Серия
Небесните господари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of the Sky Lords, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 43 гласа)
Сканиране и разпознаване
Георги, Венцислав

Източник: http://www.bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

КРАЯТ НА НЕБЕСНИТЕ ГОСПОДАРИ. 1993. Изд. Вузев, София. Биб. Фантастика. Серия Небесните господари, №3. Фантастичен роман. Превод: от англ. Владимир ЗАРКОВ [War of The Sky Lords, John BROSNAN (1991)]. Художник: КАМО. Формат: 18 см. Офс. изд. Тираж: 15 000. Страници: 332. Цена 23.00 лв. ISBN: 954-422-022-2 (грешен). ISBN: 954-422-022-4 (поправен).


Глава първа

Около 250000 мили над Земята, Майлоу Хейз, седнал насред тясната си килийка, четеше научно-фантастичен роман от началото на двадесет и първия век. Беше му попаднал случайно, докато ровеше безцелно из древните хранилища на Центъра. Учуди се, че книгата е избегнала вниманието на Отците. Не че в нея имаше нещо непристойно (за съжаление), но Комитетът на Отците отдавна бе забранил и след това унищожил всички художествени произведения, които не съответствуваха на строго определените догми или „не възвисяваха и не обогатяваха духа в преклонението му пред Божието величие“. А това означаваше, че всичко, което съдържаше дори намек за развлекателност, независимо дали беше книга или запис, беше изчезнало. И този роман със заглавие „Трилион истории за светлина и любов“ не беше особено забавен, но след продължителната диета на религиозни трактати и технически справочници Майлоу се радваше, на разнообразието. Бе написан във времето, което по-късно получи ироничното прозвище „Ерата на оптимизма“. Явно тогава поне на пръв поглед, светът е имал достатъчно поводи за оптимизъм — най-мръсното столетие от всички, двадесетото, отминало най-после; светът не срещнал края си заедно с края на второто хилядолетие; Съединените щати и обновената Русия сключили съюз, а науката все пак успяла да се справи със СПИН 1992 г. Изглеждало, че за света ще настъпят и по-добри времена, благодарение на науката като цяло и особено на достиженията в микробиологията. Заради този нов ореол на науката и технологиите наричали периода и „Втората епоха на Просвещението“. Към края на двадесети век невероятно нараснал броят на всякакви смахнати вярвания — астрология, Нова ера, хомеопатия, спиритуализъм, окултизъм, геизъм, холистична медицина, „природосъобразно“ хранене, прераждане, ароматотерапия, НЛО, „екополитика“ и какво ли не още… Увеличавали вниманието си и фундаменталистите в световните религии. Но в първите години на двадесет и първи век, когато науката сякаш била на път да прогони отдавнашните проклятия като болестите, гладът и дори старостта, суеверията поне за малко не тежали толкова на човешкия ум. И наистина, науката постигнала целите си, а тълпите приветствали учените като богове… После започнали генетичните войни…

Самите генетични войни не били причинени от учените. Виновни били хората, които контролирали учените. Държавници и ръководители на всевластните по онова време Генетични корпорации. Хората като Майлоу.

Майлоу се развесели от забавното съвпадение — първата част на романа се развиваше в космическа станция, подобна на тази, в която живееше. Подобна поне по конструкцията си. И двете бяха с дължина към четири мили, въртящи се изпъкнали метални цилиндри. В романа станцията служеше като база за строителите на огромен междузвезден кораб. Създаваха го, за да полетят към източника на сигналите, идващи някъде от сърцето на галактиката. А самите създатели на кораба бяха сбирщина от млади, идеалистично настроени и влюбени в свободата безсмъртни. По нищо не приличаха на хората, с които Майлоу беше принуден да съжителства в своята космическа станция Белведере, които пък представляваха сбирщина фанатични християнски фундаменталисти, винаги сексуално незадоволени заради своите задушаващи морални норми. Раздразнението, което предизвикваха у Майлоу, стигаше до крайност.

