Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Prince de Jéricho, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

Морис Льоблан

ПРИНЦЪТ ЖЕРИКО

Първо издание

 

Редактор: Вяра Канджева

Превод от френски: Милен Шипчанов

Художник: Димо Кенов

Коректор: Тамара Стаева

 

Формат: 84/108/32. Обем: 12 печ. коли

Цена: 12,72 лв.

Отпечатано в ДФ „Балканпрес“

Издателска къща „Борина“

с/о Jusautor, Sofia

ISBN 954-500-023-6


ПЪРВА ЧАСТ
Терасата на вила „Мирадор“

ПЪРВА ГЛАВА
Кралят на Средиземноморието

Суматоха цареше на терасата на вила „Мирадор“, разположена над стръмния скосен бряг, ограждащ малък залив от фин чакъл, над който се издигаха червените скали на Естерел. Под развеселените погледи на две млади момичета, един слаб, елегантен млад мъж с жълтеникав тен командваше шофьора и домоуправителя, който сновяха весело между масивните колони на кръглата беседка. По дължината на парапета, по който пълзяха туфи от здравец и бръшлян, бяха подредени половин дузина аркебузи и тенджери с врящ катран.

— Стой! — изкомандва слабичкият млад мъж на име Максим Дютийол. — А сега аркебузите! Доминик… Александър… изберете си оръжия.

Това беше колекция от стари ловни пушки с предно пълнене, открити у някой търговец на вехтории — ръждясали, негодни и смешни.

— Заредени са, господине! — предупреди Александър. Максим подскочи.

— По дяволите! Бъдете предпазливи. Готови ли сте? Александър, разположете се отстрани на укреплението. Доминик, вляво. И двамата в положението на дебнещ стрелец. Отваряйте си очите като морски вълци, нали? И ако забележите в открито море и най-малката фрегата или невернически кораб, потопете ги без угризения на съвестта… А, забравих… оръдието модел Анри IV.

Той домъкна един кюнец, монтиран на две колелета, които издаваха стържещ звук, и го насочи към хоризонта.

— И най-вече внимавайте за вътрешността!

— Каква вътрешност, господине?

— Тази на оръдието. Това е най-деликатната част, душата. Не я докосвайте!

— А ако врагът се изкачи по брега?

— Тогава единият ще го залее с врящия катран, а другият ще го атакува на нож.

Максим подаде сигнал за атака. Той се вълнуваше, тичаше, грижеше се за всичко, поправяше положението на аркебузите, развихряше се като диригент на свръхнеобикновен джаз-оркестър и толкова се вживяваше, че накрая изтощен рухна в един фотьойл, обърнат с лице към момичетата и с гръб към морето.

— Уф! — въздъхна той. — Колко трудно е да си главнокомандуващ! Особено ако страдаш от лошо храносмилане и се храниш само със зеленчуци и макарони!

Слаби, с подстригани коси, придаващи им вид на момчета, Анриет и Жанин Годуен пушеха цигари.

— Май сте уморен, а, бедни приятелю? — каза Жанин.

— Като пребит съм — и повтори: — Като пребит, но спокоен. Ако Жерико, пиратът, атакува тази нощ, както предполагам, той ще се натъкне на моите войници и на моите оръдия. Когато Натали се върне от разходка, колко ще ми бъде благодарна за начина, по който подготвих нейната вила „Мирадор“ за защита! И Вобан не би го сторил по-добре. Какво ще кажете за това?

— Ще кажа, че Натали е луда, щом се е настанила в тази дупка. В разрушена къща, без електричество и телефон! Невъзможно е да повикаш някакъв работник, гарата е на два километра, и никакви къщи на поне петстотин метра наоколо!

Максим възрази:

— Да, но каква гледка!

— Обърнал сте й гръб.

— Именно така винаги трябва да се любуваме на хубавите гледки. И освен това аз ви гледам… Гледам ви и съм сериозно смутен.

— По какъв повод?

— За коя от вас двете трябва да се оженя? От четири месеца тримата флиртуваме в Сен Рафаел, от осем дни Натали Манолсен ни е поканила тук, за да се поразвлечем, а аз не мога да разбера коя от двете харесвам повече.

— Нито дори дали харесвате някоя от нас.

— И това е вярно.

— Тогава хвърлете жребий.

