Включено в книгата
Оригинално заглавие
27 [=The Hunt], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

10.

Кигън стоеше на входа на главния салон на посолството, като преценяваше гостите и слушаше оркестъра, който се опитваше да свири джаз в такт, наподобяващ повече Виктор Хърбърт, отколкото Чик Уеб.

Не си спомняше точно какъв бе поводът за партито. Всъщност повод винаги се намираше, но Уолингфорд бе привлякъл хубава тълпа. Присъстваха и задължителните подмазвачи, няколко скучни чуждестранни дипломати и както обикновено, няколко офицери от германските СС с елегантните си черни униформи. Имаше и някои нови интересни лица. Дребният германски артист с изпъкнали очи и глас на разярена пчела, Петер не знам кой си, който бе станал сензацията на вечерта с играта си на наивен шегаджия, стоеше сам в ъгъла, а до отсрещната стена английският драматург Джордж Бърнард Шоу бе събрал хипнотизирана група: дори германската актриса Елизабет Бергнер, звездата в пиесата му „Света Йоана“, го гледаше с възхищение.

Имаше много нови лица. И около половин дузина хубави жени. Уолингфорд имаше набито око за хубавите жени.

Една от тях бе нова световна филмова звезда. Стоеше в другия край на залата, но вниманието й бе веднага привлечено от високия мъж в смокинг, който влезе така, сякаш влизаше у дома си. Тя видя, че и другите го бяха забелязали: из залата се разнасяше шушукане.

— Кой е той? — попита тя своя кавалер, американския военен аташе Чарлз Голт.

В момента, в който Кигън влизаше някъде, веднага започваше да се шушука. Той привличаше слуховете така, както Дж.П.Морган привличаше парите. Мъжете обикновено го гледаха с презрение, а в очите на жените се четеше глад. Кралските особи го обичаха сляпо, а затворените общества в Англия, Франция, Германия и Италия се надпреварваха да му угодят. Той беше способен на всичко, държеше се леко резервирано и имаше саркастично остроумие, което плашеше мъжете, и арогантна полуусмивка, която заслепяваше жените. В неговия чар имаше и острота — всъщност известна грубост, която подсилваше клюките и загатваше за някаква опасност въпреки неговата привлекателност.

— Франсис Скот Кигън — отговори Голт.

— Значи това е Кигън — каза тя с мек, пресипнал глас, без да сваля очи от него.

— Лошата му слава, изглежда, винаги го изпреварва — отговори Голт.

Точно така беше. Тя бе чувала за този енергичен американски плейбой, за когото се предполагаше, че е по-богат от Мидас. Беше чувала, че е баща на две-три незаконородени деца сред богатите и аристокрацията. И че е герой на Америка от войната. Че е гангстер, за чиято глава е обявена парична награда. Че е активен член на Шин Фейн, ирландската революционна армия. Че веднъж обрал до шушка един корабен магнат на покер и после му върнал всичко — само с едно вдигане на раменете. Винаги добавяха това — само с едно вдигане на раменете.

— Дори съм чувал, че е руски аристократ, избягал точно преди революцията — прошепна Голт.

— Не е руски аристократ — отговори тя сухо.

Кигън влезе в салона и спря да поговори с Джок Дивейн, американския посланик, и жена му Сиси.

— Ще дойдете на градинското увеселение в неделя, нали, Франсис? — попита Сиси.

— Няма да го изпусна за нищо на света — каза той и й целуна ръка.

— Вече съм ви избрала за партньор в бадминтона.

— Дадено — каза той, наведе се над ухото й и прошепна заговорнически:

— Ще упражнявам левия си удар цяла седмица. Ще ги съсипем.

Продължи сред гостите, здрависа се с един нацистки офицер от СС, после размени любезности с жената на един американски индустриалец, като почти не сваляше очи от актрисата.

— Интересно — каза тя.

— Искате ли да ви запозная? — попита Голт.

— О, не, той сам ще дойде — каза тя убедено. Докато вървеше небрежно из салона, като спираше туктам да размени поздрави и да целуне някоя напарфюмирана ръка, Кигън усещаше, че един от гостите, дребен мъж с гърбица, изглежда, силно се интересува от него. Кигън не му обръщаше внимание, но непрекъснато усещаше присъствието му.

