Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Източник
Словото

Това стихотворение бе предназначено да се прочете на тържественото събрание, което приятели и почитатели на покойния Даме проектираха да устроят в столицата, но което не можа да се състои поради последните събития.

 

О Македонио, страдалнице разпята,

о Македонио, земя покрита с кръв,

о Македонио, с порой сълзи залята,

на вълци и хиени оставена за стръв.

 

О Македонио, о героиньо! Плачем

пред твоя кървав лик, пред твойта голгота.

Във тоз свободен край ний пак вериги влачим,

че твоите тегла и нам са тегота!

 

И гледаме оттук как лееш сълзи топли,

пожарите, кръвта, в кои се къпеш ти,

и слушаме във страх ужасните ти вопли,

от чийто грозен ек небето ти ехти;

 

и гледаме във страх как в твоите чаровни

балкани и поля насильето бесней,

де турчин свирепей и грък, душман вековни,

де сърбин — брат жесток, по тях гробове сей.

 

Съюз безчестен, лют против народ в окови,

ламтящ за нов живот потиснат мъченик,

противу всичко там, сред мъките сурови,

що мисли и ридай на български език!

 

О хайка мерзостна на злобата човешка!

И ний безпомощни пред всичко туй стоим!

И само охкаме и в скръб безплодна, тежка

на твойте синове гробовете броим…

 

И ето нов пак гроб! И той, и той загина —

юнакът Груев там в неравната борба —

великата душа, на жална си родйна

син славен, вожд сърцат, будителна тръба,

 

тръба, що в робский мрак ревеше за свобода,

за правда, за борба отчаяна с врага…

Падна и Груев там — о траур за народа! —

в гореща кръв облян, заринат под снега.

 

Заспаха под снега юнашки сили левски,

угасна огнен дух, замлъкна мощна реч.

О, Македонио, ти губиш своя Левски,

най-верния си син, най-силния си меч.

 

Но не! Той жив е пак в делата си свещени,

не мре духът велик — плът тленна само мре —

и Груевият дух светлей, одушевленье

разнася от Пирин до Бялото море.

 

И неговият зов и мисъл благородна

ще дигнат хиляди герои и борци,

готови да умрат зарад земята родна,

да грабнат лаврови ил търнови венци.

 

Поклон на твоя гроб, зарит под снеговете,

над който буря вий и пее вълчи вой,

из който днес възкръсна и вечно ще ни свети

във слава лучезарна геройски образ твой!

 

София, 2 януари 1907 г.

Край