Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

26.

Джон Хемънд беше един от най-старите приятели на Кигън. Беше потомък на семейство с традиции в музиката и горещ джазов почитател, пишеше статии за джаз списанието „Метроном“ и се гордееше, че открива нови таланти. Хемънд можеше да иде навсякъде, и в най-малкия град, и в най-мизерния клуб, за да чуе някой джазов музикант с перспектива. Освен другите младият импресарио беше открил Били Холидей и Бени Гудмън, кларнетиста, който беше сгоден за сестрата на Хемънд и печелеше слава в Щатите с оркестъра си. Той беше уредил първия запис на Холидей с Гудмън, беше примамил Каунт Бейси от Чикаго в Ню Йорк, беше открил френетичния барабанист Джин Крупа и беше първият, който писа за барабаниста Чик Уеб и неговия състав. Освен това беше открил големия пианист Теди Уилсън и го беше събрал с Гудмън. Хемънд беше записал дузина плочи за „Кълъмбия Рекърдс“ и репутацията му като импресарио на нови таланти беше станала неоспорима. Ако Хемънд се впечатлеше от Джени при прослушването по международния телефон, можеше да отвори много врати за нея — нощни клубове, състави, записи, радиоклипове.

Кигън беше наел Чарли Краус, един американски джазов аранжор и пианист, който живееше в Париж, да работи с Джени и да й акомпанира по време на прослушването. Това беше впечатлило Хемънд, който познаваше Краус като труден и вещ музикант, човек, който не би си губил времето с второстепенни таланти. Чарли бе докаран дребосък, обличаше се по-последна мода и носеше барета, жизнерадостно килната над едното око. Майка му беше негърка и той — бивш аранжор на Флечър Хендерсон, Дюк Елингтън, Кеб Колоуей и други изгряващи звезди, бе напуснал Щатите преди две години, разочарован от расизма в музикалния бизнес.

Краус печелеше като учител и аранжор и имаше малък състав, който свиреше в един парижки клуб, и една нощ Кигън го убеди да пусне Джени да изпее една-две песни. Краус беше поразен, придума я да пее със състава, а после й предложи и постоянна работа. Но Кигън имаше по-амбициозни планове. Той намери Хемънд чак в Канзас Сити му даде телефона на Краус.

— Тя е чудо, Джони — каза Краус на Хемънд. — Голям дихателен контрол. Фразите й са невероятни. Гласът й е уникален, не алт, но почти. И много уважава текста, не изпуска и сричка. Искам да кажа, че знае точно как иска да звучи една песен. Божичко, тя достига звучене, което дори не ми е минавало през ума. Да ти кажа, Джони, тя може да ни даде един-два урока.

След подобно поръчителство Хемънд се съгласи на това безпрецедентно прослушване. Мечтата на Кигън беше Хемънд да се впечатли достатъчно, та да лансира Джени в Ню Йорк.

Ходеха в студиото на Краус в Монмартър и прекарваха там цели следобеди: разменяха идеи, опитваха нови неща и работеха с песни, които тя не знаеше. После Кигън премести пианото в техния апартамент: Джени и Краус бяха работили заедно две седмици, за да се подготвят. Кигън три пъти даде поръчка за разговор, преди междуградската връзка да го удовлетвори. Най-накрая бяха готови. Той взе телефона от спалнята и го отвори пред високоговорителя, после отиде в дневната, вдигна другия телефон и попита:

— Готов ли си?

— Давай — каза Хемънд.

Първият избор на Джени беше странен. Песента беше станала химн на кризата и беше прочута в изпълнение на Ради Вели: носовото му звучене на възпитаник на североизточните щати се бе превърнало в тиха сантименталност и той я бе записал почти като погребална песен. Кигън и Радмън седяха нервно на мекото канапе с недокоснати чаши шампанско в ръце.

Отначало Кигън се смая от избора й, но когато тя запя, разбра, че това няма значение. Джени затвори очи, затисна едното си ухо с пръст, леко наведе глава и започна да пее. Пееше с такава жар, всяка нота така перфектно, че песента сякаш бе само нейна. Кигън се облегна, възхитен от невероятното й изпълнение.

 

Направих си влакче и го пуснах, пуснах го срещу времето.

Направих си влакче, виж, върви, братко,

назад срещу времето.

 

А накрая превърна горчивата мелодия в песен за несподелена любов, любовна песен с почти оптимистичен ритъм:

 

„Хей, не ме ли помниш, аз съм Ал, Ал от едно време.

Не ме ли помниш? Забрави ли Ал,

Ал от едно време?“

 

После почти без преход поде следващата песен, като гледаше Кигън.

 

„Влюбена съм в теб,

любими.

Всеки ден и всяка нощ,

шепна твойто име.

Може да съм глупаво момиче,

но до полуда,

до полуда те обичам.“

 

И леко премина към сърцераздирателно парче на Били Холидей, като леко разместваше думите, за да и прилегнат, и разтягаше някоя сричка или две-три ноти, прехвърляше от един тон на друг и докарваше песните до най-същественото, после почна последния си номер: погледна пак Кигън, размърда бедра, намигна и в много весело темпо, щракайки с пръсти и гледайки радостно любимия си, запя:

 

Всичко е

толкова гот,

в този живот,

когато съм с теб.

