Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Tragedy of Hamlet, Prince of Denmark, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 86 гласа)

Втора сцена

Зала в замъка.

Тръбен звук. Влизат Кралят, Кралицата, Полоний, Лаерт, Волтиманд, Корнелий и Хамлет сред свитата.

 

КРАЛЯТ

Макар смъртта на скъпия ни брат

във паметта ни още да е прясна

и да е редно нашите сърца

да тънат в скръб, а Дания да бъде

от край до край едно голямо чело,

набръчкано от жал, все пак умът,

надмогнал чувствата, ни позволява,

за брат си спомняйки с по-мъдра горест,

да помним и за себе си. Затуй

ний дадохме ръка на тази своя

снаха доскоро, а сега кралица,

наследница на войнствената власт

над Дания, и в смес от скръб и радост,

на тъжен пир сред весела жалейка,

при равновесни щастие и мъка,

тъй да се каже, със едно око

усмихнато, а с другото във сълзи,

я взехме за съпруга. При това

не беше пренебрегнат и съветът

на мъдростта ви, който без принуда

приветства брака ни. Благодарим.

Сега за друго. Както всички знаят,

принц Фортинбрас, ценейки твърде ниско

мощта ни или вярвайки, че ежби

подир смъртта на скъпия ни брат

са разглобили датската държава,

обзет от празен блян за превъзходство,

ни предяви един досаден иск,

засягащ областите, от които

баща му бе лишен от право в полза

на храбрия ни брат. Дотук за него.

Сега за туй, което ни е сбрало.

Това писмо решихме да отправим

до краля на Норвежко, който — болен

и на легло — едва ли подозира,

че племенникът му подготвя поход.

То настоява той да сложи точка

на тези Фортинбрасови замашки,

понеже в неговото кралство принцът

набира припаси, бойци и средства.

Добри Корнелий, драги Волтиманд,

носете го. Властта ни вън от него

не ви облича в никакви права

за лични действия. На добър път!

Готовността си превърнете в скорост!

 

КОРНЕЛИЙ и ВОЛТИМАНД

Готови сме да служим всеки миг!

 

КРАЛЯТ

Не се съмняваме. На добър път!

Корнелий и Волтиманд излизат.

Лаерте, ти какво ще кажеш ново?

Молба си имал. Е, каква е тя?

Ако разумна е, не ще се случи

пред Датския вседържец безуспешно

да изразходваш глас. Нима би могъл

да искаш нещо ти, което той

да не желае пръв да ти дари?

Тъй както е сърцето за главата

и както са ръцете за устата,

престолът ни е близък и в услуга

на твоя татко. Говори, Лаерте!

Какво желаеш?

 

ЛАЕРТ

                        Само туй едно,

о, господарю мой: да се завърна

във Франция. Макар и най-охотно

да дойдох тук, за да присъствам лично

на вашето венчаване за крал,

сега — признавам — мислите ме дърпат

към нея пак и коленопреклонно

ви моля да ме пуснете на път!

 

КРАЛЯТ

А татко ти? Да чуеме Полоний!

 

ПОЛОНИЙ

О, господарю, той ми разтопи

душата със молби и аз накрая

под просбата му сложих неохотно

печата твърд на меката си воля —

пуснете го във Франция, кралю!

 

КРАЛЯТ

Върви, Лаерте, и използвай волно

богатството на младите си дни!…

А ти, мой сроднико и сине, Хамлет?

 

ХАМЛЕТ (настрани)

Премного сродник, твърде малко син!

 

КРАЛЯТ

Все тъй далеч от нас и скрит от облак?

 

ХАМЛЕТ

О, не, кралю — тъй близко, че слънчасвам!

 

КРАЛИЦАТА

Хвърли таз мрачна краска, сине мой,

и ласкаво във краля ни се вгледай!

Не бива вечно, свел очи, да дириш

в земята своя доблестен родител!

Да губим близки, знаеш го добре,

това е общо — всичко живо мре

и само през вратата на смъртта

след бренното намира вечността.

 

ХАМЛЕТ

Да, общо е.

 

КРАЛИЦАТА

                        Тогаз при теб защо

тъй изключително изглежда то?

 

ХАМЛЕТ

„Изглежда“? Не! При мен „изглежда“ няма!

Нима по моя мрачен плащ, госпожо,

или по задължителния траур,

или по непрестанните въздишки,

или по водопадите сълзи,

или по израза на безутешност,

нима по тях и други тям подобни

прояви, форми, знаци на скръбта

ще съдите какво ми е в душата

по тях наистина човек „изглежда“,

защото би могъл да ги играе.

Аз скръбен съм дълбоко в свойта глъб,

а те са само видимост на скръб!

 

КРАЛЯТ

Похвално е и мило, драги Хамлет,

че плащаш тъй синовния си данък,

но длъжен си да знаеш, че баща ти

загубил е баща си, а баща му

загубил е пък своя. За децата

е дълг жалейни дрехи да обличат

известно време, но да прекаляват

със траура не е благочестиво.

