Серия
Тайните на древния Рим (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Domina, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 20 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2006

Художник: Христо Хаджитанев, 2006


ОСНОВНИ ПЕРСОНАЖИ
РИМСКИ ИМПЕРАТОРИ

Октавиан Август — Първият римски император, умрял през 14 г.

Тиберий — 14–37 г., наследник на Август, син на съпругата му Ливия от първия й брак

Калигула — 37–41 г., син на Германик и Агрипина Старата

Клавдий — 41–54 г., племенник на Тиберий

Нерон — 54–68 г., син на Агрипина Младата и Домиций Ахенобарб (Меднобрадия)

Галба, Отон, Вителий — Римски пълководци, завземали последователно престола в Годината на четиримата императори 68–69 г.

ИМПЕРАТОРСКОТО СЕМЕЙСТВО

Гемел — Внук на Тиберий

Германик — Син на Тиберий

Агрипина Старата — Негова съпруга

Друз, Калигула, Агрипина, — деца на Германик и Агрипина Старата

Юлия (някои източници я наричат Ливила) и Друзила

Месалина — Третата съпруга на Клавдий

Британик и Октавия — Деца на Клавдий и Месалина

РИМСКИ ПОЛИТИЦИ

Елий Сеян — Префект при Тиберий

Макрон — Наследник на Сеян

Секст Бур — Префект при Клавдий и Нерон

Сенека — Философ и виден политик при Нерон

Тигелин, Отон и Аницет — Приближени на Нерон

Пасиен Приск — Приятел на Тиберий и Калигула, втори съпруг на Агрипина

Нарцис и Палас — Освободени роби, влиятелни политици по време на царуването на Клавдий и Нерон

ОСНОВНИ СЪБИТИЯ

15 г. Раждането на Агрипина

19 г. Умира баща й Германик

31 г. Умира Сеян

39 г. Агрипина е изпратена в изгнание

41 г. Агрипина се завръща

47 г. Агрипина и Нерон се връщат в Рим

54 г. Нерон става император

55 г. Конфликт между Агрипина и Нерон заради Актея. Смъртта на Британик.

59 г. Умира Агрипина

68 г. Умира Нерон

ГЛАВА ПЪРВА

„Тръпна от ужас!“

Вергилий, Енеида, II. 212

Дали накрая разбрах всичко? Естествено! Дали присъствах на убийството й? Разбира се! Дали оцелях? Щом съм тук и ви разказвам тази история. Въпреки всичко съзирам скрито значение зад тези въпроси. Да, нещо в мен умря заедно с нея. Радвам се, че преди да се разделим, тя ми обясни коя е в действителност. Казвам се Парменон, прислужник на божествената, на домина[1] Агрипина. Когато звезда падне от небето, тя не е сама. Аз паднах с нея.

Опитаха се да го изкарат злополука, но, естествено, беше убийство. Чудовището Луций Домиций Ахенобарб, известен като Нерон, е майцеубиец, беше майцеубиец и ще бъде майцеубиец до края на времето. Истината ще излезе наяве, внезапно и ярко като пламък или ще се процежда като вода през скална пукнатина. Домина още не беше изстинала в гроба, когато върху статуята на Нерон окачиха кожен чувал. Разбирате ли значението на този жест? Искаха да кажат, че Нерон трябва да бъде зашит в подобен чувал и хвърлен в Тибър — справедливо наказание за убийците! Едно бебе беше оставено на форума с надпис върху люлката: „Няма да те убия, но те изоставям, за да не ме убиеш ти, когато пораснеш.“

Статуите на Домина бяха разрушени, но някой остроумник издълба на къс от останките цитат от класиците: „Аз съм опозорена, но срамът е за теб.“ Най-много ми хареса един остроумен надпис: „Нова математика: Нерон = уби майка си.“ Сигурно го беше написал грък. Гръцките цифри се състоят от букви, така че сборът им в името „Нерон“ е равен на 1005, колкото и този от фразата „уби майка си“. На Нерон сигурно му е трябвало доста време, за да го изчисли, ако изобщо си е направил този труд.

