Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

11.

В „Der Schwarze Stier Verein“, най-прочутия нощен клуб в Берлин, никой не обърна внимание на Франсис Кигън. Стаята на партера не бе нищо повече от претенциозна бирария — едно шумно и задимено място, претъпкано и непоносимо горещо. Кигън реши да остане колкото да изпие едно преди лягане и да чуе певицата.

Докато се промъкваше през тълпата към бара, управителят Херман Браф си проправяше път към него между танцуващите двойки.

— Каква чест, каква чест — бърбореше закръгленият дребен ласкател. — Аз съм винаги поласкан, когато ни посетите, хер Кигън.

Смокингът на Херман бе вече изпомачкан и покрит с петна от пот, а ризата му отпред бе мокра. Вадички се стичаха по лицето му и той непрекъснато ги попиваше с носната си кърпичка.

— Изглежда, страхотно се забавлявате, Херман — каза Кигън.

— Много хубави жени. — Браф намигна. — Точно вашият тип.

— Какво ще кажете за новата певица?

— Найн, найн, найн. — Херман енергично поклати глава и пропъди тази идея с едно махване с ръка. — Изобщо не е вашият тип.

— Дойдох да я чуя как пее, а не да й правя предложение.

Германецът се засмя.

— Няма да й правите предложение, естествено. Вашият тип е…

Той си сложи двете ръце пред гърдите, сякаш носеше голям вързоп, после описа една въображаема парабола около бутовете си.

— Чудесно, Херман. Ако се качиш на сцената, сигурно ще имаш успех с тези импресии.

Кигън тежко поклати глава на усмихнатия управител и огледа претъпкания клуб. Пушекът бе замъглил тавана, миризмата на изветряла бира бе съкрушителна и оркестърът свиреше високо, като най-силно се чуваха тубите и барабаните. На повечето от масите имаше млади двойки, някои от мъжете бяха облечени в кафяви униформи с пречупен кръст на ръката. Самотни мъже стояха по двама-трима близо до бара. Балерините на сцената танцуваха бясно, сякаш се опитваха колкото се може по-бързо да си изиграят номера. На претъпкания дансинг двойките се люшкаха, като се удряха една в друга, без да обръщат внимание на спектакъла на сцената.

— Какво ще кажете за тези двете в сепарето в ъгъла? — Управителят сръга Кигън с лакът. За него бе важно да впечатли Кигън, защото Кигън диктуваше модата. Ако той харесаше мястото, щеше да привлече и други чужденци, които свободно си харчеха американските долари и английските лири. — Те са американки. И са с две момчета. Колежани, предполагам. Изглеждат отегчени.

— Дойдох в Европа, за да се отърва от американците — каза Кигън, като погледна през трептящата мъгла към ъгъла, изследвайки двете жени, колкото се може по-добре. И двете бяха брюнетки, очарователни, с хубави прически. Едната — в блестяща, пищна къса вечерна рокля и с коса, подстригана по момчешки, имаше доста предизвикателен вид, сякаш подканяше всички мъже в салона да се опитат да я свалят. Имаше нещо около нея, нещо познато. Може би бе виждал снимката й някъде. Може би бе актриса. Липсата на добра видимост не му позволяваше да я разгледа добре.

 

Ванеса Бромли и Дини Брукстоун бяха готови да се отърват от двете американски момчета, които ги бяха довели в клуба. Ванеса бързо се бе отегчила от техните глупави колежански разговори и студентския им манталитет. В края на краищата тя бе дошла в Берлин не като турист, а както тя се изразяваше „да вдигне страхотен шум“, което определено не включваше това да бъде придружавана от две момчета от Дартмът, които познаваха родителите й.

— Не съм дошла тук да се занимавам със същите мухльовци, каквито в Щатите — каза тя.

Момчетата вече си бяха предрешили съдбата — отказваха да ги заведат на горния етаж в частния клуб, наречен „Златната врата“. Предполагаше се, че кабаретният номер е по-шокиращ дори от този в „Крейзи хорс“ в Париж.

— Те са съблечени чисто голи — бе прошепнала Дини преди два часа, когато бяха сами в апартамента си. — Мъже и жени.

— Защо шепнеш? — бе попитала Ванеса.

— Не знам — бе отговорила Дини, все още шепнешком. — Това просто е толкова… скандално.

