Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

2.

Когато Фирхаус влезе в съблекалнята, Ингересол за момент се стъписа — тялото на посетителя можеше да служи за модел на неговия герой. Фирхаус бе гърбав, с изкривено ляво рамо, частично прикрито с наметалото му, но държеше главата си изправена, вместо на една страна, и стоеше изпънат, та физическата му деформация да личи възможно по-малко. Дебелите очила правеха острите му, наблюдателни сини очи да изглеждат по-големи. Косата му бе гладко подстригана и къса, но не както би могло да се очаква от човек на висок пост в нацистката йерархия. Ако не се броеше куцането и дебелите очила, Фирхаус можеше да мине за хубав, тъй като чертите му бяха изваяни и перфектни, а челюстта му — яка и твърда. Всичко около Фирхаус излъчваше сила освен физическия недъг, получен по рождение — една зловеща шега, която той успяваше да скрие със самонадеяност и самочувствие. Здрависването му бе твърдо и предпазливо, а усмивката — топла и искрена.

— Моля да простите това безпокойство — извини се той. — Но ме уведомиха, че човек трудно може да се срещне с вас в края на деня. Хер Крайслер мисли, че това е най-доброто време за разговор.

— Разбира се, разбира се — каза Ингерсол.

Хайнц му донесе поднос със салата и чаша чай и Ингерсол го сложи в скута си.

— Ще обядвате ли с мен?

— Nein, nein — каза Фирхаус и махна с ръка. — Danke. Закусих късно. Но моля, продължавайте, знам, че времето ви е ограничено.

Ингерсол кимна и разрови салатата с вилицата, без да спира да гледа Фирхаус със сивите си очи.

— И така, хер доктор, защо изведнъж съм станал толкова важен за вас и фюрера?

— Много просто — каза Фирхаус. — Нашият фюрер е голям ваш почитател, Herr Schauspieler[1]. Гледал е всичките ви филми. Заедно с приятели той ще се оттегли на почивка в Бергхоф, просто малко непринудени разговори и ски, ако ранният сняг е добър. И ще се радва да го придружите.

Ингерсол беше изненадан, дори въодушевен от поканата. Въпреки че всякак се опитваше да остане спокоен, сърцето му биеше от вълнение — току-що бе поканен на най-дискретния прием на лидерите в къщата, позната като Орловото гнездо, високо в Баварските Алпи над Берхтесгаден.

Хитлер искаше да се срещне с него.

— Разбрах, че ще завършите „Der Nacht Hund“ до десет дни — бързо продължи Фирхаус. — Така че ще ви бъде удобно. Фюрерът няма да замине преди втората седмица на февруари. Според личния му план ще отидете от Берлин в Мюнхен и неговата кола ще ви вземе оттам. Уверявам ви, ще прекарате чудесно.

— Сигурен съм в това — отговори Ингерсол. Зловещият грим му помогна да скрие вълнението си. Дори спрямо фюрера Ингерсол не искаше да изглежда ентусиазиран. — И, разбира се, съм поласкан от поканата. Хайнц, графикът ми подръка ли ти е?

— Един момент, господине… — почна Фирхаус.

— Не, нищо, което да не може да се отмени — бързо отговори Ингерсол.

— Чудесно. Значи той ще може да разчита на вас? Ингерсол не можеше вече да крие задоволството си от мисълта, че ще срещне новия германски лидер, тъй като бе горещ привърженик на нацистката партия и нескрит почитател на Хитлер. Както много други германци, той виждаше в този нахакан и магнетичен лидер отговора на проблемите на страната. Хитлер проповядваше различен вид патриотизъм от кайзера и неговите предшественици. Във всяка негова дума имаше огън, а енергията пращеше около него като светкавица. За първи път след войната един човек възвръщаше гордостта на хората, даваше им надежда, обещаваше реванш за страшната несправедливост, която съюзниците бяха оформили във Версай. Тази мисъл атакува паметта му и я върна обратно във времето.

Когато Ингерсол влезе в германската армия през 1916 година, всички вече мислеха, че войната е почти спечелена. И нещата продължаваха да вървят добре. Европа бе един голям окоп от Ламанша до Черно море и новините от къщи бяха винаги окуражаващи. Турците бяха убили 6000 британски войници при Газа, в Палестина. В снега и дъжда в Капорето, Италия, 400 000 бяха дезертирали, след като 10 000 техни другари били убити за два дни и други 40 000 ранени. Само за един ден при Сома бяха загинали над 19 000 британски войници. Русия бе разпокъсана от революции и се сражаваше с германците по границите си и със собствения си народ по улиците на Петроград и Москва. Имаше слухове за бунт по целия фронт, говореше се, че британците, а също и французите, си хвърляли пушките и бягали. Наистина окуражаващи новини!

