Серия
Корморан Страйк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silkworm, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)
Сканиране
NMereva (2019)
Корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Копринената буба

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 27.10.2014

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: "Колибри"

ISBN: 978-619-150-445-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11209


1

ВЪПРОС

С какво се храниш?

ОТГОВОР

Със сън на пресекулки.

Томас Декър, „Благородният испански войник“

— Дано е умряла някоя шибана знаменитост, Страйк — изрече дрезгав глас от другия край на линията.

Едрият небръснат мъж, крачещ в мрака преди зазоряване с телефон, притиснат до ухото си, се ухили.

— Близо си до истината.

— Шест часът е, мамка му!

— Шест и половина е, но ако искаш това, което ти предлагам, ела и си го вземи — отсече Корморан Страйк. — Не съм далеч от дома ти. Има едно…

— Откъде знаеш къде живея? — прозвуча отсреща.

— Ти ми каза — отвърна Страйк и потисна прозявка. — Нали си продаваш апартамента.

— О — промърмори онзи, вече омекнал. — Добра памет.

— Има едно денонощно кафе…

— Я зарежи това. Намини към службата ми по-късно.

— Кълпепър, имам друг клиент тази сутрин, плаща по-добре от теб, а и съм бил на крак цяла нощ. Ако ще използваш информацията, нужна ти е сега.

Стон. Страйк чу шумолене на листове.

— Надявам се поне новината да е сензационна.

— „Смитфийлд Кафе“ на Лонг Лейн — каза Страйк и затвори.

Леката неравномерност в походката му стана по-изявена, докато се спускаше по стръмната улица към борсата „Смитфийлд“, възвисяваща се в зимния мрак — огромен правоъгълен викториански храм на месото, където всеки делничен ден от векове насам в четири сутринта започваше доставката на животинска плът, транжирана и продавана на месарници и ресторанти из цял Лондон. Страйк дочуваше гласове през сумрака, изкрещяни наставления, ръмжене и боботене на камионите, движещи се на заден ход за разтоварване на стоката. Когато стъпи на Лонг Лейн, вля се в множеството плътно загърнати с шалове мъже, поели целеустремено към службите си в този понеделник сутрин.

Група куриери във флуоресцентни якета, застанали под каменен грифон, пазещ като страж на ъгъла на сградата на месната борса, кътаха чаши с чай в облечени с ръкавици ръце. На отсрещната страна на улицата, светещо като открито огнище на фона на околната тъмнина, беше денонощното „Смитфийлд Кафе“ — оазис на топлина и мазна храна с размерите на дрешник.

Кафето нямаше своя тоалетна, използваше по споразумение тази на букмейкърския офис през няколко входа. Той обаче щеше да отвори чак след три часа, така че Страйк свърна в странична уличка и облекчи до тъмен вход мехура си, пълен със слабото кафе, погълнато по време на целонощната му работа. Изтощен и гладен, той влезе най-сетне с удоволствието, което може да изпита само човек, прехвърлил границата на физическата си издръжливост, в помещението, наситено с плътен мирис на мазнина от пържени яйца и бекон.

Двама мъже в суитчъри и водонепромокаеми клинове току-що бяха освободили маса. Страйк провря масивното си тяло в тясното пространство и се отпусна с доволно изпъшкване върху твърдия стол, комбинация от дърво и метал. Почти преди да е отворил уста, собственикът италианец постави пред него чай във висока бяла чаша, придружен с нарязан на триъгълници бял хляб с масло. След пет минути пред него се мъдреше пълна английска закуска в голямо овално плато.

Страйк се вписваше добре в клиентелата от яки мъже, влизащи и излизащи от заведението. Беше едър и мургав, с гъста къдрава къса коса, леко пооредяваща над високото изпъкнало чело, издаващо се над широк по боксьорски нос и гъсти надвиснали вежди. Челюстта му тъмнееше от наболата брада, а около очите му имаше морави кръгове като синини от удар. Започна да се храни, вперил унесен поглед в сградата на борсата насреща. Най-близкият арковиден вход под номер две започваше да придобива очертания с избледняването на мрака: строго каменно лице, древно и брадато, се взираше към него над козирката. Дали бе имало бог на трупното месо?

Тъкмо бе подхванал наденичките, когато Доминик Кълпепър пристигна. Журналистът бе висок почти колкото Страйк, само че слаб, бледен като певец от църковен хор. Странната асиметрия, сякаш някой му бе усукал лицето по посока, обратна на часовниковата стрелка, му пречеше да бъде женствено красив.

— Дано си струва — заяви Кълпепър, като седна, свали ръкавиците си и се озърна едва ли не с подозрение, за да огледа заведението.

— Искаш ли ядене? — попита Страйк, докато дъвчеше наденичка.

— Не — отвърна Кълпепър.

— Предпочиташ да си изчакаш кроасана? — подхвърли ухилен Страйк.

— Я се гръмни, Страйк.

Беше чак смешно лесно да нервираш бившия възпитаник на престижно частно училище, който поръча чай с предизвикателен маниер, като нарече безразличния сервитьор (както Страйк отбеляза развеселен) „друже“.

— Е, казвай — подкани го Кълпепър, обхванал чашата с издължените си бледи ръце.

Страйк бръкна в джоба на палтото си, извади плик и го плъзна по масата. Кълпепър извади съдържанието му и започна да чете.

— Мътните го взели — избъбри тихо след малко. Взе да прехвърля нервно листовете, някои от които бяха изписани с почерка на самия Страйк. — Откъде взе това, по дяволите?