Другите бяха по-банални. Дарций, изпълнител на фарсове, в края на едно представление извика: „Сбогом, татко! Сбогом, мамо!“ Но вместо да помаха с ръка, той имитира пияница, който плува. Целият театър се срина от смях, макар че Дарций трябваше да избяга от Рим посред нощ. Лицемерът Нерон организира игри по случай смъртта на своята „предана майка“ трябваше да има траур за Агрипина. Следвайки съвета на блюдолизеца Аницет, той направи пищно празненство, кулминацията на което беше слон, ходещ по въже. Богове, представяте ли си? Слон да ходи по въже? Така ли изразяваше почитта си императорът към дъщерята на Германик, към собствената си майка?

Ще ви разкажа моята история от края към началото. Както винаги става, нужна е жена, за да бъде унищожена друга жена. В случая с домина това беше онзи апетитен залък Попея, съпруга на пълководеца Отон преди Нерон да я забележи. Попея беше узрял грозд, готов за откъсване, с красиво лице и пищно тяло, при вида, на което на човек му идеше да застене от желание. Красивата Попея, сприхавата Попея, Попея със златистите къдрици, Попея паякът, Попея убийцата! Попея беше решена да се намести в леглото на Нерон. За да постигне това, тя трябваше да преодолее редица пречки, което направи с ненадмината лекота. След това можеше лесно да отстрани собствения си съпруг, както и съпругата на Нерон — в крайна сметка в Рим разводите бяха също толкова разпространени, колкото и убийствата. Отон с готовност се отказа от Попея, а Нерон и Октавия не можеха да се гледат. Октавия и Отон бяха готови да предоставят сцената на красивата нацупена Попея, но не и Агрипина. Жена, преживяла интригите на Калигула, машинациите на Клавдий, убийствената злоба на Месалина, домина беше замесена от друго тесто. Богините не се оттеглят. Те или живеят вечно, или умират.

Как се убива царицата на отровите? Как да премахнеш човек, обучен в суровата атмосфера на дома на Ливия, съпругата на великия Август? Агрипина познаваше всички отрови. Шкафовете й бяха пълни с противоотрови, които тя редовно гълташе. В Рим на Нерон отравянето беше станало практически невъзможно. Имаше цял легион прислужници, които опитваха храната и напитките, да не говорим за шпионите в кухнята. Основно правило на пиршество у императора беше да се яде само от блюдо, което е било внимателно проверено преди това. Виждал съм много блестящи вечери да бъдат прекъсвани рязко при най-дребния намек за неразположение сред гостите. Сега разбирате проблема на Нерон и Попея. От самото начало те замисляха убийството на Домина. Но ако да продадеш меча кожа е лесно, да уловиш и убиеш собственика й — ще цитирам неточно своенравния Петроний — е „съвсем друга работа.“

Разбира се, винаги има и мечове и в крайна сметка се стигна до тях, но как да подкупиш някого да убие майка ти, ако тя е римска императрица? Затова заговорниците продължаваха да търсят други възможности. Ще кажете, Нерон обичаше майка си, сигурно му е било трудно. Нерон не обичаше никого! Собственият му баща веднъж отбеляза, че всеки, който е наследил неговата и на Агрипина кръв, със сигурност ще стане престъпник. Не го каза като пророчество, просто излагаше факт. О, да, чувал съм обвиненията в кръвосмешение — за друсането на носилката, за петната по дрехите на Нерон. Останете с мен и ще ви обясня всичко, когато му дойде времето. Но ще започнем с убийството.

