Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

21.

Шосе 29 на щата Индиана представляваше дълга, тясна лента бетон, простираща се на юг от Логанспорт до Индианаполис под пустото заплашително небе. Един черен пакард бръмчеше към град Делхи. Петимата души в него бяха облечени в костюми и черни шапки с периферия, с изключение на мъжа, седнал отпред до шофьора. Джон Дилинджър носеше твърда сламена шапка — нещо като негова търговска марка.

— Не ми харесва как бръмчи тази кола, Ръс — каза Дилинджър на шофьора.

— Трябват й нови свещи и контакт, нов въздушен филтър…

— Стига глупости бе? — изръмжа от задната седалка Лестър Джилис, който сам се наричаше Големия Джордж, но бе познат по света като Нелсън Бебока. — Свещи-мещи, не ги разбирам тия работи и не ме интересуват.

— Всички ли помните плана? — попита Дилинджър и се обърна към тримата отзад. Те кимнаха уверено.

— Да го повторим ли още веднъж?

— Не, знам го, за Бога — каза Нелсън.

— Наистина ме нервираш, Лестър — каза Дилинджър.

— Не ме наричай така. Казах ти, обичам да ме наричат Джордж.

— Доста умно — засмя се шофьорът. — Предполагам, че ако името ти беше Джордж, щеше да искаш да те наричаме Пърси.

— Затваряй си устата.

— Добре, добре — каза Дилинджър. — Не се разправяйте. Имаме да вършим работа.

Нелсън се облегна и разтърси рамене. Избухливият му нрав се дължеше на комплекса му за малоценност още от малък — той беше нисичък, нямаше и метър и шейсет, и негодуваше от факта, че най-търсеният човек в цяла Америка е Дилинджър — по право той, Нелсън, би трябвало да е враг номер едно на обществото. Но неговата банда беше избита, а той не можеше да действа сам.

— Как така измисли този план? — попита той.

— Направи ми го един експерт.

— Кой?

— Хърман К. Лам.

— Кой? — попита Хомър ван Митър. Обаждаше се за първи път след закуската.

— Хърман Лам. Би трябвало да знаеш това име, той е бащата на съвременния банков обир. Тринадесет години е обирал банки преди да го хванат.

— Хайде де! — каза Ван Митър скептично.

— Къде го срещна? — попита Нелсън.

— Не съм го срещал. Помниш ли Уолтър Дитрих?

— Да. Вече се е оттеглил, нали?

— Спотайва се — каза Дилинджър. — Познавам Уоли откакто направих първият си удар в Мичиган Сити. Той работи с Хърман Лам цели тринадесет години. Тринадесет години, без да го хванат. Тайната на Лам беше планирането, изпълнението и бързината. Той взимаше в предвид всичко, правеше планове точно като моите и никога не се бавеше повече от четири минути. И винаги знаеше как да се измъкне.

Дилинджър беше среден на ръст, с оредяваща руса коса, сега боядисана черна, и високо чело. Хлътналите му сини очи бяха покрити от очила със златни рамки без лещи. И въпреки че бе прекарал болезнени часове да преправя отпечатъците от пръстите си с киселина, а на лицето си бе направил пластична операция, суетата му бе надделяла — Дилинджър беше мъж, който се харесваше на жените, и продължаваше да се перчи с тънките си мустачки, както и с вечната си сламена шапка.

Другите мъже в колата бяха Хари Пиърпонт, докаран изпит мъж, който обичаше да го наричат „Щастливеца“; Хомър ван Митър, който говореше много малко и се подвизаваше с Дилинджър най-дълго време; и Ръсел Кларк — слаб, суров мъж, който според някои приличаше на Чарлз Линдберг. Кларк беше бивш механик и чудесен шофьор.

Ван Митър, Кларк и Дилинджър бяха стари приятели. Нелсън се бе присъединил към тайфата по-късно и Дилинджър си имаше за него едно наум. Нелсън обичаше да убива и го бе правил много пъти, а това бе нарушение на неписания закон на Джон Дилинджър — никакви убийства. Досега Нелсън бе нарушил само веднъж правилото — беше убил един полицай, докато се опитваше да спаси Дилинджър от полицията. Така че Дилинджър трудно можеше да се оплаче.

— Та как се казваше този град? — понита Ръсел Кларк.

— Делфи — отговори Дилинджър.

— Е, сега го няма на картата, но утре ще се появи — засмя се Ръсел.

