Серия
Арсен Люпен (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Demoiselle aux yeux verts, (Обществено достояние)
Превод от френски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

2.

Смъртта на мис Бакфийлд, дивашкото нападение на трите маскирани лица, вероломното убийство на двамата пътници, загубата на парите — всичко това изчезна от ума на Раул пред това, което видя накрая. Госпожицата със зелените очи! Най-грациозната и съблазнителна жена, която някога беше срещал, изникваше от мрака на престъплението. Най-светлият образ се появяваше под отвратителната маска на крадец и убиец! Госпожицата с нефритените очи, към която още в първия миг го беше насочил мъжкият му инстинкт, срещаше сега с изпръскана от кръв престилка и уплашено лице в компанията на двама убийци, с които граби, убива, сее смърт и ужас!

Въпреки че животът на голям авантюрист, замесен в безчестия и страхотии, го бе направил безчувствен и към най-грозните зрелища, Раул де Лемези (ще продължаваме да го наричаме така, защото Арсен Люпен играе ролята си в тази драма под това име) остана като шокиран от действителността. Беше му невъзможно да я разбере. Фактите надминаваха въображението му.

Отвън идваше шум. От близката гара Бокур приближаваха тичешком чиновници и група работници, заети с поправката на железопътната линия. Чуваха се викове. Търсеха откъде е даден сигналът. Кондукторът сряза вървите на Раул, като слушаше едновременно обясненията му. После отвори единия от прозорците и извика на чиновниците:

— Тука! Тука!

Обръщайки се към Раул, го попита:

— Тази жена е умряла, нали?

— Да… удушена е. Но това не е всичко… двама пътници в другия край на вагона…

Те бързо отидоха до дъното на коридора. В последното купе намериха два трупа. Нямаше следи от безредие. Етажерките бяха празни. Върху тях нямаше нито куфари, нито пакети.

През това време чиновниците от гарата се опитваха да отворят вратата, която обслужваше вагона от другата страна Беше заключена, от което Раул разбра причината тримата бандити да се върнат по същия път и да избягат през вратата, от която бяха дошли. Тя беше отворена и през нея се качваха хора. Други влизаха през покритото мостче и вече нахлуваха в двете купета, когато силен глас извика с повелителен тон:

— Нищо да не се пипа!… Не, господине, оставете този револвер, където е. Това е извънредно важно веществено доказателство. За предпочитане е всички да излязат. Вагонът ще бъде откачен и влакът ще замине веднага. Нали, господин началник? — обърна се той към началника на гарата.

Достатъчно е в минути на обща бъркотия някой да знае какво иска и да говори твърдо и ясно и всички се прекланят пред волята му. Новодошлият говореше като човек, който е свикнал да му се подчиняват. Раул го погледна и се вцепени — познал типа, който следеше мис Бакфийлд, който беше заговорил госпожицата със зелените очи, човека, от когото беше поискал огън. Казано накратко, това беше красавецът с намазаните коси, когото англичанката бе нарекла господин Марескал. Застанал прав пред купето, в което лежеше трупът на младото момиче, той препречваше пътя на любопитните и ги изтласкваше към отворените врати.

— Господин началник — каза той отново. — Ще бъдете ли така любезен да контролирате маневрата на влака? Отведете всички чиновници. Трябва и да се телефонира в най-близкия полицейски участък, да се повика лекар и да се предупреди прокуратурата в Ромио. Ние се намираме пред тежко престъпление.

— Три убийства — уточни кондукторът. — Двамата маскирани, които ме нападнаха, избягаха.

— Знам — каза Марескал. — Работниците на линията са забелязали две сенки и са по петите им. Над изкопите има малка гора, преследването се извършва там и по главното шосе. Ние ще узнаем, ако ги заловят. Той произнасяше думите твърдо, придружени със сухи движения и авторитетно държание.