— Само ако ни видят. Не вярвам, че ще намерим жив човек от Бостън.

— Наистина съм нервна.

— Ще престанеш ли да шептиш?

— Не мога да спра.

А сега тези двама абсолютни пубертети искаха да им попречат да научат от първа ръка наистина ли представлението е толкова извратено.

— И двамата са девствени — каза Ванеса с отвращение, като ги наблюдаваше как си пробиват път през тълпата до мъжката тоалетна. — Просто веднага им личи.

— И аз съм… — каза Дини нерешително.

— Не ставай глупава.

— Наистина съм.

— Дини, ти си на деветнайсет години. Как така никога не сме говорили за това преди?

— Не знам. Не е ставало въпрос. А ти… ти кога?…

— Коледната ваканция миналата година.

— Кой…

— Дани Ибърсол.

— Дани Ибърсол!

— Какво толкова не ти харесва в Дани Ибърсол?

— Дани Ибърсол. Той е… толкова… дребен. По-нисък е от тебе.

— Височината няма нищо общо с това — рязко отвърна Ванеса.

— Беше ли… приятно?

— Първия път не.

— Направила си го повече от веднъж!

— Е, след като почнеш, какво значение има? Искам да кажа, че го правихме през цялата ваканция, Дини. Да, беше доста приятно.

— Аз просто винаги съм смятала, че ще почакам, докато се омъжа.

— O, за Бога, Дини, време е да пораснеш. Вече е 1933 година. — Тя помисли малко, после добави: — Може би трябва да си тръгнем. Ще вземем едно такси да се поразходим из града за малко, после ще се върнем.

— Ще ни пуснат ли горе без кавалери?

— O, де да знам! — каза Ванеса, очевидно раздразнена от непрекъснатите дрънканици на Дини.

И двете усещаха, че повечето от мъжете на бара ги заглеждат, и защо не? И двете бяха разкошни жени и Ванеса бе облякла роклята си „шими“, както тя я наричаше — бяла, подчертаваща формите, избродирана с изкуствени диаманти, до над коляното. Цялата блестеше и когато Ванеса вървеше, сияещото й облекло превръщаше всяка нейна стъпка в покана. Диадема с изкуствени диаманти й придаваше завършен вид. Ванеса изведнъж се почувства угнетена от претъпкания салон.

— Няма да си пропилявам вечерта с тези две мижитурки — каза тя. — Хайде да си тръгнем и ще се върнем малко по-късно. Може би те ще разберат намека и ще си тръгнат.

— Ами ако не разберат?

— Ще ги отрежем, когато се върнем.

— Ванеса!

— Дини, ще бъдеш ли така добра най-после да пораснеш!

— Поне би трябвало да ги почакаме, докато се върнат. Така ще постъпим почтено.

— Дини, ако продължаваш да постъпваш почтено, ще останеш девствена и до петдесет години.

 

На бара Кигън чакаше нетърпеливо балерините да свършат номера. Един глас зад него каза:

— Франсис? — Той се обърна и видя Бърт Радмън, репортера на „Хералд Трибюн“. Радмън бе един от най-известните им кореспонденти, добър журналист, изпратен първо да напише личните си наблюдения, а напоследък се занимаваше все повече с европейска политика. Бяха се запознали бегло във Франция по време на войната и бяха подновили приятелството си в годината, когато Кигън бе дошъл в Европа. Пътищата им непрестанно се пресичаха. Радмън изглеждаше с десет години по-млад от трийсет и петте, на колкото твърдеше, че е. Бе облечен в кожен тренчкот с вдигната яка и кафява мека шапка. — Помислих си, че си ти — каза Радмън. — Не съм те виждал от онзи ужасен купон в Рим.

— Италианците дават най-лошите приеми в Европа.

— Не, руснаците дават най-лошите приеми в Европа.

— Руснаците изобщо не дават приеми, Бърт. В Русия е противозаконно да се забавляваш.

— Като говорим за приеми, ще дойдеш ли в Бавария за Ранщедския лов на глигани този уикенд?

— Конят ми ще се надбягва на състезание. Ще бъда в Париж.

— Той се справя добре — каза Радмън. — Аз го следя.

— Направих малко пари от него този сезон. Ако покаже нещо в Париж, може да опитаме и в Щатите.