— Делфи — каза Пиърпонт. — Що за име е това?

— Гръцко — отговори Дилинджър.

— Как така са му сложили гръцко име?

— Убий ме, ако мога да ти кажа — рече Дилинджър и вдигна рамене.

— Какво става, по дяволите? — викна изведнъж Ван Митър.

На половина миля пред тях един войник бе спрял движението. Имаше поне десетина коли.

— Ах, мамка му… — изръмжа Кларк. Дилинджър погледна наляво и надясно. Пред тях покрай една нива се отбиваше черен път.

— Там — каза той. — Завий надясно, Ръс. Ръсел дори не намали.

— Завий надясно, ти казвам! Натам! По дяволите, Ръсел!

Кларк удари спирачки, гумите изсвириха пронизително, после колата зави по черния път и се задруса.

— Какво става, да не правят сбирка на ченгетата или нещо подобно? — каза Хомър.

— По дяволите, Хомър, млъкни. Продължавай да караш, Ръс. Просто продължавай да караш, сякаш сме нормални граждани.

— Господи, вижте пушека — каза Ван Митър. Гъст облак дим се извисяваше над града.

— Сигурно целият град гори.

— Голям късмет, няма що — обади се Хомър. Дилинджър грабна една пътна карта от таблото и я отвори.

— Къде сме, по дяволите — каза той и затърси с пръст по картата.

— Няма да успеем да се върнем на пътя.

— Ето ни — каза Дилинджър. — Всичко е наред. Завий наляво на следващото отклонение. Ще се върнем на магистралата южно от града. По дяволите, това е идеално!

— Това е поличба — каза Пиърпонт. — Щяхме да я оплескаме. А започна да вали.

— Още не сме свършили за днес — каза Дилинджър. — Имаме още време, а дъждът е хубаво нещо, държи хората вкъщи.

— Къде отиваме сега? На пикник? — ухили се Нелсън. Да, на пикник на около двадесет мили по-нататък.

Ще ни сервират чай и препечени филийки в другата банка.

— Каква друга банка?

— Вчера Хомър и аз огледахме три банки — каза Дилинджър. Ще оберем банка номер две. Вероятно също така тлъста. И е отворена до три часа в петък. Ще ги ударим в три без четвърт — след три часа вече ще е тъмно.

— Не ми харесва — каза Хомър ван Митър. — Казах ти, че тези градчета с по една улица за влизане и една за излизане, ме нервират.

— Проблемът ти, Хомър, е, че си един гаден обесник.

— Опитвам се да предвидя всичко, Джони.

— Искаш да направиш отново удар в голям град, така ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Опитахме в Чикаго и видя какво стана. Убиха Чарли, пречукахме оня банков служител и ме тикнаха в пандиза. Сега всички мислят, че съм убиец. Все аз опирам пешкира.

— Това е, понеже си известен, Джони — ревниво се захили Нелсън.

— Не искам да бъде обвинен в нещо, което не съм направил — остро отвърна той.

— Какво искаш да направя, да напиша писмо до „Нюз“ и да си призная? — засмя се Нелсън.

— По дяволите, Джони непрекъснато пише писма на вестниците — каза Пиърпонт. — Дори изпрати една книга на… как се казваше оня?

— Мат Лийч — каза Дилинджър гордо. — Капитан Лийч, шеф на щатския полицейски патрул на Индиана. Изпратих му едно копие от „Как да стана добър детектив“.

— Дяволски тъп номер, ако ме питате. Няма нужда да ги вбесяваме още повече — обади се Ван Митър.

— Виж, Хомър — отговори Дилинджър. — Не може да ги вбесим повече, отколкото са, и не могат да ни преследват по-ожесточено, отколкото го правят.

— Все пак се нервирам — каза Ван Митър. — Ще има много хора по улицата в петък следобед. Получават си заплатата и така нататък.

— Никой няма да пострада — каза Дилинджър категорично. — Всички ще легнат долу като взвод противотанкови бойци. Четири минути и сме на път към Индианаполис. Докато се съвземат и извикат момчетата от отдела за борба с гангстерите, ще бъдем на половината път. На федералните ченгета ще им трябват три-четири часа да отидат дотам от Чикаго.

— А щатската полиция? — попита Пиърпонт.

— Те не могат да си избършат носа.

— Не обичам малките градчета — промърмори Ван Митър.

— Да, ама банката си е банка и има само трима полицаи, включително шерифа.

