Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

28.

Джени напусна хотела още преди осем сутринта и нае три различни таксита по пътя към целта си — трик, който беше научила от Аврам. Плащаше предварително и изскачаше изведнъж, движеше се между сградите, взимаше ново такси и после повтаряше същата процедура. Не бе проверила дали някой я следи — просто приемаше, че някой го прави, както когато разпространяваше листовки и „Берлинска съвест“. Най-накрая пое по булевард „Ней“ на юг около града, покрай Триумфалната арка към Монпарнас и мина пеша две пресечки до едно малко кафене на улица „Лоншам“. Купи си вестник и седна на една маса, от която можеше да наблюдава вратата. Поръча си кафе. После отвори вестника и се смая. Статията беше почти на цялата първа страница.

 

СТОТИЦИ УМИРАТ В МАСОВО НАЦИСТКО ИЗБИВАНЕ

Това което я изненада повече от уводната статия, беше колоната от Бърт Радмън. Защо не им се бе обадил за тези новини? После се усмихна — спомни си, че двамата с Ки се бяха любили до зори и бяха оставили бележка на рецепцията да не ги безпокоят.

Материалът на Бърт Радмън за „Операция «Колибри»“ беше на първа страница, точно под уводната статия, набран с едър шрифт и надписан „Коментар“.

Джени зачете.

 

„Берлин. Германия, 1-ви юли. Нощес в земята на Брамс и Бетховен, на виенските валсове и дрезденския порцелан думата братоубийство беше дефинирана по нов начин чрез една кървава баня, каквато новата история досега не познаваше.

През 1920 г. Рудолф Хес, тогава студент в университета, сега втори по власт след Хитлер, писа в едно есе: «Големите въпроси на деня винаги ще бъдат решавани чрез кръв и желязо. Хитлер не бяга от кръвопролития. За да достигне своята цел, той е готов да унищожи дори най-близките си приятели.»

Колко проницателно.

В една ужасна нощ на убийства Адолф Хитлер обърна камата на измамата срещу своя приятел Ернст Рьом и легиона с кафяви ризи, който му помагаше да се добере до властта. Германският лидер заповяда на личната си охрана, СС, да екзекутира стотици лидери на кафявите ризи, един от които беше Рьом, един педофил, когото той някога наричаше приятел и другар. Докладвано е, че последните думи на Рьом са били: «Zieg Heil! (Да живее победата.) Хайл Хитлер.»

Трудно е да намериш в себе си симпатия за Рьом и неговите смъртоносни легиони. Тези щурмоваци бяха хулиганите, които разбиваха магазини, биеха и убиваха невинни хора и се превърнаха в информационно табло за Хитлеровия антисемитизъм, една от догмите на нацистката партия и Третия райх. Но страхливият начин, по който това беше направено за една нощ и един ден, през които приятелят убиваше приятеля си и брат се обръщаше срещу брата си, смразява кръвта.

Като дъждовна вода след буря кръвта се събираше в дълбоки локви в двора на затвора Щаделхайм и казарми те на СС. Екзекуцията на невинни кадети от СА от военните училища продължи през целия ден. Има сведения, че на много от членовете на смъртните отряди на СС, които екзекутирали стотици кадети, им призляло от ужасния спектакъл и трябвало да бъдат сменени.

Поголовната сеч не се ограничи с Рьом и неговото обкръжение. Десетки политически опоненти на Хитлер бяха убити, някои докато са спали. На СС е бил даден картбланш в смъртоносния им набег. Направени са били и редица грешки. Няколко души са били убити заради погрешно разпознаване.

Ние успяхме да съставим само частичен списък на убитите през тази нощ на терор. Оценките варират от двеста или триста до три хиляди. Истинският брой на хората, убити в Германия през последните двадесет и четири часа, може би никога няма да бъде известен.

Едно нещо е ясно. След унищожаването на Sturmabteilung, щурмоваците с кафяви ризи, които му помогнаха да се издигне до диктатор, властта на Хитлер е неоспорима. Хората от неговата персонална охрана, Schutzstaffel, позната като СС, която наброява от петдесет до шестдесет хиляди души, са сега неоспоримите господари на улиците. Гестапо, секретната полиция, е заменила цивилната полиция.

В «Майн кампф» Хитлер пише, че расизмът ще даде на германците кръв и душа, ще определи врага и ще даде на народа чувство за самоопределение и самочувствие. Расизмът вече е закон в Германия. Но днес имаме разлика. Нощес нацистите не избиваха евреи, а германци избиваха германци, войници — войници и приятели екзекутираха приятелите си. Това е власт чрез масови убийства. Това е грубо нарушение на съвременния морал.

