Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

25.

Адлер се събуди със силно главоболие. Лежеше на походно легло в някаква тъмна стая. Бавно стана и опипа пода с крака. Намери чантата си до леглото. Беше отворена. И празна. Изведнъж блесна светлина. Беше на няколко метра от него — прожектор, насочен в очите му. На един стол пред него се открояваше силует на мъж.

— Кой сте вие? — попита Адлер, като премигваше срещу светлината. — Защо сте ме докарали тук? Аз не съм…

Ръката на мъжа се раздвижи в лъча светлина — той хвърли нещо към Адлер. Папките от чантата му плеснаха на пода и се плъзнаха към краката му, листовете се разпиляха.

— Грешите, хер Адлер — чу се монотонен мъжки глас. Човекът сякаш нарочно говореше така. — Вие сте. Забъркан сте в голяма каша.

— Това не е ваша работа!

— Ние знаем всичко, което си направил. — Непознатият мина на „ти“. — Петнадесет семейства, шейсет и четирима души, всичките изпратени в лагера Дахау. Ти си станал палач, убиваш собствените си хора.

— Те не са мои хора.

— Те са от същата кръв.

— Оставете ме на мира! — каза Адлер отчаяно.

— Имаме едно предложение за теб, Херман Адлер. Ще те изведем от Берлин до довечера. По това време ще бъдеш на неутрална територия с паспорт и билети за Англия или Америка. Но първо трябва да ни кажеш какво си докладвал на Фирхаус.

— Не мога да напусна Германия…

— Разбира се, че можеш. Ти живееш в бордея си като хлебарка и предаваш народа си. Не можеш да продължаваш така, хер Адлер. Приеми нашето предложение и ще бъдеш свободен човек с работа, която те очаква.

— Каква? Да шлифовам като чирак скъпоценни камъни за някой английски сноб? Аз съм германец! Това е моята страна.

— Не. Тя вече не твоята страна. Не можем да гласуваме, не можем да притежаваме собственост, да идем в прилични ресторанти, да имаме работа. Човече, те са отнели твоята собственост, твоята банкова сметка, твоя дом, всичко което притежаваш. Как може да шпионираш за тях?

— Опитвам се да остана жив! — извика Адлер.

— Всички се опитваме същото. Но не може да продължаваш така.

— И какво ще направите, ако откажа? Ще ме убиете ли?

Силуетът замълча няколко секунди. После, се изправи и излезе от ореола на светлината. Стоеше в тъмнината, само върхът на цигарата му проблясваше.

— Не — каза той накрая. — Ще направим следното. Ще отпечатаме снимката ти на първа страница на „Берлинска съвест“ със статия и списък на всички евреи, които си им предал. Та всеки евреин в Германия да узнае кой си и какво си направил. След като повече няма да си потребен като 1ис1епор1егег [???] на Фирхаус или някой друг, те или ще те убият, или ще те изпратят в Дахау с хората, които си предал. Помисли за това. — Judenopferer, „предател на евреи“, бе по-обидно от Judenhascher.

Адлер отчаяно поклати глава.

— Не, не! Не мога да го направя! Те ще ме убият!

— Нямаш избор. Свобода или прошка сега, или си мъртъв. Кого предаде тази вечер, Адлер? Може би имаме още време да ги спасим.

— Никого — излъга Адлер. — Фирхаус ме повика.

— Защо?

— Казах ви, да ме види. — Дълбоко в гърдите му се разгоря внезапна болка. Той ги разтри с длан.

— Защо е искал да се срещне с теб? Да слухтиш за него?

— Или да му изпееш нещо? Защо те повика, Адлер?

— Нареди ми да не се бъркам в политиката.

— Лъжеш…

— Не, не, аз…

— Стига, Херман! — обади се глас от сянката зад лампата. — Лъжеш и ние го знаем.

— Знаеш ли как разбрахме, че ни лъжеш? — каза трети глас. — Понеже си най-добрият Judenhascher, който работи за него. Най-добрият, Адлер. Това как те кара да се чувстваш, а?