Маршрутът му през салона най-накрая го отведе при актрисата.

— Здравей, Голт, как вървят нещата в армията?

— Скучно, както винаги, Франсис. Познаваш ли Марлен Дитрих?

— Не — каза той, целуна й ръка и я погледна право в очите. — Но ви гледах в „Мароко“ и оттогава нямам самочувствие.

Тя се засмя.

— Като комплимент ли да го приема?

— Напълно — каза той.

— И с какво се занимавате, мистър Кигън?

— Франсис.

— Франсис.

— С всичко по-малко — каза той. — Предполагам, че ще го наречете разширена почивка. И малко бизнес от време на време.

— Колко хубаво — каза тя. — И кога не сте в почивка?

„Поразително красива — помисли си Кигън. — Пленителни очи и саркастичен глас, който същевременно и обещава, и забранява.“

Тя извади цигара и той я запали.

— Не знам — каза той с крива, почти арогантна усмивка и смени темата. — Снимате ли се в момента?

— Връщам се в Холивуд следващата седмица — каза тя. — Ще започна нов филм.

— И как се казва?

— „Дяволът е жена“.

Той се ухили дяволито.

— Колко уместно!

— Има нещо дяволско във вас, мистър Кигън — каза тя и го погледа право в очите.

— Чухте ли най-новото? — каза Голт, осъзнавайки, че всеки момент ще го игнорират напълно. — Тази сутрин Гьобелс наредил на всички американски телефонни централи да уволнят своите служители евреи. И в бъдеще ще могат да наемат само членове на нацистката партия. И посолството повече не може да сключва договори с евреите. Представяте ли си — германците да ни казват кого да наемем и с кого да правим бизнес.

— Това е тяхна държава — каза Кигън небрежно.

— Не, това е държавата на Хитлер — каза Дитрих. — Смешно е, че той никога не е бил избран за каквото и да е. Той загуби изборите от Хинденбург и Хинденбург го назначи за канцлер.

— Какво мислите за него? — попита Кигън.

Тя се поколеба и огледа салона, преди да отговори.

— Мисля, че е враг на всеки творец или интелектуалец.

— Никога няма да разбера защо германците не му се противопоставиха — каза Голт.

— Необходима е смелост, за да му се противопоставиш, Чарли — каза Кигън.

— Ние смазахме Германия. Версайският договор ги разори. Те вече нямат с какво да му се противопоставят.

— На чия страна си все пак? — попита Голт, очевидно обезпокоен от факта, че Кигън защитава германския народ.

— Тук не става въпрос на чия страна си. Това са факти.

— Те започнаха войната, ние я завършихме. Ти какво би направил, щеше само да ги удариш през ръцете ли? — сопнато отвърна Голт.

— Американците никога не са разбирали европейската политика — каза Кигън. — Нали знаеш какво говорят: когато избрахме Рузвелт, той прости на всичките си врагове, когато избрали Хитлер, той арестувал всичките си приятели. Разлика в гледните точки.

— Гледни точки! — възкликна Голт. — Неговата гледна точка са щурмоваците. Бият хората по улицата!

— Хайде, Чарли, нещата не са чак толкова по-различни при нас в Щатите. СА бият комунистите тук, ние наричаме ветераните комунисти и ги бием във Вашингтон. Гестапо конфискува имоти на евреите, нашите банки конфискуват жилищата на хората. СА бият евреите, ку-клукс-клан линчува негрите. Имаме безработица. По дяволите, ние просто имаме късмет. Ние си имаме Рузвелт, те си имат Хитлер. И повярвайте ми, има хора в родината ни, които мислят, че ФБР са също толкова опасни, колкото и Адолф.

— Не така високо! — изсъска Голт и се огледа, сякаш очакваше някой от държавния департамент да изскочи иззад саксиите с цветя.

— Значи вие не виждате заплаха за Америка? — попита Марлен Дитрих.

— Хитлеристите идват и си отиват — каза Кигън. — Щом германците си го искат, имат си го. Това не е наша работа.

— Не всички германци го искат — възрази тя. Погледът на Кигън за момент стана суров.

— Но всички си го имате — каза той. После усмивката му се върна.

— По дяволите, харесвам германците. Разбирам се с тях.

