Серия
Небесните господари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sky Lords, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 57 гласа)
Сканиране и разпознаване
Георги, Венцислав

Източник: http://www.bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

НЕБЕСНИТЕ ГОСПОДАРИ. 1992. Изд. Вузев, София. Биб. Фантастика. Серия Небесните господари, №1. Фантастичен роман. Превод: от англ. Владимир ЗАРКОВ [The Sky Lords, John BROSNAN (1988)]. Корица: Пламен АТАНАСОВ. Формат: 18 см. Офс. изд. Тираж: 25 000. Страници: 404. Цена: 20.80 лв. ISBN: 954-422-006-2.


ЧАСТ ПЪРВА
ГОСПОДАРЯТ ПАНГЛОТ

Глава първа

Не много далеч нещо започна да крещи пронизително като в ужасна агония. Джан погледна към стражарката. Тя сви загорелите си рамене и каза:

— По звука изглежда, че някое камшично дърво е уловило голямо влечуго.

Като се опитваше да не обръща внимание на опъващите нервите викове, Джан отново погледна към пантерата.

— Казах ти вече — извика й тя. — Нямаме нужда от котки, но ти благодаря все пак.

Пантерата с нищо не показа, че има намерение да си тръгне и остана седнала на задните си лапи с поглед, отправен нагоре към Джан.

— Аз работи добре за вас, хваща вредни животни, обикаля и пази ваши стени през нощ — каза тя с високия си съскащ глас.

Джан се вгледа по-внимателно в животното. Беше могъщ звяр и поне наглед в добро здраве. Условията в пустошта трябва да са станали наистина лоши, щом такова животно бе готово да преглътне унижението и да предложи силите си на хората. Забеляза дълъг белег на десния му хълбок. Изглеждаше пресен.

До нея Марта каза нервно:

— Не харесва. Кажи да ходи. Марта не харесва…

Джан потупа шимпанзето по главата.

— Не се тревожи. Не може да ти направи нищо лошо.

Стражарката повдигна арбалета си.

— Да му пратя ли една в рамото, за да си тръгне? — попита тя.

Преди Джан да отговори, пантерата обърна глава към стражарката и каза:

— Стреля оръжие и аз качва стена много бързо. Взима твой гръклян с мен. Тази мрежа като трева за мои нокти.

С явно безразличие се опъна на хълбок и им показа корема си. Джан видя, че това е мъжкар. Тя спря с ръка почервенялата от заплахата стражарка, която май се канеше да стори нещо глупаво.

— Остави, Карла. Аз ще се оправя.

Марта беше започнала да скимти. Пантерата разглеждаше Джан с изражение, приличащо на нещо като весело котешко учудване.

— Ти много млада за шеф.

— Не съм шеф — каза Джан. — Дъщеря съм на началничката Мелиса и тази седмица е мой ред да отговарям за защитната стена.

Пантерата сви силните си рамене почти като човек и каза:

— Нали казвам, ти шеф. Защо не пусне бедна котка в селище?

Преди думата „селище“ тя изсъска продължително.

— Имаме строги правила кои животни могат да живеят с нас — каза Джан. — Би трябвало да знаеш това.

— Времена трудни. Стават по-трудни. Трябва работи заедно. Както отдавна мои прадеди служили твои прадеди.

— Прамайки — поправи я Джан възмутено. — И това е било преди много време. Когато все още са вярвали на вас, големите котки.

— Ти не ми вярва? — пантерата се опита да си придаде невинно изражение.

— Разбира се. Би било глупаво. Колкото един морков може да ми вярва, че няма да го изям.

— Така — каза пантерата и стана внезапно. — Ти прави грешка.

Звярът се обърна и като размахваше раздразнено опашката си, се запромъква по остатъците от пътеката, водеща някога към житните полета, преди да ги глътне пустошта. Пантерата скоро изчезна от погледите им. Марта заподскача нагоре-надолу с облекчение.