— Искаш да кажеш, че наистина ще се върнеш у дома? — Радмън бе изненадан.

Той бе чувал всички клюки за Кигън. На някои като контрабандната история вярваше просто защото бе срещнал Кигън в една армейска болница на Западния фронт, когато момчето бе на осемнайсет и без пукната пара. Сега беше милионер. Тези пари все трябваше да дойдат отнякъде. Фактът, че той мислеше Кигън за бивш гангстер, правеше приятелството му с него по-привлекателно. Но Радмън се страхуваше, че ако надникне прекалено дълбоко в личния живот на Кигън, това ще развали приятелството им. Кигън усещаше предпазливостта на Радмън и въпреки че не би имал нищо против, ако журналистът полюбопитства малко, го оставяше да си мисли обратното.

— Само колкото да побяга в Белмонт и Саратога — каза Кигън. — Виж само как се проявява. Имам малка кобила, която расте и след две години ще го бие. Какво те води в Берлин, между другото?

— Три загадки — отговори репортерът, огледа стаята да види къде са тези с пречупените кръстове, наведе се и каза директно в ухото на Кигън: — Моят редактор в Париж мисли, че Втората световна война ще започне тук в следващите пет минути.

— Тук, в този салон?

— В Берлин, глупако.

— Между другото, трябва да се отървеш от това палто. Всички ще помислят, че си с есесовците.

— Много смешно, Франсис. Това палто ми струва цяла месечна заплата.

— Направо са те обрали. Радмън изглеждаше оскърбен.

— Но това е последна мода!

— Да, ако си от СС.

— Когато решиш, се държиш като истинско копеле.

— Е, не бъди толкова чувствителен — засмя се Кигън. — Изглеждаш чудесно. С влак ли дойде?

— Не, с кола от Париж. Спомних си за теб, приятелю. Минах точно през парка при Бело Ууд — онази болница, където се срещнахме, сега е краварник.

Бяха минали четиринайсет години, но Кигън си спомняше този ден много добре.

 

Войната вече беше свършила за Кигън, когато той за първи път разбра какво става. Именно Бърт Радмън му показа истинската перспектива на нещата.

През пролетта на 1917 изкупителната жертва Уудроу Уилсън, преизбран като либерален идеалист с ясен поглед за бъдещето на Щатите, виждаше как собствената му твърда политика води страната към архиконсерватизъм. Накрая той бе принуден да признае неизбежното — те бяха на ръба на войната. След една страстна реч, в която той искаше от Конгреса да обяви война на Германия, Австро-Унгария и турците от Отоманската империя, за да спасят света „за демокрацията“, той се върна в офиса си в Белия дом. В ушите му още звучаха одобрителните възгласи на сенаторите.

Секретарката му бе смаяна от вида му. Той изглеждаше изхабен, рухнал, стар и болен.

— Добре ли сте? — попита тя разтревожено.

— Моето послание днес бе послание за смърт на нашите младежи — каза той. — Колко странно изглежда, когато това се аплодира. — После наведе глава върху бюрото и заплака.

Посланието му предизвика вълна от патриотизъм в страната. Хамбургерите станаха Солзбърски бифтеци, sauerkraut стана „залата на свободата“. Германците тихо влизаха в съдилищата и си сменяха имената. Тези, които отказваха да служат във войската, биваха бити и хвърляни в затвора. Или си за войната, или си предател. Хиляди млади американци бяха вдъхновени да приемат битката. Кигън бе един от тях. Само на осемнайсет години той се присъедини към морската пехота и след шест месеца бе в първия морски батальон, който дебаркира във Франция.

Джоко Нейлс, як уличен побойник от Бруклин, само три години по-голям от Кигън, го взе под свое покровителство по време на плаването до Франция.

— На колко си години? — попита той.

— На осемнайсет — отговори Кигън, като се опитваше гласът му да звучи по-дебело.

— Осемнайсет значи! Боже Господи! Е, ще се държиш за мене, момче, ще те измъкна от кашата.

Заедно бяха марширували по калните френски пътища към река Марна, където бяха кръстени в огъня, където Кигън бе видял германец и бе убил човек за първи път.

