Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

3.

Ингерсол се бе изтегнал на фотьойла в дневната на градската си къща току — що изкъпан и завит в копринена роба; отпиваше шампанско и гледаше навън към Хелгещрасе. Случките през деня пробягваха през ума му. Сутринта се бе събудил необикновено напрегнат и уморен. За това имаше много причини. Снимаха вече трети ден, оставаше само седмица, но всичко вървеше наопаки още от началото. Това ново момиче — дори не помнеше как се казва, бе неопитно, притесняваше се и се налагаше да се прави кадър след кадър. Неговият грим бе по-труден за полагане от обикновено и ставаше болезнен само след два или три часа. Всеки мускул по лицето го болеше, след като девет часа бе стоял изкривен под маската от каучук и алуминий.

Но посещението на пратеника на Хитлер бе компенсирало всичко това. Само преди две години Ингерсол бе един от милионите обезверени и бездомни германци, които се бореха за прехраната си. А сега бе богат и известен и новият спасител на Германия искаше да се срещне с него и наистина го бе поканил в Орловото гнездо.

Какво блаженство!

Чувстваше се едновременно изтощен и въодушевен. И неспокоен. И колкото повече шампанско изпиваше, толкова по-неспокоен ставаше и познатата възбуда нарастваше. Той познаваше симптомите и знаеше, че преди да свърши нощта, ще опита и от двете — и от екстаза, и от унижението.

Както винаги се опита да се пребори с импулса. Помисли да вземе едно приспивателно хапче, но кошмарите, които придружаваха неговата странна мания, понякога бяха по-лоши от реалността.

Той вдигна чашата с шампанско и се загледа в нея. Ръката му трепереше, макар и почти недоловимо. Сложи я на масата и стисна ръце. Импулсът стана по-силен. Възбудата започна. Накрая позвъни на Хайнц и щом камериерът влезе, му каза:

— Няма да вечерям вкъщи. Това ще те затрудни ли, Хайнц?

— Разбира се, не. Току-що започвах да готвя.

— Добре. Позвъни в „Риц“ и ми наеми един апартамент на втория етаж, нали? Кажи им, че ще поръчам вечеря за двама.

— Веднага. За мистър Сандърс ли да се обадя?

— Да. И ми приготви смокинга, моля. Чувствам се чудесно тази вечер, Хайнц. Празнува ми се.

— Разбирам те, Ханс.

— Днес бе един изключителен ден, нали?

— Ще приготвя нещата.

Хайнц излезе от стаята, а Ингерсол гаврътна остатъка от шампанското и отиде в ъгъла.

Издърпа високия шкаф за книги и отвори сейфа зад него. Вътре имаше дебели пликове с банкноти: американски долари, британски лири, френски франкове. Всичко освен германски марки. При тази висока инфлация бе необходим цял сейф марки, за да платиш една чиния супа. Той отвори един от пликовете, отброи петстотин британски лири и ги пъхна в един от джобовете на робата си.

След два часа Ингерсол се регистрира в хотела, където го познаваха като Хари Сандърс: около петдесетгодишен английски търговец на художествени произведения с гъста бяла коса и елегантно оформена брада. Сандърс бе винаги добре посрещан. Обикновено пристигаше само с едно малко куфарче, правеше впечатляващи сметки, оставаше само една нощ и винаги плащаше в британски лири. Ингерсол се качи в апартамента, разгледа го и след това веднага напусна хотела и потегли по Хелгещрасе с мерцедеса си.

След по-малко от две преки премина покрай няколко души с кафяви ризи, застанали пред един бижутерски магазин. Единият държеше за яката възрастен евреин, други двама крещяха в лицето на стареца, а четвъртият рисуваше шестоъгълна звезда до витрината.

Ингерсол спря колата, загаси светлините и започна да наблюдава как нацистите заблъскаха стареца като на игра.

После му свалиха кепето, хвърлиха го в канавката и заудряха плачещия старец с юмруци, докато той падна на колене. Най-едрият от есесовците отстъпи назад и го ритна в гърдите. Старецът падна на земята и инстинктивно вдигна ръце да си предпази главата. Есесовците се смееха над проснатата си жертва, подиграваха се, ритаха стареца и псуваха. После едрият хвана една кофа за боклук и разби витрината. Стъклата се посипаха като дъжд от бляскави кинжали и се пръснаха по тротоара. Нацистите се отдръпнаха, огледаха щетите и доволни тръгнаха по улицата, като се смееха и пееха. Старецът не помръдваше. Лежеше свит на тротоара и трепереше. Ингерсол постоя да погледа още няколко минути. Накрая нещо се раздвижи в сенките, двама мъже притичаха и помогнаха на бития.