Разбира се, Майлоу знаеше как се е стигнало до сегашното положение, но от това не му ставаше по-лесно да го понася. Обитателите на такава станция, отрязани от ресурсите на планетата, трябваше да се съобразяват с твърде строги правила, за да оцелеят. В Космоса смъртта винаги се навърташе някъде наблизо, дори само едно безгрижно действие можеше да застраши съществуването на цялата станция. А религиозният фундаментализъм винаги е бил действено средство за строго ограничаване в поведението. За да се наложи той, помогнали и емоционалните травми на първите обитатели на Белведере, принудени да станат свидетели на Генетичните войни. Светът бил отровен от изкуствено създадени епидемии и други ужаси, измислени от генинженерите. Човекът и неговата Наука опустошили планетата Земя. И християните в Белведере решили, че оцелелите са длъжни да изкупят това ужасно оскърбление към Бога. В твърде разгорещените страсти по онова време тази идея си намерила подходящата почва. Майлоу добре си спомняше онези дни, по-точно неговото първо „аз“ ги помнеше. На него не му оставаше нищо друго, освен да носи товара на спомените.

Майлоу дочете романа. Изключи екрана, облегна се на твърдия стол и разтърка очите си. За съжаление тайнствената чужда цивилизация се оказа прекалено доброжелателна. Би го разсеяло да почете и малко описания на битки и кървища. Пак се наведе напред и чрез своя терминал уведоми Центъра, че романът съществува сред записите и трябва да бъде поставен на вниманието на Комитета по цензурата. Майлоу не направи това с желание, защото сега сигурно щяха да изтрият романа, но нямаше избор. Центърът отбелязваше всичко, което правеше Майлоу и ако той не беше донесъл на Отците за случката, компютърът щеше да направи това.

Погледна часовника. Каещата се грешница трябваше да дойде след минута-две. Той я очакваше с удоволствие. Тези изповеди бяха сред малкото достъпни му развлечения. Яденето и ярките сънища бяха останалите. Алкохолът и всички предизвикващи приятни усещания наркотици, разбира се, бяха забранени.

Тя дойде точно в определеното време. Той знаеше, че така и ще стане. Тя влезе, облечена в неизменната безформена тъмносиня работна дреха. Сведе глава. Майлоу се поизправи на стола. Знаеше, че й се струва внушителен.

— На колене, сестро Ана.

— Подчинявам се, братко Джеймз — отвърна тя, докато се отпускаше на колене пред бюрото му.

— Погледни ме в очите — заповяда той.

Тя вдигна глава и неохотно срещна погледа му. Беше млада, почти красива и една от най-добрите му студентки. Като неин наставник той трябваше да изслушва и изповедите й. Допълнителна привилегия на ранга му. Случаи като този бяха една от редките възможности мъж и жена да останат насаме. Всъщност не напълно — Центърът наблюдаваше всяка тяхна дума или движение. Ако само докоснеше сестра Ана с пръст, щяха да го изхвърлят навън през най-близкия въздушен шлюз, но без скафандър.

Повече от век физическият допир между мъжете и жените беше забранен в Белведере. Това правило се нарушаваше само в случаи на крайна необходимост. И разбира се, всичко, свързано с размножаването, беше оставено на съответните лаборатории. Допускаше се физически допир между хора от един пол, но и при най-малката проява на сексуалност в него, наказанието следваше бързо и безмилостно. Забранена беше и мастурбацията, в станцията нямаше място, където някой да се укрие от вечно дебнещите сензори на Центъра, така че малцина се изкушаваха да нарушат забраната. А на мъжете не се позволяваха даже нощните полюции. Предвиденото за тях наказание не беше много строго — унизително признание по публичния комуникационен канал и шест удара с пръчка по дланта. Майлоу можеше напълно да владее тялото си и никога не му се случваше такова нещо, но иначе признанията и боят с пръчки бяха всекидневие.

— Имаш ли за какво да се покаеш, сестро Ана? — сурово попита той.

Бледите й бузи леко порозовяха.

— Аз… аз… да, братко Джеймз.

— Започвай тогава.

Дишането й се ускоряваше.

— Аз… срамувам се, братко Джеймз.

— Знаеш, че трябва да ми кажеш, сестро Ана. При това от тебе се иска пълна искреност. Не може да остане нищо скрито. Бог ни гледа и слуша. — „Да не говорим пък за Центъра и чрез него Отците“.

— Отново ме споходиха лоши мисли. Опитах се да ги пропъдя, но не можах.

