Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

17.

Сван се спускаше по стръмния склон. Вятърът бушуваше в ушите му. Движението му бе така бързо, че приличаше на скачане от скала. Той не обръщаше внимание на наклона, така както не обръщаше внимание и на красотата на Алпите, и на болката от напрежението в прасците, бедрата и раменете.

Беше изцяло концентриран, с очи, съсредоточени на двайсет метра напред, като внимателно разучаваше терена за камъни, пънове и други пречки, скрити под дълбокия сняг. Ако забележеше някаква опасност, променяше наклона на тялото си съвсем малко, само колкото бе необходимо, без да намалява скоростта. Състезаваше се с хронометъра в главата си.

Два километра по-надолу, в подножието на планината, един мускулест мъж в бяло маскировъчно облекло стоеше до глезени в снега и обхождаше с бинокъла си склона на върха Хамел.

Беше висок почти два метра, в чудесна физическа форма, с тъмен загар от часовете, прекарани по склоновете, плешив като планински връх, с дълго конско лице и бледи, аналитични очи. Единственият отличителен знак бе сребърният есесовски орел на шапката му. Изведнъж той спря да движи бинокъла. Скиорът беше само една малка точка, която се спускаше по склона на планината.

— Ето го — каза той. — По средата на пътя. Боже Господи, сигурно кара с над сто километра.

Фирхаус наблюдаваше точицата, която се спускаше по стръмната гола страна на високия доломитов връх. Облеченият в черно скиор се спускаше право надолу, без да променя посоката си, обвит в облаци сняг.

— Надявам се, че няма да се нарани — каза Фирхаус.

— Няма начин — каза високият офицер от СС. — Сван никога няма да се нарани. На Сван никога няма да му се случи злополука. Той просто няма да я допусне.

— Ти май не го харесваш, Лудвиг, прав ли съм? — каза Фирхаус.

— Всъщност няма нищо за харесване или нехаресване — отговори Лудвиг. — Той е самотник, никога не се присъединява към нас за по някоя бира вечерта. Учтив е с преподавателите и другите ученици, но всичко стига само дотам. Той се е посветил изцяло на усъвършенстването.

Лудвиг за момент свали бинокъла.

— От друга страна, е голям актьор. Действително три-четири пъти надхитри целия персонал, като се дегизира.

— Наистина ли? — каза Фирхаус. Лудвиг отново вдигна бинокъла и добави:

— Дори може да е доста чаровен, когато играе някой друг.

Уверено, без да се отклонява, скиорът пресече стръмния склон и изчезна между дърветата в подножието му.

— Трябва да призная, че си избрал идеално място за този вид тренировка, но защо точно тук?

— Най-вече заради снега. Върховете на планината държат сняг през цялата година. И са изолирани. Никой няма да се натъкне на този лагер. Хората от Милщад мислят, че сме граничен пункт. Италия е само на двайсет-трийсет километра оттук.

— Изглежда хубаво село.

— Много са дружелюбни и напълно изолирани.

— Разкажи ми нещо повече за Сван — каза Фирхаус.

— Най-добрият ученик, който съм имал — каза високият есесовец. — Много умен човек. Кажеш му нещо веднъж и той веднага го научава. Вече е овладял всичко, което петимата инструктори и аз сме му казали.

— Смяташ ли, че вече е готов да напусне? — попита Фирхаус. Бе вербувал полковника от СД, разузнавателния отдел на СС, където го смятаха за прекалено висок, за да бъде ефективен агент на бойното поле. Това бе неприятна загуба за СД, понеже Лудвиг бе един от най-умните мъже, които Фирхаус бе срещал. Беше завършил с отличие университета в Берлин и изтънко познаваше човешкия характер. Фирхаус го бе назначил да отговаря за обучението и селекцията на агентите, които вербуваше, и Лудвиг бе разработил една наистина тежка програма — дотолкова физически и интелектуално изтощителна, че трудно устояваха и най-твърдите мъже.

— Може би — каза Лудвиг най-накрая. — А може би е по-добре да остане още малко. Просто да сме сигурни, че е идеален. В края на краищата още в началото планирахме курса за една година. Изминали са само седем месеца.

— Няма защо да бързаме — каза Фирхаус. — Всякаква задача. Разбираш ли, Лудвиг, всякаква задача! Той трябва да може лесно да се справя с всякаква задача. А какви са му отношенията с другите?