— Вкара те вътре, за да ти даде медал ли, Херман? Да те целуне по двете бузи и да те поздрави, че си толкова добър арийски нацист? За това ли беше там, Херман?

— И какво получаваш за това? — каза първият глас от тъмнината. — Жилище? Не е по-голямо от затворническа килия. Нямаш достатъчно храна да нахраниш и мравка. Те ти дават порцион и няколко марки, вярно ли е? Господи, човече, как се гледащ в огледалото?

— Някога замислял ли си се за последиците от действията си?

— Такъв е законът! — изпищя Адлер. — Вие сте предатели, не аз.

— Това не е закон — сърдито отговори мрачният глас и за момент на Адлер му се стори, че е чувал този глас. — Това е неморално. Това е унизително. Това е насилие над всичко човешко и благоприлично.

— Защо просто не ме убиете? За това става въпрос, нали? — викна Адлер с внезапен изблик на смелост и гняв, изправи рамене и се вгледа в сенките.

За момент болката в гърдите му беше утихнала.

— Ние не убиваме, те убиват. Ние се опитваме да обсъдим нещата с тебе, както направихме с Шиф и Натан.

— И пак ли вие нахлузихте въжето на Кафар?

— Не. Съвестта му затегна възела — отговори мрачният глас и Адлер за момент се обърна натам. Мрачният глас му прозвуча още по-познато.

— Слушай, Херман — каза първият човек и в гласа му прозвуча нещо като състрадание. — Спри сега и ти обещавам, че никой никога няма да узнае какво си направил. Ние разбираме от натиск. Но ако продължиш, няма начин да измиеш кръвта от ръцете си. Евреите ще те отбягват, а нацистите ще те прекършат като клечка.

— Спрете — извика Адлер. Вълнението от срещата с Фирхаус, удвоено от страха му пред похитителите, му дойде много. Той дишаше тежко. Пот покри челото му, яката на ризата го стягаше, лицето му посивя като мокра глина. Той стисна гърдите си с една ръка, зъбите му се оголиха в болезнена гримаса.

— Хапчетата! — ахна той и заопипва джобовете си. — Къде са ми хапчетата?

— Нямаше хапчета в джобовете ти, хер Адлер. Аз ги претърсих основно.

— Имаше хапчета! — задъха се той. — Никъде не ходя без хапчета.

Стана, препъна се и един от похитителите му изскочи от тъмнината и го хвана.

Адлер го сграбчи за ризата и изграчи:

— Хапчетата ми! Моля ви, помогнете ми. — После погледна мъжа и очите му изскочиха. Пред него стоеше нисък широкоплещест младеж с голяма черна брада и дълга коса. Адлер позна племенника си.

— Господи, Йоахим, какво правиш? — извика той. — Аз съм вуйчо ти Херман!

Младият мъж го поведе обратно към леглото и попита със спокоен глас:

— Къде са хапчетата, вуйчо?

— В дж-ж-оба на жилетката… — Гласът му беше спаднал до ужасен хленч. Ръцете му неконтролируемо затрепериха, докато бърникаше по джобовете си. — Тук бяха. — Но хапчета нямаше и това допълнително увеличи стреса и вълнението му. Сърцето му биеше като лудо, гърдите му се късаха от болка. Той започна да се задъхва.

— Помогнете ми! Помогнете ми!

Хвана се за гърдите с две ръце и се наведе така, че главата му почти опираше в коленете.

Другите двама се присъединиха към Вебер, охлабиха вратовръзката на Адлер и разкопчаха яката на ризата му.

— Спокойно — каза единият, Аврам Волфсон, и започна да масажира китките му. — Опитай се да се отпуснеш. Хапчетата сигурно са изпаднали от джоба ти. Поеми бавно и дълбоко дъх, успокой се. Ще се опитаме да ти намерим доктор. Донеси му вода, Вернер.

Адлер погледна към тавана. Дишаше на пресекулки.

— Защо? — попита той жално и падна на леглото. Докато Вернер Гебхарт се върне с водата, Херман Адлер умря.