Агрипина, да я благословят боговете, подозираше какво я очаква. Намирахме се в градините на любимата й вила в Анций. Седяхме, потопили крака в един фонтан, с купа грозде и кана вино между нас. Агрипина беше напрегната. Седеше леко изгърбена, както винаги, когато плетеше паяжината си. Ситни капчици пот блестяха по пълното й лице, черната й коса беше силно опъната назад, освен два спираловидно навити кичура, които падаха над ушите. Беше потънала в размисъл, а устните й мърдаха беззвучно. От време на време излизаше от унеса, хапваше грозде, и присвиваше очи срещу слънцето. Градината беше — и още е — прекрасно кътче с издигнатите си пътеки, зеленината, лехите, плискащата се вода, сенчестите портици и ухаещите беседки. Подходящо място да обмисляш собствения си край.

— Ние всички сме убийци, Парменон — гласът й беше умислен, сякаш говореше на себе си, без да съзнава, че някой я чува.

Можех да възразя или да я помоля да обясни, но не му беше времето. Агрипина се обърна и се прозя, разкривайки двойните си кучешки зъби. Устните й бяха морави от гроздовия сок. Спомних си обвиненията, че пиела кръв, че била родена убийца, по-свирепа от зверовете в амфитеатъра. Тези зъби подсилваха това убеждение и разваляха усмивката й. Но този дребен недостатък се губеше пред красивите й тъмни очи, които се присвиваха от веселие, флиртуваха открито или блестяха със смъртоносна страст.

Агрипина много се гордееше с очите си. В младостта си имаше навика да казва: „Оставете ме да гледам достатъчно дълго един мъж и той е мой.“ Това не беше хвалба, а самата истина. Заслушвали ли сте се в думите на драматурзите за качествата и развитието на различните личности? Глупости! Повечето хора са прости и скучни. Животът им се определя от няколко въпроса. Как изглеждат? Здрави ли са? Ще спечелят ли много пари? Ползват ли се с благосклонност или не? Агрипина беше различна. Това можеше да се отгатне по очите й: майчински кротки и нежни, студени и безстрастни, развеселени, прелъстителни. Настроенията й се меняха светкавично. Да, знам, че беше опасна. Всеки от това семейство беше опасен!

В онази красива градина тя ме изучаваше внимателно, макар погледът й да бе унесен.

— Съгласен ли си с това, Парменон? Че всички сме убийци? Колко дълъг е моят списък?

Направих неопределен жест и тя ме замери с гроздово зърно.

— Хайде, Парменон, кажи ми. Знам, че ги броиш.

— Домина, толкова е дълъг, че ще е по-лесно да изброя онези, които не са в него.

Агрипина се засмя. Припомних си имената. Друз, умрял от глад в затвора си под Палатин, защото се хранел само с пълнежа на сламеника си. Удушеният Сеян, чието изранено тяло бе сложено в чувал и хвърлено по Гемонийските стъпала[2]. Калигула, чиито сенатори-заговорници вадят мечовете си и внезапно разбират, че въпреки цялата му суета, той никога не е бил бог.

— Хайде! — настоя Агрипина.

Започнах да изброявам. Бях споменал едва няколко имена, когато тя плесна с ръце.

— Достатъчно! Стига! — усмихна се, а очите й ми напомниха на котенце. — Не пропускаш ли някого?

— Ами, скъпия Пасиен.

— Да, вторият ми съпруг.

— Освен това…

— Знам — Агрипина изкриви устни. — Скъпият КлаКла-Клавдий — присмя се тя. — Гъбите му се усладиха.

Агрипина седна и разлюля крака с разтворени пръсти, между които се стичаше вода. Тананикаше си песничка, на която някога я беше научил един гладиатор. Изглеждаше много красива под яркото слънце, сред ухаещия на рози въздух и аромата на смачкано грозде.

— Защо? — попита тя.

— Какво защо, Домина?

— Защо убивах? Защо? — тя ми се усмихна и запърха с мигли като момиче, което се закача с учителя си. — Искаш ли да ти кажа?