„Е — помисли си актьорът, — още един си получи заслуженото.“

За момент се зачуди на спокойствието си. Не изпитваше жал към беззащитния старец, но определено презираше пияните хулигани с кафяви ризи. Те приличаха на животни — тъпи животни. Но пък и времената бяха необикновени и крайните мерки бяха необходими. Рано или късно евреите-марксисти трябваше да си научат мястото. Защото докато цяла Германия затъваше в дългове, евреите ставаха все по-богати, трупаха пари, контролираха банките и поддържаха комунистите, които искаха да съсипят икономиката.

„Рано или късно те ще си направят сметката — помисли си Ингерсол, докато потегляше. — Рано или късно ще си затворят магазините и ще се махнат от Германия, по дяволите. И колкото по-скоро, толкова по-добре.“

 

Беше с дълга тъмна коса, завързана отзад с панделка, а кожата й бе хубава, почти бледа, и имаше прекрасни, дълбоки, кафяви очи. „Може да е италианка — помисли си той — или испанка.“ Но определено не бе германка. Беше си сложила много малко руж на бузите и скромно червило, а не тежкия театрален грим, с който се мацаха германските курви. Гъркиня може би. Той вече почти час бе обикалял с колата да разгледа курвите по улицата и бе станал неспокоен. Спря колата и почна да я изучава, докато тя оглеждаше мъжете, влизащи и излизащи от бара, наречен „Щастливият клуб“.

Най-много двайсет и три — двайсет и четири годишна. Хубави крака и малко, стегнато дупе. Слабините му се напрегнаха. Той подкара зад нея и спря колата. Тя се наведе и погледна в огледалото.

— Е, ти ли си принцът? — каза тя. Акцентът бе кокни. Той се учуди, но наистина бе кокни. Ингерсол бе експерт по диалектите и акцентите.

— А ти си англичанка. От Лондон, предполагам.

— Е, ти си и доста умен, пиленце. Всъщност от източните покрайнини съм.

— Какво правиш в Берлин?

— А ти какво си мислиш, че правя, мили?

— Искам да кажа защо тук — каза той хапливо. Не можеше да се отнася учтиво с уличните курви, колкото и да се опитваше.

— Кажи, не си ли и ти английско конте? Той не отговори на въпроса, а повтори:

— Какво правиш чак тук?

— Не е твоя работа. Всъщност съм на почивка и малко закъсах. И нека ти кажа нещо, мили, мога да ти покажа някои трикове, за които тези германки не са и чували. Съмнявам се, че изобщо могат да си представят какво мога да ти покажа.

— И какво ще ми струва това изключително представление… мила? — саркастично попита той.

— Знаеш ли, това ми е грижата. Все още не съм разучила въпроса с марките…

— Кажи ми в лири и аз съответно ще го пресметна.

— O, ти знаеш как да се пазариш, нали, мили?

— Цената — студено отвърна той.

— Да ти кажа, ще започнем с масаж. Това ще те успокои малко и след това ще можем истински да се позабавляваме до края на представлението.

Той се почувства унизен и мръсен, но се възбуждаше от мисълта какво можеше да последва.

— Колко? — настоя отново.

— Десет лири и масажът ще е безплатен. Той отметна глава и се засмя.

— Не ставай смешна.

— Виж сега…

— Ти никога не си получила повече от петачка в живота си. Седем и половина за една нощ.

Пазаренето бе част от това, част от тръпката.

— Виж сега, сега аз вземам двайсет на нощ, което си е честно, знаеш. Седем и половина само за веднъж.

— Десет за цяла нощ.

— Стига де — захленчи тя, — няма ли да дадеш шанс на едно момиче? Не бъди толкова стиснат. Дай петнайсет и се усмихни.

— Дванайсет и половина. И се откажи от масажа, а аз ще се откажа от усмивката.

— Ще съжаляваш за масажа.

— Качвай се.

 

„Странен тип“ — мислеше си тя. Обикновено клиентите искаха да го правят веднага. А този поръча хубава вечеря, след това й нареди да се изкъпе, даде й чисти дрехи и дори шише парфюм. Не бързаше. И така тя се намираше в един от най-желаните хотели в града и се оглеждаше в цял ръст в огледалото на стената. Роклята бе викторианска и падаше до пода. Черният корсет отдолу я притискаше и изтласкваше гърдите й към деколтето. Жартиери придържаха черните чорапи, които той й бе дал.