— Чух, че почти са те хванали при Бело Ууд — каза Голт.

— Е, там се споразумяхме. Аз им простих войната, те ми простиха мира.

— Удобно, нали? — каза Голт саркастично.

— Виж какво, Голт, тук си създадох доста добри приятели. Сигурен съм, че някои от тях са в нацистката партия. По дяволите, струва само шест марки на месец, за да членуваш. Не ги питам, това не ме засяга. Ако Хитлер им е по вкуса, това си е тяхна работа.

— Моля ви — каза Дитрих, — не може ли да сменим темата? До гуша ми дойде. Всеки, с когото се срещне човек напоследък, говори все за политика, политика, политика…

— Това е национално развлечение — каза Кигън. — Ние си имаме бейзбола, вие си имате щурмоваците. Тя се намръщи на сравнението.

— Какво ви доведе тук? — попита я Кигън в опит да смени темата.

— Не сте ли чули? Американското посолство е светското средище на Берлин този сезон. — Устните й се свиха в лека усмивка.

— Надявам се Уоли Уолингфорд да не ви чуе — каза Кигън. — Бездруго доста е навирил нос.

— Говорим за вълка… — Тя кимна към залата зад Кигън.

Уолас Уолингфорд, началникът на протокола на посолството и директор по социалната дейност бе слаб скован мъж в началото на трийсетте, със светла коса, започнала да окапва, и неспокойни воднисти очи. Придаваше си надменен вид — поза, която плашеше някои хора. Но тази вечер изглеждаше нервен и объркан. Малки капчици пот блестяха по челото му.

— Марлен, скъпа — каза той и й целуна ръка, — колко великодушно от ваша страна, че сте дошли.

— Много сте мил, Уоли — каза тя, — но имате склонност да преувеличавате нещата.

— Как си, Франсис? — попита той.

— Много добре, Уоли. Много великодушно от твоя страна, че питаш.

Уолингфорд го погледна за момент, после го хвана за лакътя.

— Марлен, може ли да ви го отнема за минута-две?

— Разбира се.

— Ще се върна след минутка — каза Кигън, докато Уолингфорд го отвеждаше, и щом се отдалечиха, добави: — Трябва да направиш нещо с този оркестър, Уоли.

— Какво например?

— Предлагам да го изгониш. Колко по-скоро, толкова по-добре.

— Просто продължавай да се усмихваш и слушай — каза Уолингфорд тихо. — Знаеш ли къде е офисът ми на втория етаж?

— Разбира се, че знам. И престани да говориш, без да си мърдаш устните. Приличаш на Едгар Берген.

Уолингфорд се усмихна насила и каза през зъби:

— Изчакай пет минути, после излез на терасата и мини през страничната врата. Ще те чакам там.

— По дяволите, Уоли, тъкмо говорех с най-красивата, най-прелестната, най…

— Не ми създавай трудности, много е сериозно — каза Уолингфорд със същата студена усмивка. — Точно след пет минути. — И се смеси с тълпата.

Кигън се огледа за Марлен, но Голт вече я бе завел на дансинга. Дребният с гърбицата не се виждаше никъде. Кигън излезе на терасата и запали цигара.

От една ниша в салона Фирхаус продължаваше да го наблюдава. Американецът си пушеше небрежно цигарата, после откъсна карамфил от цветята в края на терасата, нагласи го в бутониерата си, закрачи през градината и изчезна във влажната безлунна нощ.

Кигън заобиколи сградата, върна се при страничната врата и се качи по стълбите, като ги взе по две наведнъж. Уолингфорд го чакаше в горния коридор.

— По дяволите, Уоли, за какво е всичко това?

— Знаеш ли кой е Феликс Райнхард? — попита Уолингфорд нервно.

— Писателят? Разбира се. Той нарече Хитлер най-големия актьор на света и каза, че трябва да му се даде сцена вместо държава.

— Целият свят е една проклета сцена — каза Уолингфорд. — Райнхард е тук, в моя офис.

— Защо не слезе долу и не се присъедини към нас простосмъртните?

— Защото не може — каза Уолингфорд. Говореше тихо и раздразнено.

Кигън се разсмя.

— Каква е работата, да не е офейкал?

— Позна.

