Серия
Арсен Люпен (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Demoiselle aux yeux verts, (Обществено достояние)
Превод от френски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

5.

Без да знае как ще се развият събитията, цяла седмица Раул чете внимателно публикациите във вестниците за тайното убийство в бързия влак. Безполезно беше да се говори подробно за добре известни събития, както и за предположенията, грешките или откритите следи.

Затова Раул де Лемези обобщи и записа най-важните факти, като ги подреди в следния ред:

„1. Третият участник, от който освободих госпожицата със зелените очи, остава неизвестен и никой не предполага съществуването му. В очите на полицията аз, непознатият пътник, съм организатор на покушението. По внушение на Марескал, на който действията ми са направили силно впечатление, аз представлявам всемогъща личност, която е организирала и е ръководила нападението. Сигурен е, че привидно съм се представил за жертва и съм накарал съучастниците ми да ме вържат. Така по-лесно съм ги ръководил. След като всичко е преминало, съм изчезнал в мрака, без да оставя следи.

2. Според показанията на лекаря останалите съучастници са избягали с колата му. Но къде? Рано сутринта конят се е върнал заедно с колата обратно през полето. Комисарят е сигурен кои са извършителите. Затова смъква маската на младия бандит и посочва, че той е млада жена. Не я описва, като си запазва правото за сензационно задържане.

3. Самоличността на убитите мъже е установена. Това са братята Артур и Гастон Лубо, търговци на шампанско, живущи в Ньой.

4. Една важна подробност. Известен е произходът на пистолета, с който са били убити двамата братя. Купен е петнадесет дни преди покушението от строен и висок млад човек. Придружаващата го млада жена, която е била с воал на лицето, се е обърнала към него с името «Вилхелм».

5. Най-накрая мис Бакфийлд. Срещу нея няма никакви обвинения. Поради липса на доказателства Марескал не смее да рискува и пази разумно мълчание. Случайна пътничка, много известна в Лондон и на Ривиерата, която отива при баща си в Монте Карло — това е всичко, което е известно за нея. Вероятно тя е загинала по погрешка, но защо са убити братята Лубо? Много факти и предположения са обгърнати в пелената на мрака и противоречията.“

— Не съм настроен да си мъча ума и ще оставя полицията да тъпче на едно място. — обобщи Раул. — През това време аз ще действам.

Говореше така, защото знаеше какво да прави. Подсказаха му го местните вестници, които публикуваха следното съобщение:

„Нашият бележит гост лорд Бакфийлд, след погребението на нещастната си дъщеря, се е завърнал между нас и според обичая си ще прекара края на сезона в хотел Белвю в Монте Карло.“

Вечерта Раул де Лемези нае стая в хотела, съседна на апартамента на англичанина. Тя, както останалите в партера, гледаше към градината, която се простираше зад задната фасада на сградата. Към всяка стая имаше тераса и собствен вход.

На другия ден той забеляза англичанина, когато излизаше от стаята си и отиваше в градината. Беше още млад, солиден човек, чиято скръб се долавяше в нервните му движения, излъчващи мъка и отчаяние.

След два дни Раул реши да му изпрати визитната си картичка с молба за поверителен личен разговор, но чу, че някой чука на съседната врата. Погледна — беше Марескал.

Това обстоятелство не го учуди. След като самият той идваше да вземе сведения от лорд Бакфийлд, естествено беше и Марескал да иска да научи нещо от бащата на Констанс. Отвори подплатената врата, която делеше двете съседни стаи, зад нея имаше друга, която се отваряше от другата страна. Но не успя да чуе нищо.

Загуби три дни, през които комисарят и англичанинът се срещаха и разговаряха помежду си. Каква цел преследваше Марескал? Навярно нямаше намерение да разкрие на лорда, че дъщеря му е крадла. Тогава от тези срещи той искаше да получи някакви сведения.