— Не бихте ли могли да ми помогнете?

— Да, като ви откажем и двете. Той сви рамене.

— Недопустима хипотеза. На Максим Дютийол не се отказва.

— Аз — каза Анриет — ще се оженя само за зает мъж. Не държа да ми висите на гърба от сутрин до вечер.

— Та аз тежа толкова малко! Четиридесет и осем килограма.

— От друга страна — каза Жанин, — нямате никакво положение.

— Напротив, даже е много добро. Строител на укрепления. Шут за обществото. Блюдолизец. Остава само да изберете. С малко късмет мога да се оженя и за двете.

— Това е лоша сделка. Нямаме пари. Оженете се по-добре за Натали, тя е сираче и притежава милиони.

— Натали? — извика Максим. — Познавам я много добре. Първо, ние сме далечни братовчеди по линия на майка й, която беше французойка, а освен това вече сме били сгодени.

— Хайде де!

— Тя ме обожаваше.

— Кой прекъсна връзката?

— Аз, по дяволите.

— Защо?

— Тя искаше да й отстъпя една марка от Коста Рика, която беше перлата на колекцията ми. Отказах. Тя ми удари шамар. Аз й развалих кока, а баща й ме ритна по задника.

— На колко години бяхте?

— На осемнадесет.

— На осемнадесет!

— Да, двамата заедно.

— А, добре. А сега, когато е сгодена за Форвил, не ревнувате ли?

Максим се намуси.

— Сгодена за Форвил? Никога. За това вулгарно същество, за този тежкотоварен камион. Това няма да стане, категорично се противопоставям.

Максим Дютийол разви атаката докрай. Обичайният му флегматизъм на фин шегобиец бе сменен от толкова силно възмущение, че съвсем не забеляза пристигането на високо и хубаво момиче, което застина за миг на прага с куп диви цветя в ръце.

То се усмихваше, докато слушаше. Момичето притежаваше този топъл тен, примесен с розов цвят, който упражненията, чистият въздух и слънцето придават на страните на някои жени. Човек можеше да я почувства силна и гъвкава като девойка.

— Добре, щом е тъй — каза тя, когато Максим завърши речта си. — Обичам, когато някой е категоричен и несправедлив. Анриет и Жанин, имайте добрината да подредите тези цветя. Вие сте по-сръчни от мен.

Но тя прекъсна думите си.

— Александър, какво правите там с вашата пушка? А вие, Доминик?

— Наблюдаваме хоризонта, госпожице.

— Хоризонта ли? Господи боже, обзалагам се, че това е пак някоя от вашите шеги, Максим!

Максим се надигна бързо.

— Шега ли, Натали? Но това е предпазливост! Най-елементарна предпазливост!

— По повод на какво?

— Когато човек живее на такова опасно място, където могат да му прережат гърлото, скъпа приятелко, трябва да се вземат мерки.

— Срещу кого?

— Срещу Жерико!

Той се доближи и глухо промълви:

— Безмилостният Жерико е действал миналата седмица по италианското крайбрежие. Предвидлив съм, нали? Е добре, открих съвсем подозрителни отпечатъци на стъпки около вилата. Дебнат ни. Жерико се подготвя за атака.

— Откъде, господи! — отвърна тя, смеейки се. — Та терасата е построена на отвесна скала.

— Ами стълбите, нещастнице? — извика Максим. — Щурмовите стълби! Абордаж откъм морето! Бесилки! Мъчения! Дяволът и цялата му шайка! Не мислите ли за това, Натали?

— Мисля за това, че съм вървяла три часа из Естерел, Максим, че умирам от глад, и че Доминик ще подреди всичко отново преди идването на Форвил.

— Идването на Форвил ли? Но това е катастрофа! — запротестира Максим. — Как, вашият тежкотоварен Форвил, това проклето същество ще ни се стовари на гърба.

— Да, с един мой приятел, по-скоро стар приятел на баща ми, доктор Шапро, когото вие познавате, Максим. Този, дето написа хубавите етюди по психология. Те ще продължат за Марсилия веднага след чая и след като чуят серенадата, която току-що организирах в чест на Форвил.

— Каква серенада?

— На италиански музиканти, които вече бях срещала в хотел Трайас.

Максим сграбчи ръцете й с ужас.

