Серия
Арсен Люпен (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Demoiselle aux yeux verts, (Обществено достояние)
Превод от френски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

7.

Марескал тържествуваше. Пристъпи бавно и спря недалеч от Аврелия. Увереността му в победата изкривяваше обикновено неподвижните черти на лицето му. Погледът му беше суров и жесток.

Той се засмя ехидно:

— Този път няма да ми избягате, скъпа госпожице! Няма как и да ме изгоните, както в Париж! Ще трябва да изпитате закона на по-силния!

С изправени гърди и свити юмруци Аврелия го гледаше с изражение на луд ужас. Дори не изохка. Тя чакаше.

— Колко красива изглеждате, мила госпожице! Когато човек обича така, както аз ви обичам, не му е приятно да вижда пред себе си страх и негодувание. Това разгаря още повече желанието му да завладее своята плячка… своята великолепна плячка, защото наистина сте много красива!

Виждайки разтворената телеграма, той каза подигравателно:

— Брежак, нали? Съобщава ви за пристигането си и заминаването, което ви предстои. Следя го от петнадесет дни и съм в течение на всичките му проекти. Имам около него много предани хора. Така открих и скривалището ви и успях да дойда няколко часа преди него. Имах и време да опозная местността. Дори когато се изкачвах насам, успях да видя една сянка, която се отдалечаваше. Беше някой любовник, нали?

Той направи няколко крачки напред. Аврелия се отдръпна и опря гръб в облегалката на скамейката. Той се разсърди:

— Мисля, че не се дърпахте така преди малко пред милувките на любовника ви. Кой е този щастливец? Сигурен съм, че не е годеник, а само любовник. Пристигнах точно навреме, за да защитя това, което ми принадлежи, и да попреча на непорочната пансионерка да върши глупости! Никога не бих предполагал, че ще направите това!

Наведен над нея, Марескал едва сдържаше гнева си:

— Толкова по-добре. Нещата са прости. Имам чудесна игра и всичките козове са в мен. Шансовете ми нарастват още повече от факта, че Аврелия не е целомъдрена. Можеш да крадеш и убиваш, а после да офейкаш, нали? Щом като си готова да скочиш в трапа, предпочитам да е с мен, а не с другия.

Аврелия мълчеше упорито. Гневът на неприятеля й растеше от държанието й:

— Нямам време да се превземам. Трябва да се говори ясно, за да нямаме недоразумения, униженията, които понесох, не се броят. Важно е само настоящето. В него са убийствата в бързия влак, бягството в гората, залавянето от полицаите — достатъчно доказателства, които са фатални за вас. Реалността е, че ви държа в ръцете си и когато поискам, мога да ви отведа при втория ви баща и пред свидетели да му викна в лицето: „Ето жената, която извърши убийствата. Имам заповед в джоба за арестуването й. Викнете полицията!“

Той вдигна ръце с намерението да изпълни заканата си, но довърши още по-тихо:

— Публичното достояние на случая и съдебното разследване ще доведат до страшно наказание. Давам ви да изберете между него и незабавното ни споразумение. Предполагам, че се досещате за условията ми. Искам не обикновено обещание, а клетва на колене, че като се върнете в Париж, ще дойдете сама у дома. Веднага с целувка трябва да дадете доказателство, че ще го изпълните. Това не трябва да е жест на омраза и отвращение, а гореща целувка, изпълнена с любов…

— Отговаряй, дявол да те вземе! — извика той в изблик на нов гняв. — Кажи, че приемаш. Омръзнаха ми проклетите ти номера. Отговори или ще те хвана и пак ще има целувки, но и затвор!

Ръката му се стовари грубо върху рамото й, а другата хвана Аврелия за гърлото. Наведе се да я целуне, но почувствува, че младото момиче се свлича. Тя припадна.

Това смути дълбоко Марескал. Беше дошъл без определен план. Смяташе да поговори с нея преди пристигането на Брежак и да получи тържествено обещание, че ще се подчини на властта му. Случаят му предостави само една безпомощна жертва.

Постоя няколко секунди надвесен над нея, като я наблюдаваше с алчни очи. Огледа се и видя, че няма свидетели на срещата им. Една мисъл го накара да отиде до парапета и да се загледа в пейзажа наоколо. В гората беше забелязал входовете на пещерите. Чудесен изход би било, ако заведе за няколко дни и затвори там Аврелия.