Раул се чудеше все повече и повече, докато не възвърна хладнокръвието си. Какво правеше тук красавецът и какво му даваше това извънредно самочувствие? Не се ли случва често самоувереността на такива хора да произлиза от желанието да скрият нещо под бляскава външност? Как да забрави, че Марескал беше следил мис Бакфийлд през целия следобед, че беше я дебнал преди заминаването й, че се е намирал в съседния вагон в момента, когато се е подготвяло престъплението? Точно оттам се бяха появили престъпниците. Първият бандит беше успял да избяга през входа, който съединяваше двата вагона. Не беше ли той лицето, което се надуваше и командуваше тук?

Вагонът се бе изпразнил. Освен кондуктора не остана никой. Раул се помъчи да заеме мястото си, но му попречиха.

— Защо, господине! — каза той, сигурен че Марескал няма да го познае. — Аз бях тук и искам да се върна обратно.

— Не, господине — отвърна Марескал, — всяко място, където е било извършено престъпление, принадлежи на правосъдието и никой не може да отиде там без разрешение.

Кондукторът се намеси:

— Този пътник беше една от жертвите на нападението. Те го бяха вързали и ограбили.

— Съжалявам — каза Марескал, — но нарежданията са изрични.

— Чии нареждания? — запита раздразнен Раул.

— Моите.

Раул кръстоса ръцете си.

— С какво право заповядвате? Обяснявате ми закона с дързост, която другите търпят, но аз не мога да понасям.

Хубавецът подаде картата си, заявявайки отсечено с тържествен глас:

— Рудолф Марескал, комисар в отделението за международни издирвания към вътрешното министерство.

Видът му искаше да каже, че пред подобни титли всички трябва да се преклонят. И добави:

— Ако взех работата в ръцете си, то е защото правата ми позволяват това и имам съгласието на началника на гарата.

Слисан Раул се овладя донякъде. Името Марескал, на което не беше обърнал внимание, внезапно извика в паметта му смътния спомен за някакви случаи, при които комисарят бе проявил голяма способност и проницателност. При тази ситуация щеше да бъде абсурдно да упорства.

„Грешката е моя — помисли си той. Вместо да се занимавам с англичанката и изпълня последната й воля, губя времето си в сантименталности по маскираното момиче. Ще те пипна хубавецо и ще узная как е възможно да си в същия влак, и то тъкмо навреме, за да се заемеш с една работа, в която героините са именно днешните две красиви жени. Дотогава ще се измъкна тихо.“

С тон на уважение, сякаш беше респектирай от високия пост на Марескал, той каза:

— Извинете, господине. Макар че прекарвам времето си повече извън Франция, известността ви е стигнала и до мен. Спомням си една история с обици…

Марескал зае важна поза.

— Да, обиците на княгиня Лаурентини — каза той. — Не беше лошо наистина. Но днес ще се справя още по-добре. Признавам, че още преди пристигането на полицията бих искал да доведа издирванията дотам, че…

— Дотам — одобри Раул, — че на тези господа да остане да направят само заключението. Имате пълно право и аз ще продължа утре пътуването си, ако присъствието ми ви е необходимо.

— Ще бъде много полезно и ви благодаря за това. След като разказа каквото знаеше, кондукторът си отиде.

През това време вагонът беше изваден на странична линия и влакът замина.

Марескал се впусна в разследването си. С явното намерение да отстрани Раул, комисарят го помоли да отиде до гарата и да потърси плат за покриване на труповете. Раул слезе с готовност. Тръгна покрай вагона и се повдигна на пръсти до третия прозорец на коридора.

— Както си мислех — каза си той. — Красавецът иска да бъде сам.

Марескал беше повдигнал тялото на младата англичанка и беше разтворил мантото й. На кръста й висеше малка чантичка от червена кожа. Той откачи каишката, взе чантичката и я отвори. В нея имаше книжа, които зачете веднага.

Раул, който го гледаше в гръб, не можеше да види по лицето му как реагира на прочетеното и тръгна мърморейки:

— Напразно бързаш приятелю, ще те пипна, преди да си стигнал целта. Книжата са ми завещани и друг няма право върху тях.