Най-после, една сутрин Раул успя да долови края на телефонен разговор на англичанина: „Разбрано, господине. Елате днес в 3 часа в градината на хотела. Парите ще бъдат събрани. В замяна на четирите писма, за които говорите, моят секретар ще Ви ги предаде.“

— Четири писма… пари… — каза си Раул. — Това ми прилича на опит за шантаж… Дали изнудвачът не е Вилхелм, който навярно се навърта наоколо и като съучастник на мис Бакфийлд иска да осребри кореспонденцията си с нея?

Разсъжденията на Раул затвърдиха убеждението му, което изясняваше действията на Марескал. Несъмнено, повикан от лорд Бакфийлд, когото Вилхелм заплашваше, комисарят устройваше примка, в която трябваше да падне младият изнудвач. На Раул не оставаше нищо друго, освен да се радва. Дали и госпожицата със зелените очи не участвува в тази комбинация?

Един ден лорд Бакфийлд задържа комисаря за обяд. След ядене те отидоха в градината и се разходиха, като разговаряха. В 2,45 часа полицаят влезе обратно в апартамента. Лорд Бакфийлд седна на една пейка, близо до отворената желязна врата.

Раул наблюдаваше от своя прозорец.

„Ако тя дойде, толкова по-зле за нея — помисли той — Малкия си пръст няма да мръдна, за да й помогна“

Почувствува се облекчен, когато видя, че Вилхелм се показа сам. Той се приближаваше предпазливо към желязната врата.

Срещата между двамата мъже беше кратка. Условията на пазарлъка бяха най-вероятно предварително уговорени и те веднага се отправиха към апартамента Вилхелм беше несигурен и неспокоен, а лорд Бакфийлд се разтърсваше от нервни тръпки.

На терасата англичанинът каза:

— Влезте, господине. Аз не искам да се забърквам в тези мръсотии. Секретарят ми е в течение на всичко и ако съдържанието на писмата е такова, каквото твърдите, ще ви плати.

Той си отиде.

Раул подслушваше с наострени сетива. Очакваше решителна сцена, но веднага разбра, че Вилхелм не познава Марескал и той спокойно можеше да мине в очите му за секретар на лорда. Полицаят-секретар, когото Раул виждаше в огледалото, произнесе ясно:

— Ето 50 банкноти от по 1000 франка и чек за същата сума, платим в Лондон. Носите ли писма?

— Не — каза Вилхелм.

— Защо. В такъв случай не можем да се споразумеем. Дадените ми нареждания са изрични и трябва да действам по принципа „Дай — вземи“.

— Ще ги изпратя по пощата.

— Вие сте луд, господине, или по-скоро се опитвате да ми разигравате.

Вилхелм явно взе някакво решение и каза:

— Наистина притежавам писмата, но не са у мен.

— Тогава?

— Един мой приятел ги пази.

— Къде е той?

— В хотела. Ще отида да го потърся.

— Безполезно е — каза Марескал, който схващаше положението, и ускори нещата.

Той позвъни и каза на влязлата камериерка:

— Доведете госпожицата, която трябва да чака в коридора. Кажете й, че я вика господин Вилхелм.

Вилхелм подскочи, откъде знаеха името му?

— Какво означава това? Това противоречи на договореността ми с лорд Бакфийлд. Лицето, което ме чака, няма работа тук…

Той поиска да излезе. Марескал се изправи пред него, отвори вратата и даде път на госпожицата със зелените очи. Тя влезе нерешително и нададе вик на ужас, когато вратата се трясна зад нея и ключът бе грубо превъртян в ключалката.

В същото време една ръка я сграбчи за рамото. Тя изстена:

— Марескал!

Още преди да беше произнесла ужасното име, Вилхелм се възползва от бъркотията и избяга през градината. Марескал не му обърна внимание. Той мислеше само за младата девойка, която, олюлявайки се, стигна до средата на стаята. Комисарят дръпна чантата й с думите:

— Престъпнице, този път нищо няма да те спаси. Попадна в капана, а?