Но при първата си отпуска през 1917 година той разбра, че слуховете за победа са лъжа. Тригодишният кървав конфликт бе превърнал Берлин в град, в който се водеше гражданска война. Нямаше достатъчно храна и страната банкрутираше. През първия ден на отпуската той попадна на един уличен бунт и с невярващи очи наблюдаваше как германските войници бият стачниците.

Сви се в един вход, онемял от ужас.

— Върнете се на работа или ще бъдете разстреляни — настояваше един армейски капитан. — Заповед на кайзера.

И когато стачниците отказаха, той наистина даде заповед на хората си да стрелят. Войниците — на коне — атакуваха групата, прегазваха мъже и жени, съсичаха ги със саби, разстрелваха ги.

Същата вечер в един ресторант му сервираха конско месо. Когато той се оплака, келнерът, безкрак инвалид с железен кръст на сакото, грубо му отвърна:

— И в Париж ядат конско месо! Когато отидеш на фронта, ще разбереш, че не е останала нито една ферма, само кал и заграждения.

— Оттам идвам — сопна се Ингерсол.

Тогава за първи път му мина през ума, че Германия може да загуби войната. След отпуската, в ужаса на битката, Ингерсол за пръв път видя германските войници да си хвърлят оръжието и да бягат без ред пред американските моряци.

Американските моряци, с прякора Дяволските кучета, атакуваха безумно и прииждаха с рев. Ревяха, а германците бягаха, като се блъскаха един друг, търкаляха се в калта и крещяха от болка и ужас. Накрая в отчаяние германците хвърлиха бомба с отровен газ, но за зла участ вятърът смени посоката си и смъртоносните облаци заплуваха обратно към германските редици. Задушаващите се войници трескаво заизваждаха противогазите си, ала мнозина ги бяха захвърлили и сега нападаха собствените си другари и отчаяно си дърпаха спасителните апарати, които така безгрижно бяха зарязали.

Ингерсол се сниши в една дупка от снаряд. Противогазът му бе пълен с кална вода, но той успя някак си да си го сложи. Газът го пареше по ръцете и врата. Погледна нагоре и видя американски моряк — целеше се в него, а щикът бе почти опрян в гърлото му. Младият германец хвърли пушката си и бавно вдигна ръце в знак, че се предава.

 

Когато се върна в опустошената си родина, Ингерсол, както и хиляди други войници, откри, че е презиран от гражданите и предаден от кайзера и неговите политици. Той стана един от милионите обеднели германци, просещи храна, лутащи се от град в град, без близки, самотен и проклинащ британците, французите и американците, че са унижили и поставили на колене родината му. Живият кошмар да се завърнеш в немилост в опустошената и ограбена родина с опашки за хляб, караници и политически хаос все още го преследваше. Понякога той се будеше посред нощ целият облян в под. Яркият спомен как премръзнал и гладен спи по алеите, покрит с листа катранена хартия, бе така реален, сякаш това се бе случило току-що.

Ингерсол стана член на Националсоциалистическата партия през 1928 година, няколко месеца преди да срещне Фреди Крайслер, който промени живота му завинаги. Въпреки че никога не бе проявявал активност в нацистката партия, чрез нея той се запозна с „Main Kampf“ и гения на Адолф Хитлер. Той четеше и препрочиташе „Main Kampf“ и дори подчертаваше определени пасажи и ги учеше наизуст.

Веднъж, докато бе на почивка близо до Брауншвайг, той от любопитство отиде до града, за да присъства на нацистко събрание, и наблюдава със страхопочитание как стотици хитлеристи с кафяви ризи вървят по калдъръмените улици в церемониален марш.

— Hail Hitler! Hail Hitler! — ехтеше в древния град.

Жени повдигаха децата си да видят спасителя и хвърляха цветя пред колата му с блестящи от възхищение очи. Мъжете изпъваха ръце в нацистки поздрав и продължаваха да скандират:

— Sieg hiel! Sieg hiel! Sieg hiel!

Но едва вечерта, когато Хитлер държа реч, Ингерсол откри истинската сила на този човек. Хиляди се тълпяха на градския площад с вцепенени лица в мъждукащата светлина на факлите, хипнотизирани от звука на неговия глас и суровия му поглед. Това бе една готическа опера, едно съчетание от хореография, хор и ария, което едновременно вледеняваше и възбуждаше актьора.

Веднага му стана ясно това, което наричаха Fuhrer Fingerspitzengefuhl, неговото „докосване с върха на пръста“. Този човек притежаваше таланта да трогне и богати, и бедни с опияняваща смес от политическа стратегия, суперпатриотизъм и възторжена риторика. С гняв той публично проклинаше Съюзниците, отхвърляше Версайския договор, подстрекаваше с вдъхновение към един нов вид национален патриотизъм и отхвърляше ярема на поражението с жар и страст.