Отместих поглед. Нейните думи са причината за тази история. Да ви разкажа ли защо? Тук започва и свършва моят разказ. За първи и последен път Агрипина, моята Домина, щеше да се изповяда. Погледна ме право в очите, без да кокетничи или флиртува — като императорска съпруга или майка. Сърцето ми се сви — такава обреченост лъхаше от погледа й. Никога досега Домина не беше обсъждала тези неща. Да, беше премахвала враговете си. Беше заговорничила майсторски, но…

— Защо? — прошепнах аз.

Не смеех да се огледам. Бяхме ли заобиколени от духове? Тиберий с гниещото си тяло? Калигула, който се галеше сам, представяйки си, че се люби с Луната? Клавдий, с разкривено лице и трепереща челюст, препъващ се из двореца, или с посиняло лице на смъртник, задавен от отровните гъби. И Британик би трябвало да е тук, и той посивял от отровата. Дали тялото на призрака му също беше намазано с гипс, за да не си личат следите от нея?

— Защо? — Гласът на Домина ме изтръгна от унеса.

— Защото си била принудена.

Агрипина направи гримаса.

— Сенека би оспорвал това до края на света — тя поклати глава. — Защото ми беше приятно! Е, не съвсем, враговете са като стари приятели — когато вече ги няма, ти липсват. Не, убивах, защото бях родена да убивам! — Тя ме погледна, после избухна в смях. — Недей да седиш там, да се чешеш по главата и да рониш сълзи тя лекичко ме перна през носа. — Разбираш ли какво ти говоря, Парменон?

— Родена си била да убиваш. Наследствено ли е?

— Императорската кръв не е по-различна. Не вярвам, че се различавам от останалите. Не съм нито по-добра, нито по-изискана — тя плесна с крака във фонтана. — Ти не разбираш.

— Опитвам се.

— Не се цупи — тя сбърчи нос. — Помисли си за амфитеатъра. Опъват сенниците, заглаждат пясъка, тълпата седи занемяла и гладиаторите пристъпват на арената. Винаги се ослушвам за затръшването и залостването на желязната врата след тях. Връщане няма. Трябва да останат и да се бият, да живеят или да умрат. Те вдигат мечове — тя имитира движенията на гладиатор. — „Обречените на смърт те поздравяват!“ Консулът или императорът отвръща на поздрава им. Знаеш ли какво правя в този миг, Парменон?

Тя не изчака отговора ми.

— Прошепвам им същото. „И ние, обречените на смърт, ви поздравяваме.“ Това сме ние, Парменон, гладиатори. Когато си от владетелски род, излизаш на арената. Или се бориш, или умираш. Съвсем просто е. Може да опиташ да се спотаиш като чичо Клавдий, да се прикриеш в сенките, но най-накрая ревът на тълпата и камшикът на ланиста[3] ще те накарат да застанеш в центъра. Или ти ги убиваш, или те теб.

Погледнах към фонтана.

— Е, Парменон?

— Мислех, че се бориш за власт!

Агрипина сякаш не ме чу.

— Домина?

— Ако си роден в род на императори, животът и властта са едно и също, не можеш да имаш едното без другото.

— Значи си убивала, защото ти се е налагало?

— Не, Парменон, по-различно е. Нали знаеш мига, в който гладиаторите се разделят, за да си изберат противник — човекът с мрежата срещу онзи с меча, тракиец срещу самнит? При нас е същото. Борих се с Калигула и когато той си отиде, се обърнах към следващия си враг — Месалина, която също беше победила в своя двубой. Сега наред е Попея. Ако спечеля, ще дойде някой друг. Ако загубя, Попея ще си поеме дъх, ще изтрие потта от челото си и ще съзре сянката на следващия си противник. Няма изключения.

— Дори и…?

— Никакви! Калигула спеше със сестра си. Клавдий се ожени за мен, племенницата си. Говориш за скъпия ми син, нали? Не разбираш ли, Парменон, на арената може да има само един победител.