Влязоха в офиса на Уолингфорд — широка стая с наредени по стените книги, в която миришеше на кожа и тютюн за лула. Вътре имаше двама мъже. Кигън бегло познаваше единия — Херман Фьогел: висок, дългонос, тромав на вид американски емиграционен служител, който работеше в посолството. Американец от немски произход, второ поколение.

Другият бе Феликс Райнхард — набит мъж в началото на четирийсетте, с гъста черна коса, която падаше почти до раменете му, и хлътнали очи с тъмни кръгове около тях. Разрошен и нервен. Седеше на един диван, а на масичката пред него имаше полупразна купа с плодове.

— Мистър Райнхард, това е Франсис Кигън, американец. Може да му се доверим. Франсис, запознай се с Феликс Райнхард.

— За мен е удоволствие — каза Кигън. Райнхард просто кимна. Очевидно бе, че е дълбоко разстроен.

— Те убиха Пробст — изтърси той изведнъж. — Няма да повярвате. Просто влязоха четирима и изпразниха пистолетите си в него. — Той вдигна ръка с опънат показалец. — Ей така: бам… бам… бам… и още, и още, докато пистолетите им защракаха на празно. Бам… бам… после запалиха цялата сграда. Беше ужасно. Ужасно…

— Спокойно — каза Уолингфорд и му подаде чаша бренди. Журналистът отпи и, изглежда, се поуспокои.

— Кой е Пробст? — попита Кигън, смутен от цялата сцена.

— Един млад германски интелектуалец, художник — каза Райнхард. — Заедно издавахме „Берлинска съвест“. Освен това фалшифицираше паспорти за нас.

— Нас? — каза Кигън. — Кои нас? Райнхард го погледна за миг.

— Враговете на държавата. Комунистите, евреите — всички, които не са съгласни с нашия велик фюрер — каза той с горчивина.

— Убили са го, защото прави фалшиви паспорти? — каза Кигън с недоверие. — Кой? Кой го направи?

— Sturmbteilung — каза Райнхард.

— Май нещо не разбирам. — каза Кигън. — Ето, стоим си тук пред човек на емиграционната власт и си говорим за фалшиви паспорти.

— За Бога, Кигън, ти си непоносим — възкликна Уолингфорд.

— Докато си има документи, никой няма да го пипа за нищо — обясни Фьогел. — Но ако влезе без документи, нямаме друг избор, освен да го депортираме.

— Дори ако знаете, че документите му са фалшиви? — попита Кигън.

— Докато си има паспорт и стотина долара в джоба, няма да му бъдат задавани никакви въпроси. Но трябва да притежава документи.

— Господи, какви идиотски правила!

— Не са идиотски, Кигън, необходими са — каза Уолингфорд. — Ако разрешим на германските бежанци да влязат в страната без паспорти, ще си имаме ужасни неприятности с германското правителство. Трябва да поддържаме някакъв вид дипломатически връзки с Германия. Трябва да знаем какво, по дяволите, става тук, но няма да разберем, ако те закрият посолството.

— И така значи, вие се укривате? — каза Кигън на Райн-хард.

— Да.

— Укрива се, за да си спаси живота — каза Фьогел.

— Какво сте направили? — тихо попита Кигън. Райнхард бавно погледна тавана и каза:

— Не съм съгласен с Хитлер. За нещастие съм и евреин. Това съм направил, господине. И много си отварям устата.

— Ти си чел неговите статии — каза Уолингфорд. — Той е враг на държавата.

— Но какво прави тук, по дяволите? Половината СС са долу в салона — каза Кигън.

— Нямаше къде другаде да отиде — каза Уолингфорд. — Няма сигурно място.

— А какво правя аз тук, Уоли?

— Трябва да го измъкнем от Германия тази вечер.

— Тази вечер?

— Има заповед за арестуването му. По-точно е обвинен в противодържавна дейност заради издаването на „Берлинска съвест“. Ако го хванат, свършено е с него.

— Какво искаш да кажеш с това „свършено“?

— За Бога, Франсис, чу какво каза той. Кафявите ризи нахлули този следобед в жилището на неговия партньор, хладнокръвно го застреляли, после запалили сградата. Знаеш какво става тук.