„Изглеждам така, сякаш току-що съм се върнала от театър“ — помисли си тя, докато си слагаше парфюм зад ушите и коленете и в сгъвките на лактите.

Върна се в спалнята и спря учудена. Старият джентълмен бе изчезнал. На неговото място на дивана седеше млад мъж с къса светла коса, гладко избръснат. Носеше черна маска, която прикриваше лицето му чак до долната устна.

— Къде е другият джентълмен? — попита тя настойчиво.

— Аз съм другият джентълмен — каза той.

— Защо е всичко това?

— Безобидни игрички. Имаш ли нещо против да потеатралничим?

— O, ти наистина си много особен.

— Ела тук.

Тя пресече стаята и застана пред него с ръце върху бедрата.

— Сега се пресегни под роклята и мастурбирай — каза той тихо, почти с шепот, — но не ми позволявай да те виждам. Дръж ей роклята върху ръката.

— Как…

— Направи го.

Тя плъзна ръце нагоре по бедрата си, докато стигна до корсета, наведе се за миг напред и роклята ги покри.

— Не бързай — прошепна той. — Забавлявай се. Започна да се поти. Сърцето му биеше учестено. Усещаше как слепоочията му пулсират.

— Не бързай — повтори той.

— Хайде, миличък, стигаш до едно определено положение, при което не можеш да се бавиш, нали знаеш.

— Какво най-много ти харесва в това?

— Разбира се, свършването. Нали с всички е така? Не ти ли харесва и на тебе това най-много?

Сините му очи блестяха под маската. Той си облиза устните.

— Най-хубавата част е след това.

— След?

Той дишаше тежко, почти не успяваше да си поеме дъх.

— Протегни си едната ръка и ми свали вратовръзката.

Докато тя го правеше, той миришеше мускусния аромат върху пръстите й. Жената бавно изхлузи тесния край на вратовръзката и я издърпа от врата му. Ръката под роклята се движеше все по-бързо, краката й започнаха да треперят.

Тя затвори очи, наведе брадичка и прехапала устна, простена:

— Ох, мили, ох… хайде…

— Спри — заповяда той.

— Какво?

— Спри. Разкопчай ми ризата.

— Ай де сега…

— Разкопчай ми ризата!

Тя бе останала без дъх, лицето й беше зачервено, но го послуша. Ръцете й трепереха, докато откопчаваше копчетата. Той си съблече ризата, после се облегна назад на лакти.

— Разкопчай ми панталоните… сега се пресегни и ме погали малко… сега се гали ти… спри! Не, не мен, гали се ти… свали си роклята… сега корсета… така, бавно, не бързай…

Тя не можеше да се контролира.

— Не мога повече да чакам, мили! — Тя си затвори очите. Ръката й се движеше конвулсивно.

Той наблюдаваше как ръката й се движи все по-бързо и по-бързо, наблюдаваше как тя го гали в същия ритъм. Тя започна да трепери, да се вцепенява и той усети, че ще експлодира, и викна:

— Спри.

Но тя не обърна внимание.

— Спри! — Той хвана ръката, която го галеше. Стискането му беше така силно, че я заболя, но тя все пак не можа да спре. Вместо това започна да го гали по-бързо и да стене.

Ингерсол се извърна на една страна, замахна злобно и я удари по устата с всичка сила. Главата й се отметна назад, тялото й омекна. Тя падна на пода и остана да лежи в безсъзнание.

Той седна и вдиша дълбоко, за да се успокои. Гърдите му тежко се повдигнаха два-три пъти. Ето, вече беше спокоен. Погледна надолу към жената, видя как челюстта й се подува и посинява, и започна да се смее.

 

Тя бавно идваше в съзнание и също така бавно разбра, че ръцете и краката й са завързани към четирите ъгъла на леглото. Той бе влязъл в нея и блъскаше като животно. Устата й бе запушена с ленена кърпа. Тя вдигна поглед ужасена. Той се бе навел над нея, с полуотворена уста, а по брадата му се стичаше пот. Като видя погледа й, той се надигна и я удари отново, този път не толкова силно, но достатъчно да й разцепи устната. Тя усети как устата й изтръпва, солена кръв потече в гърлото й. Опита се да извика. Той я удари отново и започна да диша тежко, докато я биеше; удряше по гърдите, ребрата и по лицето, въпреки че сега ударите ставаха все по-леки — той достигаше кулминацията с всеки удар. Тя почти бе изпаднала отново в безсъзнание, когато го чу как извика и го усети да пада върху нея. Главата му се отпусна до нейната. Сърцето му биеше тежко върху разранените й ребра. Тя почувства как омекна в нея.