— Чувал съм пророчеството — отбелязах аз.

— Пророчество! — Тя направи гримаса. — Говориш за онзи стар шарлатанин Тразил. Това не беше пророчество. Той не познаваше правилата на играта. Да ти кажа ли как успях да оцелея? — Очите й гледаха втренчено и злъчно. — Да ти го разясня ли, Парменон? Ако искам да оцелея и сега — продължи тя, — има само един начин.

— Да убиеш Попея?

— Не, да убия сина си!

Една пчела жужеше гладно от цвят на цвят. Мигът беше отлетял. Покоят беше отлетял безвъзвратно. Вече чувах виковете на работниците, които се връщаха от обяд, за да продължат работата си по вилата. Сменяха плочите на покрива и замазваха пукнатините по стените. Доскоро Агрипина беше надзиравала работата им, но задаващият се конфликт беше намалил интереса й.

Размишлявах над това, което се бе случило дотогава. Нерон и Попея бяха заети в Рим и Агрипина нямаше връзка със сина си. Домина се бе приютила в Анций и чакаше новини. Най-накрая мълчанието бе нарушено: Нерон идваше на юг. Възнамеряваше да отседне в една от вилите си в Мизен или Бая. Приятелите му щяха да го придружат Отон, Аницет и, разбира се, красивата Попея. Щяха ли майка и син да се помирят? Агрипина и старата й приятелка Ацерония бяха обсъждали развълнувано въпроса: може би старите времена се бяха завърнали и Нерон отново имаше нужда от майка си. Възможно беше влиянието на Попея да отслабва! Облаците се вдигаха. Аз също присъствах на тези срещи, лежах на кушетката си в триклиния[4], докато Ацерония бъбреше, а актьорът Калиен се цупеше, ако Агрипина не му се усмихваше.

Честно казано, аз също бях обнадежден. Анций беше приятно място, но не можеше да се сравнява с Рим; липсваха ми оживените препълнени улици, миризмата от гостилниците, клюките за гладиаторите или разходките по форума, когато се вслушвах в чуждите разговори. Нерон беше зает със строителството на нов хиподром за колесници с уникални механични съоръжения на Палатин. Искаше ми се да ги видя. Но нещата нямаше да се подобрят. Прозорливата Агрипина беше успяла да съзре жестоката реалност на положението, макар да не го коментираше. Дори всички да се целунехме и да се закълнехме във вечно приятелство, това щеше да бъде преструвка. Агрипина бе на арената на амфитеатъра, край нея лежаха труповете на предишните й врагове, а новата й противничка Попея се приближаваше. А Нерон? Единственият й син, роден с краката напред, причина за толкова физически и духовни мъки? Златното момче с червеникави къдрици, мустаци и брада, подстригани по гръцка мода, с изпъкнали сини очи и пухкаво детско лице?

— Би ли го направила? — попитах я. — Би ли могла да го убиеш?

Агрипина щракна с пръсти.

— Ей, така, Парменон — тя откъсна едно гроздово зърно и го смачка между пръстите си. — Забравяш древните римски закони. Животът на детето принадлежи на родителите му.

— Но би ли могла? — настоях аз.

Очите й се замъглиха.

— Не — прошепна тя. — Него не.

— Но ти си на арената — продължавах аз. — Враговете ти са с шлемове и маски. Носят мечове и щитове. Понякога кръвта става вода.