— Гадна котка. Гадна. Марта не харесва…

Джан въздъхна и изтри потта от челото си с обратната страна на дланта си. Погледна към слънцето и прецени, че до края на дежурството й остава поне още час. Обърна се към Карла, която се мръщеше.

— Трябваше да ми разрешите да я застрелям, госпожо — каза тя на Джан. — Нагло животно. Нагъл мъжкар.

— Според теб ще дойде ли пак? — попита я Джан.

— По-добре да не го прави. Ще му забия стрела между очите, а не в рамото.

Джан помисли, че Карла едва ли би се разправила толкова лесно с коварния хищник, но не изказа на глас съмненията си. Стражарките по стените имаха нужда от подобно самохвалство. Джан знаеше, че така поддържат духа си, защото задачата им ставаше все по-неизпълнима.

— Ако се върне, вдигни тревога. Аз ще бъда на източната стена — каза й Джан.

Карла небрежно отдаде чест и Джан, съпроводена от все още развълнуваната Марта, пое на изток покрай дървения парапет.

Едва сега Джан осъзна, че влечугото или каквото и да беше там е престанало да крещи. Тя се запита защо срещата с пантерата я бе разтревожила толкова силно. „Това е лоша поличба“, каза си тя и бързо прошепна молитва към Майката богиня. През последния час от дежурството на Джан имаше само още един инцидент. Слонска лоза беше проникнала през мрежата и заплашваше да събори част от стената. Джан ръководи групата от петнайсетина стражарки, които унищожиха с огнехвъргачки и брадви бавно гърчещото се пипало. В най-широката си част то надхвърляше четири фута. После наблюдава Марта и другите шимпанзета, които се покатериха на рамката на мрежата и с обичайната си бързина поправиха повреденото от лозата. Вече привършваха, когато Алза дойде да смени Джан. С искрена радост Джан й даде позлатения жезъл на властта, затъкнат дотогава под колана й.

— Все за теб да си е — каза тя на Алза с благодарност. — Изтощена съм.

Алза огледа ремонта на оградата.

— Много ли ти се събра?

— Както винаги, нищо повече.

Джан кимна на Марта, която се втурна надолу по мрежата и докато приближаваше прибра клещите в чантата си за инструменти, окачена на кръста й.

— Отиваме вкъщи? — попита тя.

— Да — Джан я погали по главата. Обърна се към Алза и каза: — Може да те посети красноречива пантера. Иска убежище срещу работа за нас. Внимавай. Този котарак е превъзбуден и може да направи нещо от отчаяние.

Алза й се усмихна.

— Не се тревожи. Нали ме познаваш. Никога не поемам рискове. Страхлива съм до мозъка на костите.

Тя се наведе, прегърна Джан и я целуна по устните.

— Пази се, мъничката ми.

Джан тръгна надолу по стълбата, без да сдържа негодуванието си от дразнещата дума, с която я наричаше Алза. Макар да знаеше, че е израз на нежност, напомняше й за чувствителната тема — за нейния ръст. Когато беше по-малка, не се притесняваше толкова. Вярваше на майка си, че с времето ще настигне връстничките си, но сега, на осемнайсет, вече знаеше — няма да порасне повече. Алза и другите й приятелки се извисяваха над нея с четири-пет пръста. Никак не й харесваше да бъде висока колкото един мъж.

 

 

Облаците изчезнаха от небето и слънцето вече припичаше силно, докато Джан и Марта пресичаха зеленчуковите градини. Те покриваха всяка педя подходяща земя между стените и крайните сгради на Минерва. Джан забеляза как Марта нервно поглежда нагоре.

— Отпусни се, би трябвало да се появи след поне две седмици — каза Джан.

— Не мога. Небесен господар плаши Марта. Аз не го харесва.

— Не си само ти — каза мрачно Джан.