Тези от нас, които са видели как ужасната злоба на нацията расте не с дни, а с часове, виждат в тази чистка прелюдия към кошмара. Германия се е преклонила пред закона на терора и Хитлер още веднъж доказа, че е майстор на коварството.“

 

Тя сгъна вестника и го напъха в чантата си. Както винаги се гордееше, че Бърт е толкова прям. Но беше и унизена от ужасните новини — унизена като германка. Вождът на нейната държава беше разрешил масово убийство като някой психически неуравновесен деспот от средновековните времена.

Джени забърза към ъгъла и сви по улица „Фреснел“ — къса светла улица с десетки пъстри магазини. Стигна до една цветарница, влезе и погледна над щанда със свежи, потопени във вода букети, които блестяха на утринната светлина.

— Мадмоазел — учтиво каза продавачът.

— Търся нещо специално — каза тя на френски.

— Може би ще мога да ви помогна.

— Търся черна лилия — натърти тя.

Изражението му се промени съвсем малко — просто очите му сякаш трепнаха и челюстта му се втвърди.

— Съжалявам — каза той. — Опитайте deux cent cing.

Докосна шапката си и й обърна гръб.

Тя тръгна по улицата, като проверяваше номерата; 205 беше близо до средата на пресечката. Това беше малка шивачница и гладачница, тясна и гореща. Миришеше на пара и почистваща течност. Нямаше никой освен един млад мъж с ръкавели, който гладеше панталони на парната машина. Той й се усмихна и попита учтиво:

— Ще вземате или ще оставяте?

— Дойдох да видя чичо — тихо каза тя.

— Чичо?

Той беше висок и слаб, с дълга рошава коса и нежни кафяви очи. За миг се обърна към прозореца и бързо огледа улицата.

— Чичо Ели — каза тя. — Донесох му едно цвете, едно рядко цвете.

Усмивката му стана по-предпазлива.

— О? Може би орхидея?

— Една лилия.

— Лилиите не са толкова редки.

— Тази е черна.

Той кимна. Все още я гледаше внимателно.

— Така е. И кой да кажа, че иска посещение?

— Джени Гулд. Аз съм сестра на Аврам. Очите му блеснаха.

— Ах, да — каза той топло. — Оттук.

Поведе я покрай парната машина в една тъмна стая между куп закачалки, отрупани с току-що изгладени дрехи, към някакво стълбище в дъното на магазина.

— Аз съм Юлиус Лохман — каза той, докато се качваха на втория етаж. — Чичо Ели е мой баща.

— Благодаря, че ми помогнахте, Юлиус.

— За мен е чест и удоволствие. Срещнах Аврам преди няколко месеца, когато беше тук. Много смел човек.

— Ще се радва да чуе мнението ви.

— Ами кажете му го.

Те стигнаха до малко антре и Юлиус леко почука на една врата, после я отвори и въведе Джени в малка, невероятно разхвърляна дневна. Един възрастен мъж седеше на едно бюро със сгъваем капак и пишеше нещо. Всяка преграда на бюрото беше натъпкана с листа и пликове за писма. Една малка масичка до него също беше затрупана с книги, листа и папки. Дори имаше папки натрупани на канапето и креслата, които заемаха едната срана на стаята. В рязък контраст с безпорядъка, самата стая беше светла и жизнерадостна, осветена отгоре от един тавански прозорец.

Старецът беше слаб, почти немощен. Бялата му коса се подаваше на кичури изпод черната еврейска шапка. Кожата му беше почти прозрачна като пергамент, както често става на стари години, а около раменете му беше преметнат дебел шал, въпреки че в стаята беше доста топло. Той вдигна поглед и изгледа влезлите над очилата си.

— Имаш гост. Това е Джени Гулд. Сестра на Аврам Волфсон.

— Половин сестра — каза тя.

Той стана с усилие, пое ръката й и каза с кротка усмивка:

— Добре, добре. Какъв приятен начин да започнем деня. — Целуна й ръка, после махна към дивана. — Юлиус, направи място, моля те.

Юлиус натрупа няколко купчини от разпилените документи на пода и двамата седнаха на дивана.

— Трябваше да напусна Германия много внезапно — каза старият Ели като посочи стаята. — Това е цялото ми имущество. Подреждам тези неща цяла година и все още съм на първата папка.

— Трябва да сляза в магазина — каза Юлиус и излезе.