— Разкажи ми за тях.

— Беше през онази нощ. В моята ниша в спалното помещение. Не можех да заспя. Не съм искала да мисля за такива неща. Като насън беше… нищо не можах да направя.

— Не ме лъжи — предупреди той. — Искала си да мислиш за това.

— Не!

— Сама знаеш, че си искала. А сега ми кажи какви бяха тези мисли.

— За някакъв мъж. Влезе в спалното помещение и тръгна право към моята ниша. Не различавах лицето му, но когато дойде наблизо, видях, че не е облечен…

— И какво почувства?

— Уплаших се.

— Казах ти да не лъжеш!

— …и се развълнувах — забързано добави тя. — Не исках да е така, но се развълнувах.

Майлоу се приведе незабележимо към нея и увеличи своето отделяне на феромони десетки пъти. Скоро това мощно химическо послание насити въздуха на килията. Бързо последва реакцията на момичето. Лицето й се зачерви още повече, дишането зачести.

— Продължавай.

— Влезе в моята ниша. Тогава видях, че неговия… неговото нещо е станало дълго…

— Сестра Ана, ти си студентка по медицина. Знаеш научния термин.

— Неговия… ъ-ъ-ъ… пенис.

Трудно се удържаше да не се разсмее. Горкото момиче. Само защото учеше медицина, тя въобще знаеше нещо за мъжките полови органи и за отдавнашните, забранени начини за разплождане. Повечето хора в Белведере живееха в пълно сексуално невежество. Имаха в изобилие сексуални желания, но не и знания как да ги задоволят.

— После какво стана?

Очите й бяха притворени, гласът задъхан.

— Дръпна одеялото ми… чак до стъпалата… После той… той хвана нощницата ми и я дръпна нагоре… над краката ми… над… корема… над гърдите… чак до гърлото.

— Значи беше гола пред погледа му?

— Да…

— Ти не извика ли, не се ли опита да избягаш?

— Не, братко Джеймз.

— И после?

— Сложи ръце на бедрата ми… и ме разкрачи. Покатери се на леглото ми и… застана на колене между краката ми. Пипаше ме… — Тя потрепери.

— Продължавай, сестро Ана.

— Все ме опипваше… на различни места. После легна върху мен, притисна ме с тялото си… и вкара своя… пенис в мен… и… — Очите й съвсем се разтвориха. Майлоу усили отделянето на феромони. — Той… го вкарваше и изкарваше…

Не е лошо, каза си Майлоу, за момиче, което е чуло една-две кратки, сухи и нарочно неясни лекции за техниката на половия акт.

— И на тебе ти харесваше? Усещането беше приятно, нали?

Тя вече се задъхваше. Пъшкаше. Той можеше да помирише възбудата й. Почти я усещаше на вкус.

— Да… хареса ми.

— И дори сега, когато говориш за това, пак ти е приятно, нали? Ти съвсем ясно си спомняш как е било…

— Да! Да! Да! — Тя отметна глава и се разтрепери. — Ох! — Опитваше се да потисне своя оргазъм, но не можа.

Тръпките по тялото й спряха след малко. Лицето на Майлоу, запази суровото си изражение, но вътрешно той се усмихваше тържествуващо.

Момичето сведе поглед. Сълзите й капеха на пода. Прикри лицето си с длани.

— Много съм разочарован от тебе, сестро Ана — каза той с леден глас. — Знаеш какво те чака, нали?

— Да, братко Джеймз — Гласът й се чуваше неясно.

— Публично признание, безмилостно бичуване от Майката, отговаряща за твоето спално и поне две седмици в пълна изолация.

— Да, братко Джеймз. Съжалявам. Не разбирам какво ми стана.

— Късно е да съжаляваш. Ще трябва да съобщя за случилото се. Върви в спалното и чакай!

Тя стана и, избягвайки очите му, припряно излезе от неговата килия.

Щом вратата се плъзна на мястото си, Майлоу наистина трябваше да се пребори със себе си, за да спре усмивката. Още усещаше миризмата й да се носи из въздуха. Всичко стана чудесно. Точно пред шибаните сензори на скапания Център успя да изнасили жена. Е да, с „дистанционно управление“, но си оставаше изнасилване.