Вече почти всяка нощ сънуваше Небесния господар. В съня преживяваше първия си детски спомен за Небесния господар „Панглот“. Той сякаш бе запълнил цялото небе над Минерва и докато се спускаше надолу, големите му очи бяха втренчени в петгодишната Джан, която се беше сгушила в майка си на терасата над Площада на данъците. Тя не спираше да пищи и се опитваше да се скрие под полата на майка си… но в съня майка й изчезваше и я оставяше сама.

Джан усети, че по навик оглежда празното синьо небе. „Държа се глупашки като Марта“, каза си тя виновно. „Панглот“ винаги се беше отличавал с точността си. Според майка й това влизаше в налагането на мистичен страх.

Ругатня, извикана от писклив глас, отвлече вниманието й. Минаваха покрай клетките на мъжките шимпанзета и някои от тях се бяха залепили за прътите, за да крещят обидни думи. Повечето бяха предназначени за Марта, но неколцина по-безразсъдни оскърбяваха и Джан. Марта им отговаряше ядосано, като подскачаше и размахваше ръцете си. Джан каза:

— Я не си губи времето с тях. Хайде, че бързам. Имам страшна нужда от измиване и студено питие.

Тя продължи напред. Марта я последва, като изстреля последната ядна фраза, съпроводена с жестове. Колко жалко, разсъждаваше Джан, за разлика от женските, мъжките шимпанзета стават направо непредсказуеми след определена възраст. Разбира се, не всички, но достатъчно много на брой, за да ги затварят от предпазливост. Знаеше, че не винаги е било така, някога и на мъжкарите е могло да се разчита напълно. Но от четиридесет-петдесет години нещата започнали да се променят и се появили първите признаци на несигурност в поведението на мъжките шимпанзета.

„За разлика от мъжете, помисли си тя, чието поведение можеш да предскажеш през целия им живот“. Всеки мъж, когото познаваше, не се отклоняваше от благото и весело настроение и си оставаше завинаги неуморим оптимист. Даже и наближаващата криза с Небесния господар не ги тревожеше прекалено. Защо ли, чудеше се Джан (и не за първи път), Майката богиня е създала мъжете от Минерва толкова обикновени в сравнение с жените? Когато Тя е премахнала злото от душите им, сигурно би могла в същото време да ги направи малко по-интересни.

Като че за да потвърди разсъждението й, пред нея се появи Саймън. Беше между шестимата мъже, обработващи няколко лехи с картофи. Щом я видя, той захвърли мотиката си и се завтече към нея с широка усмивка на красивото и открито лице.

— Джан! Колко се радвам да те видя! Как си?

Тя усети, че по шията й плъзва червенина. Саймън беше единственият мъж, с когото беше имала сексуален контакт. Преживяването беше интересно, но не особено вълнуващо. Все пак споменът за интимността с него я караше да се чувства неудобно.

— Здравей, Саймън — каза тя рязко. — Извинявай, не мога да се спирам за приказки. Идвам от стената и съм уморена до смърт.

— Да, разбирам. Може би ще се видим в кръчмата довечера?

Той я гледаше с такова откровено удоволствие, че на Джан й стана още по-неудобно. Тя се намръщи.

— Забрави ли, че довечера се събира Съветът? — попита тя с раздразнение. — Няма да остане никакво време между края на заседанието и вашия комендантски час.

За момент той изглеждаше потиснат, после усмивката се върна на лицето му.

— Може би утре?

— Кой знае — отвърна тя и мина покрай него.

След две седмици Минерва може би ще загине, а той си мисли само за срещи. Мъже…

 

 

Тя и Марта влязоха в града и се забързаха по тесните, подобни на проходи улици. Имаше много повече място допреди четири-пет години, когато жителите на околните ферми най-накрая трябваше да се преместят в града, след като загубиха битката с настъпващата пустош.

Сега нови, по-малки дървени жилища се притискаха до по-старите каменни сгради и нарушаваха внимателно обмислената архитектурна хармония на първоначалния град. Иначе всичко изглеждаше измамно нормално. Нямаше видими признаци за трескавите приготовления, обхванали целия град.