— Аз съм „за“ — каза Кларк. — Вижте какво се случи с Чарли, като се забърка с момчетата от отдела за борба с гангстерите.

— Чарли беше глупак — каза Дилинджър малко нервно. — Да налети на Мелвин Първис, който си седи с автомата в скута. Слушай, този Първис не е обикновено ченге от отдела. Той е смахнат. Хувър му даде зелена улица да ни ликвидира. Не искам да си имам работа с такива хора.

Никой не се обади.

— Така че ще се придържаме към малките градчета с тлъсти банки.

— Може би трябва да се оттеглим — каза Пиърпонт.

— Ще вземем двеста долара, ако имаме късмет, и като ги разделим по равно ще искаш да се оттеглим, така ли? — каза Ван Митър и се засмя. — Ще отидеш ли в Рио с петдесет долара, Хари?

— Искам да кажа да направим една поредица. Да оберем четири-пет банки за един ден и да се оттеглим.

— Няма да стане — каза Дилинджър и поклати глава. — Ще даде време на Първис и момчетата му да ни хванат по маршрута. Удряй и бягай, удряй и бягай, това е начинът. Дръж ги вън от равновесие.

— Аз предлагам да влезем с гръм и трясък, да убием всеки, който мърда, и да си отворим пътя с куршуми. Да накараме всички да се напикаят от страх — каза Нелсън.

— Ще си държиш ръцете настрани от оръжието, чуваш ли ме, Лестър? — каза Дилинджър. — Това градче едвам диша. Няма да ни създават никакви затруднения.

— Знаете ли какво чух? — каза Пиърпонт. — Чух, че Първис винаги палел пура преди да тръгне след някого. Наричал я свещичка за рожден ден. Имал списък на двадесет и двама от нашите и разправял, че когато свещичките станели двадесет и две, щял да направи парти.

— Двайсет и две — каза Дилинджър. — Гледай ти!

— Сега си има отделение с картечници — каза Нелсън.

— Мотото му е „никаква милост“.

— Колежански хлапета — каза Дилинджър. — Подскачат цял метър, когато им проскърца обувката. Цялата работа с Първис е, че Флойд и бандата му убили един федерален полицай, когато претрепаха Джели Наш в Канзас Сити, и той излезе личен приятел на Първис.

— Какво искаш да кажеш с това „претрепаха Джели“? Те се опитваха да го спасят — каза Пиърпонт.

— Няма начин. Конко сам ми каза. Искали да се отърват от Наш, понеже ги топял. Обаче в пукотевицата освен Наш довършили и четири ченгета, включително оня тип.

— И това побъркало Първис?

— Така предполагам. На него фитилът му е къс.

— Е, няма да го палим тогава.

— Хубаво го каза, Хари — засмя се Дилинджър.

— Как се казва банката?

— „Ипотекираща банка и фермерски тръст на Дрю Сити“.

— Колко е голям градът?

— Около три хиляди души, повечето фермери. Банката е в центъра. Съмнявам се дали има и двеста автомобила.

— С какво ще ни преследват, с коне и каруци? — захили се Кларк.

— Да, като Джеси Джеймс — отговори Нелсън.

— Млъкнете и слушайте. Това е планът — каза Дилинджър, извади един лист със скица на банката и го вдигна да го видят всички. — Банката е на ъгъла, вратите гледат към пресечката, един вид двоен ъгъл. Гишетата са отляво, когато влезеш. Витрините са високи, така че ще използваме пирамида. Аз поемам вратата и секундомера. Взимайте двайсетачки и по-дребни, знаете колко трудно се прекарват стотачки сега. Хомър и Лестър ще слязат в трезора, Хари и Ръсел ще очистят гишетата. Ще минем през града веднъж за проверка, после ще оставим Лестър и Хари, после Хомър и мен. Ръсел ще паркира колата пред банката. И помнете, имате на разположение само четири минути.

— А пазачите? — попита Пиърпонт.

— В банката има само един старец.

— Той е на около седемдесет — каза Ван Митър. — Сигурно не вижда по-далеч от носа си.

— Полицейският участък е на две преки. — продължи Дилинджър. — Точно до вратата на банката има телефонна кабина, аз ще се погрижа за това. Ще инсценираме фалшив инцидент на магистралата, това ще накара шерифа да излезе от града. — Така че ще имаме двама полицаи и един дядка в банката. — Той се разсмя. — По дяволите, момчета, ще си имаме работа с намален състав.

