Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

31.

Спотайваха се сред гъстите дървета и храсти, които закриваха лагера от главния път. От тях до лагера имаше сто метра пуста разорана земя, набучена със знаци, които предупреждаваха, че е минирана. Тесен път водеше до вратата, край него блестяха железопътни релси.

Кигън бавно движеше бинокъла. Първо огледа вратата, после телената ограда и накрая самия лагер. Унило и пусто място, мрачно, угнетяващо; огромен двор с дълги сиви дървени бараки, място без зеленина с изключение на един несполучлив опит за градина между две от бараките. Изкривените, мъртви растения висяха от коловете или лежаха върху твърдата почва. Самата земя беше спечена като скала от слънцето, земя толкова бедна, че слоеве от нея се бяха разбили на прах, отвяван и от най-малкия полъх на вятъра. Бараките сякаш бяха изникнали от мъртвата земя.

Загражденията бяха четири, от бодлива тел, на по метър разстояние, и по тях бръмчеше смъртоносно електричество. Следваше ров и още една ограда, над три метра висока и електрифицирана. Между оградите се разхождаха пазачи с кучета. На многобройни стълбове бяха монтирани мощни прожектори. По ъглите на лагера зловещо се издигаха стражеви кули.

Кигън изведнъж трепна. Един труп — труп на възрастен човек в раирани затворнически дрехи, се клатеше като парцал на вътрешната телена ограда; ръцете му, вдървени от смъртта, бяха широко разперени. Единият крак леко докосваше земята. Тялото му беше посивяло и започнало да гние. Бялата му коса се развяваше на вятъра. На десетина метра настрани една възрастна жена с носна кърпа, притисната върху носа и устата, вцепенено наблюдаваше разлагащия се труп.

— Боже Господи — промълви Кигън.

— Казваше се Розенберг. Банкер от Линц. Беше на петдесет и осем години. Тази, която го гледа, е жена му. Единственото му престъпление беше, че е евреин. Те му взеха парите, собствеността, разбиха му семейството и после ги докараха тук, в лагера. Сломиха този благороден възрастен човек и накрая той скочи върху телта и сложи край на всичко. Така че те ще го оставят там, докато буквално изгние. Като предупреждение за другите. Кигън свали бинокъла и пое дълбоко въздух.

— Искаше да видиш Дахау и аз исках ти да го видиш, Кигън — прошепна Волфсон. — Сега можеш да повярваш, сега можеш да убедиш другите, че това не е просто един отвратителен слух.

— Ох, наистина е отвратително — изстена Кигън. — Отвратително извън границите на възприятието.

Третият мъж, Милтон Голен, лежеше до тях с фотоапарат, обвит в плат, за да заглуши щракането на затвора, и правеше снимка след снимка на отвратителното заграждение. От време на време спираше да си нахвърли някои бележки.

— Опитваме се да събираме сведения за затворниците — прошепна Голен, като отново вдигна фотоапарата. — Следим кой е умрял, кой е болен. Не е много резултатно, но правим всичко, което можем. Идването тук е много рисковано, както виждаш.

— Не можем да останем повече от няколко минути — добави Волфсон. — Есесовците непрекъснато патрулират из гората с кучета.

Бяха минали с кола през покрайнините на Дахау точно пред разсъмване. Градчето се намираше на четиридесет минути от Мюнхен по главния път за Берлин, но Волфсон отби от шосето и отидоха до фермата на Голен. Прибраха колата в обора, а стопанката им сервира закуска и силно кафе.

— Ще ходиш ли в гората днес? — попита Волфсон домакина и той кимна.

— Безопасно ли е да идем тримата? — попита пак Волфсон.

— Безопасно колкото и за сам човек. Никога не е безопасно. Ако ни хванат, или ще ни вкарат вътре, или ще ни застрелят на място.

Волфсон се обърна към Кигън.

— Е, ирландецо, искаш да направиш нещо, за да помогнеш? Добре. Ще ти дадем възможност да отнесеш един спомен.

И му обясни основните правила. Изпълнявай заповедите. Говори само шепнешком. Тръгвай, щом ти кажат. Дойдоха в гората още по тъмно с една каруца за дърва с двойно дъно, оставиха я на километър от лагера и изминаха останалия път първо по един поток, за да не оставят миризма за кучетата, после под някакво голо поле по един подземен канал. Последните петдесет метра лазиха по земята, провирайки се през заплетени бодливи храсти и гъмжаща от буболечки трева, после изведнъж се оказаха в края на сечището около лагера и ужасната гледка се разкри пред тях.

Устата на Кигън бе пресъхнала от ужас. Той лежеше по корем, с една ръка беше навел тревата, а с другата изследваше лагера с бинокъла. Молеше се само да я зърне, да разбере, че все още е жива.