Джан и Марта се разделиха, щом стигнаха до дълго ниско здание без нито едно стъкло по многото му прозорци. Това беше спалнята на женските шимпанзета, приютила над четиридесет от тях, както и няколко малки от двата пола. Казаха си довиждане и Джан се запъти към дома си, близо до центъра на Минерва.

Майка й беше там, когато влезе. Седеше прегърбена над карта на града, разтворена върху кухненската маса. Тя вдигна очи към Джан, прибра от лицето си боядисаната в сребристо коса и се усмихна уморено.

— Здравей, мила. Как беше на стената днес? Имахте ли проблеми?

— Нищо особено — Джан се наведе към майка си и я целуна по бузата. — После ще ти кажа. Първо да махна тези миризливи дрехи.

Тя си наля чаша вода, изпи я набързо, после напълни един леген и го отнесе в спалнята си. Много й се искаше както доскоро още да има достатъчно вода за ваните и душовете, но сега Минерва разчиташе само на три кладенеца и за подобни луксове никой дори не споменаваше.

Тя бързешком махна дебелите ръкавици и с облекчение развърза и смъкна тежката стоманена броня. Освободи се и от пояса с оръжията — късата сабя, кинжала и брадвичката. Дойде ред на високите до коленете ботуши, блузата, полата и бельото. После се изми с помощта на мокър парцал и едно от малкото останали парчета скъпоценен сапун.

Нямаше нужда да се изсушава с кърпа. Все още бе толкова горещо, че влагата бързо се изпари от кожата й, но докато нахлузваше любимата си синя памучна роба, се почувства напълно освежена.

Когато се върна в кухнята, майка й бе прибрала картата, но напрегнатото изражение не беше изчезнало от лицето й. Приготвяйки яденето — картофени питки и салата, Джан разказа случилото се на стената. Описа подробно разговора с пантерата и майка й забеляза нейната неувереност.

— С какво пък толкова те разтревожи това животно?

Джан се намръщи.

— Не зная. Като че ли беше…

Тя не продължи. Не искаше да разказва на майка си, че черната пантера й се струваше предвестник на нещастие. Само би я разтревожила. И ядосала. Щеше отново да обвини Джан, че е слаба и несигурна, че не я подкрепя в тези времена на криза. Вместо това попита Мелиса как върви подготовката.

— По график. Точно — тя потри челото си с върховете на пръстите. — Единственият проблем е да получим окончателно решение от Съвета. Ако се обърнат срещу нас довечера, значи само сме си губили времето. И Минерва ще бъде обречена.

Запъвайки се, Джан каза:

— Майко, зная, че ти си правата, но ми се иска да има и друг начин. Щом си помисля какво би станало и направо ми…

Тя спря, но вече беше късно. Мелиса я доближи и хвана лицето й между дланите си.

— Джан, ти си моя дъщеря. Трябва да се държиш според положението си в Минерва. Не можеш да си позволиш страх. Не можеш. И трябва да получа от теб пълна и силна подкрепа!

— Но, разбира се, ще те подкрепям, майко. Знаеш, че ще гласувам на твоя страна довечера…

Очите на майка й излъчваха свирепост.

— Не за това ти говоря. Трябва да си зад мен през цялото време. Само две-три думи да кажеш на някоя от приятелките си и с тези думи ще ме смажат в залата на Съвета.

— На никой нищо не съм казвала, майко — протестира Джан. Тя се опита да се измъкне от здраво стискащите я ръце. — Майко, боли…

Майка й я пусна, но свирепостта в очите й остана.

— Ако не спечеля довечера гласуването, край на всичко. Не разбираш ли?

Джан кимна уплашено.

— Ами да, разбира се. Не се тревожи, ще спечелиш. Наистина.

— Ако не стане, ще се върнем тук след събранието и заедно ще паднем върху сабите си. По-добре чиста смърт, отколкото онова, което ще ни се случи, ако Минерва се подчини на „Господаря Панглот“.