Значението на тази престрелка се бе изгубило след ужаса на ръкопашната битка, на авиационните бомби и мините под краката му. С ужас гледаше как цели редици негови другари падат като покосени и накрая почувства горещ удар в рамото, коленете му омекнаха и той също падна, без да знае колко лошо е ударен и дали ще оживее, или ще умре.

За Кигън войната се свеждаше до едно поле петстотин на сто метра, отрупано с разпръснати каски, оръжия и части от човешки тела. Той не можеше да надникне извън зримото. Дали печелеха, или губеха, защо бяха там — това бяха въпроси, които никога не му бяха минавали през ума.

Когато битката привърши, Джоко се върна и го намери свит в една дупка от снаряд. Пъхна една мръсна носна кърпа в дупката на рамото му, взе го и го пренесе до полевата болница. И бдя над него дни, докато треската и инфекцията преминаха.

Месец по-късно той се върна в своята част, газейки през калта в покрайнините на един френски град на име Шато-Тиери, в посока към река Марна, само на седемнайсет мили от Париж.

За Кигън дължината на френско-германската граница бе едно огромно кално бойно поле с ливади, оградени с бодлива тел, и напълно разрушени села. Миля след миля отвратителна миризма на смърт висеше във въздуха като мъгла. Изкаляни и изтощени войници, доведени до ръба на лудостта, стояха свити в окопите, псуваха дъжда и снарядите, които периодично се сипеха върху тях, мечтаеха си за дома и смело приемаха тракащите картечници, самолетните бомби и безумната армия на германците. Хиляди умираха понякога само за един-единствен ден. И всичко за да спечелят няколко мили осеяна с трупове земя.

— Тук трябва да ги спрем, момчета — каза им един млад лейтенант, докато те с мъка настъпваха срещу врага. — Иначе те ще стигнат до Париж преди Коледа.

От Шато-Тиери се насочиха на север към един ловен резерват на име Бело Ууд. Маршируваха с песен. Единият взвод пееше една, а другият отговаряше с друга.

 

„Ке-Ке-Кети, Ке-Ке-Кети,

теб ед-динствено обичам.

Ей луната над обора,

аз те чакам на стобора.“

 

На която отговаряха:

 

„Може да забравите бойния газ и снарядите, парле ву,

може да забравите бойния газ и снарядите, парле ву,

може да забравите бойния газ и снарядите,

но никога няма да забравите мадмоазелите,

хинки-динки, парле ву.“

 

Пяха, докато наближиха парка. Германците първи откриха огън.

Този път Кигън падна от парче снаряд в крака. Довлече се до една разрушена стена и намери трима морски пехотинци, струпани до една картечница, отдавна мъртви. Бяха започнали да се разлагат. После настъпи временно затишие и той притисна бузи към стената и прехапа устни, за да устои на болката. Тревожна тишина легна над долчинката.

Изненада се, когато видя германците. Те бяха на коне, като шайка привидения, които изведнъж се материализираха сред кълбата дим. Копитата на конете бяха обвити в зебло, а такъмите бяха смазани, за да не скърцат. Движеха се бавно и тихо с пушки, готови за стрелба. Кигън започна да стреля. Тежката картечница отскачаше и трещеше в ръцете му така, че чак зъбите му тракаха, но той продължи да стреля, докато дулото на оръжието непочервеня, деформирано, от горещината, а картечните ленти не свършиха.

Когато спря, светът замря. Не се чуваше никакъв звук. Нито птича песен, нито полъх на вятър, нито дори викове на ранени. Беше тихо. Пред него стоеше една гротеска — сякаш конете с вирнати във въздуха крака и мъжете, проснати като чували около тях, позираха за снимка. Едва тогава страхотната болка от дупката в крака му го удари в мозъка и той извика и загуби съзнание.

В болницата намери Джоко Нейлс с наполовина бинтовано лице, окървавената му очна орбита бе подута от гной. Лежеше с калната си униформа и бълнуваше. Този път Кигън помогна на приятеля си да избегне смъртта.

Французите му дадоха Военния кръст, а американците Сребърна звезда и втори орден за храброст. А бе прекарал в Европа само четири месеца.

За първи път срещна Бърт Радмън в кафенето на болницата — нахакан младеж, стегнат и чист, с вълнено палто и военна шапка; драскаше някаква история с парче молив върху смачкан лист хартия.