Той претърси чантата й и изръмжа:

— Къде са писмата? Ето докъде паднахте! Да изнудвате! Какъв срам!

Момичето се строполи на един стол. Той започна да й крещи:

— Писмата! Дайте писмата, веднага! Къде са? В корсажа ви?

Марескал разкъса блузата й и започна с другата си ръка да тършува под дрехите й. Спря се и изведнъж с ококорени очи, изправен срещу мъжка глава. Тя му намигваше с едното око, държеше цигара в ъгъла на саркастичната си уста и му каза:

— Имаш ли огънче, Рудолф?

„Имаш ли огънче, Рудолф?“ — това беше изумителната фраза, чута от Марескал в Париж и прочетена в бележката му! Какво означаваше това? И това необичайно говорене на ти? Това намигане с око?

— Кой сте Вие?… Кой сте вие?… Човекът от бързия влак? Третият съучастник… Възможно ли е? — удивен повтаряше комисарят.

Марескал не беше страхливец. В много случаи беше давал доказателства за необикновената си смелост и не се боеше да се нахвърли сам върху двама или трима противници. Но такъв враг не беше срещал. Той действаше с особени средства и чувстваше винаги надмощието му. Затова предпочете да запази отбранителна позиция, докато Раул спокойно каза със сух тон на младото момиче:

— Оставете четирите писма на камината. Добре. Сега се измъквайте бързо през коридора и сбогом. Не вярвам, че обстоятелствата отново ще ни изправят един срещу друг. Желая ви успех.

Младото момиче си отиде, без да каже дума. Раул заговори:

— Както виждаш, Рудолф, познавам съвсем малко тази жена със зелени очи. Не съм й съучастник, нито убиец, който ти вдъхва такъв ужас. Аз съм безобиден пътник, на който мазният ти вид не се хареса още от първия момент и който намира за забавно да ти отнеме жертвата. Тя не ме интересува и съм решил повече да не се занимавам с нея. Но искам и ти да го сториш. Всеки трябва да върви по пътя си.

Разбираш ли мисълта ми, Рудолф?

Рудолф направи движение с ръка към джоба си, в който носеше пистолета си, но не успя да го извади. Раул беше насочил своя и го гледаше толкова неумолимо, че той не мръдна.

— Да минем в съседната стая, Рудолф. Искаш ли? Там ще си поговорим по-спокойно.

С пистолет в ръка накара комисаря да мине пред него и затвори вратата. Едва прекрачил прага на стаята, Раул дръпна изведнъж покривката на масата и я метна върху главата на Марескал. Той не оказа съпротива. Този фанатичен човек го парализираше. Не мислеше да вика за помощ и да се бори, убеден, че отговорът щеше да бъде като мълния. Остави се да бъде увит в цял куп покривки и чаршафи, които почти го задушаваха и не му позволяваха да мърда.

— Така — каза Раул, като свърши. — Всичко е наред. Вярвам, че утре сутринта ще бъдеш освободен. Дотогава имаш време да размислиш, а аз и госпожицата да се скрием кой където си реши.

Без да бърза, приготви куфара си и изгори четирите писма на англичанката.

— Още една дума, Рудолф — каза Раул на сбогуване. — Не отегчавай повече лорд Бакфийлд. Тъй като вече няма доказателства срещу дъщеря му, изиграй ролята на изпратен от Провидението. Предай му интимния дневник на мис Бакфийлд, който намерих в кожената й чантичка и който ти оставям. От него бащата ще се убеди, че дъщеря му е била най-честната и благородна жена. А ти ще направиш едно добро дело. Що се отнася до Вилхелм и съучастницата му кажи на лорда, че си се излъгал и че се отнася до вулгарен шантаж, който няма нищо общо с престъплението в бързия влак. Затова си ги освободил. Остави тази афера, която е прекалено сложна за теб. Сбогом, Рудолф.