Кигън си спомни за щурмоваците и за нощните им набези: пламъците на факлите им се вееха от вятъра, докато те караха по улиците откритите си коли и монотонно и натрапчиво припяваха погребалната си песен: „Долу еврейте, смърт на евреите“, и си търсеха жертва. Най-обикновена гледка и както повечето хора в Берлин, Кигън бе станал неподатлив на зловещото й предзнаменование. Както повечето чужденци, той бе руган от кафявите ризи, но се усещаше безсилен да направи или да каже нещо срещу тези пияни хулигани с техния ненаситен апетит за насилие. Те имаха повече власт от полицията и ходеха на групи като гладни хищници. „После, това е временно нещо — мислеше си той. — Ще мине.“ И ако германците не усещаха необходимост да се изправят открито против тях, какво можеше да направи той? Така че той се бе научил да не слуша шума от разбитите стъкла и виковете на жертвите, да извръща очи от щурмоваците, докато те плячкосваха еврейските магазини, биеха собствениците и рисуваха шестолъчни звезди по вратите. Кигън поклати глава и въздъхна:

— Съжалявам. Не се бъркам в местната политика. — Наведе се към Уолингфорд и добави: — Това не засяга теб, Уоли.

— Ще ни извиниш ли за минута — каза Уолингфорд на Райнхард и отведе Кигън в съседната стая. Затвори вратата и каза категорично:

— Не може просто да го пренебрегнем.

— Аз му се възхищавам, че подпомага дейно своята страна, но това е неговата страна. Ние трябва да живеем заедно с тези хора. Това не е наша работа, по дяволите.

— Слушай, Райнхард е един от малцината искрени германски писатели — каза Уолингфорд с треперещ от напрежение глас. — Неговите уводни статии и публикациите му имат голямо въздействие върху германците. По дяволите, може да бъде предложен за Нобелова награда тази година — ако все още е жив. — Той млъкна за малко, после се наведе и тихо каза: — Президентът иска да го измъкнем.

— Аха… — Кигън направи многозначителна пауза. — Значи стигнахме до козовете.

— Наречи го както искаш, но ние трябва да действаме бързо, Франсис.

— Какво искаш да кажеш с това „ние“?

— Това е задължение за всички. Този човек е символ. Трябва да го измъкнем от Германия.

— Ти трябва да го измъкнеш от Германия. Провалиш ли се, ще се озовеш трети помощник аташе в някоя бананова република с тарантул и на ревера вместо ордени. По дяволите, имаш на разположение дипломатически корпус, шпиони, които играят по твоята свирка, и искаш аз да ти намеря фалшификатор. И какво трябва да направя? Да прескоча до клуба „Кит Кет“ и да поразпитам? Защо просто не му дадете политическо убежище?

— Прекалено късно е за това — каза Уолингфорд и запали цигара. — Този човек е опасна работа, обвинен е в предателство. Политическото убежище няма да се приеме, изобщо няма да се приеме. Инструкциите ми са да го измъкна от Германия тази вечер и да не замесвам правителството в това. Ти имаш самолет. Нека да го използваме да го закараме в Париж. Само за два часа, за Бога.

— Първо, това не е само мой самолет — каза Кигън рязко. — Той принадлежи на четирима души — на един французин, на двама британци и чак тогава на мен. Ние си го преотстъпваме и си правим график един месец предварително. Ще трябва да го съгласувам и с тримата, а дори не знам къде се намират в момента. Самолетът също не е тук. Може да отнеме часове. И ако нацистите разберат, а те ще разберат, вероятно ще го конфискуват. Просто си представям как давам обяснения на парижкия си партньор: „Ще трябва да преглътнеш сто и петдесет хиляди долара, Луи. Хитлер е решил да използва нашия самолет за пикниците си в края на седмицата.“

— Послушай ме — каза Уолингфорд отчаяно. — Ако хванат този човек, ще го екзекутират.

— Тогава не им позволявай да го хванат. Просто не ме замесвай в това. Тази борба не е моя работа.

— Тази борба е работа на всички. Ще разбереш това много скоро.

— Престани да ме поучаваш. Извикай си шефа на разузнаването и го възложи на него.

— Не мога да забърквам тях, по дяволите!