 

Младият полицай спря пред банката и отърси дъжда от дъждобрана си, после влезе и представи седмичната си бележка на Демпси за подпис. Лутър Конклин беше местно момче, навремето играеше футбол в гимназията и после прекара две години в колежа. Беше ходил и войник осем месеца и всички в града бяха горди с него.

— Как си днес, Лутър? — попита Демпси, като слагаше подписа си на зеления лист хартия.

— Благодаря, добре. Чухте ли за пожара в Делфи?

— Не, кога се случи? Нощес ли?

Точно сега гори — каза Лутър. — Повикаха ни на помощ. Шерифът Билинг замина да провери нещата. Изгорял новият магазин.

— Е, надявам се да няма пострадали — каза Демпси.

Банковият касиер уважи бележката на Конклин и му отброи двадесет и пет долара. Лутър излезе от банката като ги броеше, а Демпси погледна часовника над вратата. Още десет минути и край на работното време. И ще бъде на път за Чикаго. Устата му започна да пресъхва, когато си помисли за пътуването.

 

Кларк бавно насочи пакарда по главната улица, зави надясно, мина една пресечка и сви обратно по пътя, но който бяха дошли. Минаха покрай полицейския участък един млад полицай тъкмо влизаше там. Полицейската кола бе паркирана в двора.

— Е, разбрахте къде се намира законът — засмя се Дилинджър. — Завърти обратно на ъгъла, Ръс. Ще оставим Хомър и Лестър.

Двамата мъже слязоха от колата и небрежно тръгнаха към банката, а Ръсел подкара по пресечката още веднъж и остави и Хари Пиърионт и Дилинджър. Те тръгнаха обратно покрай магазина за амуниции към банката, с пушки, скрити под дъждобраните. Когато стигнаха банката, Ван Митър и Нелсън вече пресичаха улицата към тях.

— Окей, хайде — каза Дилинджър и двамата с Хари влязоха. След една минута влязоха и партньорите им.

Демпси както винаги вдигна глава да погледне кой влиза. Непознати. Погледна ги повторно. Този с очилата смътно приличаше на…

Дилинджър извади пушката изпод дъждобрана си. Мъжът зад него обърна табелата на вратата на „Затворено“ и дръпна пердето.

— Слушайте всички викна рязко и високо мъжът с пушката. — Млъкнете и ме слушайте. Аз съм Джон Дилинджър и сме тук, за да оберем тази банка. Не викайте, госпожо, просто преглътнете, аз познавам викачите, щом ги видя. Всички просто млъкнете и седнете на пода. Настанете се удобно и не пипайте алармата, не викайте и не вдигайте шум, иначе някои хора ще пострадат. Този там е Нелсън Бебока и пръстът му много играе върху спусъка. Четири минути, Хомър! Сега, не искаме да пострада никой, разбирате ли? Тук сме само за да изтеглим малко пари.

Той се засмя и надникна през прозореца. Пушката бе насочена към тавана. В банката имаше шестима служители и четирима клиенти. Ван Митър, Кларк и Пиърпонт коленичиха, Нелсън изтича по гърбовете им, прескочи през касиерската витрина, изблъска две от касиерките и отвори вратата. Дилинджър гледаше секундомера. Другите трима станаха и влязоха в отделението за бизнесмени. Мазето беше отворено.

Дилинджър погледна през прозореца и видя един полицай — вървеше по отсрещния тротоар на главната улица.

— Господи! — каза той под нос. — Ченге.

Тайлър Огълсби беше оставил Лутър Конклин на телефона, за да направи редовната си обиколка в три часа. Беше запланувал да отиде до банката, но пердетата бяха спуснати и се виждаше табелата „Затворено“. Провери часовника си. Или той беше назад, или Бен Скоби беше избързал. Той влезе в бръснарницата.

— Какъв е този пожар в Делхи? — попита го Ник Константин.

— Новият магазин — отговори Тайлър. — Голям пожар. Още не са изгасили. Лестър отиде да помогне…

„Сигурно отива да се подстриже“ — помисли си Дилинджър, когато Огълсби влезе в бръснарницата, и се обърна към заложниците, опрял приклада на пушката си в бедрото си. Извади една цигара, сложи си я в устата и драсна клечка кибрит в нокътя на палеца си.