Раул взе ключа със себе си и отиде в канцеларията, където поиска сметката си, и каза:

— Запазете стаята ми до утре сутринта. Предплащам я, в случай че не мога да се върна.

Беше доволен от обрата, който взеха събитията. Ролята му беше свършила. Младата девойка да се оправя както иска. Повече тя не го интересуваше.

Решението му беше толкова категорично, че като я видя в бързия влак за Париж, в който се качи в 3 часа и 50 минути, не пожела да се срещне с нея и се скри в друг вагон.

В Марсилия тя се прехвърли на влака за Тулуза заедно с хора, които приличаха на артисти и с които се беше запознала по пътя. Неочаквано отнякъде изникна и Вилхелм, който се присъедини към групата.

— На добър път! — каза Раул на себе си. — Радвам се, че нямам повече нищо общо с тази хубава девойка. Да отиде да се беси другаде!

В последната минута промени решението си и се качи на влака за Тулуза. На другата сутрин той слезе заедно с тях.

Обирът на вилата на Фарадони и опитът за шантаж на лорд Бакфийлд, извършени непосредствено след покушението във влака, бяха два непредвидени епизода. Те сякаш бяха части от лошо скроена пиеса. Тя не даваше на зрителя време да свърже фактите помежду им. Една трета картина, която впоследствие Люпен нарече своя трилогия, трябваше да подреди нещата. Трета картина, която, както и останалите, имаше брутален характер. Този път, лишен привидно от всякаква логика, събитията стигнаха много бързо до своята кулминация.

В хотела в Тулуза, където момичето последва новите си приятели, Раул научи, че артистите са от трупата на оперетната певица Леонида Бали. Същата вечер в театъра Вариете те щяха да представят оперетата „Вероника“.

Той застана на пост. Младата девойка излезе в 3 часа силно развълнувана. Оглеждаше се непрекъснато, сякаш се страхуваше, някой да не я следи. Навярно се криеше от съучастника си Вилхелм! Изтича до пощата и поиска да изпрати телеграма. Три пъти бърка текста и започва отначало.

След като си отиде, Раул успя да вземе един от смачканите листове, които беше хвърлила в кошчето, и прочете: „Хотел Мирмар — Люз (Горни Пиринеи). Пристигам утре с първия влак. Предупредете вкъщи…“

— Кой дявол ще търси в планината по това време? — помисли той. Да не би семейството й да живее в Люз?

Продължи да я следи предпазливо и видя, че влезе в театър „Вариете“ — Без съмнение, за да присъства на репетицията на трупата.

През останалото време на деня той наблюдаваше входовете на театъра.

Вечерта зае място в дъното на една ложа и щом завесата се вдигна, бе поразен: актрисата, която пееше в ролята на Вероника, беше госпожицата със зелените очи.

— Леонида Бали… — каза си той. — Това е името й! Нима тя е провинциална оперна певица?

Раул беше много изненадан. Видяното надминаваше всичко, което можеше да си въобрази по отношение на госпожицата с нефритените очи.

На сцената тя се изяви като талантлива актриса и певица. Беше скромна, затрогваща, изпълнена с нежност и веселие, със съблазън и целомъдрие. Богато надарена, тя притежаваше висок професионализъм, но и една непохватност на сцената, която й придаваше още по-голям чар. Спомни си за първото впечатление на булевард Осман. Потвърждаваше се мисълта му за двойната съдба, която имаше момичето и чиято маска беше едновременно тъй трагична и тъй детинска.

Трите часа Раул прекара във възторг. Не преставаше да се възхищава от странното същество, което беше виждал главно в моменти на страх и ужас. Пред него сега беше друга жена, в която всичко беше изпълнено с жизнерадост и хармония. Но беше и жената, която бе убила и участвала в низости и престъпления.