Не е туй мъжка скръб и то издава

бунтуваща се срещу бога воля,

неиздръжлив характер, крехка вяра,

необработен ум. Нима това,

което неизбежно е и редно,

и срещано на всяка крачка, бива

да среща в нас тъй гневна съпротива?

Тфу! Грях пред бога! Грях пред естеството!

Грях пред покойния! И грях най-сетне

пред разума, чието вечно слово,

когато все отново и отново

бащи са мрели, винаги било е:

„Да бъде тъй!“ Ний молим те, хвърли

скръбта безплодна и мисли за Нас

като за свой баща, защото, нека

светът го знае, ти си пръв по близост

до трона Ни — и обичта, с която

към тебе се обръщам, не отстъпва

пред тази на баща към родно чедо —

а колкото до Витенберг[1], където

си искал да се върнеш, за да учиш,

това на волята Ни е противно

и Ний те молим да останеш тука,

огрян от любовта ни, в трайна роля

на пръв сановник, родственик и син.

 

КРАЛИЦАТА

Недей отблъсва майчина молба,

мой мили Хамлет! Остани при нас!

Достатъчно стоя във Витенберг.

 

ХАМЛЕТ

С покорност подчинявам се, госпожо.

 

КРАЛЯТ

Чудесен отговор на любещ син.

Тоз дом е твой. Да тръгваме, госпожо!

Тъй лекото съгласие на принца

усмихва се във моето сърце.

Във знак на радост нека всяка чаша,

която пресуши таз вечер кралят,

с топовен изстрел бъде известена

на облаците, тъй че гръм небесен

и земен гръм с общ тътен да приветстват

наздравицата Ни! Вървете с мен!

 

Тръбен звук. Излизат всички освен Хамлет.

 

ХАМЛЕТ

Да би могла таз омърсена плът

като зацапан сняг да се стопи

и върне във пречистена роса

или всевишният да бе допускал

самоубийството! О, боже, боже!

Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда

тоз свят със нравите му! Пфу, че гадост!

Пфу, сякаш е запусната градина,

останала до семе! В пълна власт

на туй, което е трънак и плевел,

сред гнус и смрад! Пфу! Пфу! Дотам да стигне!

Два месеца едва, откак почина,

къде ти два — дори и толкоз няма!

Един тъй рядък, тъй достоен крал,

пред който тоя тук е грозен сатир

пред Аполона! И с каква любов

трепереше над нея, как дори

не даваше на полъха въздушен

да я докосне! О, земя! Небе!

Да си припомня ли?… А как към него

се галеше тя, сякаш че страстта й

растеше със наситата!… И ето,

след месец само… Не! Не ща да мисля!

О, слабост, твойто име е жена!

Едничък месец! Още не изтрила

обувките, с които придружи

останките на клетия ми татко,

същинска Ниобея[2], цяла в сълзи,

тя, тя — о, господи, едно животно

без говор и без разум би тъжило

по-дълго време! — тя да се омъжи

за чичо ми, за брат му! Брат, но толкоз

приличен нему, колкото съм аз —

на Херкулес! Преди да мине месец,

с очи червени още от солта

на мнимите сълзи — във втори брак!

Порочна плът, е, тръгвай, тичай, скачай

без срам в кръвосмесителното ложе!

Не е добро, не ще е на добро!

Но млък, уста! Разкъсвай се, сърце!

 

Влизат Хорацио, Марцел и Бернардо.

 

ХОРАЦИО

Здравейте, принце мой!

 

ХАМЛЕТ

                                Благодаря.

Щастлив съм, че… Хорацио! Или

очите лъжат ме?

 

ХОРАЦИО

                        Не, господарю,

самият той. Покорен ваш слуга.

 

ХАМЛЕТ

О, не — приятел! Както аз съм твой!

Какво те носи тук от Витенберг?…

Марцел!

 

МАРЦЕЛ

                Мой господарю!

 

ХАМЛЕТ

                                От сърце

се радвам, че ви виждам…

Към Бернардо.

Хорацио, наистина какво

те е довело тук от Витенберг?

 

ХОРАЦИО

Вроденият ми мързел, скъпи принце.

 

ХАМЛЕТ

Не бих изслушал туй и от врага ти

и няма и на теб да позволя

ушите ми със доноси да пълниш

срещу самия себе си. Аз знам те,

не си ленив, но тук ще те направим

пияница, преди да си си заминеш!

Отговори, защо си в Елсинор?

 

ХОРАЦИО

За опелото на баща ви, принце.

 

ХАМЛЕТ

Не си прави студентски смешки — тук си

за сватбата на майка ми.

 

ХОРАЦИО

                                Да, принце,

тя дойде малко бързо.

 

ХАМЛЕТ

                                Сметка, сметка,

Хорацио! Което ни остана

от погребалната трапеза, беше

поднесено на сватбения пир.

Бих предпочел най-върлия си враг

да видя в рая, но да ме отмине

тоз грозен ден, Хорацио!… Баща ми!

О, сякаш виждам го!

 

ХОРАЦИО

                                Къде, мой принце?

 

ХАМЛЕТ

Тук вътре, със душевния си взор.

 

ХОРАЦИО

И аз го помня — беше славен крал!