Замисли се колко ли време е минало, откакто истински се е любил с жена. Май повече от сто години. Можеше да се каже, че вече доста е чакал.

Последната му партньорка беше тогавашната му съпруга — Рут. Преди декрета, който прекрати връзките между мъжете и жените. Рут отдавна умря. Беше достигнала пределната възраст преди около двадесет години. Преживя и допълнителните три години над двестагодишния предел, една съвсем не лоша премия. Но за съжаление й се наложи да ги прекара в тази дупка. Но пък и тя накрая бе станала налудничаво религиозна.

По един или друг начин Майлоу беше прекарал в Белведере повече от двеста и осемдесет години, макар че физически беше на сто и шестдесет. Разбира се, първите сто и двадесет години преживя в оригиналното си „аз“ на Майлоу Хейз, после в спомените му имаше празнина от около петнадесет години. Периодът на съзряването на тялото…

Тогава му се беше сторила добра идеята да остави „присадъка“ в Белведере, преди да тръгне с експедицията към колониите на Марс. При пристигането си в Белведере като беглец от Генетичните войни Майлоу носеше фалшиви документи за самоличност, но в тях беше посочена истинската му възраст тогава, четиридесет и осем години. Сто и двадесет години по-късно, навлязъл в последните десетилетия от живота на Висшия стандарт, той започна да се тревожи. Защото Майлоу Хейз беше безсмъртен. И ако не умреше според „схемата“, тоест по всяко време след навършването на двеста години до пет години след това, властите на Белведере нямаше да се забавят с екзекуцията му, също както веднага биха го убили, ако научеха, че той е Майлоу Хейз.

И затова първият Майлоу Хейз започна да измисля планове. Той сам предложи да участва в експедиция до колониите на Марс, като знаеше, че за него това пътешествие трябва да бъде еднопосочно. Щеше да отстрани по един или друг начин другите членове на екипажа и да размени самоличността си с най-младия от тях. И после, вече на Марс, щеше да поиска политическо убежище. Пререканията между Белведере и марсианските колонии не спираха, затова той беше сигурен, че ще удовлетворят молбата му.

Но месец преди тръгването той избра жена, за която беше уверен, че е в годината си за забременяване. Казваше се Карла Глайк и работеше в групата за рециклиране на водата. Тогава Центърът още не надзираваше всичко и всички, Майлоу лесно влезе в инсталацията, когато Карла дежуреше сама, упои я и я оплоди със своя ембрион-клонинг. Сегашният Майлоу не помнеше това — спомените му спираха до две денонощия преди тези събития, но помнеше плановете и самото му съществуване доказваше, че първият Майлоу успешно ги е осъществил.

Не помнеше нищо и от последвалите петнадесет години. Един ден се събуди и се намери в болнично легло. Дълго беше объркан и стреснат, бавно се ориентираше в останалото. Не му трябваше много време, за да дойде и съжалението, задето беше оставил „присадъка“ в Белведере. Онзи Майлоу знаеше, че клонингът ще има неговите спомени, но не предполагаше, че „присадъка“ ще бъде и точно копие на неговото „аз“. Той си беше направил сметката да отлети до Марс, а не да остане хванат в капан при фундаменталистите в Белведере. И разбира се, беше отлетял на Марс. Този Майлоу знаеше, че погледнато формално, не е истинският Майлоу. Но за нещастие това не променяше нещата…

Преструваше се, че страда от пълна загуба на паметта (всъщност не лъжеше), постепенно си създаде представа какво се е случило през тези петнадесет години. Оказало се, че съпругът на Карла Глайк е стерилен и макар че тя, естествено, непрекъснато защитавала невинността си, приписали й изневяра. Осъдили я на смърт. Майлоу не беше научил, че нейният мъж е стерилен. Но това отклонение се срещаше доста често в Белведере и другите орбитални станции заради пропуски в защитата от излъчването. Пък и да знаеше, с нищо не би променил плановете си.

