Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

ТРЕТА КНИГА

„Вярата в свръхестествен източник на злото не е необходима; самите хора са достатъчно податливи на порока.“

Джоузеф Конрад

23.

Бърт Радмън обичаше да пише в малката читалня до фоайето на хотел „Бристол“ — предпочиташе я пред апартамента си, който беше прекалено тих и уединен, и офиса си, където пък беше прекалено шумно и му досаждаха. Читалнята беше унила и тиха, обърнатите към тавана месингови лампи, монтирани на стените, хвърляха мека светлина върху тапетите на червено-черни райета. По половин дузината махагонови бюра имаше допълнителни лампи и месингови мастилници. Канапетата и столовете бяха кожени и хората, които обикновено седяха на тях, шепнеха, а не крещяха.

Ако усетеше нужда от напитка, оттатък тясното фоайе беше барът на хотела — интимен водопой с шестметров, покрит с плочи тезгях покрай едната стена, с въгленочерни килими, маси със стъклени плотове и столове с меки възглавници. Барманът Роми пускаше любимите си плочи на грамофона, скрит в малката ниша до склада, и вкусовете му варираха от опера и класика до последните джазови записи. Роми беше може би и най-грубият барман в Париж: посрещаше редките музикални желания на клиентите си с мрачно ръмжене, последвано от „нон“, отказваше да се впусне в случаен разговор и си мърмореше нецензурни неща, когато го молеха да приготви напитка, която той лично не харесваше. Но макар да беше неприветлив, компенсираше това с феноменалната си памет — помнеше какви напитки обичат гостите, които понякога не беше виждал шест месеца, че и повече.

Вече втора година Радмън си водеше дневник и записваше всекидневните си занимания, мнения и впечатления от ескалиращата криза в Европа — нещо като хроника на най-съкровените му мисли и страхове, оценка на започващата буря.

Тази вечер той пишеше есе за въодушевлението на французите, които, изглежда, повърхностно игнорираха заплахата от север и изток. В края на краищата, те си имаха отбранителната линия Мажино — една вертикална бетонна стена, защитена от бункери, която се простираше по цялата дължина на границата. Това, заедно с френската армия, се предполагаше, че ще удържи Вермахта на Хитлер. Според Радмън това бе смешно и така го беше написал в някои от статиите си — констатация, която не можеше да му спечели любовта на френското правителство и военните.

Всяка вечер той сядаше в читалнята с чаша абсент и оставяше мислите си да витаят, като разширяваше субективното си мнение и добавяше непотвърдени слухове и предсказания за бъдещето на континента, които не можеше да използва във вестникарските си статии. Той използваше свободното си от работа за „Таймс“ време да преработи дневника си, който наричаше „Увертюра към нещастието“, и се опитваше да не обръща внимание на настойчивия вътрешен глас, който му казваше, че всъщност пише книга. Радмън все още не беше готов да приеме тази отговорност като реалност.

Хотел „Бристол“ беше малък, но изключителен хотел, който се придържаше към редовните клиенти и знаменитостите, които не можеха да намерят анонимност в по-големия и известен „Риц“. Кигън винаги отсядаше в „Бристол“. Първо, беше удобно, а, второ, беше познат тук и управителите му обръщаха специално внимание. Фоайето беше малък, тесен коридор, водещ към регистрацията и асансьора, просто една абаносовотъмна клетка. Вратите на читалнята и бара бяха една срещу друга. Кигън и Джени винаги идваха в читалнята, когато се връщаха от нощните си набези в търсене на развлечения, и това беше знак за Радмън да прекъсне усамотението си. Винаги си пийваха заедно по чашка преди лягане.

Но тази вечер те закъсняваха. Радмън, уморен от придирчивото си редактиране, реши да си вземе още нещо за пиене, и когато отиде на бара, видя там фон Майстер, аташето на немското посолство. На фона на оцветените в черно стъклени лавици със спиртни напитки той изглеждаше наистина заплашителна фигура, висока и изправена, почти сатанинска персонификация на Третия райх. Фон Майстер носеше тъмносин двуреден костюм вместо униформата си и все пак Радмън изведнъж усети студенина, сякаш беше минал покрай отворен хладилник.

— Bon soir, мосю Радмън — каза немецът, после кимна към дневника. Както винаги не оставяш въображението си без работа, а?

— Е, лично аз мисля, че пиша истината — усмихна се Радмън.

— Истината за едни е лъжа за други, нали така? Не знам кой е казал това, сигурно някой проницателен поет.