— Значи вие сте германец? — попита Джени.

— Да — тъжно каза старият Ели. — Преподавах в университета заедно с Райнхард и Щернфелд. Аз се измъкнах. — Той спря за момент, после добави: — За съжаление те нямаха такъв късмет.

— Да, знам. Аз също съжалявам.

Той я разгледа с благите си очи, помъдрели от годините и изхабени от времето.

— Изглеждаш сякаш… изненадана — каза старият Ели. Тя се разсмя.

— Съжалявам, поради някаква причина очаквах да сте по-млад.

— О? Хитруването е игра за по-млади хора, така ли?

— Предполагам, че точно така си мислех. Смешен предразсъдък.

— Повечето предразсъдъци са смешни — каза той и вдигна рамене. — Както и да е, мила моя, необходима е стара глава да държи младите ръце стабилно. Освен това, кой ще помисли, че на седемдесет и девет годишна възраст ще стана ръководител на незаконния трафик на една подмолна организация? Намирам го за доста освежаващо. И така, какво можем да направим за теб?

— Трябва да говоря с Аврам. Той се намръщи съжалително.

— Много трудно, мила моя. Всъщност дори невъзможно в този момент. Чу ли какво се е случило? Точно сега нещата не са нормални. Казват, че около три хиляди от Sturmabteilung и още много други били убити през последните две нощи.

— Току-що прочетох вестника. Господи, какво се е случило?

— По същество това означава, че властта на Хитлер сега е абсолютна.

— Как могат хората да понасят това?

— Хората? — каза старият Ели с дълбока тъга. — Те не му обръщат внимание, мила моля. Те гледат на другата страна. Тяхното отношение е просто: не могат да направят нищо срещу това, така че се опитват да повярват, че то не се е случило. Ето защо работата на Аврам е много важна. Той буквално се е превърнал в гласа на германската съвест. Той продължава да им напомня, че това, което става, е морално несъвместимо. Не просто легално несправедливо, но и морално несправедливо.

Той се облегна и погледна към слънчевата светлина на яркото лятно утро.

— Знаеш ли, той е мой студент — каза старият Ели доста тъжно. — Аз много се гордея с това. Да си бил възпитател на един различен интелект е чудесно постижение.

— Не е възможно канцлерът на нашата страна да прибягва към хладнокръвни убийства — каза тя.

— О, той го е правил много пъти преди миналата нощ — каза старецът. — А сега чухме, че Черната лилия е следващият номер в неговия списък. Ето защо е невъзможно да се обадим на Аврам точно сега. Той е постоянно в движение. Но аз съм сигурен, че ще ми се обади до няколко дни. Да му предам ли някакво съобщение?

Тя поклати глава, после обясни защо е необходимо да отиде до Берлин.

— Преди да замина той ми каза винаги да се консултирам с вас относно връщането ми. Каза, че вие би трябвало да знаете, ако съществува някаква опасност.

— Необходимо ли е да направиш това? Да идеш в Берлин точно сега?

Тя кимна.

— Трябва да му кажа за моето решение. Той знае за Франсис, но никога не го е срещал. Също така трябва да опразня апартамента си и да видя някои познати. След няколко дни заминавам за Америка. Трябва да си взема довиждане.

— Това може да бъде направено вместо теб.

— Не, не мога да замина, без да го обясня на Аврам.

— Така ли? Напиши му писмо.

— Мислите ли, че съм в списъка на бежанците? Затова ли сте толкова загрижен за моето връщане?

Той поклати глава.

— Ни най-малко. Мисля, че щяхме да разберем, ако си в списъка. Но заради родството ти с Аврам това може да бъде опасно точно сега.

— Знам, че си мислите, че ако ме хванат, ще измъкнат информация от мен — каза Джени. — Повярвайте ми, това не е възможно. Аврам не ми е казвал нищо. Аз само помагах за разпространяването на листовки и вестници.

— Едно престъпление, което се наказва с обезглавяване, знаеше ли това? Закарват продавачите на „Берлинска съвест“ в мазето на затвора Щаделхайм и ги обезглавяват. Обезглавяват! Можеш ли да повярваш? Какво… варварство. Сърцето ме боли, когато виждам, че стават такива неща.

— Ще ми помогнете ли да се върна у дома? — каза тя настойчиво.

Той сякаш отлагаше решението.

— Трябва да признаеш, че е малко странно да помогнеш на някого да се върне в Германия — каза той накрая, почти като че ли слисан от тази мисъл.

— Чичо Ели…

Старият Ели вдигна рамене и завъртя очи.

