Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)
Корекция и форматиране
barrycussel (2020 г.)

Издание:

Автор: Бари Късел

Заглавие: Прераждане в Отвъдното

Издание: първо

Издател: Баридор

Град на издателя: Васенаар

Година на издаване: 1996

Тип: роаман

Националност: българска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11608


Глава 1
Обредът

„Естествено е да умреш,

естествено това да е краят,

но край, наречен с думата начало,

началото на нов живот!“

Иван Стоянов-Бари

Граф Уилям де Мол коленичи до нежната плът на красавицата. Сатанинската власт, която бликаше от погледа й, бе отправена към широк процеп на железния му доспех. Незащитена част от шията му бе изпълнила процепа и апетитно аленееше. В погледа й имаше властно и кръвожадно искане на една ненаситна вампирка, една отчайващо последна тръпка на перфектно изваяната й снага.

За него този поглед беше и унищожителен, и желан. Той трябваше да се въздържа, иначе поривите на плътта щяха да превърнат целия му почин в пух и прах. Тя се славеше с името Ксинтия, името на плаващата разруха сполетяла ниските земи на тогавашна Нидерландия, но и име на черно лале, ухаещо на красота и смърт.

Годината бе 1640.

— С този твой поглед ти постигаш почти всичко, Ксинтия, но не забравяй, че душата на прокълнат като мен винаги е и си остава моя… — с почти невярващ на себе си глас изрече графът и опипа с предателски трепереща ръка нежното коляно на чернокосата.

— Погледни истината в очите, графе. Ти винаги си бил мой! — изсъска красавицата и увивайки се около тежкия му доспех, се насочи към шията му.

Едва тогава той долови промяна в изражението на лицето й и във формата на зъбите й. Ксинтия бе заразена от „летящия прилеп“. Болестта, от която можеш да се заразиш, само ако оживееш след обреда.

Преди поставената от краля заповед да разучи тази мистерия, графът се питаше дали е възможно всичко това. Болест, която превръща тялото в летящо прилепообразно влечуго, с остри зъби, пиещо кръвта на жертвите си. Носеше се също и мълвата, че то ходело в Отвъдното и се връщало обратно в света на земните хора.

Но вече бе късно…

Двата вече кухи, убийствени зъба на Ксинтия се забиха в незащитеното гърло на графа. Първо почувства странна, топла болка, а след това, като че ли в сън, всичко се завъртя и той беше на върха на щастието си. Никога досега не бе изпитвал такова страстно и опияняващо чувство. Както повечето смъртни, така и той, почти всяка нощ сънуваше кошмари и сцени от последните си мигове на проклетия, жесток живот, но сега…, сега му се искаше това да не свършва.

Осъзна, че е действителност, чак когато усети пулса си да намаля страшно бързо. В главата му прокънтяха такива звуци, които никога досега не бе предполагал, че съществуват.

Зъбите на красавицата все повече и повече се впиваха в меката му плът и тя пиеше с такава страст, както и някога се любеха с този, който сега бе жертвата.

Наближаваше полунощ, а в тези ниски земи, разположени под морското равнище, нощите бяха почти винаги прозрачносиви и мрачни. Стаята, в която се намираха, беше на етаж на разрушаващ се вече замък. Отвън миришеше на застояла вода, в която се множаха маларични комари и всякакви други гадории. Отворът, през който навлизаше спареният въздух, беше иззидан от зеленясали каменни блокчета. На този отвор вече седеше в изчакване на обреда съществото, за което се носеха всякакви мълви и проклятия. Получовекът-полумумия, с едва забележима усмивка, която се бе появила в цепнатина, нещо което можеше да се нарече и уста, се наслаждаваше с явен апетит и заявка за участие. Но то познаваше Ксинтия. Въпреки че тя беше абсолютна новачка, грозното изчадие предполагаше, че ще е непоколебима, когато изпълнява обреда, а камо ли в него да участва любим от миналото.

— Какво зяпаш, Арон, не си ли доволен, че ме направи „летящ прилеп“ и чрез мен имаш властта в стадото? — изсъска с кървави уста ослепителната красавица. — Махни се! Остави ме да довърша.

— О-хо, мислиш, че ще ти повярвам? — разкриви процепът-уста наречения от нея Арон. — При това съблазнително парче… рицар.

