или другото. Щом започвах да ставам самодоволен, сънят с плъховете се връщаше. Предполагам, че това, което искам да кажа, е, че изпитвам смесени чувства. Никога не съм убивал някого освен във войната. Не съм принуден да убивам никого, дори и този Siebenundzwanzig, така че тук се намесват други фактори. Аз уважавам твоите религиозни убеждения, Вернер, но и ти трябва да се съобразиш с това как се чувствам.

Кигън стана и махна на Гебхарт да го последва.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Поведе го през апартамента и излязоха на балкона. Студеният въздух ги ободри. Кигън вдигна яката си и усети внезапно облекчение. Сега, най-накрая, той беше защитен от страха на незнанието. Сега тази страна на нещата беше изчистена. Но с облекчението дойде и голямото бреме на вината и с това нищо не можеше да се направи. Щеше да се научи да живее с нея.

Посочи към улицата долу.

— Израснах там долу — каза Кигън с нескрита гордост. — На тази улица точно под теб. Учех наблизо, през четири пресечки. Много сурово място, Вернер. Там, ако някое момче ти направи нещо, трябва да му го върнеш два пъти по-лошо. Причината е проста: той повече няма да те закача, ще отиде да си търси някой друг. Ти можеш да го наричаш око за око или две очи за око, или както искаш, Вернер. Аз го наричам оцеляване. И ако искаш да оцелееш там, много бързо научаваш три неща. Никога да не издаваш приятеля си. Никога да не се отмяташ от думата си. И винаги да плащаш задълженията си. Предполагам, че тези неща са най-близко до моята религия. Така че сега ти казвам: аз ще намеря този Двадесет и седем. Не знам как, не знам дори откъде да започна, но ще го намеря и тогава… тогава ще реша.

Но в сърцето си Кигън знаеше, че ако открие Двадесет и седем, най-вероятно ще го убие. Не понеже представляваше заплаха за САЩ или понеже беше нацистки супер-шпионин. Щеше да го убие, понеже го дължеше на Аврам. И на Джени. И най-накрая, понеже го дължеше на себе си.