Джан зяпна срещу майка си. Тя сериозно ли говореше за самоубийство? Не може да бъде!… Но погледът, срещнал очите й, увери Джан — може.

 

 

Обядът премина в напрегнато мълчание и Джан се прибра в стаята си. Искаше да поспи няколко часа, но не можа. Накрая стана, избра си лека туника и излезе. Вече се здрачаваше. След два часа трябваше да започне събранието на Съвета, но поне сега Джан не искаше да мисли нито за него, нито за последствията.

Отиде в квартала на мъжете. Намери баща си в работилницата. Той запояваше метална тръба, дълга шест фута и широка четири инча. Щом Джан доближи работната маса, той остави поялника и се усмихна сърдечно. Беше красив мъж с широка, изразителна уста, привлекателни сиво-сини очи и гъста черна коса. Джан знаеше, че поне външно прилича на него повече отколкото на Мелиса. Под сребристата боя, показваща положението й, нейната майка беше руса, тялото й беше високо и стройно, а Джан беше ниска и мургава като баща си, със същите очи и коса като него.

— Здравей, Джан — каза той щастливо и протегна ръце към нея.

Тя не се противи на кратката прегръдка, макар че общността не гледаше с добро око на физическия допир между бащи и дъщери. Всъщност не се гледаше с добро око и на всякакви връзки между тях. Разбира се, никой не протестираше гласно, това би било нарушение на конституцията на Минерва. Но винаги имаше внимателни, полускрити влияния, които Джан осъзнаваше от ранното си детство. Знаеше, че нейната майка не одобрява отношенията с баща й, макар и Мелиса да не казваше това ясно.

Баща й се вгледа в нея отблизо.

— Уморена си — каза той с мек укор. — Не се ли наспиваш?

— Имам дежурства на стената. После все ми е трудно да се отпусна. И това събрание довечера…

За момент баща й изглеждаше необичайно разтревожен. След това се усмихна окуражително и каза:

— Сигурен съм, че всичко ще бъде за добро. Ще видиш, че Мелиса и поддръжниците й ще спечелят.

Джан кимна. Искаше й се да му каже за заплахата на Мелиса, че и двете трябва да се самоубият, ако загуби гласуването, но се спря. Той не би могъл да се справи с такава новина.

— И аз това очаквам. А после какво? — Джан прокара ръката си по металната тръба. — Наистина ли мислиш, че тези неща ще свършат работа?

Той пак прояви тревогата си за момент. После каза твърдо:

— Вярвам напълно на Мелиса. Тя знае какво прави. Щом според нея можем да унищожим Небесния господар, значи ще го направим. И не забравяй, Майката богиня е на наша страна. Тя ще ни спаси.

— Тя ще ни спаси, разбира се — каза Джан неуверено.

Знаеше какво богохулство е мисълта й, но не можеше да възпре учудването си — защо ли Майката богиня бе чакала толкова дълго, за да спаси Минерва от гнета на Небесния господар? Траеше вече над три века.

Нейният баща сложи ръка на рамото й.

— Горкичката ми Джан. Толкова си млада, а като че носиш на гърба си тревогите на целия свят.

Тя успя да му отвърне с усмивка, с която се надяваше да изрази смелост. Бедничкият ми татко, каза му тя мислено. Вярно, аз съм само на осемнадесет, а ти си на повече от осемдесет, но детето си ти. И винаги ще си останеш. Тя му завиждаше за сигурността на доверчив наивник и й се прииска да се беше родила мъж.

Джан обясни на баща си, че трябва да се върне вкъщи и да се приготви за събранието. Той я прегърна пак и отново изрази увереността си в щастливия край на всичко.

Навън се смрачаваше. Докато бързаше към дома си, тя не можа да се въздържи да не поглежда към нощното небе. Все очакваше да види как туловището на Небесния господар закрива звездите, защото той някак е научил за бунтовните им планове и е пристигнал по-рано от обичайното, за да ги накаже.

Някъде в пустошта нещо изкрещя. Дали от болка или от ярост, не можеше да се каже.