— Сигурно отговори Радмън.

— Разбирам, че твоят американски приятел… как се казваше… — Радмън не отговори и фон Майстер махна с ръка, сякаш милостиво му прощаваше. — А, да, Кигън. Чух, че ще се ожени за това германско момиче.

— Така разправят.

— Надявам се, че ще бъдат много щастливи — каза германецът доста неубедително.

— Ще им кажа колко си загрижен.

Фон Майстер пак посочи дневника на Радмън, този път с лека усмивка, и каза:

Трудно може да се каже, че имаш обективно гледище. Мислех, че обективността е основното за добрия журналист.

— На това ли са те учили в Кеймбридж?

— Това, на което са ме учили в Кеймбридж, не ми върши голяма работа. Това, което научих в Кеймбридж, е, че британската империя е обречена. Конецът е пред скъсване. Прекалено много бракове между родственици.

— Така си мислехте и последният път, когато премерихте сили, и видя какво се случи. Нашариха ви задника от бой.

Усмивката на германеца угасна. Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Знаеш ли, за теб е привилегия да работиш в Германия. Ние ти даваме виза и можем винаги да я анулираме. Аз не бих забравил това, ако бях на твое място.

— Аз нищо никога не забравям — каза Радмън.

— Колко интересно — отговори фон Майстер. — Аз също.

— Господи, ти си образован човек, фон Майстер. Не виждаш ли какво става в твоята страна? Нямаш ли поне малко съвест?

Фон Майстер го погледна и каза сухо:

— Хитлер е моята съвест. — Обърна се към бара и без да гледа Радмън, приключи разговора. — Предай поздравите ми на Кигън и германската му приятелка. — И вдигна чашата си в подигравателен тост.

Радмън беше дълбоко разстроен от разговора. Умът му беше в постоянен хаос, откакто се опитваше да подреди всички противоречия на германската ситуация. Той беше прекарал петнадесет години във и извън Германия и мислеше, че познава хората. Но реакцията на германците към стъписващия възход на Хитлер от затворник към абсолютен диктатор на страната го поразяваше.

Той се върна в читалнята и написа:

„Как можаха германците да оставят това да се случи? Как можаха просто да се откажат от свободата на словото, свободата на изразяване, свободата да не бъдат преследвани и арестувани?

Германците са фактически затворници в собствената си страна, задушени от цензурата и необуздани полицейски зверства. Тяхната грамотност и вкус се контролира от изобретателни неграмотни хора. Гьобелс и неговите подмазвачи, подкрепяни от религиозни опортюнисти, са опразнили библиотеките от великите книги — Киплинг, Марк Твен, Данте, Стайнбек, Хемингуей, Фройд, Пруст, Томас Ман, списъкът е безкраен — които те считат за изродени, и музеите от покварените картини на Ван Гог, Пикасо, Модилиани, Гоген, Дега и още дузина други.

Как могат да търпят унищожаването на конституцията от съдии, които са политически подлизурковци, които вземат решенията си не на базата на морала и справедливостта, а просто за да задоволят исканията на Хитлер и неговата сган? Да легализират стерилизирането? Да легализират лоботомията? И тези хора са съдии! Те легализират всичко, което той прави. Боже Господи, какви престъпления се оправдават в името на справедливостта!

Как може една цяла нация по същество почтени хора да извърне лице от масовия грабеж, от покушенията и убийствата на евреите и политическите дисиденти? Господи, тези неща не са незабележими! Изисква се усилие, за да ги видиш по друг начин!

Как наистина?

Може би ако успеем да отговорим на този въпрос, ще можем да предотвратим огромна човешка трагедия в бъдеще.

Съмнявам се обаче, че ще го направим.

Изглежда, ние никога не се научаваме.“

 

Няколко минути по-късно Кигън и Джени влязоха прегърнати и както винаги, се смееха. Той затвори дневника си.

— Къде бяхте тази вечер? — попита Радмън, събра си листата и ги сложи в кожената си папка.

— „Le Casino de Paris“ — каза тя. Думите й избликнаха почти слети от вълнение. — Видяхме сестрите Доли, Уиндзорския херцог, Морис Шевалие, и кой беше борецът, Франсис?

— Джек Шарки — отговори той и завъртя очи. — Най-обикновен боксьор. Бивш световен шампион тежка категория.

— Още една забележителна нощ, а? — попита Радмън.

— О, да — каза тя и прегърна Кигън през кръста. — Всяка нощ е забележителна.