— Искам да си изясним едно нещо — почна Дилинджър, докато палеше цигарата. — Аз не съм гангстер, аз съм банков крадец. Гангстерите са отрепки, те работят за такива като Капоне и бандата му и им плащат да трепят хора. Знаете какво разправят за мен — че имам най-пъргавия ум и най-бавния пистолет в страната. Аз не съм убиец, без значение какво сте чели по вестниците. Три минути, Хомър! Ние ограбваме банките, понеже те ограбват вас! Вземат ви къщите, дават ви указание как да използвате собствените си пари и се правят на по-святи от Господа. Те не заслужават нищо по-добро от това, което правим с тях.

Отзад в склада Нелсън Бебока хвърляше пари в една чанта, която Хомър ван Митър държеше отворена.

— Защо, по дяволите, дърдори тия глупости? — изръмжа Нелсън, докато тъпчеше пакетите двадесетачки в торбата. — Прави всички ни на глупаци.

— Отвлича им вниманието, Лестър — отговори Ван Митър. — Просто си върши работата и остави Джони да прави каквото знае. Това ще е страхотна плячка, по дяволите! — Той широко се усмихна и разтърси торбата, та да намести парите на дъното. После викна към Дилинджър: — Изглежда добре, Джони!

Дилинджър отново погледна навън. Никаква следа от ченгето. Той бръкна в джоба си, извади един пистолет и го размаха към десетината седящи на пода.

— Виждате ли това? Това е моят щастлив талисман; Това е дървен пистолет… Точно така, дървен! Изрязах го от една дъска за пране и го боядисах с боя за обувки. Излязох с него от затвора в Краун Сити, под носа на пазачите, и си тръгнах с колата на шерифа. Все още не е измислен затвор за Джон Хърбърт Дилинджър, хора.

Демпси седеше на пода, държеше си коленете, мислеше си за положението и не можеше да сдържи усмивката си. Дилинджър я видя, пресече помещението и се наведе над Демпси.

— Намираш ли, че това е смешно, приятелю?

— Не, мистър Дилинджър — отговори Демпси.

— Е, харесват ми хората с чувство за хумор, приятел. Черпя те една пура. — Той извади една пура и я пъхна в джобчето на сакото му. — Ако не пушиш, ти почерпи някого.

Пак погледна секундомера и викна:

— Две минути, Хомър! — Отиде до вратата и без да се вълнува, нито да бърза, отмести лекичко пердето и надникна. Никаква следа от ченгето. Пак се обърна към групата на пода.

— По дяволите, времената са такива, че човек, дори да иска, не може да си намери свястна работа. Слушайте, — аз съм роден в Муърсвил, дето се казва, почти сме съседи. Прекарах първите си години в щатското поправително училище. Всъщност съм си едно най-обикновено градско момче. Баща ми държи една бакалница там в Муърсвил, точно като тази през улицата. Мене ме издирват в седем щата, по дяволите, издирват ме в щати, където дори не съм стъпвал! Не че не сме си взели и нашия дял от банките, отбележете си. По дяволите, обрали сме над дузина банки. Хари Пиърпонт, това конте там, е изработил петнайсет — шестнайсет. И Хомър ван Митър е обрал, колко, към двайсет ли, Хомър?

— Двайсет и две — извика Ван Митър.

— Двайсет и две. Знаете ли, това е едно число, което, изглежда, ме преследва. Роден съм на двайсет и второ число от месеца, откраднах първата си кола на двайсет и две, бях пуснат на свобода на двайсет и втори и избягах от федералните ченгета в Уисконсин точно преди месец на двадесет и втори. Ето сега е двадесет и втори май. Една минута, Хомър! Е, лейди и джентълмени, ще запомните този ден през целия си живот, 22 май 1934 година, и ще разказвате на внуците си, че на този ден сте били в банката на Дрю Сити, когато е била нападната от бандата на Джон Дилинджър. Разбира се, това е по-вълнуващо, отколкото да гоните мухите. Не е ли така, всички питам? Хората ще дойдат отвсякъде само за да посетят това място и вие с години ще разправяте за този ден и когато го правите, ще кажете на всички, че Джон Дилинджър не е бил лошо момче, той е бил изискан и учтив и не е наранил никого, и не е взимал пари, освен тези на банката. Десет секунди, момчета, опаковайте!

— Тук има още много — извика Нелсън от мазето.

— Казах, опаковайте.

— Джони — каза Пиърпонт, като погледна през прозореца. — Някакво ченге идва през улицата откъм бръснарницата.