Той подсвирна два пъти с уста. На другия бряг на езерото се размахаха едни ръце. Това беше уговореният сигнал с двамата му помощници, които бяха оставени там, за да му помагат. Лодката на отсамния бряг се люлееше във водата.

Не се колеба повече. Знаеше, че случаят няма да се повтори и ако не го използва, ще се разкайва. Върна се обратно и забеляза, че девойката идва на себе си.

— Тръгвай, иначе… — каза заплашително той. Метна на главата й шал, с чиито край върза устата й.

Взе я на ръце и я понесе. Беше слаба и не тежеше, но когато стигна до прохода в храстите и погледна вертикалния наклон, реши да вземе предпазни мерки. Остави Аврелия на земята.

Дали беше очаквала неговата грешка или беше спонтанна реакцията не се разбра, но неразумността на Марескал бе наказана. С удивителна решителност и бързина Аврелия дръпна шала и без да мисли какво може да стане, се плъзна надолу по склона.

Съвзел се от изненадата и с риск да падне, той се спусна след нея като подгонен звяр. Почти я настигаше, когато нещо се строполи до него. Обърна се и видя лице на човек, което в долната си част бе закрито от носна кърпа. Предположи, че е любовникът на Аврелия. Извади револвера си, но не можа да го използва. Силният ритник на нападателя го натика до колене в тинята, която езерото бе образувало на това място. Изпълнен с ярост, Марескал насочи револвера си към непознатия, който в момента качваше момичето в лодката.

— Стой или ще стрелям! — извика Марескал. Непознатият не отговори. Само изправи една полуизгнила дъска като щит и отблъсна лодката от брега. Тя бързо се отдалечи, като се клатушкаше по вълните.

Марескал се опита да стреля, но не успя. Повтори опита си още няколко пъти, но мокрите патрони не гръмнаха. Тогава изсвири много по-пронизително, отколкото преди малко. Двамата му помощници изскочиха от храстите.

Раул се намираше в средата на езерото, на тридесет метра от противоположния бряг.

— Не стреляйте! — изрева Марескал.

Тази заповед не можеше да помогне с нищо на бегълците.

Те можеха да избират между две възможности: да тръгнат по течение и да попаднат във водовъртежа, където се губеше потокът, или да излязат на брега, където с пистолети ги очакваха помощниците на Марескал.

Бегълците разбраха това и обърнаха обратно лодката към Марескал. Много по-лесно беше на Раул да се справи с него, отколкото с въоръжените противници на другия бряг.

— Стреляйте! Стреляйте! — завика комисарят, който разбра маневрата. — Трябва да го улучите, защото се връща! Стреляйте, дявол да ви вземе!

Чу се изстрел. Раул пусна греблата и се строполи в лодката. Младото момиче се хвърли с отчаяние върху него. В този момент греблата заплуваха по течението. Лодката спря за миг неподвижна, завъртя нос и от начало бавно, а след това все по-бързо се плъзна назад.

— Те са загубени, дявол да го вземе — каза Марескал. — Той не може да стори нищо.

Всичко беше ясно. Лодката бе подета от няколко по-бързи вълни, които се блъскаха от двете й страни. Завъртя се още веднъж около себе си и полетя към бездната, заедно с двете тела на дъното и.

Това стана само две минути, след като бегълците бяха отплували от брега.

Марескал не мръдна. Потопен до кръста във водата, той наблюдаваше проклетото място, което му изглеждаше като вратата на ада. Шапката му плуваше в езерото. Брадата и косите му бяха мокри и разчорлени.

— Възможно ли е! Възможно ли е! — заекваше той. — Аврелия… Аврелия…

Хората му направиха голям завой и дойдоха при него. Те го измъкнаха от вцепенението му. Тримата тръгнаха към дупката. Наведоха се и се ослушаха. Нямаше нищо, освен шума от полудялата вода. Отдолу идваше студен дъх заедно с мъглата от водната пяна.

— Това е адът — промълви Марескал, — това е една от вратите на ада.