Той изпълни задачата и се върна заедно с жената и майката на началника на гарата, които се готвеха да бдят през нощта над починалите. От Марескал разбра, че в горичката са обкръжени двама души, които се крият в храсталака.

— Има ли други сведения? — попита Раул.

— Нищо — отговори Марескал, — освен че единият от двамата накуцвал, а зад него е намерен ток от обувка, закачен между два корена. Токът е от дамска обувка.

Раул погледна за последен път своята красива и нещастна спътница и пошепна на себе си: „Ще отмъстя за вас, мис Бакфийлд. Не успях да ви спася, но се заклевам убийците ви да бъдат наказани“.

Помисли за госпожицата със зелените очи и повтори клетвата си да отмъсти на тайнственото същество. После, затваряйки очите на младото момиче, покри лицето й.

— Беше наистина красива — каза той. — Не знаете ли името й?

— Откъде да го зная? — отвърна Марескал.

— Но ето една чантичка…

— Може да се отвори само в присъствието на съдебните власти — каза Марескал, метна я през рамо и добави:

— Чудно е, че бандитите не са я задигнали.

— В нея трябва да има книжа…

— Ще почакаме съдебните власти — повтори комисарят. — Изглежда, че бандитите, които са ви обрали, не са задигнали нищо от нея… Нито гривната, нито брошката, нито огърлицата.

Раул разказа за случилото се. Желаеше да съдейства за разкриване на истината. Някои неизяснени причини го накараха да видоизмени някои факти. Не спомена за третия съучастник и даде за останалите двама само приблизително описание, като премълча, че единият е била жена.

Марескал слушаше и зададе няколко въпроса. После остави едната от жените в купето, а другата заведе при двамата в края на вагона.

Те си приличаха. Единият беше значително по-млад, но и двамата имаха вулгарни черти, а сивите им дрехи бяха с лоша кройка.

По-младият беше прострелян в челото, а другият — във врата.

Марескал ги разгледа продължително, като се правеше на много резервиран. Без да ги мести, претърси джобовете им и след това покри труповете с платното.

— Господин комисар — каза Раул, който бе схванал желанията на Марескал, — смятам, че сте напреднали много по пътя към истината. Вижда се, че сте специалист. Бихте ли ми обяснили с няколко думи, какво установихте досега?

— Защо не? — каза Марескал и отведе Раул в друго купе. — Полицаите и лекарите няма да закъснеят. Склонен съм да разкажа за предварителните резултати от моите разследвания.

— Казвай, хубавецо — каза си Раул. — Избрал си най-подходящия на когото да се довериш.

Той изглеждаше развълнуван от късмета си. Каква радост и чест!

Комисарят го помоли да седне и започна:

— Господине, без да се влияя от известни противоречия и да се впускам в подробности, държа да изтъкна два факта от голяма важност. Сигурно е, че младата англичанка, както я наричате, е жертва на грешка. Да, господине, на грешка, за което имам доказателства. В определения час, когато влакът забави хода си, бандитите се намираха в съседния вагон. Спомням си, че ги забелязах отдалече — бяха трима. Те ви нападат и ограбват. Нападат и съседката ви и искат да я вържат. Изведнъж изоставят всичко и отиват до последното купе. Защо е този обрат? … Те са се излъгали, защото младата жена е била скрита под завивката. Вярвали са, че нападат двама мъже, а попадат на жена. Оттук идва объркването им: „По дяволите! Жена!“ После проверяват вагона и откриват мъжете, които търсят. Но те оказват съпротива. Убиват и двамата и ги ограбват, без да оставят нищо, дори и каскетите. Първата точка е ясна, нали?

Раул беше изненадан не толкова от хипотезата, защото и той беше стигнал до нея в самото начало, а от това, че Марескал е могъл да схване всичко с такава логика и проницателност.

— Втора точка… — поде комисарят, екзалтиран от удивлението на своя слушател.

Той подаде на Раул малка изящно изработена сребърна кутия.

— Това намерих зад седалката.

— Табакера?