— Студени като айсберг. Нищо не може да го обезпокои. Преживя три седмици в планината сам — пуснахме го без нищо друго освен оръжието му и дори мисля, че наддаде на килограми там.

— Оръжие?

— Отличен стрелец и владее ножа като цирков изпълнител. Ашита от Окинава казва, че Сван е най-добрият му ученик по жиу-жицу. Има ръце като желязо.

— Ще убива ли, ако му се наложи?

— Без да му мигне окото. Той би убил и собствената си майка, ако това е целесъобразно.

— Интересно. А мислиш ли, че такъв самотник ще се подчинява на заповеди?

— Ще направи всичко, което е необходимо, за да изпълни задачата си. Той се е превърнал в машина.

— А другите неща — онези, на които един човек не може да се научи?

— Той е потаен, лукав и опасен. И изкусен лъжец. И както отбелязах, голям актьор. И е достатъчно параноичен, за да бъде много предпазлив. Както виждаш, не само е майсторски скиор, но и абсолютно безстрашен. Много добра находка, хер професоре.

— А другият? Крафт?

— Хладнокръвен убиец, но не е така гъвкав като Сван. В някои области е почти еднакво добър.

— А доколко е предпазлив той, Лудвиг?

— Предпазлив? Няма класата на Сван. Ще ти дам един пример. Имахме едно упражнение — да се вдигне във въздуха един склад, силно охраняван. Трима бяха хванати, когато се опитвали да проникнат в сградата, но доколкото разбрахме, Сван изобщо не се е доближавал до склада.

После дойде при мен и ми каза да махна охраната, защото сградата щяла да избухне. След два часа, бам! Нямаше я. Срина се!

— Какво е направил?

— Бомба за плъх.

— Наистина ли? — отговори Фирхаус учудено.

— Запознат ли си с този вид бомба?

— Чувал съм го — каза Фирхаус след малко.

— Пропълзял по мръсния канал под мястото и сложил капан. Използвал лимбургско сирене, за да е сигурен, че плъхът ще го подуши. Проработи превъзходно.

— Някои от другите обучавани не показват ли такива качества като Сван?

Сван изскочи от боровата горичка в подножието на планината наведен напред и присвил колене, за да запази скоростта, и безшумно се плъзна към тях.

— Не. Те са добри, но не са като този, дето пристига сега. Казвам ти, професоре, той е толкова способен, че човек се плаши.

— Ти плашиш ли се от него, Лудвиг? — небрежно попита Фирхаус.

Полковник Лудвиг се усмихна и поклати глава.

— Никой не може да ме уплаши, професоре, аз съм над тези неща. Но му се чудя. Той бе тук само от седмица, когато разбрах, че може да надмине десенсибилираната ни подготовка. Господи, та той може и да преподава. Той е идеалният офицер от СД. Това, за което фюрерът мечтае, е точно той.

— Ти би ли се изправил срещу него?

Лудвиг за миг го погледна насмешливо, после бавно кимна.

— Да. Интересно предизвикателство. Той има неестествената способност да се концентрира върху една-единствена цел, да взема на момента решения, базиращи се на знания, инстинкт и логика, и да реагира веднага. Повечето, които познавам в този занаят, използват емоционалния инстинкт. Рядко се съобразяват с логиката.

— Учи ли се от грешките си?

— Сван не допуска грешки.

— Какви са слабостите му, Лудвиг?

— Единствената му слабост, която мога да определя, е нетърпението му. Когато научи нещо, иска веднага да го опита.

— Хм. Това може да стане сериозен проблем. Може да се наложи този човек да стои скрит с години, преди да бъде задействан.

— Тогава ще трябва да му намерим други занимания. Той обича опасностите.

Фирхаус започна да се смее.

— Какво смешно има? — попита Лудвиг.

— Просто си мислех няма ли да е парадокс, ако сме го преобучили.

— Не е възможно да бъде преобучен, хер професоре — каза Лудвиг. — Крафт и другите трима в курса имат отлични данни, но ще им трябват две-три години, за да достигнат класата на Сван, а през това време един Господ знае колко добър може да стане той.

— Поздравявам те, полковник — каза Фирхаус и стисна ръката на високия мъж. — Вършите прекрасна работа тук. И така, какво следва сега?