— Италиански певци? Искаш да кажеш шпиони на Жерико? Значи не сте чела вестниците и не знаете, че го предшестват пратеници, които разузнават местата?

Натали го погледна. Този път той говореше сериозно. Анриет и Жанин изглеждаха смутени.

— Чакай, Максим — каза едната от тях, — накрая ще ни разтревожиш.

— Няма да е напразно. Във всеки случай живо настоявам тези лица да бъдат отстранени.

— Много е късно — каза Натали.

— Много късно ли? Надявам се, че не сте ги поканили да влязат.

— Напротив.

— Какво?

— Богородице, та те звъняха на вратата. Разпоредих се да им отворят.

— Ах! — простена Максим с мелодраматичен тон. — Врагът е в крепостта. Ние сме загубени!

Красотата на Натали Манолсен се пораждаше както от абсолютната безупречност на чертите й, така и от техния израз. Високомерна и съблазнителна, тя предизвикваше възхищение, без сама да го търси. Без, никаква кокетност, тя имаше вид на разцъфнало цвете. В нея нямаше никаква поза, а гордостта и благородството намираха израз в простото й и естествено държане. Косите й изглеждаха кестеняви или руси в зависимост от отраженията на светлината. Хубавите й очи бяха сини.

Останала без майка, по произход французойка, още като дете тя беше оставена на грижите на гувернантки и учителки, докато баща й пътуваше безспир. Г-н Манолсен, швед по произход и американец по рождение, беше от тези влюбени във Франция люде, които имаха любезността по време на инфлацията да я облекчат от куп ненужни неща като картини, предмети на изкуството, антики, златни монети. Агентите му събираха безразборно тези неща и ги изпращаха в САЩ. Между другото почтен човек, но безсърдечен, той малко се занимаваше с дъщеря си, която виждаше рядко според случайностите на пътуванията му.

Един ден я заведе с яхтата си до Неапол, където тя остана три седмици при него, преди той да се отправи за Сицилия. Петнадесет дни по-късно, в Париж, тя научи, че баща й е починал от слънчев удар в околностите на Палермо.

По времето на тази смърт тя беше на двадесет и три години. С неспокоен дух, желаеща покой, който не можеше никъде да намери, много ухажвана, но пазеща се от любовта, търсеща господар, но бягаща при първия усет на превъзходство, тя бродеше от Париж до Виена и от Лондон до Египет. Съвсем наскоро, след един престой в Ориента, беше наела за април и май тази вила „Мирадор“, чийто изглед към Кан и Леринските острови я очароваше. След като задоволи каприза си, тя замалко щеше да се разкае, ако Максим и двете му годеници не бяха дошли да я поразвлекат.

В пет часа те привършваха с чая на терасата в компанията на доктор Шапро и Форвил. В рамката на скалите, които образуваха беседката, се виждаше яркосиньото море, блестящо под слънчевите лъчи, и огромната извивка, който, минавайки но дължината на брега при Кан и Жюан ле Пен, водеше до нос Антиб. Откъм градината, която се простираше пред другата фасада и се изкачваше на стъпала но склона на хълма, се дочуваше ниският и леко дрезгав глас на певица, чиято песен се съпровождаше от китара.

Доктор Шапро се отличаваше с класически вид на стар учен или на демодиран магистрат — с бакенбарди, бяла вратовръзка и очила със златни рамки. Пенсиониран военен лекар, голям пътешественик, той бе извършил многобройни пътувания с приятеля си Манолсен, а след смъртта му не пропускаше никога възможността да дойде да види дъщеря му Натали. Той притежаваше малко имение в околностите на Монте Карло, откъдето Форвил, който пътуваше от Италия с кола, пътьом го беше взел.

Що се отнася до Форвил, дългогодишен секретар, а след това съдружник на г-н Манолсен, а сега и сам ръководител на износната търговска къща, беше най-упоритият и може би най-влюбеният от претендентите, които Натали въртеше около себе си. Думата „тежкотоварен“ напълно му прилягаше. Ръстът му, широките рамене, стойката създаваха впечатлението за брутална сила, от която като че ли самият той се страхуваше, ако се съди по често обезпокоения му вид и притеснената му походка. Натали също не й се доверяваше и въпреки че тази прекалена любов, изпълнена с ревност, сурова до враждебност, й харесваше, тя винаги беше нащрек.