— Грешиш! — дрезгаво отвърна тя. — Преди много години се сприятелих с Волусий, тракийски гладиатор, един от най-добрите. Той сякаш танцуваше на арената, въртеше се наляво-надясно, прелиташе като сянка около противниците си. Един ден отидох да гледам как се бие. Започнаха четири двойки гладиатори, накрая остана само една. Тълпата бе в напрегнато очакване. Битката беше продължила часове наред и вече бе късен следобед. Хората бяха толкова разгорещени, че неколцина получиха слънчев удар, защото отказаха да напуснат местата си и да се скрият на сянка. Волусий се беше сражавал като обезумял. Нали знаеш как се водят тези битки? Гладиаторът убива противника си и търси друг. Но и аз, както всички останали, бях забелязала, че Волусий умишлено избягва определен боец. Бях заинтригувана. Другият гладиатор беше обикновен новак, дак, който имаше зад гърба си само две-три победи. Волусий бе от същото племе — тя си взе грозде. — Новакът беше рециарий[5] — биеше се с тризъбец и мрежа. Бе спечелил битките си повече с късмет, отколкото с умение. Приближи се, препъвайки се. Волусий пъргаво се отдалечи. Всеки път мрежата го пропускаше. Тълпата озверя. Беше ясно, че Волусий може да го довърши, когато си поиска. Хората губеха търпение. Искаха боят да свърши, да напълнят кръчмите и да обсъждат събитията от деня — тя замълча, загледана в една пеперуда, която се носеше по вятъра в ранния следобед. — Такъв беше и Волусий — каза Агрипина. Пеперуда, която танцуваше по арената. Беше неуловим като видение. Рециарият беше изтощен. Направи последен опит, препъна се и мрежата излетя от ръцете му. Хвърли се напред, но Волусий отби удара му и изби тризъбеца — Агрипина протегна ръка с насочен надолу палец. — Hoc Habet, Hoc Habet! — ревеше тълпата. — Получи си го! — Тя отново млъкна.

— И какво стана?

— Волусий не нанесе смъртоносния удар. Просто хвърли щита и меча си и се отдалечи. Той беше любимец на тълпата, но нали знаеш какви стават хората, когато жадуват за кръв? „Hoc Habet! Hoc Habet!“ — отекна отново ревът, но този път те не искаха смъртта на дака; малкият негодник се беше окопитил. Грабна тризъбеца и се затича към Волусий, който се обърна, беззащитен. Не се опита да попречи на противника си да забие назъбеното острие в гърлото му и след няколко минути издъхна в локва кръв. Тълпата беше настроена враждебно, но дакът беше спечелил. Той получи лавровия венец. След това поразпитах и узнах, че Волусий и дакът някога били любовници — Агрипина се изправи. — Не е нужно да ти казвам каква е поуката, Парменон. Напълно разбирам Волусий.

Тя обу сандалите си и вдигна празната чаша.

— Денят напредна — прошепна. — Ще видя какво правят онези мързеливи работници.

Разказът на Агрипина за Волусий ме преследваше до края на седмицата. Нерон можеше да е император на Рим, но беше в нейна власт. Ако искаше, тя би могла да му нанесе тежък удар, но бе изгубила волята за това. Може би нещо в объркания й ум бе изкрещяло: „Стига толкова!“

Темата за възможното помиряване с Нерон доминираше в разговорите сред прислугата. Агрипина, изключителна актриса, също се включи в играта. Хора от свитата на Нерон посещаваха вилата; носеха подаръци, които Агрипина нетърпеливо грабваше, заслушана внимателно в новините за сина си. Но след онзи разговор в градината аз гледах на всичко това с други очи.

Говореше се за голямо пиршество. Чудех се дали чудовището планира нещо изключително: то умееше да организира празненства. На едно от тях гостите били поканени в триклиний, боядисан изцяло в черно. Стените, подовете, тавана, масите, дори чашите и приборите били черни като нощта. Столовете и лежанките имали формата на надгробни плочи, осветени от малки лампи, каквито поставят над гробниците. Всички ястия по някакъв начин били оцветени в черно. Сервирали малки негърчета — голи, както майка ги е родила. Представете си ужаса на гостите, на които било обещано незабравимо пиршество. Но Нерон оставил всички да се приберат у дома си живи и здрави. Доколкото разбрах, повечето от тях били полумъртви от напрежение, но той изпълнил обещанието си — едва ли щяха да забравят това тържество до края на живота си!