— Състезание.

— Състезание?

— Да. Ще изправя Сван срещу Крафт при едно много трудно изкачване и надбягване.

— Защо?

Лудвиг вдигна рамене.

— Просто да видя кой ще е пръв. Да видя как реагират при предизвикателство и под напрежение. Има някои неща, които дори тренировката не може да имитира. Ще бъде доста показателно.

— Но и опасно, полковник, ако тренировката им е толкова добра, колкото предполагам. Прекалено много ще държат да спечелят. Може да поемат рискове, които не са наложителни.

— Съгласен съм — каза Лудвиг. — Но това е част от обучението, професоре, да проверим тяхната преценка. Тук не става въпрос за победа, това е тест за техните умения и преценки. Сигурно ще бъде интересно, не мислиш ли?

— Малко жестоко.

— О, да.

— Те разбрали ли са вече за това състезание?

— Те никога не знаят нищо предварително, професоре. Изненадата е част от обучението.

— Чудя се дали Сван подозира, че Крафт се обучава като негов дубльор.

— Един Господ знае какво подозира или мисли той. Сван профуча през поляната и рязко спря само на педя пред Фирхаус и Лудвиг. Дъхът му беше равномерен и лек и излизаше през устата му като пара. Лед покриваше скиорските му очила и колана на якето му.

Той вдигна очилата на челото си и кимна. Фирхаус осъзна, че за първи път вижда Сван без маскировка. Сламено-русата му коса бе дълга и неподстригана, беше брадясал. Очите му бяха тюркоазеносини и неподвижни като на сокол. Не носеше шапка. Малки бучици топящ се лед проблясваха върху дългите му кичури.

„Много е хубав, дяволът“ — помисли си Фирхаус.

— Хер професоре, радвам се да ви видя отново. Доста време мина.

— Аз също, полковник Сван — отговори Фирхаус, като му стисна ръката. — Много впечатляващо изпълнение.

— Да. Около секунда и половина по-добро от последното ми постижение, бих казал.

Лудвиг погледна хронометъра си.

— Всъщност 1,2 секунди — каза той и се засмя. — Ако продължаваш така, ще трябва да те снабдим и с крила.

— Мислех си дали да не вечеряме довечера в моя хотел, само двамата — предложи Фирхаус.

— Наистина трябва да ви откажа — отговори Сван. — Следващите ден-два ще бъдат много трудни за мен и трябва да бъда в най-добрата си форма.

— О? Защо? — попита Фирхаус невинно.

— Време е за състезание между Крафт и мен, нали? — отговори Сван. — Не мога да си позволя никакво разсейване. — Засмя се и тръгна към бунгалото в подножието.

— Откъде е разбрал? — попита Фирхаус. — Мислех, че ще бъде изненада.

— Да — отговори Лудвиг с явно безпокойство. — И аз си мислех така.

Бунгалото в подножието на планината бе малко: две спални, кухня и голям хол — тук бе центърът за планиране и лекции. На едната стена имаше двуметрова карта на местността.

Крафт бе по-нисък от Сван, но по-як, с врат като на бик и широки рамене, които издуваха копринената му риза. Бе гладко обръснат и тъмната му коса бе подстригана много късо. Седеше с напрегнато внимание в рязък контраст със Сван, който се бе отпуснал върху стола си. Крафт се бе отказал от многообещаващата кариера на олимпийски скиор, за да се присъедини към „Шестте лисици“. Той бе бивш отличен студент и владееше перфектно английски, френски и италиански.

Сван не обръщаше внимание на противника си. Вместо това гледаше Лудвиг с присвити очи и внимателно слушаше всяка дума на своя наставник.

— Задачата е следната — обясняваше Лудвиг. — Тръгвате от тази страна на Хамел. — Той показа с показалка откъде трябва да започне упражнението и евентуалния маршрут. — Ще се изкачите по западната част на около хиляда метра, после ще пресечете тук, от задната страна, и ще се спуснете със ски по обратната страна. Под склона, ето тук, ще ви чака това флагче. Той вдигна едно малко нацистко знаме с черен пречупен кръст в средата. — Който се върне с него, печели.

— Ще бъдем ли оценявани по нещо друго освен по-бързината? — попита Крафт.