— Здрасти — поздрави Радмън с протегната ръка. — Аз съм Бърт Радмън от „Хералд Трибюн“ в Париж.

— Кигън.

— Били ли сте при Бело Ууд?

— Така мисля.

— Зле ли е? — попита Радмън, кимайки към крака му.

— Достатъчно, за да ме върнат вкъщи. — Той млъкна за малко, после попита: — Победихме ли?

Радмън го зяпна за момент, после бавно проумя значението на въпроса и се усмихна.

— Разбира се, че победихме, приятел. Изритахме кайзера по задника там, откъдето е дошъл.

— Това е добре — каза Кигън.

— Да, по дяволите, добре е. Знаеш ли как ви наричат вас, морските пехотинци? Дяволските кучета. Това на ризата ти Военният кръст ли е?

— Да. Някакъв генерал жабар ми го даде.

— Какво си направил?

— По дяволите, ако знам.

— Е, сигурно си направил нещо, приятел, това е голямо нещо във френската армия. Може ли да ти се натрапя? Пиша за битката, нали разбираш, един вид панорама на това, което се е случило. Може ли да ти го прочета? Бил си там и всичко си видял.

— Разбира се — кимна Кигън.

Радмън му четеше от изпомачканите листове, като от време на време спираше да надраска някоя поправка и да отпие от кафето, а Кигън слушаше със страхопочитание, защото думите бяха смайващи и защото за първи път проумяваше панорамата на битката, от която бе част: заповедите на офицерите, атаките и контраатаките, стратегията и ужасната цена, заплатена, за да бъдат отблъснати германците обратно през Марна и да бъде спрян техният марш към Париж.

Порази го мисълта, че едва ли не най-важното в неговия живот е само незначителен детайл от битката. И докато Радмън четеше, той усещаше силата и смразяващата енергия на написаното.

— В Бело Ууд сега е тихо — зачете Радмън последния лист. Това, което някога е било красиво място за пикник, се е превърнало в кално поле, осеяно с пънове и големи зеещи дупки от снаряди. Сякаш самата земя при Шато-Тиери е смъртно ранена и лежи кървяща в краката на победителите. Може би това е началото на края на германците, които почнаха войната и платиха скъпо за нея. И ако нашите победи са ясни, то причината за тази война е все още мъглява и неясна. Може би ще разберем това от мира, тъй като докато не разберем защо започна тази война, никога няма да сме сигурни, че тя няма да се повтори.

Сгъна листа и погледна Кигън, който стоеше безмълвен.

— Е, какво мислиш?

— Просто страхотно — каза Кигън тихо и пое дъх бавно и дълбоко. — Наистина ли ни наричат дяволските кучета?

— Наистина. Вие, момчета, наистина се бихте като дяволи там. А ти наистина ли мислиш, че е добре — написаното искам да кажа?

Кигън кимна категорично.

— Окей, окей. Благодаря. Как каза, че ти е името?

— Франсис Кигън.

Радмън написа един телефонен номер и го откъсна от края на листа.

— Виж сега, Франсис, това е моят номер. Когато се върнеш в Париж, ми позвъни. Ще вечеряме някъде заедно, може дори в офиса на „Хералд Трибюн“.

— Може ли да доведа и моя приятел? Той си загуби окото в битката.

— Окото?! По дяволите тези шваби. Разбира се, доведи го, ще го отпразнуваме. И благодаря ти за слушането, окей?

— Не, аз ти благодаря, че ми позволи да те слушам.

 

— Не се ли шегуваш — каза Кигън. — Краварник, а? Никаква табелка или нещо, което да отбелязва събитието?

— Нищо освен сол за лизане от животните.

— Аз съм оскърбен — каза Кигън. — Ти оскърбен ли си?

— Дълбоко съм наранен.

— И така, сега те карат да пишеш за политика, а? Радмън кимна и попита:

— Чу ли речта на Хитлер в Мюнхен?

— Той държи речи винаги, когато колата му закъса.

— Не като тази. Те се бяха покачили по стените, преди да свърши. Сигурно чак в Бруклин се е чувало как тълпата викаше „Хайл Хитлер“. Беше страшно. Все още настръхвам, като си помисля. Има нещо в него. Той е опасен, Франсис. Прочете ли моята статия за Мюнхен?

— Четох я — каза Кигън. — И?

— Малко е истерична.