Графът чуваше тези думи като едва-едва доловимо бръмчене, идващо от недрата на земята, примесени с нежните звуци на непозната, но вълшебна музика.

Обредът…, той бе чувал от последното си любовно завоевание, че това е преходът, че това е началото на едно ново съществуване на човешката плът. Който се заразявал от „летящия прилеп“, ставал вечен, но прокълнат от смъртните, защото той живеел от резервите, скрити в техните души. Разбира се, преходът изисквал първо кръв и чак тогава се консумирала душата, но кога и как, тепърва граф де Мол щеше да разбере това.

Преди време графът бе познат на смъртните в ниските земи като властен, но справедлив рицар, освен това дългите му къдрави коси бяха се мели в скута и на двете принцеси, а се очакваше също да е бащата на не един от кралските незаконородени потомци. Хората го обичаха, защото не се страхуваше от идващите непонятни и същевременно злокобни нашествия, я на болест, я на враг. Винаги беше първият от рицарите, дясната ръка на краля, който смееше да дръзне, да се противопостави, да защити народа. Жените много често си шушукаха и за това, как често в знак на благодарност, дори и почтените дами искали да видят отблизо извивките на неговите къдрици.

Предната есен една от тях бе и Ксинтия, Черното лале на Нидерландия. Изваяна до съвършенство, с високи стройни бедра, с гърди, от които потръпваше всеки мъж и бе готов на лудост, с коса, която бе по-черна и от най-тъмната нощ, съществувала някога в тези ниски земи. Едва двадесетгодишна, тя бе прочута надлъж и нашир, а и надали някой младеж не е бил в мечтите си с нея. Но тя бе и коварна с всеки свой любовник. След раздяла, почти винаги, красив момък, я умираше, я се побъркваше от мъка по нея. Само Уилям устоя…, но не за дълго. Година след последната любовна оргия с нея, той бе на прага на разрухата.

— Ксинтия! — едва доловимо прошепна графът. — Не ме изпивай докрай, моля те! Остави ме!

— „Моля те“, това твои думи ли бяха, граф де Мол? Не ме разсмивай. Ти си мой, мой и вечно ще си мой, защото аз го искам и стадото също — вече с променяща се и издължаваща се като на гущер шия изхриптя красавицата. — Готов ли си за обреда?

Болката в шията на графа започна да се усилва, а от разпраната артерия шуртеше все още кръв.

Пастта на Арон вече бе окончателно отворена и от нея се стичаха на талази гнойни отпадъци, останали от предната жертва.

— Ксинтия, ако сгрешиш в протичането на обреда, то ще трябва да се простиш и със стадото, и с живота си! — прогъргори той с противен глас. — Просто не мисли за отлагане или повтаряне! А сега опитай с върха на езика да достигнеш главния нерв. Той се намира горе в черепната му кухина.

Графът усети, че в него се надига смут, объркване, дори страх, че някой ще види душата му гола, незащитена.

„Спри! Не им разрешавай! Те ме искат и някой вече ме достига.“ — дочу графът собствената си душа да шепти. Никога досега не бе чувал вътрешни гласове и това го уплаши. Помисли, че губи разсъдък, че полудява. До този момент бе вярвал, че той е едно цяло, че тялото и душата му са били винаги едно същество, и че душата му е той, и че тя е неговото разсъждение, неговата воля. А сега тя му говореше. И го молеше да я спаси, да не бъде докосната от някой. От кой и как можеше това да стане?

Тези логични разсъждения минаваха като поток от въпроси в главата на графа и той не можеше да стори нищо, защото беше като парализиран от загубата на кръв и от нещо, което чак сега усети. Това бе тънко жило, което се промъкваше навътре в главата му и идваше от кървавите и все още неописуемо красиви устни на Ксинтия. Езикът й, като че бе се разцепил на две остри, тънки нишки и напредваше към кухината на черепа му. В очите й рицарят виждаше себе си, бял като платното на кораб, току-що тръгващ на път. Той като че ли също поемаше на път, но път, по който никога не бе плавал и път, който не бе земен.