— Целта е да донесете флагчето — повтори Лудвиг. — Ще имате на разположение петнадесет минути да разучите картата. Това е всичко. Хайл Хитлер.

— Хайл Хитлер — отговориха двамата мъже заедно, като вдигнаха ръце в нацистки поздрав. Лудвиг и Фирхаус напуснаха бунгалото. Сван и Крафт разучаваха картата мълчаливо. Крафт си водеше бележки, Сван стоеше пред картата и я гледаше безизразно. „Това упражнение е като партия шах — каза си той. — Много опасна партия шах.“ Склонът бе всъщност ледник, образуван от топящия се сняг през топлите августовски следобеди, който нощем замръзваше отново.

Имаше два маршрута надолу по склона. Единият, от западната страна на ледника, беше по-бърз, но много по-опасен, покрай пропаст, дълбока поне триста метра. Източната пътека имаше редки падове и естествен риф, който прекъсваше пътя по средата. Двата пътя се сливаха в средата на склона. Следваше гладко спускане по цялата дължина додолу. Критичното решение щеше да бъде дали да се рискува със спускане по западната страна, или да се пресече през източната.

Инструкциите на Лудвиг бяха прости — да се донесе флагът. Това бе операцията, така че тестът бе за умения, интелигентност и бързина, а не за героичност.

Той се съсредоточи върху картата. След като ще се изкачват по западната страна, ще му се наложи да пресече ледника и да стигне източния път — задача, опасна сама по себе си: едно подхлъзване и ще полети надолу към сигурна смърт.

Лудвиг бе измислил наистина дяволско състезание.

— Е, Сван, желая ти късмет. Нека по-добрият спечели — каза Крафт и му подаде ръка.

— Най-добрият ще спечели — каза Сван, без да го погледне. И без да обръща внимание на протегнатата ръка, рязко се обърна и излезе.

 

Към обяд Сван бе достигнал гребена от западната страна на Хамел. По негови изчисления бе две-три минути пред Крафт. Загуби тридесет секунди, докато оглеждаше долината и мислено се концентрираше върху картата. Върхът на Хамел се спускаше на изток, докато западният път, по-опасният от двата, започваше само на петдесет метра по-нататък, покрай издатината на планината. Да се спуснеш със ски по ледника от западната страна бе повече от рисковано, бе просто глупаво. А имаше и още един фактор — вятърът. Той бясно виеше около него и превръщаше снега във вихрушка. Двеста метра напряко и Крафт щеше да го изпревари. Да се донесе флагът! Единствената инструкция на Лудвиг.

Добре, той щеше да принуди Крафт да избере опасния западен път. Премина през гребена, сви рязко и спря на метър от стръмната пропаст.

Стоеше на една малка издатина точно над пътеката покрай ледника. За момент разучи пътя. Вятърът метеше снега през заледената река. Имаше късмет. Ледникът тук беше широк, блестящ, пресечен от тънки, дълбоки пукнатини.

Погледна към върха на Хамел на около тридесет метра по-нагоре. Една широка опасна пряспа висеше от гребена. Тук-там по широчината й се бяха появили дълбоки пукнатини.

„Една лавина, която само чака да тръгне надолу“ — помисли си Сван.

Погледна отсреща. Единствената пътека се спускаше право надолу между дърветата — стръмен път, почти вертикален на места. А пътеката под Сван извиваше сред големи камъни и дървета. По-бавна, но по-сигурна. С крайчеца на окото си видя Крафт да се появява от другата страна на ледника. Съперникът му бе само на секунди след него, но сега имаше достъп до по-бързия и по-опасен път. Щеше ли да тръгне по него? Или щеше да загуби ценно време да гони Сван по по-лесната страна на склона?

„Той ще действа напълно инстинктивно“ — помисли си Сван. Крафт беше хванат натясно. Не можеше да си позволи да пресече ледника тук: трябваше да тръгне по западния склон. И Крафт наистина се спусна право надолу.

Сван също тръгна надолу по криволичещата пътека. Крафт имаше вече секунди преднина от отсрещната страна, но щеше да му се наложи да пресече около трийсет метра по ледника в края на пътеката, за да стигне до финалния склон. Сван наблюдаваше как Крафт намали скорост, когато опасната пътека стигна до ледената река. „Ще трябва да спре за малко, за да изследва леда — помисли си Сван. — Не е толкова глупав да тръгне по него слепешката.“ После бръкна в якето си и извади един люгер. Вдигна го към пряспата, която висеше от върха на планината, и изстреля един куршум, после втори, после трети.