Продължи да повтаря:

— Тя е мъртва… удавена… Не е ли глупаво?… Каква ужасна смърт! Ако този глупак я беше оставил… Аз щях…

Тръгнаха си през гората. Марескал вървеше като след погребално шествие. От време на време спътниците му задаваха въпроси, но той не им отговаряше. Мислеше за Аврелия, която обичаше толкова страстно. Вълнуваха го преплетени с угризения и страх спомени.

Съвестта му не беше спокойна и по друга причина. Неизбежното следствие можеше да засегне и него и да му припише вината за трагичното произшествие. Нарочно той вдъхна страх и на помощниците си. Каза им, че ги заплашва опасност и трябва, преди да се узнае за случилото се, да се разделят и да се спасяват един по един. Той им даде два пъти повече от предварително уговорената сума и тръгна по пътя за Пиефит — Несталас. Надяваше се, че с попътна кола ще успее да хване влака, който тръгваше в седем часа вечерта.

На три километра от Люз бе настигнат от покрита с чергило бричка. Караше я облечен с широка пелерина селянин.

Марескал се качи и каза с повелителен тон:

— Ще получиш пет франка, ако стигнем навреме за влака.

Селянинът не се впечатли от щедрото обещание и не пришпори старата кранта, която едва пристъпваше.

Напредваха бавно. Можеше да се каже, че селянинът нарочно спира животното.

Марескал побесня. Загубил самообладание, той непрекъснато повтаряше:

— Няма да стигнем… Каква мърша е конят ви… ще ви дам десет франка, ако стигнем навреме.

Мисълта да прекара нощта тук, където беше трупът на жената, изпратена от него на смърт, му се струваше непоносима. Плашеше го и възможността полицията да тръгне по дирите му.

— Двадесет франка — каза той. След това се: развика като обезумял:

— Петдесет франка! Ето ви петдесет франка. Остават още два километра и седем минути до тръгването на влака… Шибайте крантата си, дявол да го вземе!

Селянинът не бе очаквал толкова щедро предложение. Голямата сума го сепна и той зашиба коня си, който препусна в галоп. Бричката подскачаше като бясна по пътя. Марескал се уплаши.

— Това е безумие!… Ще се преобърнем… Стой, дявол да те вземе!… Не сте с всичкия си!… Ето падам…

Те наистина се преобърнаха. Двамата излетяха в канавката, а бричката се стовари отгоре им. Конят, който се беше заплел в юздите, риташе във въздуха.

Марескал разбра, че е останал невредим. Поиска да се освободи, но не успя. Тогава чу един любезен глас, който му прошепна на ухото:

— Имаш ли огънче, Рудолф?

Марескал почувства, че се вледенява. Помисли, че чутото е резултат от болната му фантазия. Той прошепна:

— Човекът от бързия влак…

— Точно той — отговори му гласът, който гъделичкаше ухото му.

— Човекът от терасата — с изумление каза комисарят.

— Точно така… човекът от бързия влак, също и този от булевард Осман, от Монте Карло, убиецът на братята Лубо, съучастникът на Аврелия, лодкарят от езерото и селянинът с бричката. Както виждаш Марескал, трябва да се бориш с много достойни противници.

Крантата беше престанала да рита и се беше изправила. Раул сне наметката си и успя да върже комисаря с ремъците на коня. Запуши устата му с кърпичката на Аврелия. След това го заведе зад близките храсти и го върза за една бреза.

— Не ти върви с мен, скъпи Рудолф — каза му подигравателно Раул. — Втори път те увивам като мумия на фараон. Устата ти е пълна и не можеш да викаш, но можеш да гледаш и да чуваш. Ето и свирката на влака. Колко жалко, той се отдалечава заедно с Аврелия и втория й баща. Бъди спокоен — тя е жива и здрава, както и аз. Малко е уморена след преживените емоции, но след кратка почивка няма да й личи.

Раул оправи колата и върза коня. След това се върна обратно при комисаря.

Интересно беше приключението с нашето корабокрушение, нали? Не беше никакво чудо, както си мислиш навярно. Нямаше и никаква случайност. Ще ти кажа, че никога не разчитам нито на случайности, нито на чудеса, а само на себе си. Виждам, че ти е интересно и ще ти разкажа… Току що бях напуснал терасата и ме обзе безпокойство дали е благоразумно да я оставя сама. Не знаех дали някой намазан хубавец не дебне наоколо. Никога не се противопоставям на интуицията си. Затова се върнах. И какво видях? Рудолф, подлия похитител и безчестния полицай, който беше открил следите на жертвата си. Така аз паднах от небето, хвърлих те в калта и отплувах заедно с Аврелия. Но двамата ти помощници объркаха плановете ми. Тогава ме осени гениалната идея да се оставим да бъдем погълнати от бездната. Точно в този миг някой стреля и аз изпуснах греблата, паднах на дъното на лодката и се престорих на убит. Обясних бързо всичко на Аврелия и двамата полетяхме надолу по улея.