По дяволите — изруга Дилинджър, после бързо нареди: — Окей, Ръс, иди навън, качи се в колата и я запали нормално. Не показвай оръжието си. Ако тръгне към банката, вземи го на мушка и му кажи да стои мирно и нищо няма да му се случи. Кажи му кои сме. Докато загрееш кола! и ще се качим и ние. Тръгвай.

— Добре — каза Кларк.

Тайлър Огълсби погледна към банката. Часовникът още показваше три без пет. Той въпреки всичко реши да отиде — беше сигурен, че Бен ще се съгласи да изплати бележката му.

Когато тръгна да пресича, един мъж излезе от банката и се качи в черния пакард, паркиран на ъгъла. Огълсби му се усмихна, но мъжът изведнъж измъкна отнякъде един 38 калибров пистолет и го насочи към него.

— Не мърдай, ченге! Ние сме бандата на Дилинджър. Само да помръднеш и много хора ще пострадат.

Огълсби спря и зяпна от изненада. Вратата на банката рязко се отвори и четирима души бързо излязоха, носейки чували с пари. Без да мисли, Огълсби посегна към кобура си и отстъпи заднишком.

Ръсел Кларк стреля. Огълсби усети как куршумът го удари и падна по гръб. Чу хора да викат, чу скърцане на гуми, но всичко сякаш ставаше много далеч. Усети се вкочанен целият, после светът се завъртя около него и той почувства, че пада в дълбок, мрачен кладенец.

Хората от Дрю Сити гледаха вкаменени, без да вярват на очите си, как Тайлър Огълсби лежи насред главната улица, вперил очи в дъжда. Демпси изтича от банката и падна на колене до него.

— Тайлър! — извика той, обърна се и изкрещя към прозореца на доктор Кимбърли над млекарницата. — Докторе, докторе, елате бързо! Застреляха Тайлър Огълсби.

Огълсби го погледна, но не го позна. След малко очите му изгубиха фокус и се изцъклиха. Демпси чу въздишката му и разбра, че е мъртъв. Погледна насъбралата се тълпа и поклати глава. Младият заместник на Огълсби тъкмо завиваше зад ъгъла с полицейския форд.

— След тях, Лутър! — извика Бен Скоби от прага на банката. — Това е бандата на Дилинджър.

Пакардът изрева по главната улица. Нелсън подаде автомата си през прозореца и изстреля дълъг откос в железарския магазин. Куршумите натрошиха армираните стъкла, разцепиха дръжките на няколко брадви, надуп-чиха една редица кутии с керосин и смъкнаха конските амуниции, накачени на куки на тавана. Хората вътре налягаха на пода и върху тях се посипаха отломки.

— Защо, по дяволите? — извика Дилинджър.

— Давам им тема за размисъл — извика в отговор Нелсън. — Хей, някаква патрулна кола сви зад нас.

— Това трябва да е другият полицай. Дай газ, Ръсел.

— Не може повече. Карам със сто и десет.

— Сега ще го забавя това копеле — викна Нелсън.

— Никакви убийства повече, Лестър — кресна Дилинджър.

— Добре де — каза Нелсън, счупи задното стъкло на пакарда с автомата, изчака полицейската кола да се приближи и щом стигна в обсега му, изстреля един откос, после втори.

Лутър Конклин видя предното стъкло да се пръска, после видя святкането на автомата в дъжда и чу как куршумите разцепиха радиатора и от него изсвистя пара. Вторият откос разцепи двете предни гуми и колата стана неуправляема и се запързаля по мократа настилка. Лутър обезумяло почна да се бори с волана, но колата стремително се плъзна към едно дърво, блъсна се в него и младият полицай усети как кормилото го удря в гърдите.

— Провалихме му работата на това копеле — засмя се Нелсън доволно.

— Господи, убихме още един полицай, а може би и двама — поклати глава Дилинджър.

Конклин се измъкна от колата, залитна, опипа натъртените си ребра и падна. Дъждът се изливаше върху лицето му. Младият полицай гледаше с безсилие и разочарование как най-известната банда банкови обирачи в историята изчезва по залятото от дъжда шосе. Дилинджър, Пиърпонт, Кларк, Нелсън и Ван Митър. Нямаше как да знае, че до шест месеца всички щяха да бъдат мъртви, издирени от човека, от когото най-много се страхуваха, Мелвин Първис от отдела за борба с гангстерите. Дилинджър щеше да умре първи, точно след два месеца. На двайсет и втори юли.