— Достигнах я, Арон! И тя е така красива, че може и да не издържа на блясъка й… — предаде по-скоро по телепатия Ксинтия. Изфучаването на струята въздух, от превръщащото се вече в гущерова шия гърло, се устреми в празната, смрадлива зала.

— Просто й кажи да не се страхува и я милвай нежно с върха на езичето. Опитай! — меко изля напътствие през отвора-паст полумумията. — И след това я вземи!

— Тя е така нежна, така свети и така се страхува — рече Ксинтия. — Как да я взема?

— Обичаше ли го? — изопна устна Арон.

— Да! Само той можеше да ме прави щастлива. Единствено той ме подлудяваше и ме караше да се чувствам на върха, но никога не му го казвах… — изповяда се красавицата, потривайки зърно в оголеното от железния доспех на графа мъжко място. Гръдта й все още не бе започнала промяната в люспесто-мъхеста материя.

— Тогава не я наранявай. Просто се опитай да вземеш от резерва й, който само тя може да ти позволи да докоснеш — продължи Арон. — Ако ли пък не, то ти си задължена, в името на стадото, да го направиш. Внимавай, сега е моментът да докажеш себе си, Ксинтия!

Графът чуваше всичко това и се чудеше как е възможно да се случат такива странни и противоречиви на всякакво земно обяснение неща? И то точно с него и с неговата душа, за която вече знаеше, че съществува като отделно създание в него.

Тогава душата проговори пак, но вече с по-спокоен тон.

„Тя те обича все още и като че ли ще ме отмине, но и ще вземе от мен, от моя резерв, който вие хората никога не използвате, само ти понякога и затова ще те заболи страшно, мен също! Стегни се!“

И той усети режеща болка дълбоко в мозъка. Усети и мекото галене на вече дългия език, на все повече и повече превръщащата се в „летящ прилеп“ Ксинтия.

„Летящ прилеп“. Това определение произхождаше от вида на променящото се тяло на вече навлязъл в обреда новак-прилеп.

Променящата се хубавица беше точно отражение на процеса, но при нея беше и различно, защото и „летящите прилепи“ се деляха на красиви и останали. Колкото беше красива като земна жена, толкова по-красива ставаше като прилеп.

След вземането на част от резерва, тя започна видимо да променя съвършената структура на фигурата си в още по-великолепно, изпълнено с точни и съразмерни форми ново тяло. Първо шията й, оттегляща се от пробитото гърло на графа, вече удължена, се покри със сребърен люспесто-мъхав слой. След това черепът й придоби форма на овално, елипсовидно яйце, покрито отзад с дълги нишки свила. Ръцете, които бяха обгърнали графа се трансформираха в леки, но изключително здрави прилепови крила. Разликата беше само в това, че бяха изваяни, като листа на папрат от древни времена. Пръстите останаха същите, но здравината им бе желязна, а цветът им сребърен. Гърдите се разляха и придобиха здрав мускулест профил, покрит от мъхести, свилени косми. Лицето запази изящните си черти, но очите се издължиха и приеха формата на елипса. Трансформацията бе напълно завършена.

— Арон, доволен ли си? — като песен се провря звукът, идващ от изящно новоизваяните устни на жената-прилеп.

— И още как, та ти стана най-красивото създание във вселената, Ксинтия! — с явно задоволство заяви наблюдаващото от каменния отвор-прозорче, реципрочното по привлекателност същество.

— За да се промениш толкова съвършено, това значи, че си взела душата му! — обяви Арон и добави повече на себе си. — Отлично се справи, новак… мой.

„Всъщност тя го заблуди — прошепна душата на Уилям така, че само той можеше да я чуе. — Тя взе само от резерва, който ти бе така добре развил и затова се извърши промяната. Тя го направи за теб, защото те обича повече от себе си и повече дори и от стадото.“

Граф де Мол започна да осъзнава какво се бе случило, но загубата на кръв в почти безжизненото му тяло, даваше отражение върху мисълта му, която едва течеше.

Външно той бе абсолютно мъртъв. С килната глава встрани, прогризана шия, опръскани с кръв доспехи, за него можеше да се мисли, че е умрял…, но не бе така.

Арон, който междувременно получи от обреда също удовлетворение, протегна дългите си прилепови ръце и обгърна Ксинтия:

— Имаш вече първата душа в запас, скъпа, и стана по-красива от Габриеле. Ти ще бъдеш вечния ми слав!