Подобни ужасяващи истории, съчетани със страховете на Агрипина, ме тревожеха. Една сутрин, докато плуваше в басейна на вилата, стоях на ръба му и гледах как красивото й тяло пори водата. Тя плуваше бързо и умело като делфин, а аз й четях обичайната си лекция за нуждата от благоразумие.

— Защо не влезеш и ти? — извика Агрипина, без да обръща внимание на молбите ми да бъде предпазлива със сина си. Стоеше гола от другата страна на басейна и водата се стичаше по тялото й.

— Предпочитам да те гледам — отвърнах й.

— Спомен от времето на Калигула! — извика тя. Когато си в изгнание на остров, единственият начин да се разтовариш е да плуваш около него.

Появи се Калиен. Доскоро беше болен от треска. Седна на каменната пейка, стиснал чаша в ръцете си и скръбно се загледа в господарката си.

— Не пий прекалено много! — извика Агрипина. Довечера ще имаш работа.

Тя ми намигна и отново изчезна под водата.

— Ще пия колкото си искам! — изрева Калиен.

Не му обърнах внимание. Беше красив гръцки актьор, но хубавото му лице бе вечно нацупено. Агрипина излезе от басейна. Подсуши се и бързо се облече. Появи се Ацерония, която се оплакваше от работниците. Докато подсушаваше косата си, Агрипина я слушаше с половин ухо, повече я интересуваше какво ще вечеряме.

— Прасенце, готвено в мед — отвърна Ацерония. Намерих в избата едно старо фалернско вино — и тя се отдалечи забързано.

— Не е ли странно? — замислено каза Агрипина.

— Кое?

Бях минал от нейната страна на басейна, а Калиен се бе измъкнал. Агрипина вечно му натякваше колко много пие.

— Бях забравила за това вино. Купих го от един лозар, който живееше наблизо. Беше странен човек и държеше агнета в къщата си.

— Кога си го купила? — попитах.

— Когато ухажвах Клавдий. Дойдохме тук за една от кратките ни почивки. Той обичаше вино — тя се усмихна. — Почти толкова, колкото и гъби!

Не вярвам в поличби, но в онзи миг стана нещо странно. Една сова прелетя през градината, преследвана от други птици. Потръпнах и докоснах върха на пениса си против уроки. Агрипина наблюдаваше как преследваната птица търси убежище сред дърветата.

— Предстояща смърт — отбеляза тя. — Нали сова посред бял ден е предвестник на неизбежната гибел?

Сякаш слънцето се бе скрило зад облак. Сега, когато си спомням този миг, разбира се, осъзнавам, че появата на совата не е била случайна: навярно някой от шпионите на Нерон я е донесъл в клетка и я е пуснал в онзи миг. Пошегувах се и се опитах да разведря атмосферата, но Агрипина остана напрегната и бдителна.

Случилото се повлия върху настроението й на вечеря. Агрипина пи твърде много и се впусна в разгорещен спор с Калиен. Безделникът умираше да се прави на обиден и не пропусна възможността.

— Остави го — махна с ръка Агрипина. — Омръзна ми от нацупената му физиономия. Нека ти разкажа за Тиберий. Знаеш ли, че плуваше на Капри с малки момченца, които бяха обучени да го смучат под водата?

Ацерония избухна в смях. Агрипина нареди да намалят светлината. Тъй като беше освободила прислугата, аз се заех с това и изведнъж чух силен трясък.

Спалнята на Агрипина беше в задната част на вилата. Представляваше малка пристройка, издигната на ъгъла, оградена от двуетажни сгради. Никога не ми беше обяснявала защо бе избрала точно тази стая. Повечето хора предпочитат да спят на горния етаж, но тя винаги се приютяваше на долния, в задната част на вилата. Тази спалня беше построена допълнително — с таван от дървени плочи, не обикновени, а издялани от най-качествен ливански кедър, с малки отвори между тях, за да се виждат луната и звездите. Агрипина почиташе луната: обичаше светлината й и когато беше в последната четвърт, често седеше и я наблюдаваше.