— Да, стара табакера за тютюн, която сега служи за цигари. Те са от светъл тютюн, какъвто пушат жените.

— Или мъжете — каза усмихнато Раул. — Защото там имаше само мъже.

— На жена е, убеден съм…

— Невъзможно! Помиришете кутийката.

Тикна я под носа на Раул. Като я помириса, той се съгласи:

— Действително… парфюм на жена, която носи табакерата в ръчната си чанта заедно с кърпичката, пудрата и джобния си пулверизатор. Миризмата е характерна.

— Тогава?

— Тогава, не разбирам. Двама мъже намерихме мъртви… двама мъже са извършили покушението и след това са избягали…

— Защо не един мъж и една жена?

— Жена? Единият от бандитите да е бил жена?

— А тази табакера?

— Тя не е достатъчно доказателство.

— Имам и друго.

— Кое?

— Токът… токът от обувка, намерен в горичката между два корена. Мислите ли, че е нужно друго доказателство, за да формулираме изводите по втора точка така: нападателите са били двама — мъж и жена.

Проницателността на Марескал дразнеше Раул. Пазеше се да не го покаже и рече между зъби, като неволно изпусна възклицанието:

— Вие сте страшно добър професионалист! И прибави:

— Това ли е всичко? Има ли други разкрития?

— Чакайте да отдъхна! — каза, смеейки се, Марескал.

— Значи имате намерение да работите цяла нощ?

— Поне докато доведат бегълците, което ще стане скоро, ако се изпълняват нарежданията ми.

Раул слушаше обясненията на Марескал с добродушния вид на човек, който не е силен по тази материя и който предоставя на друг да разясни неща, от които той не разбира. Поклати глава и като се прозяваше, каза:

— Продължавайте да се забавлявате, господин комисар. Ще ви призная, че тези емоции ме разнебитиха и час-два почивка…

— Починете — одобри Марескал. — Едно от купетата може да ви послужи за легло. Ще бдя да не ви безпокоят, а като свърша, ще дойда и аз да си почина.

Раул се затвори в купето, спусна пердетата и закри лампата. В този момент нямаше ясна представа какво да прави. Заплетените събития, още не се поддаваха на обмислено обобщение. Трябваше да се задоволи със следенето на намеренията на Марескал и обясненията на загадъчното му поведение.

— Хубавецо мой, ти си като гарванът от баснята — казваше си той. — Човек като те хвали, кара те да си отваряш човката. Имаш способности, но си голям бъбривец. Ще се учудя, ако вкараш в затвора непознатата и съучастника й. Това е задача, с която лично трябва да се справя.

В това време на гарата се вдигна голям шум. Раул се заслуша. Марескал се беше навел от един прозорец и викаше на хората, които се приближаваха:

— Какво има? Отлично… Не се лъжа, нали? Отговориха му:

— Началникът на гарата ме праща при вас, господин комисар.

— Вие ли сте, старши? Арестувахте ли някого?

— Само един, господин комисар. Беше паднал от умора на главното шосе, когато пристигнахме. Другият е успял да избяга.

— А лекарят?

— Впрягаше, когато минавахме, но има да направи още една визита по пътя. Ще пристигне след 40 минути.

— По-малкия от двамата ли арестувахте, старши?

— Един малък… с много голям каскет… и който плаче… и прави обещания: „Ще говоря, но само пред господин съдията… Къде е съдията?“

— На гарата ли оставихте малкия?

— Да, под добра охрана.

— Отивам там.

— Ако не ви е неприятно, господин комисар, бих искал най-напред да видя как е станало всичко във влака.

Старшията се качи заедно с един полицай. Марескал го заведе при трупа на младата англичанка.

— Всичко е наред — каза си Раул, който не беше пропуснал нито дума от разговора. — Ако красавецът започне да дава обяснения, ще мине много време.

Този път, въпреки царящото в ума му безредие, ясно долавяше намерения, които изникваха внезапно у него. Без да може да разбере скрития мотив на поведението си, отвори прозореца и се наведе навън. Нямаше никой. Раул скочи.