Раул плесна Марескал по бедрото.

— Моля те, скъпи приятелю не се вълнувай, ние не се излагахме на никакъв риск. Всички местни жители знаят, че като се спуснеш по този тунел, водата ще те изведе на един пясъчен плаж на двеста метра по-надолу. В празнични дни децата обичат да правят това, като обратно мъкнат лодките си на гръб. Така можахме отдалеч да бъдем свидетели на твоя провал и да видим как се отдалечаваш с наведена глава и нечиста съвест. След това заведох Аврелия в градината на манастира. Вторият й баща беше дошъл и с файтон я закара на гарата. През това време прибрах куфарите си, купих бричката и дрипите от един селянин и потеглих, за да прикрия заминаването на Аврелия.

Раул затвори очи и облегна глава върху рамото на Марескал.

— Излишно е да ти казвам, че всичко това ме умори и ми е нужен малък сън. Не се тревожи и бди над съня ми, драги Рудолф. В света всичко се нарежда, както трябва. Всеки заема мястото, което заслужава, и глупците служат за възглавница на умните.

Той заспа.

Тъмнината се спускаше наоколо. Нощта приближаваше. От време на време Раул се събуждаше, казваше по някоя дума за звездите и отново заспиваше. Към полунощ огладня. В куфара си имаше храна. Предложи от нея и на Марескал, като преди това махна кърпата от устата му.

— Яж, скъпи приятелю — каза той, като постави сирене в устата му.

Марескал се разгневи и веднага изплю сиренето, като се развика:

— Глупак! Идиот! Знаеш ли какво направи?

— Спасих Аврелия. Вторият й баща я води в Париж и там аз ще я настигна.

— Значи не знаеш? — попита комисарят.

— Какво?

— Вторият й баща е влюбен в нея.

Раул, извън себе си от гняв, го хвана за гушата.

— Глупак! Не можа ли да ми го кажеш веднага, вместо да слушаш глупавите ми приказки? Влюбен е в нея?… Целият свят изглежда я обича до лудост.

Раул се наведе и каза:

— Чуй, Марескал. Аз ще спася малката от втория й баща, но ти я остави на спокойствие. Не се занимавай повече с нас.

— Невъзможно — глухо отговори комисарят.

— Защо?

— Тя е убийца. Ще я предам на правосъдието, защото я мразя.

Той изрече това със страшна ненавист. Раул разбра, че в бъдеще омразата на Марескал ще вземе връх над любовта му.

— Още по-зле за теб, Рудолф. Щях да ти предложа кариерата на префект на полицията, но ти предпочиташ война. Както искаш, но засега ще останеш тук на поляната, което е добре за здравето ти. Аз заминавам с коня до Лурд. Дотам са двадесет километра, които в спокоен тръс ще измина за четири часа. Като взема от там влака, още тази вечер ще бъда в Париж. Ще намеря за Аврелия сигурно място. Сбогом, Рудолф.

Той върза куфара си на гърба на коня, възседна го, както си беше без седло и стремена, и изчезна в тъмнината.

Вечерта в Париж една стара дама чакаше с автомобил пред малка къща на улица Крусел, където живееше Брежак. Тя беше дойката на Раул. На кормилото седеше самия той.

Аврелия не дойде.

Призори той отново застана на пост. По улицата се появи събирач на боклуци, който разчопли с върха на тояжката си един от кошовете за смет. Със свойствения си усет Раул забеляза, че под дрипите се криеше убиецът Жодо.

— По дяволите — каза си Раул, — и този вече е на „работа“.

Към 8 часа една камериерка излезе от къщата и изтича до близката аптека. Той се приближи към нея и с помощта на една банкнота узна, че Аврелия е на легло с висока температура, придружена с бълнувания.

Към обяд се появи и Марескал, който започна да обикаля наоколо.