Крафт наистина спря да се огледа. Беше само на метър-два от ръба на пропастта. Долината бе далече под него. Той бе останал без дъх, очилата му се бяха замъглили. Крафт ги смъкна и започна да изследва леда. И изведнъж чу изстрел. Още един. И още един. Погледна към планината. Какво, по дяволите, правеше Сван?!

Огромната пряспа, която висеше на върха на Хамел, изстена и потрепери. Пукнатините се разшириха, увеличиха се неимоверно и пряспата изведнъж се освободи.

Грамадна вълна сняг, три метра дълбока и петдесет широка, се сгромоляса надолу по планината.

Наведен напред, доколкото му бе възможно, със свити колене, Сван полетя надолу пред стената от сняг. Придържаше се настрани от ледника, до самия край на източната падина.

Крафт погледна към трещящата вълна сняг, която бушуваше надолу към него. Беше хванат в капан. Ако не пресечеше ледника, и то веднага… Стъпи на реда, но ските се измъкнаха изпод него и той падна. Отчаяно затърси да се хване за някой ръб, издатина или каквото и да е, за да спре да се пързаля към пропастта. Пръстите му се впиха в леда. Острите ръбове изхлузиха ръкавиците му и се врязаха в пръстите му; нямаше никаква пукнатина, в която да се вкопчи и да спре хлъзгането.

Той с ужас погледна нагоре. Снегът връхлетя върху него като товарен влак, смаза го, преобърна го и го повлече надолу — към долината на триста метра под него.

Сван въобще не се обърна. Чуваше ужасния рев на лавината зад себе си, но продължаваше да се спуска все по-бързо и по-бързо. Не мислеше за лавината зад себе си. Просто продължаваше да се спуска…

Сван смъкна очилата около врата си и разтърси русата си грива, за да изтръска снега. Срещу силното слънце очите му горяха от вълнение.

— Господи, видяхте ли! Бях само на метри от тази снежна лавина. — Погледна назад към планината. — Къде е Крафт?

— Не можа да се справи — каза Лудвиг безизразно. — Лавината го настигна.

— Жалко — каза Сван. — Не беше лош човек. Но изобщо не трябваше да тръгва по западната страна.

— Защо? — попита Фирхаус.

— Прекалено непредсказуем пробег — отговори Сван. — При това слънце летният сняг е нестабилен. Един по-силен повей на вятъра и си изгубен. А и самият път е рискован. Сериозна грешка в преценката. Инструкциите бяха да донесем флага, а не да се убием.

— Затова ли избра източния маршрут? — попита Лудвиг.

— Да. Той е достатъчно опасен, но не самоубийствен.

Изчаках на върха и после слязох колкото се може по-бързо, за да изпреваря Крафт, а не да се убия, докато го правя. Покойниците мъченици не печелят войната, господа, те си остават просто добри персонажи в историческите книги. Крафт допусна фатална грешка в преценката. Работата ми беше да се възползвам от неговите грешки, а не да се тревожа за него.

— Мисля, че чух нещо като пистолетни изстрели точно преди лавината — каза Лудвиг.

— Така ли? — каза Сван. — Сигурно когато лавината се пропука. Наистина звучеше като експлозия. — Той разкопча якето си. — Задачата ми беше да донеса флага до финалната линия, полковник — каза той, като измъкна знамето изпод якето си, прилежно го сгъна и го подаде на Лудвиг.

— Имаш ли още някои въпроси относно квалификацията на Сван? — попита Лудвиг.

— Не — каза Фирхаус. — Никакви въпроси. Искам да му дадеш това. — Той подаде на Лудвиг една тънка златна запалка „Дънхил“ с гравирана на върха вълча глава — талисмана на СС.

Лудвиг прекара палец по гладката повърхност на запалката.

— Това ще бъде подарък по случай завършването на курса — каза Фирхаус. — Кажи му да я пази като очите си. Да му напомня кой е.

— Ясно. Значи мислиш, че вече е готов?

— О, да — каза Фирхаус с усмивка. — Съвсем готов.