 

ХАМЛЕТ

Човек бе той — погледнат като цяло.

Такъв аз няма втори път да видя!

 

ХОРАЦИО

Аз мисля, че видях го тази нощ.

 

ХАМЛЕТ

Кого видял си?

 

ХОРАЦИО

                        Вашия баща.

 

ХАМЛЕТ

Баща ми?

 

ХОРАЦИО

                Успокойте, принце

учудването си и дайте слух

на туй, което аз ще ви разкажа,

а тези господа ще потвърдят!

 

ХАМЛЕТ

За бога, говори!

 

ХОРАЦИО

                        От тез двамина

узнах, че два пъти като били

на стража, в най-безлюдната и мъртва

средина на нощта, със тях внезапно

се случило невероятно нещо:

безплътен призрак, в образ и осанка

подобен на баща ви, закован

във броня от главата до петите,

израснал от нощта и с бавен ход

трикратно минал покрай тях тъй близо,

че жезълът му можел да ги стигне,

докато те стоели, онемели,

с очи, изскочили навън от ужас

и неспособни да пошавнат, сякаш

превърнати в пихтия. Всичко туй

те казаха ми под дълбока тайна

и аз на следващата нощ отидох

да бдя със тях. И както те го бяха

описали — по време и по място,

и всичко друго, — призракът яви се

пред моя поглед. Виждал съм баща ви —

тез две ръце не си приличат тъй!

 

ХАМЛЕТ

Къде това?

 

МАРЦЕЛ

                        На стражната площадка.

 

ХАМЛЕТ

Не го ли заговорихте?

 

ХОРАЦИО

                                Опитах,

но той не отговори нито дума.

Веднъж като че ли глава помръдна

да каже нещо, но във този миг

изкукурига утринен петел

и той се дръпна и изчезна бързо

от погледа ни.

 

ХАМЛЕТ

                        Чудно! Много чудно!

 

ХОРАЦИО

В живота си кълна се, принце мой,

че беше точно тъй! Затуй решихме,

че длъжни сме на вас да го разкажем.

 

ХАМЛЕТ

Разбира се… разбира се… Това

дълбоко ме смущава. Тази нощ

на пост ли сте?

 

ТРИМАТА

                        Тъй вярно, господарю.

 

ХАМЛЕТ

И в броня, а?

 

ТРИМАТА

                        Да, господарю, в броня.

 

ХАМЛЕТ

Изцяло. От главата до петите?

 

ТРИМАТА

От шпорите до шлема, господарю!

 

ХАМЛЕТ

Тогаз лицето му не сте видели!

 

ХОРАЦИО

Той шествуваше със вдигнат лицебран.

 

ХАМЛЕТ

Сърдит ли беше?

 

ХОРАЦИО

                        Повече печален.

 

ХАМЛЕТ

Блед или румен?

 

ХОРАЦИО

                        Бял като платно!

 

ХАМЛЕТ

А гледаше ли ви в очите, а?

 

ХОРАЦИО

Да, втренчено!

 

ХАМЛЕТ

                        Защо не съм бил там!

 

ХОРАЦИО

О, щяхте да останете потресен!

 

ХАМЛЕТ

А? Вярвам, вярвам. Дълго ли стоя?

 

ХОРАЦИО

Додето преброи човек до сто.

 

МАРЦЕЛ и БЕРНАРДО

До повече!

 

ХОРАЦИО

                        Когато аз бях, толкоз.

 

ХАМЛЕТ

Каква му бе брадата? Посивяла?

 

ХОРАЦИО

Каквато беше приживе, мой принце —

смолисточерна с нишки от сребро.

 

ХАМЛЕТ

Ще бдя таз нощ със вас — той може би

ще дойде пак.

 

ХОРАЦИО

                        Кълна се, че ще дойде!

 

ХАМЛЕТ

И в случай че приеме външността

на моя татко, ще го заговоря,

дори и пъкъла да ще да зине,

за да ми каже да мълча! И моля,

ако видяното не сте издали

в мълчание го дръжте все така,

а и на туй, което ще се случи,

отдайте му око, ухо, разсъдък,

каквото щете, само не език!

За обичта ще ви платя със обич.

Преди дванайсет ще се срещнем, значи,

на стражната площадка. Дотогаз!

 

ТРИМАТА

На клетвата си верни, господарю!

 

ХАМЛЕТ

На дружбата, на дружбата! Вървете!

Излизат всички освен Хамлет.

Духът на татко ми? Въоръжен?

Не е добро! Подушвам подло дело!

О, бързай, нощ! Търпение, душа!

И в дън земя да е зарито даже,

безчестното накрай ще се покаже!

 

Излиза

Бележки

[1] Витенберг — град в Саксония, чийто стар университет бил прочут по време на Възраждането като център на хуманистичното възпитание.

[2] Ниобея (мит.) — легендарна тиванска царица, чиито дванадесет деца били избити от боговете заради нейната гордост. От скръб Ниобея се превърнала в камък, който ронел сълзи. Нейното име често се среща в литературата на Възраждането като синоним на велика скръб.