Но Ксинтия бе на друго мнение, просто трябваше да изчака, да го измами и да си вземе графа. Но как?

Тя бе дочула как и трябваше да опита, но можеше да й коства всичко постигнато дотук, защото нямаше опит. Знаеше само за пашкула и знаеше, че той бе пълен със смес от собствена, заразена кръв и дял от душевен резерв, а обвивката бе част от коремна кожа.

— Арон, трябва да тръгваме към стадото. Там ни чакат всички за излитането, а без теб то не би могло да се осъществи, нали, скъпи? — каза Ксинтия и вече скрито отнемаше от корема си еластична кожа. — А за Габриеле, помисли ли как… — продължи тя, пълнейки с кръв пашкула от незабелязано разкъсаната й вена.

— Затваряй си устата! Това не е твоя работа! — явно недоволен от посоката на разговора изхриптя Арон ядно и добави повече на себе си. — Докато станеш слав много има да наваксваш. Знаеш ли Габриеле колко души има в запас? Много! Но пък твоята красота ме заслепява…

Пашкулът бе готов, но как трябваше да вкара душа там и как да го остави така, че графът да разбере какво да направи. Само Арон можеше да помогне и явно трябваше да черпи от опита си като смъртна, когато подлудяваше младите левенти. Изнудване!? „Ако ти не щеш, то аз…!“

— Арон, виждам, че държиш на Габриеле. Тогава аз мога да бъда слав на Дионисий, той е твой заместник, а и ми допада външно, когато не е в период, разбира се — майсторски се увеси на рамото му и го погледна право в разкривените, елипсовидни очи. Изродът не издържа на подвеждащата забележка, покатери се на прозореца-отвор и злобно, обръщайки противна, лигава муцуна каза:

— Ще те чакам в стадото. Пътя сама си намери, но Дионисий, не…, само това те моля! Имаш малко време до зазоряване, я да намериш пътя, я да погребеш графа. Зарови го някъде…, пръстите ти са като от желязо…, много бързо ще стане.

— Арон, ами с тази душа на графа, как да разполагам? Как мога да вземам от нея? — с почти треперещ, примирен глас попита Ксинтия.

— С върха на тънкото жило на опашката винаги можеш да докоснеш през главната артерия кухината на черепа. Тя е там, но засега не я консумирай, в транс е и може да ти избяга. А това стане ли, знай, че на сутринта си загубена — получи тя от Арон това, което искаше.

От свистящото въздушно течение, причинено от прилеповите крила на Арон, тя разбра, че се е отървала от него и че той е вече във въздуха, на път за стадото.

Ксинтия трябваше да сложи всичко в ред, защото вече се развиделяваше и през този един час бе длъжна да направи почти невъзможното. Графът лежеше безжизнен на каменния под, но слабата струйка въздух, идваща от ноздрите му издаваше, че той още е жив. Беше щастие за Ксинтия, че Арон не забеляза това. Но какво да прави по-нататък? Времето напредваше.

Пашкулът беше в ръцете й. Постави го до почти догарящата свещ и взе перо и лист. Описанието отне не много време, но достатъчно, за да разбере графът какво да прави, ако изобщо издържеше до обяд. След това жилото на опашката й разкъса кръвоносния съд на шията й и продължи към кухината. Там преобразената жена никога не бе надниквала и сега й стана интересно, защото освен част от душата на Уилям, до нея кротко се бе свила и нейната.

Ксинтия бе чувала в стадото за всичко това, но никога не бе предполагала, че душата й ще е така кротка и нежна.

„Ти не знаеше за мен, че съм в теб, за да се развивам от твоя опит и преживявания, нали?“ — прошепна душата й.

Красавицата-прилеп беше объркана, но достатъчно силна, за да попита, как може да вземе от поставената вече у нея частица душа на любимия Уилям.

„Това не може да го спаси, само част от мен може да направи чудото — дочу тя пак нежния глас. — Вземи от мен, не се страхувай! Ще ни заболи и двете, но само това е начинът.“

Пашкулът бе готов и прилепообразната фея разтвори чудесните си крила, спускайки се от високата кула на замъка.