От двата толкова различни образа, кой трябваше да смята за истински? Раул напразно се опитваше да разбере това. Героинята от операта засенчваше другите два образа и ги обединяваше в един трогателен живот. Едва забележими нервни движения разкриваха пред опитното око истинската жена и показваха особеното й душевно състояние.

— Има нещо ново — мислеше Раул.

— Днес е станало важно събитие, което неочаквано я тласна към гарата. Тревогата от него понякога разваля играта й на сцената. Най-вероятно е тя да е свързана с Вилхелм, който изчезна внезапно.

Когато след спускането на завесата излезе да се поклони, младото момиче бе посрещнато с овациите на публиката. Тълпа от почитатели се струпа около входа за артистите.

Пред вратата чакаше покрита кола с впряг от два коня. Влакът, който пристигаше сутринта в Перифит — Несталас, най-близката станция до Люз, заминаваше малко след полунощ. Нямаше съмнение, че тя е изпратила предварително багажа си на гарата и ще се отправи веднага натам. Раул също беше наредил да занесат куфара му.

След малко тя се качи в колата, която потегли бавно. Вилхелм не се появи, което доказваше, че не знае за заминаването.

Внезапна мисъл разтърси Раул. Той се затича зад колата, настигна я и скочи отзад.

В този момент стана това, което беше предвидил. Внезапно кочияшът сви вдясно, шибна силно конете и препусна по пустите и тъмни алеи. Те водеха към Гран Рон и Ботаническата градина. При този бърз ход момичето не можеше да скочи и да иска.

Препускането не продължи дълго. Кочияшът спря близо до Гран Рон, слезе от седалката и влезе при пасажерката си. Отвътре се чу вик, но Раул не се намеси. Беше сигурен, че нападателят е Вилхелм и искаше да разбере защо се карат. Нещата, ако вземеха опасен обрат, той беше готов за действие.

— Говори! — викаше съучастникът. — Мислиш, че ще избягаш и ще ме пратиш за зелен хайвер?… Вярно е, исках да те измамя, но вече си се досетила и затова няма да те пусна… Говори… Иначе…

Раул се разтревожи. Спомни си стоновете на мис Бакфийлд. Едно по-силно натискане с палец и жертвата ще бъде мъртва. Той отвори вратата, хвана Вилхелм за краката и рязко го смъкна на земята. Той се опита да се съпротивлява, но с отсечен удар Раул счупи ръката му над китката.

— Ще имаш шест седмици почивка — каза той, — но ако отново се опиташ да досаждаш на госпожицата, ще ти счупя гръбнака.

Раул се върна назад, но младата жена вече се отдалечаваше в тъмнината.

— Тичай, мила моя — каза на себе си той. — Няма да ми избягаш, аз знам къде отиваш. До гуша ми дойде да играя ролята на вярно куче, без да получа в замяна дори парченце захар. Моята цел си ти, със прекрасните си зелени очи и хладните си устни. Когато Люпен тръгне по някой път, върви винаги докрай и постига целта си.

Той остави Вилхелм и колата и забърза за гарата, където успя в последния момент да се качи на влака. Внимаваше момичето да не го забележи. Деляха ги две препълнени с пътници купета.

Влакът се отклони при Лаурд и след един час пристигна в Пиерфит — Несталс.

Младата госпожица беше посрещната с възторг от голяма група момичета. Те бяха облечени в кафяви рокли и пелерини, обшити с широки сини ленти. Хвърлиха се да я прегръщат, водени от калугерка с широк бял капишон на главата.

— Аврелия! Аврелия! Ето те! — викаха всички в един глас.

Госпожицата със зелените очи преминаваше от прегръдка в прегръдка и стигна до калугерката. Тя я прегърна нежно и й каза с радост:

— Малката ми Аврелия! Колко съм щастлива да те видя! Ще останете ли един месец между нас?

Пътнически кабриолет, който превозваше пристигналите между Пиерфит и Люз, чакаше пред станцията. Всички се качиха в него и той потегли.

Раул, който през цялото време стоеше настрана, нае файтон.