Започна да стене от болка. Дори и да я чуваше, той не й обръщаше никакво внимание.

 

Ингерсол я остави завързана, докато си вземе душ в банята. Когато се върна, беше пак с бялата перука и брадата. Отвърза я, без да махне кърпата от устата й; разбитите й устни бяха подпухнали. Помогна й да се облече и хвърли окървавената рокля, корсета и черната маска в куфарчето.

— Ще излезем по задните стълби, както дойдохме — прошепна й той в ухото. — Искам да си държиш главата наведена, ясно ли е? Разбрано?

Тя кимна.

— Ще се преструваш на пияна. Ако минем покрай някого, не го поглеждай. Само звук да чуя, и ще ти прекърша врата като на пиле.

Държеше я с една ръка, а в другата носеше куфарчето. Тя бе навела глава, както й бе заповядал, но никой не ги видя. Той грубо я блъсна върху предната седалка на колата и тръшна вратата. После мълчаливо подкара обратно към Хелгещрасе. Жената гледаше в таблото и притискаше разранените си устни.

 

Две години обикаляне с товарни влакове, спане под железопътни мостове и в ъглите на мрачните тунели; крадеше храна. Понякога се намираше и работа, тежка работа, като преместване на релси или почистване на железопътните насипи за една шепа марки, с които трудно можеше да си купиш свястно ядене. Но понякога оставаше достатъчно, за да платиш на някоя курва, живееща близо до ж.п. линията — стари курви, прекалено болни и повехнали, за да привличат когото и да е, и той изливаше яростта си в мимолетна страст, докато унижението изгаряше душата му като желязо за дамгосване. Приличен мъж като него, красив мъж, герой от войната, за Бога! Доведен дотам да се пазари с мръсни, миризливи човешки отрепки, които никой уважаващ себе си човек не би издържал, да ги чука в парцаливи палатки или на земята, ако времето бе достатъчно топло. Но след като никоя уважавана жена не би имала нищо общо със скитници, това бе за него едно мимолетно облекчение в агонията на бедността.

Вече не си спомняше къде е бил тази нощ. Бранденбург може би, или Мюнстер, Дните и местата се бяха превърнали в един объркан кошмар, в който всяко място изглеждаше по един и същи начин. Разхвърляни ж.п. станции с малки лагерни огньове, за да се стоплиш. Ръцете загрубели, изприщени и покрити с мръсотия. Непрекъснат шум от кашлица. Топла лятна нощ. Под тях мека трева. И той вдига поглед и вижда лицата, очертани над ръба на долчинката… ухилени лица, пълни с развалени зъби усти и хлътнали очи надничаха от мрака. Яростта му бе огромна. Той започна да ги замеря с буци въглища, после хвана един за косата и го наложи с пръчка.

— Ама ние й платихме, та да гледаме — молеше онзи с немощен глас.

И когато се обърна, я видя да лежи там, с рокля, вдигната над кръста, и да му се смее.

— Искате представление, а? Сега ще ви направя представление! — извика той. И се качи върху нея, както бик качва крава, ръмжеше от ярост и я биеше с пестник и я мушкаше, докато свърши проснат отгоре й и чак тогава разбра, че е мъртва.

Първият му импулс бе да избяга. Но старците го бяха видели. Така че той ги изчака да се махнат, пренесе я до близкия прелез и когато мина влакът, я блъсна под колелата.

До сутринта се бе качил на друг товарен влак и бе далеч оттам, а мъртвата курва бе само лош сън. Но лош сън, който не отмираше, и когато го обладаваше и се задържаше натрапчиво, той преживяваше кошмара отново. Но когато сънят си отиваше, у него не оставяше никакво угризение, никаква вина и никакъв гняв. Само щастлива отмора и спокойствие.

 

Ингерсол я върна на една пряка разстояние, откъдето я беше взел, отби до бордюра, загаси фаровете и каза тихо:

— Погледни ме.

Тя погледа пода на колата няколко секунди, но мекият му глас я накара най-накрая да го погледне. Едната страна на лицето й бе подпухнала и посиняла. Едното й око бе подуто, почти затворено. По устните й още имаше кръв.

Той извади пачка лири и ги размаха пред здравото й око.

— Двеста лири, или искаш да те закарам в полицейския участък, за да ме обвиниш, че съм те бил? Двеста, мила, помисли си. Не можеш да ги спечелиш и за две седмици, нали?

Тя дълго го гледа, после бавно посегна и взе парите.

— Махай се — заповяда той.

Момичето тромаво се измъкна на тротоара. Той затвори вратата след нея и със свистящи гуми подкара в мрака.