Все пак Максим, който искаше да проучи „тройката на шпионите“, повлече доктора и двете момичета към градината. Доста висока стена обграждаше нейните портокалови и маслинови дръвчета.

Натали ги последва и остана малко назад заедно с Форвил. Млада жена, висока, много мургава италианка, почти хубава, бедно облечена със стара пелерина без ръкави, чийто вид контрастираше с блясъка на жълт шал — пееше романс с уморен, често подрезгавяващ глас, като на тези, които пеят на открито. Двама мъже свиреха на цигулки — единият дебел, раболепен, непрекъснато кланящ се, търсещ комичните ефекти, другият, явно подчинен, беше слаб и бледен. Лицата им бяха подозрителни. Те бяха от онези хора, за които се казва, че не е препоръчително да ги срещнеш сам в гората. Форвил промърмори:

— Все още ли харесвате тази музика?

— Да — Отвърна Натали. — Това е простовата поезия, но е трогваща, а вие знаете, че съм останала старомодна, въобще не съм модерна в артистичните си вкусове. Срам ме е да ви го призная, но още ми е мъчно за латерните.

След кратко мълчание той промълви:

— Натали…

Тя отговори, смеейки се:

— Не.

— Какво не?

— Не нравете декларации.

— Нямам намерение да правя декларация, Натали. Вие познавате чувствата ми.

— Познавам ги. Вие винаги се възползвате от лунните нощи или от залезите, за да ги изразявате, защото ви липсва естественост в Нормални условия.

— В момента луната не свети.

— Да, но се носят трелите на китарата. Той въздъхна.

— Колко сте смущаваща! Човек трябва постоянно да ви завладява.

— Първо трябва да ме спечели.

— Струваше ми се, че…

— Не, не. Виждате ли, Форвил, когато едно лице не е завладяно след многогодишно ухажване, това ухажване рядко стига до успех.

— Кой може някога да ви трогне?

— Някой непознат.

— С какви средства?

— Любов от пръв поглед. Вярвам в любовта от пръв поглед.

Лицето на Форвил се намръщи. Той наистина страдаше.

— Значи никаква надежда?

— Човек винаги може да се надява.

— Вашият баща ми позволи, Натали. Той ме ценеше. Той знаеше колко съм привързан към вас, а вие си спомняте, че в Неапол но време на последната ни среща той се съгласи с молбата ми във ваше присъствие… и вие не казахте „не“.

Тя се пошегува:

— Има такова разстояние между „да“ и „не“, а вие сте толкова несръчен, бедни ми Форвил!

— В какво?

— Вие се движите пипнешком. Търсите слабото ми място.

— Вие нямате такова.

— Вие все пак го търсите… Бихте желал да ме хванете в примка като птичка. Впрочем, ако обичам силата и дързостта, то засадата, скритата атака, очите, горящи от желание, трескавата ръка, готова да ме сграбчи — всичко това ме ужасява.

Форвил, обзет от нетърпение, отвърна почти грубо:

— Но в края на краищата какво искате вие, Натали! Какво трябва да направя, за да успея? Признайте, че поведението ви към мен е отчайващо.

Девойката не отговори. Тя слушаше, люляна от музиката, и той имаше впечатлението, че думите му отиват напразно. Гласът на певицата я трогваше значително в по-голяма степен и тя се забавляваше с дебелащините на италианеца.

Когато музиката свърши, Максим почерпи музикантите с порто, после ги изпрати до решетката на градината, която затвори зад гърба им.

— Уф! — каза той на връщане. — Сега съм по-спокоен. Впрочем, разгледах обувките им. Те не отговарят на следите, които открих. Все пак да си отваряме очите.

Когато минаваше покрай Натали, той чу Форвил да повтаря:

— Кажете, Натали, какво желаете? Трябва да свършим с това. Какво желаете?

И Максим вметна:

— Любов, Форвил, но и уважение. Плам, но и подчинение. Действия, но и думи… Накратко, много противоречиви неща, сред които ще бъдете принуден да се изгубите. Жал ми е за вас, Форвил.

Те се върнаха на терасата и Форвил отново поде:

— Вие искате много от живота, Натали.