— Истерична! Ти виждал ли си го? Чувал ли си го как говори?

— Разбира се. Това изречение за Хитлер, че е едно демонично превъплъщение на Господа, е чудно. Продължавай да пишеш такива неща и ще си изгубиш визата или ще свършиш с куршум в гърба.

— Сега кой е истеричен? Те няма да посмеят да се подиграват с „Хералд Трибюн“.

— Огледай се. Мислиш ли, че тези лудите дават пет пари за твоите акредитивни писма? На горкия Сид Луис му пръснаха мозъка в Рим само защото използвал неправилни прилагателни за Мусолини.

— Изобщо не е така — каза Радмън. — Сид беше хомосексуалист. Имал любовна разправия с някакъв фашист, с когото се запознали в някакъв бар, и той му счупил главата.

— Разчитам на теб да ме осведомяваш за всички мръсни истории. Трябва да започнеш да издаваш собствен месечен бюлетин за всички новини, които се цензурират за официалния печат.

— Не е смешно, Кигън. А ти какво правиш сега?

— Аз съм шампион по бадминтон на посолството. Аз и Сиси Дивейн.

— Господи, това наистина е впечатляващо — каза Радмън саркастично.

Кигън махна с ръка към препълнения клуб.

— Помни ми думата, приятел, това са хората, които трябва да те тревожат. Хитлер е само приказки.

— Говориш като изолационистите в родината. Трябва да прочетеш „Майн Кампф“, там всичко е написано.

— Чел съм „Майн Кампф“. Радмън го погледна учудено и каза:

— Е, давам му две години, най-много три. Той ще си върне Саар, следват Австрия, Полша и вероятно Чехословакия. Та той вече използва Версайския договор като тоалетна хартия.

— Радмън, дойдох тук да се забавлявам, а не да слушам лекции за възхода и падението на Германската империя.

— Окей — каза Радмън и рязко смени темата. — Окей! Каква е тази „Златна врата“, за която съм чувал?

— Секс шоу на горния етаж.

— Нещо хубаво ли е?

— Ако ти харесва да гледаш голи мъже и жени, намазани с масло, да се въргалят на лошо осветление.

— Харесва ми — каза Радмън с похотлива усмивка. — Ще се качим ли?

Кигън поклати глава.

— Дошъл съм за певицата.

— Тя пее ли намазана с масло? Кигън завъртя очи.

— Тя е наред. Чакай само да изкарат това стадо от сцената. — Той кимна към балерините — повечето бяха доста закръглени, — които вече топуркаха към кулисите.

— Ще бъда там, където има действие — каза Радмън и се запъти към горния етаж. — Утре ще вечеряме ли заедно?

Кигън кимна и му махна с ръка да тръгва, понеже светлините на сцената започнаха да намаляват, после угаснаха. Кигън едва различаваше мъничката жена, която излезе на тъмната сцена, като си носеше стол. Тя го сложи пред микрофона в ъгъла на сцената и седна. Пианистът започна да свири разни трели, докато загрее. После малкият прожектор бледо я освети.

Той тутакси бе запленен от външността й. Тя едва достигаше метър и петдесет, слаба, по-скоро деликатна. Лицето й бе тясно, почти изпито, острите й изпъкнали скули изглеждаха като гравирани върху него. Приличаше на призрак. Впечатлението се подсилваше от големите като чинийки очи, които блестяха на слабата светлина и изглеждаха почти като след плач. Семплата дълга черна рокля засилваше усещането за уязвимост. Трябваше да се напрегне, за да чуе името й, когато водещият я представи. Джени Гулд.

Тя постоя няколко минути, без да отвори уста, и Кигън се разтревожи, че нещо не е наред. После започна да пее.

В начало гласът й го стресна: нисък, гърлен, пламенен глас, който мъчеше всяка дума от песента, която бе избрала.

 

Любов за продан.

Млада любов за продан.

Ако желаете да опитате моята стока,

влезте и по стъпалата се качете. Любов за продан.

 

Тълпата не се вълнуваше особено от изпълнението. Говореше, смееше се, дрънкаше с чаши и създаваше един постоянен шум, който съпровождаше всяка нейна дума, и накрая Кигън се премести по-близо до сцената, за да чува по-добре. Бе направо хипнотизиран. Когато песента свърши, единствено Кигън зааплодира горещо.