 

Завърши с невероятно висок тон заедно с Краус и Чък Грейвс, който импровизираше зад нея. Краус, Грейвс, Кигън и Радмън за момент останаха безмълвни, после почнаха да аплодират.

— Безупречно, безупречно — каза Краус и показа двайсет и четири каратовата си усмивка.

Кигън грабна телефона и каза само: — Е?

— Колко бързо можеш да я докараш в Ню Йорк?

— Шегуваш ли се?

— Не и този път.

Кигън закри слушалката с ръка и каза на Джени:

— Пита за колко време можеш да стигнеш до Ню Йорк.

Джени прехапа долната си устна. Сърцето й биеше като лудо. Това беше шанс, за който беше мечтала от дете. Но… тя имаше други отговорности. Очите й се напълваха със сълзи. Кигън беше толкова щастлив, толкова щастлив заради нея. Може би беше възможно да идат до Ню Йорк за няколко седмици и да опитат. Може би, ако имаше успех, би могла да направи нещо значително за приятелите и семейството си в Германия. Може би.

— Ела… вземи слушалката — каза Кигън.

— О, не, не… — Тя поклати глава объркано. Той грабна ръката й и насила я накара да хване слушалката.

— Хайде, кажи здравей на Джон Хемънд. — И отиде на другия телефон.

— Здравей… те… — каза тя колебливо.

— Мис Гулд, вие имате глас, който ще засрами и небесния хор. По-просто казано, имате страхотен глас и знаете как да го използвате.

— О, благодаря ви — прошепна тя. Кигън взе другия телефон и попита:

— Сега какво?

— Докарай я тук и ще я поема. Ще я представим, може би първо ще бъде гост в „Килис“ или „Оникс“, един от клубовете в центъра. Ще докарам Бени и Бил Бейси, а може и самата Лейди Дей, да я чуят. За глас като нейния всички врати са отворени.

— Чудесно! — извика Кигън.

— Направи ми една услуга — каза Хемънд. — Ще позвъня на Луис Велдън в студиото в Париж да я запишат. Направете четирите песни и ми ги изпратете. Искам да я чуя как звучи на запис. Дай ми Чарли за минута.

— Иди в другата спалня и вземи телефона — извика Кигън на Краус. След няколко секунди докараният аранжор вдигна телефона.

— Чарли, ще направим запис с нея. Всичките четири песни. Може би трябва да добавим барабани за фон, как мислиш?

— Май си прав.

— Ще го направите, нали? Франсис ще плати сметката, нали, Франсис?

— Скръндза такава!

— Виж, казах ти: доведи я в Ню Йорк и аз ще я поема. Ако на запис звучи толкова добре, както по телефона, ще накарам целият град да подскача, докато дойде тук.

— Действай.

— Веднага ще позвъня на Луис и ще му кажа да чака да му се обадите. А ти ми се обади кога ще бъдете в Ню Йорк.

— Благодаря, Джон.

— Хей! — засмя се Хемънд. — Доживях да чуя от теб поне едно „благодаря“.

 

Вечеряха сами в малък непознат ресторант на левия бряг на Сена. На сутринта Джени щеше да замине за Берлин да си вземе довиждане. Кигън щеше да остане в Париж да подготви пътуването, после, след пет дни, щеше да прелети със самолета до Берлин да я вземе. Беше запазил място за самолета до Берлин в десет сутринта.

— Ще кацнем в Лондон и там ще се качим на „Кунн Мери“ — каза той.

След вечеря се разходиха по брега на реката, поседяха на една пейка и тръгнаха да се прибират по дървения мост над един от малките притоци.

От средата му се виждаха капчуците на Нотр Дам, клекнали зловещо в светлината на прожекторите, а зад тях Айфеловата кула — един прекрасен блестящ триъгълник.

— Свети като диамант в нощта — каза Кигън.

— Защо си решил да живееш в Берлин, след като си напуснал Щатите? — попита Джени. — Изглежда, страшно обожаваш Париж.

— Имах си бизнес в Германия. А и хората ми харесват. Затова просто не мога да разбера какво се случи с тях.

— Дяволът им заговори и те го слушат — каза тя.

— Ти наистина вярваш в това, така ли? Че Хитлер е превъплътен дявол?

— Да — каза тя с горчивина, каквато той преди не беше чувал в гласа й. — И Хитлер, и Гьоринг, и Гобелс. Всичките.

Той я прегърна и я целуна по устните, но когато я пусна, тя се притисна към него почти отчаяно.

— Какво ти става? — тихо попита той.

— Обичам те, Франсис. Обичам всичко в теб. Ти си забавен и груб, и малко тайнствен, и до теб се чувствам в безопасност. И в сърцето си знам, че никой досега не е изпитвал такива чувства към мен, както ти. И те обичам и заради това.

— И аз те обичам — отговори той. — Завинаги и дори повече. Обещавам да превърна Живота ти в най-очарователното приключение, което можеш да си представиш. Ще посветя целия си живот, за да те направя щастлива.

Тя леко докосна устните му с връхчетата на пръстите си и каза:

— Вече го направи.