— Обвинявам се за това — отвърна тя, смеейки се. — Имам претенции и амбиции, които не отговарят никак на заслугите ми. Представям си, и то без никакъв повод, че съм предопределена за изключителна съдба и че целият свят е длъжен да ми доставя особени удоволствия.

— И това ви кара малко да презирате останалите — отбеляза Форвил.

— Напротив, другите ме интересуват много, но твърде бързо откривам, че са или много слаби, или много предпазливи, или много мъдри, или много ловки, а това ме отвръща от тях.

Докторът поклати глава.

— Вие никога няма да обичате, Натали.

— Започвам да го вярвам. Или ще трябва да открия синята птица.

— В какъв вид си представяте синята птица?

— Във вид на някакъв герой.

— Кого наричате герой?

— Наричам така тези, които прекрачват границите.

— Границите на какво? Тя избухна в смях.

— Границите на всичко, границите на правата им, границите на приличието, границите на задълженията им, даже предела на техните сили.

Форвил и се присмя.

— Вие сте романтичка, Натали.

— Не, аз съм мечтателка като в романите.

— Това е доста демодирано — каза Максим.

— Доста демодирано — съгласи се Натали. — Изоставам малко, даже много. За вас, Жанин, Анриет, любовта е чувство на разума, което се подчинява на необходимостите на живота. Що се отнася до мен, аз се придържам към някогашното юношеско схващане. През младежките си години поглъщах всички романи, които майка ми беше наследила от баба ми, и оттогава съм запазила пориви на ентусиазъм, които ще се сторят смешни за някои дръзки, личности, за някои персонажи като тези на Байрон.

— За героите на Уолтър Скот?

— Дори и за тези на Фенимор Купър.

— Вие не бихте желала все пак — каза Максим — да се ожените за последния мохикан.

— Да се оженя, не…

— Но да бъдете отвлечена от него, а? Или от един рицарствен корсар, от един мрачен пират?

— Точно така.

— Какво ще кажеш за Жерико?

— Нямам нищо против — отвърна весело тя. Форвил, който не разбираше съвсем шегата, се провикна:

— Но Жерико е само един прост бандит, убиец…

— Какво ли знаем ние? Никой не го познава. Няколко разкрития от избягали пленници или от арестувани съучастници, които между другото до едно си противоречат… За някои той е чудовище, за други — щедър човек… и казват, че всички жени го обожават. Има даже такива, които всичко са изоставили заради него.

— Преувеличения! — каза Форвил.

— Не всичко е преувеличено. А какъв размах разкрива това, което знаем за него?

— Да, обесвания, мъчения…

— Каква безразсъдна смелост! Какво пренебрежение към опасностите! Спомняте ли си абордажа на торпедоносеца „Аполон“! И атаката му на малкото селище на Мавърския бряг, когато събрал посред бял ден всички жители и ги принудил да му предадат всичкото злато на областта?

— Очарователно! — каза Максим.

— И колко още подвизи, доближаващи се до легендата! Кралят на Средиземноморието, както сам се нарича. „От Суец до Гибралтар, аз съм господарят на времето.“

— Господарят на убийствата — присмя се Форвил, — на изнасилванията, на кланетата, на мъченията, на грабежите… разбойник от средновековието!

— Не ви го представям като архангел. Но все пак, когато един човек става пират в наше време и с един май откраднат в Турция стар английски крайцер тероризира целия средиземноморски свят, то признайте, че този човек е забележителен!

Форвил сви рамене. Все пак доктор Шапро, който беше развеселен от разпалеността на Натали, подхвана отново:

— Добре тогава, щом желаете нещо приказно и екстравагантно, като не напускате действителността, тогава аз мога да ви предложа още по-странен герой, Натали.

— По-странен от Жерико?

— В много по-висока степен.

— Хайде де!

— Както имах честта да ви го кажа. Жерико е мит, личност, деформирана от въображението… докато моят герой е стъпил здраво на краката си.

— И как се нарича този ваш герой?

— Барон Елен Рок.

— Елен Рок ли? Та това не е име! Така може да се нарича градина, например фееричната градина на възвишението в Антиб.

— Във всеки случай той се назовава с това име.

— Но как в действителност се нарича той?

— Това никой не знае, и на първо място той самият.

— Какво? Вашият герой не знае истинското си име?

— Точно така.

— Но тогава какво представлява този индивид?

— Това е индивид, загубил миналото си.