Най-голям шок предизвикваха самите обитатели. Изтощени, преждевременно състаренй, физически сломени, те изглеждаха като хипнотизирани. В очите им не се четеше дори отчаяние. Надеждата беше изчезнала и бе заменена от терор и примирение. Те се движеха из мръсния двор като роботи и дори не си говореха.

Един възрастен мъж с разпрани затворнически дрехи и бяла брада до гърдите стоеше на едно място и гледаше, без да мърда, през телената ограда. Очите му не се движеха нито наляво, нито надясно. Не правеше нищо. Просто гледаше през шестте метра бодлива тел и минираното поле към свободата.

Над лагера витаеше такова отчайващо усещане за пустота и безнадеждност, че Кигън грохна вътрешно. Раменете му се отпуснаха, от стиснатите му устни се изтръгна състрадателен стон.

— Шт — предупреди Волфсон.

— Боже Господи! — тихо каза Кигън. — Изглежда толкова… толкова безнадеждно.

— И така е за хората вътре — прошепна Голен. — Това място не е само за евреи. Повечето от тези затворници са германци, политически затворници. Враговете на Хитлер. Един Господ знае какво правят с тях.

— Хайде, не можем да останем тук, Кигън — каза Волфсон. — Кучетата ще ни надушат.

— Само още една минута.

Той мина с бинокъла още веднъж през тълпата на двора. И изведнъж я видя.

— Ето я! — промълви той. — Там, до онази барака. Току-що излезе.

Джени изглеждаше по-малка и някак отпусната. Пристъпваше с мъка и се препъваше. Беше се прегърнала, сякаш й беше студено. Косата й беше разчорлена. Носеше безформена дреха, която висеше до глезените й.

— Тя изглежда толкова… толкова крехка — промълви той. — Господи, какво са й направили?

— Поне е жива — каза Волфсон, като я откри с бинокъла си.

— Това не е живот. Това е мъчение — отговори Кигън. Той захапа юмрука си, за да не извика името й, та да я накара да разбере, че е наблизо, че има надежда. Но в сърцето си знаеше, че положението й е безнадеждно.

Затова ли го беше докарал Волфсон тук? За да разбере колко съвсем безнадеждно е всичко?

— Кигън, трябва да се махаме! — настоя Волфсон. Секунда по-късно чуха кучетата.

Волфсон сграбчи ръката на Кигън и го повлече между дърветата.

— Наведете се и бягайте — каза Голен. — Трябва да минем през подземния канал преди да са ни подушили.

Затичаха приведени през гъсталаците, които разкъсваха дрехите им и като бодливи ръце се опитваха да ги сграбчат. Зад себе си чуваха дълбокия лай и ръмженето на овчарските кучета. Настигаха ги.

— По-бързо! — изкомандва Голен.

Кигън загуби дъх, дробовете му горяха, мускулите на краката му почнаха да се втвърдяват. Но продължаваше да тича. Пред тях гората просветна, после изведнъж стигнаха канала и се напъхаха вътре. Бързо минаха през тясната тръба, изскочиха от другия й край право в потока. Затичаха през дълбоката до колене вода. Зад тях, вече далече, се чуваше как кучетата лаят, ръмжат и джавкат.

— Добре — извика Голен. — Кучетата се объркани. В тръбата са загубили миризмата ни. Почти стигнахме.

Изкачиха се по полегатия бряг. Каруцата си беше на мястото, конят пасеше до нея. Волфсон се мушна под каруцата, отвори капака и двамата с Кигън се натикаха в скривалището. Голен бързо смени мокрите си панталони и обувки със сухи, извади парче миризливо лимбургско сирене, натроши го, наведе се под каруцата и го втри в ръбовете на капака. После хвърли мокрите си дрехи при двамата и затвори капака. Кигън и Волфсон лежаха в тъмното и едва си поемаха дъх. След малко чуха Голен да сече дърва.

— Какво прави? — прошепна Кигън.

— Работи. Та ако ни проследят чак дотук, да не го заподозрат.

Никой не дойде да ги преследва. Сякаш минаха часове. Най-после Кигън усети как Голен товари дървата, после каруцата заскърца по пътя към селото.

— Ще бъдеш в Швейцария преди зазоряване — въздъхна Волфсон. — Нататък е лесно.

— Дължа ти едно — каза Кигън.

— Което означава?

— Означава, че ти дължа голяма услуга.

В тъмното Кигън се бореше със сълзите си.

— Бях само на сто метра от нея — изстена той. — На сто смрадливи метра!

Поражението му беше пълно. Сега вече напълно схващаше безнадеждността на положението.

— Използвай влиянието си, ирландецо — каза Волфсон. — Върни се и им кажи какво си видял тук. На, вземи.

— Какво е това? — попита Кигън, усетил в ръката си нещо хладно и малко.

— Филмът, който засне Голен. Вземи го с теб. Покажи им какво става. Кажи им, че ако не спрат тази лудост, грехът ще е техен, както и на всички германци, които извръщат лице от истината.