Ингерсол се възхищаваше и от актьора в Хитлер, понеже фюрерът допълваше своето представление със страхотно чувство за синхрон, знаеше точно кога да направи пауза и да очаква тълпата да отговори на неговата тирада.

— Hail Hitler!

— Sieg hiel!

— Sieg hiel!

А имаше още две неща. Първото бе неговата атака срещу Версайския договор. Ингерсол не бе политичен. Той бе воювал, защото бе патриотично да се биеш за семейството и за Германия. Но във Версай бяха игнорирали това и бяха забравили за милионите мъже, които се бяха завърнали смазани умствено, телесно и духовно. В края на краищата, когато един човек стане герой, той винаги си има врагове, й милионите бяха дали воля на злобата си към цяла Германия вместо към политиците, които ги бяха накарали да воюват, бяха лишили Германия от уважение и ресурси и бяха оставили страната обезкуражена, фалирала и разделена — едно кошмарно място, лишено от всякаква надежда. Сърцето на страната бе пронизано от меча на победителите и гневът и омразата подбуждаха жаждата за отплата и противопоставяне някъде в бъдещето. Мастилото под мирния договор още не бе изсъхнало, а в бирариите и закусвалните вече се говореше за оправяне на сметките. И нямаше по-силен глас от този на Ингерсол.

А имаше и друго нещо. Евреите. Като дете Ингерсол непрекъснато слушаше как баща му, истинска алкохолизирана развалина, ругаеше евреите и ги обвиняваше за всички семейни несполуки. Ингерсол бе възприел стереотипните му тиради като истини, старческата ярост зарази и него и той започна да се отвращава от евреите. Накрая всичко това прерасна във фанатична омраза, подсъзнателно насочена навътре — и може би именно тя пораждаше странните антисоциални чудовища, които Ингерсол измисляше за киното.

С други думи, вдъхновеният от Хитлер интуитивизъм увеличаваше чара на фюрера в очите на Ингерсол и възпламеняваше творческата му сетивност в истински ад от омраза и ярост. Хитлеровите расови атаки му действаха възбуждащо и той откриваше, че вярва на фюрера с неочаквана интелектуална жар, подхранвана от страстен расизъм. Спечелен от силата на фюрера и от театралните ефекти, Ингерсол скоро стана част от тълпата, която вдигаше ръка.

— Hail Hitler!

— Hail Hitler!

— Hail Hitler!

Така че днешната персонална покана бе наистина приятна — едно неочаквано възнаграждение за кариерата, надминала и най-смелите мечти на Ингерсол.

— Абсолютно — каза той, като едва успяваше да прикрие ентусиазма си.

— Чудесно! Нашият вожд ще е доволен, аз също се радвам. Аз съм ваш пламенен почитател и мисля, че вие сте гений, хер Ингерсол. Фюрерът често говори за вас като за национално богатство.

— Наистина ли! Аз… — Ингерсол почти пелтечеше. — Аз просто нямам думи…

— Няма нужда от думи — каза Фирхаус с усмивка. — Шофьорът на фюрера ще ви вземе в петък сутринта на четвърти февруари в шест часа сутринта за полета до Мюнхен.

— Познавам местността, бил съм там на ски.

— Gut. Ядете ли месо?

— Да.

— Хер Хитлер е вегетарианец. Той нарича хората, които предпочитат месо, „лешояди“.

— Това е малко жестоко.

— Фюрерът клони към крайности в мненията си, както вероятно знаете.

— Аз ям всичко освен риба. Всяко нещо, което диша през дупка на врата, ме нервира.

Фирхаус се разсмя.

— Трябва да му кажете това. Той има тънко чувство за хумор. Е, ако има някаква промяна, аз ще държа връзка с хер Крайслер. Иначе ще се видим иа четвърти. Желая ви успех във филма.

Стиснаха си ръцете отново и Фирхаус си замина внезапно, както и бе дошъл. Ингерсол се облегна назад и въздъхна.

— Хитлер иска да ме види!

— И защо не, приятелю — каза Ото и се засмя радостно. — Както казва самият Хитлер, ти си национално богатство. Възползвай се от момента, това е само началото.

 

Фирхаус се настани в мерцедеса си и се усмихна. „Този човек бе направо смаян — помисли си той доволно. — Всичко, което сме разбрали за него, е вярно. Той е идеалният избор.“

Свършено!

Оставаше фюрерът да довърши трансформацията.

Първата стъпка в дяволски скроения план, който Фирхаус наричаше просто Siebenundzwanzig — 27, бе направена.

Бележки

[1] Господин артист — Б.пр.