Майлоу, или Джеймз Глайк, бил отгледан в държавния детски дом. По всички показатели изглеждал нормално дете, но растял забележително бързо. Кротък и послушен, малкият Джеймз бил едва ли не модел на идеален гражданин, рядко се налагало да прилагат спрямо него вразумяващи мерки. Навлизайки в юношеството, той отрано проявил склонност да се занимава с медицина. И точно по време на лекция, преди три седмици, внезапно припаднал. Нито лекарите, нито единствената работеща медицинска машина на станцията успели да обяснят причините за дълбоката кома, в която потънал Джеймз.

Майлоу реши да продължи заниманията с медицина на Джеймз Глайк. Това не можеше да затрудни някогашния президент на Генетична корпорация. Напротив — оказваше се трудно да скрие истинската задълбоченост на знанията си. Трябваше да си остане образцов гражданин на Белведере, колкото и да беше различна личността, обитаваща отсега нататък тялото на Джеймз Глайк.

Но и външният му вид се промени. След няколко месеца косата му опада напълно, а едното му око, преди това синьо, стана зелено. Вече съжаляваше за тази приумица на първия Майлоу. Не мина много време и някой забеляза приликата между него и един от доброволците за експедицията към Марс. Името, което онзи Майлоу беше използвал от деня на пристигането си в Белведере, беше Виктор Париш, сега всички разбраха с кого Карла Глайк е извършила своя грях. Но този Майлоу имаше късмет — Отците на Белведере не виняха децата за греховете на родителите им. Освен това всички в Белведере смятаха, че Виктор Париш е загинал заедно с останалите по време на злополучния полет до Марс. Името на единствения оцелял беше Лен Гримоуд и Майлоу предполагаше, че това трябва да е първия Майлоу, чийто план да премахне другите членове на екипажа явно беше успял. Помнеше, че първото му „аз“ смяташе да смени самоличността си с тази на Гримоуд, защото по време на полета онзи едва бе навършил тридесет и седем години. И това означаваше, че марсианският Майлоу пак е достигнал „опасната възраст“. Той в Белведере се чудеше, без много да го е грижа, как „оригиналът“ отново ще скрие своето безсмъртие.

А самият той, след сто четиридесет и пет години все по-тежка скука, понякога изпъстрена с тайни победи — подобни на днешната, също трябваше да решава този проблем. Пред другите бе навършил сто и шестдесет години, вече се налагаше да помисли как да се измъкне от Белведере. Но възможностите за избор не бяха богати — някоя от останалите три станции или Марс. Би предпочел марсианските колонии, но ако успееше някак да се добере до тях (а не виждаше начин за това), щеше неизбежно да се сблъска с първия Майлоу, който, стига да беше още жив, не би му се зарадвал. Двамата мъже с поразителна прилика, и двамата плешиви и по едно зелено и синьо око, естествено биха привлекли съвсем ненужно внимание. Както и да е, все още разполагаше с няколко години, за да намери действително решение на проблема си.

Сега по-трудно би се измъкнал от Белведере — само специално обучена група мъже имаше право да обслужва и да пътува с корабите, предназначени за поддържане на връзките с другите станции. Те не само живееха отделно от другите граждани, за да се премахне възможността да заразят белведерското общество с последиците от твърде честите си контакти с неблагочестивите жители на другите станции. Бяха и скопени. Това неприятно обстоятелство беше основната причина Майлоу да отлага опита си за бягство, докато не стане неизбежен. Предстоеше му да измисли как да преодолее и тази трудност.

Майлоу представи на Центъра отчета си за нещастната сестра Ана и пак погледна часовника. Наближаваше времето за вечеря. Канеше се да стане от стола си, когато от терминала се чу силно бръмчене. На екрана се появи лице. Устата на Майлоу пресъхна. Това беше един от Отците. Но не кой да е от тях, а самият Отец Маси, най-старшият. Вдъхващият страх патриарх на Белведере. Какво искаше от Майлоу? Дали Центърът е разгадал играта му със сестра Ана? Ами ако сензорите са засекли повишеното отделяне на феромони? Но преди поне не бяха успели. Ако Майлоу беше способен да изпитва страх, сега щеше да се чувства ужасно.

— Братко Джеймз, приготви душата си да понесе удара — каза Отец Маси, безмилостните му очи сякаш се впиваха в Майлоу от екрана.

— Слушам ви, Отец Маси, какво се е случило?

— Приемаме радиосигнали от Земята.