— В страхотно положение се намираш, няма що. Ти не можеш да се забъркаш, защото си дипломат. Фьогел не може да се забърква, защото е от емиграционната служба. Райнхард не може да се забърква, защото се укрива от правосъдието. Но аз мога да се забъркам, защото съм просто добрият стар Франки Кигън, един богат американски наивник, така ли?

— В теб никой няма да се усъмни — каза Уолингфорд. — Ще го изведем с твоята кола, ще го закараме на аерогарата и ще бъде в Париж преди да е съмнало. Необходим му е само паспорт.

— За последен път ти казвам: няма да се забърквам в местната политика. Какво, никой друг ли не познаваш, който да има самолет?

— Никой, който да е тук сега.

— Това ме ласкае.

— Виж, сега не говорим за политика, говорим за живота на един човек — каза Уолингфорд умолително. — Чу какво са направили щурмоваците с приятеля му. Знаеш ли какво ще направят с Райнхард? Ще го отведат в затвора в Ландсберг и ще го обезглавят. Ще го обезглавят!

— Не вярвам в това.

— Това е начинът, по който действат напоследък. Мога да ти покажа доклади на разузнаването. Миналия месец обезглавиха трима студенти от университета, просто защото са разпространявали „Берлинска съвест“. А той списва този гаден вестник. Учудваш ли се, че се е паникьосал?

Кигън поклати глава.

— По дяволите, Кигън! — Уолингфорд седна тежко на стола и поклати глава. — Тук вече не съществува никаква политика — каза той уморено. — Това е еднопартийна система. Няма да има други избори в Германия, докато не умре Хитлер.

— Е, това е твоят отговор — каза Кигън. — Пречукайте Хитлер.

— Имаш отвратително чувство за хумор. — Рамената на Уолингфорд увиснаха. — Мислех те за по-смел.

— Виж — отговори Кигън ядосано, — запомни веднъж и завинаги: аз не се занимавам с политика, особено германска политика! Германците боготворят Хитлер. Когато минава с кола по улицата, всички викат „Хайл“ и хвърлят цветя пред колата му. Германия го обича. И за Германия Райнхард е предател.

— Той не е предател, той е писател, който говори открито против нещата, които усеща, че не са правилни.

— Предателят за едни е патриот, за други не. — Кигън тупна Уолингфорд по гърдите. — Знаеш ли какво мисля? Че с тази работа са те хванали по долни гащи. Знаел си, че Райнхард е загазил, но не си имал план. Сега Рузвелт иска той да бъде изведен тайно от страната и ти си в задънена улица.

— Ще призная, че не бях подготвен за реакцията на президента. Освен това всичко се случи набързо. Някой жалък малък Juden jager вероятно е попаднал на Райнхард и Пробст.

— Juden jager?

— Ловци на евреи. С това си изкарват прехраната. Изследват родословното потекло на хората, търсят еврейски роднини, докладват слуховете на Гестапо. Понякога самите те са евреи, които по този начин се опитват да се спасят.

— Доносници.

— Точно така. Доносници.

— Повикай хората си — каза Кигън и го потупа по рамото. — Кажи им какво иска президентът и ги пусни да действат. Нямаш друг избор. По дяволите, все пак мисля, че самолетът е в Париж, но дори и да не беше, няма да можем да намерим пилот толкова късно през нощта. — Той се обърна да си тръгва.

— Мислех, че мога да разчитам на теб — каза Уолингфорд.

— Така се получава от много мислене, Уоли — каза Кигън, без да се обърне, и отиде в другата стая.

— Желая ви успех, хер Райнхард, и съжалявам, че не мога да ви помогна — каза Кигън. — Ако се измъкнете оттук, ще имате десет хиляди долара депозирани на ваше име в Чеиз Манхатън Банк в Ню Йорк, които ще ви помогнат да започнете живота си отново в Америка.

— Много любезно от ваша страна, господине. Благодаря ви. — Райнхард се обърна към Уолингфорд. — Може би Черната лилия ще може да помогне.

— Каква Черна лилия? — попита Кигън.

— Не искаш да бъдеш замесен — каза Уолингфорд, — така че стой съвсем настрани от това.

— Напълно справедливо — кимна Кигън и излезе от стаята.

Когато се върна на долния етаж, актрисата си беше отишла. Дребният мъж с гърбицата бе все още там и пак той проследи всяка стъпка на Кигън, след като той напусна посолството.