Когато стигнах до спалнята, видях, че покривът беше паднал и затрупал Калиен. Леглото и гъркът лежаха под купчина греди и отломки. Агрипина и Ацерония също дотичаха. Шумът беше събудил всички във вилата, появиха се лампи и факли. Някои от робите изпаднаха в истерия, но Агрипина запази спокойствие. Уви се с една наметка и остана на вратата, втренчена в купчината, под която бе погребан любовникът й.

На другата сутрин проучих „злополуката“. Изглежда работниците бяха натрупали каменни отломки върху покривите от двете страни на спалнята. По неизвестни причини те бяха паднали, срутили тавана и смазали Калиен. Част от греда беше смачкала главата му като орех. Друга бе премазала краката му. Агрипина нареди осакатените му останки да бъдат увити в платно и тялото бе отнесено на брега. Набързо издигнаха импровизирана погребална клада и я заляха с благоуханни масла. Агрипина лично взе факлата и я запали. Направи възлияние и прошепна молитвата. Морският ветрец подхвана пламъците и скоро всичко се превърна в пепел. След това домина отказа да се прибере. Отпрати робите, но мен помоли да остана.

— Злополука ли беше това, Парменон?

— Не, домина. Някои от работниците са изчезнали. На покрива имаше материали, но недостатъчно, за да предизвикат такива щети. Проверих напречните греди на тавана.

— И?

— Сглобките са били разхлабени. Предполагам, че вечерта пет-шест души са се качили на покрива с каменните отломки, Но така или иначе Калиен е бил премазан от гредите.

— Хвърлили са камъните отгоре?

— Да, домина. И гредите са поддали. При такъв удар Калиен не е имал никакъв шанс.

— Кой е наредил да го направят?

— Ти знаеш кой — прошепнах. — Домина, ти си на арената, но противниците ти нападнаха първи. Всичко е било добре подготвено: появата на совата следобеда, последвана от ужасна злополука. Убийците са забелязали лампата на Калиен и несъмнено са решили, че двамата сте се оттеглили за почивка.

Агрипина вдигна ръка.

— Не искам да знам повече.

Приближи се до погребалната клада. Мислех, че ще каже още няколко думи, но тя я заобиколи и застана на прибоя, където вълните обливаха обутите й в сандали нозе. Над нея пищяха морски птици. Последвах я, но изостанах, когато видях как се тресат раменете й — един от малкото пъти в живота й, когато видях божествената Агрипина, дъщерята на Германик, наистина да плаче.

— Не ги ли чуваш, Парменон?

— Това са само морски птици.

— Не, Парменон — тя се обърна и изтри сълзите от бузите си. — Духовете ме викат!

Бележки

[1] (лат.) Господарка; традиционно обръщение към римска матрона. — (Бел. ред.)

[2] Гемонийските стъпала се намирали в централната част на Рим, на Гемония, склон, водещ от Капитолийския хълм надолу към форума и Тибър; често осъдените на смърт били посичани на тези стълби или хвърляни надолу по тях, а труповете на екзекутираните са били излагани там за назидание. Оттам произлиза и прозвището им „Стълбата на воплите“. Смъртта на Гемонийските стъпала е била считана за особено позорна, — (Бел. ред.)

[3] Ланист — собственик на школа за гладиатори. — (Бел. ред.)

[4] Триклиний — трапезария — от triclinium (лат.) „три легла“ — наименованието произхожда от това, че сътрапезниците се разполагали върху три легла под формата на буквата П около масата. — (Бел. ред.)

[5] Retiarii — лековъоръжени гладиатори, сражавали се с тризъбец и мрежа (лот. reta), подобна на рибарските. — (Бел. ред.)