— Понякога си мисля, че ние евреите прекалено много държим на рода.

— Аз не съм еврейка, чичо Ели. Аврам ми е половин брат. Но раснахме заедно като истински брат и сестра. Аз се възхищавам от това, което прави. Плаша се до смърт, но му се възхищавам. Най-малкото, което мога да направя, е да му обясня защо заминавам.

Той махна с ръце в знак, че се предава, и кимна.

— Извини ме за една минута — каза той, тежко се надигна и излезе от стаята. Тя седеше тихо и слушаше приглушения му глас в другата стая. Изведнъж усети, че я е страх — съвсем малко, но това беше една искра, която можеше да прерасне в ад. Тя се опита да потисне страха си, но устата й започна да пресъхва, по гръбнака й започна да се стича пот. Не се страхуваше за себе си, а за Аврам.

Старият Ели се върна с един лист хартия.

— Ще отлетиш за Лайпциг — каза той като четеше бележките. — После ще те закарат до Берлин с автомобил. Това са само два часа път, около стотина километра. Имаш ли къде да отседнеш там?

— Преместих се в нов апартамент преди да напусна. Телефонът не е на мое име. Мисля, че там ще бъде безопасно.

Старият Ели дръпна един стол пред нея, седна и се наведе напред.

— Но не за дълго — предупреди той. — Ако разберат, че си в Берлин, и наистина те търсят… Трябва да се измъкнеш колкото е възможно по-бързо. Когато си готова, ще се върнеш обратно по същия път. Помни: отсега нататък не се доверявай на никого.

— Даже и на Аврам?

— На него може, разбира се. Но избягвай всеки, който не е свързан директно с Лилията. И недей да търсиш Аврам, той ще те намери.

— Разбирам.

— Има само един полет на ден оттук до Лайпциг. Той ще замине след два часа. Трябва да използваш истинското си име заради паспорта. Нямаше време да ти намерим фалшив. Всъщност те проверяват само берлинските полети за бежанци.

— Не мисля, че ще направят връзка между Аврам и мен — имаме различни фамилни имена…

— Мила Джени, ако разберат неговата самоличност, много скоро ще разберат, че си му половин сестра.

— Да се надяваме, че не знаят кой е той. Изплъзва им се вече почти година.

— Добрият късмет не е вечен — каза старият Ели. Тя се усмихна и го потупа по коляното.

— Не бъдете толкова песимистичен.

— Ха! Ние, евреите, до един сме песимисти, мила моя — каза той с усмивка. — Това е от храната. Ако си по-различен, значи, че не си ял истински еврейски кашер.

Кигън се събуди от настойчиво звънене на вратата. Полузаспал той инстинктивно посегна да докосне Джени, но тя вече бе станала. Докато обличаше халата си, той забеляза часа: 9.45. Щяха да изпуснат самолета!

— Джени? — извика той.

После видя бележката на тоалетната масичка. Грабна я и я прочете, докато вървеше през дневната към вратата.

 

„Мили Ки,

Ти спеше като дете, а аз мразя да си взимам довиждане. Ще взема такси до аерогарата. Ще ти позвъня довечера. Пет дни, мили мой, и след това ще бъдем заедно завинаги.

Обичам те с цялото си сърце.

Благодаря ти, че промени живота ми.

Джени.“

 

 

Кигън отвори вратата и Бърт Радмън, както винаги, нахлу, без да го канят. Размахваше сутрешния вестник и дърдореше. Кигън никога не го беше виждал толкова възбуден.

— Къде беше? Защо е изключен телефонът? Цяла нощ ти звъня! — дърдореше Радмън.

Кигън сънено го погледна, после пак зачете бележката.

— Къде е Джени? — попита Радмън.

— Вече е заминала — каза Кигън и му подаде листчето.

— Заминала? Закъде? — възкликна Радмън, докато четеше бележката.

— За Берлин.

— И ти я пусна да замине?

— Да я пусна? Та аз не я притежавам. Освен това ще я взема в четвъртък и ще заминем за Лондон. Какво толкова е станало?

— Ти не знаеш какво става?

— Къде?

— В Германия! Къде мислиш, на Марс ли? По дяволите, Ки, нацистите са обезумели!

Той подаде на Кигън едно копие от сутрешното издание на „Paris Gazette“ с неговата статия, препечатана от „Таймс“.

— Господи! — каза Кигън, когато прочете коментара на Радмън, и погледна приятеля си с възхищение. Възхищение, премесено със страх.