Стори му се, че тя погледна към него, но не беше сигурен. После се почувства глупаво, че евентуалното й внимание го зарадва. Тя започна втората си песен и Кигън отново се потопи в магическото й излъчване.

 

В тъмната зала Ванеса изведнъж реши да си тръгват. Бяха като в капан в дъното на салона, а певицата пееше втората си песен, но Ванеса си взе чантичката и стана. От бара се чуха леки подсвирквания, повечето заглушени от глъчката. Тя тръгна през салона, а роклята й се вееше на искрящи вълни. Дини скочи и припна след нея, но изведнъж Ванеса спря така внезапно, че тя се блъсна в нея.

— О, Господи! — възкликна Ванеса полугласно.

— Какво има? — попита Дини.

— Един човек, когото познавам — каза Ванеса и устата й се изви в лукава усмивка.

— От Бостън? — попита Дини с широко отворени очи.

— О, да, той наистина е от Бостън.

— О, не! — извика Дини и се обърна с гръб към бара.

— Не ставай глупава. Ако има човек в Бостън, който предпочитам да ме види, това е той. Хайде.

Тя я хвана за ръка и я повлече през тълпата, без да обръща внимание на погледите и коментарите. Застана на два-три метра зад Кигън и изчака песента да свърши.

— Кой от всичките е той? — прошепна Дини.

— Шт.

 

Втората песен бе една германска мелодия, която Кигън не знаеше. После тя изпя „Никой да не бди над мене“. Всяка сричка бе откровение, всяка дума — молба за обич, всяка нота — сърцераздирателна.

Последваха само леки аплодисменти. Кигън огледа салона — чудеше се дали всички тези хора не са луди. Или глухи? Не разбираха ли какво ставаше на сцената?

Представлението свърши. Той почти не усети, че тя бе изпяла още няколко песни. Гласът й го бе омаял и хипнотизирал. Не помнеше кога за последен път е бил толкова развълнуван.

Тя спокойно и тихо напусна сцената и най-после Кигън насочи вниманието си към салона, хвана погледа на Херман и енергично му махна да дойде.

— Тя е чудесна — каза той на изпотения менажер. Усети, че изглежда много развълнуван, но не му пукаше. — Тя е абсолютно…

— За съжаление ти си може би единственият, който мисли така — каза Херман. — После погледна през рамото на Кигън и видя двете американски момичета да идват към тях.

Докато вървяха покрай бара, Ванеса разбра, че малкият потен мъж във влажния смокинг говори за тях. Усети и че високият мъж с гръб към тях я разглежда в декоративното огледало зад бара. Ванеса поведе Дини направо към него, застана зад гърба му и го загледа. Накрая той се обърна.

Дъхът на Дини секна. Впечатлението й бе светкавично, той бе богат. Това винаги бе първото нещо, на което обръщаше внимание. Мъжът бе богат, облечен по последна мода, хубав и самоуверен. С шокиращо черната си коса, сиви очи и постоянната арогантна усмивка той олицетворяваше нейната представа за класическия плейбой на континента. „Определено е опасен“ — помисли си тя.

— Какво има? — попита той учтиво, но очевидно бе раздразнен. Явно искаше да изтича зад сцената и да говори с певицата.

— Не ме помните, така ли?

Всичко, което Кигън си спомняше, бе гласът на певицата и хлътналите й очи. „Любов за продан“…

Момичето посегна и го дръпна за ревера, прекъсвайки неговия блян, и когато той се наведе към нея, прошепна едно име на ухото му. Той се сепна, но бързо си възвърна самообладанието и изпитателно я погледна.

Бяха изминали три години, откакто някой го бе наричал така, а тази жена бе на деветнайсет, най-много на двайсет години. Той набързо я разгледа. Височка, може би метър и седемдесет, слаба и с голям бюст, с тюркоазени очи и черна коса. Лицето й бе ъгловато, с идеални черти. Пълните й устни бяха леко извити в краищата. Диамантената огърлица около слабия й дълъг врат бе единственото истинско нещо. Една добре поддържана и самоуверена снобка с пари, реши той, а акцентът я издаваше, че е от Бостън. Коя, по дяволите, бе тя и откъде знаеше това име?

И тогава тя повтори на глас:

— Франки Ки.