— Връщам се в Берлин със следобедния самолет за продължение.

— Отиваш в Берлин след като си написал това? Те ще те убият, глупак такъв!

— Все ти обяснявам…

— Знам, знам, че те няма да се забъркат с американската преса. Но ще ти кажа нещо: щом са ликвидирали три хиляди души за една нощ, твоят пропуск като журналист не значи нищо. Ти се тревожиш за Джени, а може би си номер едно в техния списък.

— Много ласкателно.

— Не, това просто си е много вярно. Слушай, мили човече, не обичам погребенията, окей? Особено когато най-добрият ми приятел е почетният клиент.

— Аз мога да се погрижа за себе си. Но ти трябва да измъкнеш Джени оттам, по дяволите.

Донесоха им кафе. Кигън попълни чека и наля две чаши. Радмън седна тежко на дивана, отпи голяма глътка и въздъхна.

— Ще вземеш самолета в четири часа ли? — попита Кигън.

— Да, в четири и десет.

Кигън замислено отпи от кафето си. Внезапно силен страх прониза гърдите му. Дали Джени наистина бе в опасност? Тя не се бъркаше в политиката. Но пък цялата страна, изглежда, беше полудяла. Може би Бърт беше прав. Може би щеше да е по-добре да измъкне Джени оттам.

Той рязко хвана телефона и заяви:

— Ще се опитам да открия самолета си. Може да отидем и двамата.

 

Няколко минути преди обяд телефонът извъня.

— Франсис? — каза един добре познат глас. — Тук е Конрад.

— Конрад! В Париж ли си?

— Не, в Берлин съм.

— Там всички ли са полудели?

— Само ако четеш вестниците. Франсис, обаждам ти се, понеже Дженифър се намира в голяма опасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух от някои източници, че Гестапо възнамерява да я арестува, ако се завърне в Берлин.

— Откъде си чул това?

— Не мога да ти кажа, но повярвай ми, от сигурно място. Поемам голям риск дори че ти се обаждам, но се чувствам малко участник във вашия роман. Трябва да бъдеш много внимателен.

— Но защо Джени? Тя не е…

Той спря като си спомни категоричните й инструкции. „Не давай адреса ми и телефонния ми номер на никого.“ И тя се беше преместила точно преди да дойде в Париж. Може би наистина беше замесена в нещо.

— Тя сега е там, Конрад — каза Кигън и провери колко е часът. — Трябва да си пристигне вкъщи сега.

— Къде живее? Аз ще я предупредя.

Можеше ли да каже на Конрад? Той беше поел голям риск като му се обаждаше. И беше приятел. Но все пак тя му беше казала да не дава информация на никого.

— Не се безпокой, Конрад, аз ще й позвъня. Сигурен съм, че ще намери убежище някъде, докато дойда и я прибера.

— Моля те, забрави, че съм ти се обаждал, нали разбираш?

— Какво обаждане? Слушай, Конрад, благодаря ти. Дължа ти голяма услуга.

— Нищо не ми дължиш. Това е най-малкото, което мога да направя.

Конрад Вайл затвори телефона и се смъкна на стола си. Висок, винаги елегантен, сега той приличаше на спукан балон. Срещу него седеше Фирхаус, опрял брада на дръжката на бастуна си. И се усмихваше.

— Ето, видя ли колко е лесно, Конрад? — каза Фирхаус. — Какво си направил? Нищо. Предупредил си един приятел. Направил си му услуга. И заради този великодушен жест фюрерът ще позволи на твоя клуб да продължи да представя своето… извратено представление всяка нощ — без никакво безпокойство.

През следващите години Кигън щеше често да разсъждава върху малките неща, които променят живота ни завинаги. Внезапни решения. Прибързани действия. Нещо толкова просто като телефонно обаждане. В този ден Кигън веднага позвъни в централата и даде телефонния номер на Джени в Берлин. Той звъня десетки пъти, а Кигън мълчаливо я подканяше да вдигне. Но никой не отговаряше.

Страхът му започна да се увеличава.

Дали да не позвъни на Конрад и да го помоли за помощ? Отново си погледна часовника. След два часа самолетът щеше да бъде тук. Към четири часа щеше да бъде на вратата й. Към пет щяха да бъдат на път обратно към Париж.

В централата телефонистката, която беше приела поръчката на Кигън, свали слушалките си и подаде телефонния номер на високия бизнесмен с немски акцент.

Фон Майстер се усмихна мило и й връчи банкнота от двеста франка. По-малко от петдесет долара. Дори в Париж животът беше евтин.