Страйк, с пълна уста, посочи с пръст един от листовете, върху който бе написан служебен адрес.

— От неговата много сбъркана лична секретарка — отвърна той, след като най-сетне преглътна. — Спял е с нея, както и с двете, за които вече знаеш. Горката едва сега осъзна, че няма да е следващата лейди Паркър.

— Това пък как го откри, да му се не види? — попита Кълпепър, втренчен в Страйк над листа, който потреперваше в ръцете му, тресящи се от вълнение.

— Детективска работа — избъбри Страйк, лапнал ново парче наденичка. — Не го ли вършеше вашата гилдия, преди да го прехвърлите на нашего брата? Ала тя трябва да мисли за бъдещите си възможности да си намери работа, Кълпепър, така че не желае да се появява в материала, ясно?

Кълпепър изсумтя.

— Да е мислила за това, преди да се чука с…

Със сръчно движение Страйк дръпна листовете от пръстите на журналиста.

— Не ги е задигнала. Той я е накарал да му принтира всичко това вчера следобед. Единственото й провинение е, че ги показа на мен. Но ако ще оповестиш частния й живот по всички вестници, Кълпепър, вземам си ги обратно.

— Хайде стига бе — възнегодува Кълпепър и посегна към доказателствата за укриване на данъци, които Страйк стискаше в косматата си ръка. — Добре, няма да я замесваме. Но той, така или иначе, ще се сети как сме се сдобили с информацията. Да не е кръгъл идиот, я?

— И какво ще направи? Да не би да я затътри в съда, където тя ще си изпее всичко, на което е била свидетел през последните пет години?

— Да, вярно — въздъхна Кълпепър, след като поразсъждава за миг. — Върни ми ги. Няма да я включвам в материала, но все пак трябва да разговарям с нея, нали така? Да проверя достоверността.

— Тези листове доказват достоверността. Не ти трябва да говориш с нея — категорично отсече Страйк.

Треперещата, зашеметена и съкрушена от предателството жена, с която преди малко се бе разделил, не можеше да бъде оставена насаме с Кълпепър. В дивото си желание да отмъсти на мъжа, който й бе обещал брак и деца, тя щеше безвъзвратно да навреди на себе си и изгледите си за бъдеща работа. На Страйк не му бе отнело дълго да спечели доверието й. Тя беше почти на четирийсет и две, надявала се бе да роди деца на лорд Паркър; сега бе обладана от кръвожадна мъст. Страйк бе седял с нея в продължение на няколко часа да слуша историята на нейното увлечение, да я гледа как кръстосва стаята, обляна в сълзи, да се полюшва напред-назад на канапето си с кокалчета на ръцете, притиснати към челото. Накрая се бе съгласила на следното: предателство, което представляваше загробване на всичките й надежди.

— Няма да я замесваш — повтори Страйк, стиснал здраво листовете в юмрук, който беше почти двойно по-голям от този на Кълпепър. — Разбрахме ли се? Това си е адски впечатляващ материал и без нея.

След моментно колебание и гримаса Кълпепър се предаде.

— Да, добре. Дай ги тук.

Журналистът натика показанията във вътрешен джоб, изпи набързо чая си и краткото му раздразнение към Страйк, изглежда, се стопи пред привлекателната перспектива да срине репутацията на британски пер.

— Лорд Паркър от Пениуел — промълви с възторг, — спукана ти е работата отвсякъде, приятел.

— Предполагам, че работодателят ти ще покрие това — каза Страйк, когато на масата помежду им се озова сметката им.

— Да, да…

Кълпепър остави банкнота от десет лири и двамата мъже излязоха заедно от заведението. Страйк запали цигара в мига, в който вратата се затвори зад тях.

— Как я убеди да говори? — попита Кълпепър, когато поеха в студа покрай мотоциклетите и камионите, все така пристигащи и отпътуващи от борсата.

— Просто слушах — отвърна Страйк.

Кълпепър го стрелна изкосо.

— Всички други частни детективи, които използвам, се отдават изцяло на хакерство на есемеси.

— Незаконно е — отвърна кратко Страйк и издуха струя дим в оредяващия мрак.

— Как тогава…?

— Ти си браниш твоите източници, а аз — моите.

Повървяха петдесетина метра в мълчание и куцането на Страйк ставаше по-забележимо с всяка крачка.

— Ще вдигне страхотен шум. Страхотен — щастливо обяви Кълпепър. — Дъртият лицемер не спираше да опява за корпоративната алчност, а си имал скътани двайсет милиона на Каймановите острови…

— Радвам се, че ти донесох задоволство. Ще ти пратя фактурата си с имейл.

Кълпепър му отправи още един поглед изкосо.

— Чете ли миналата седмица във вестника за сина на Том Джоунс?

— Том Джоунс?

— Певецът от Уелс — подсказа Кълпепър.

— О, този ли — промърмори равнодушно Страйк. — Познавах един Том Джоунс в армията.

— Видя ли материала?

— Не.

— Беше дал хубаво пространно интервю. Казва, че никога не се бил срещал с баща си, онзи така и не му се обадил ни веднъж. Обзалагам се, че е получил по-добро заплащане от това, което ти ще вземеш.

— Още не си видял фактурата ми — уточни Страйк.

— Само казвам. Едно хубавичко интервю и може да си спестиш няколко нощи разпитване на секретарки.

— Престани да ми го предлагаш — предупреди Страйк — или ще се наложи да спра да работя с теб, Кълпепър.

— Ами хубаво — каза Кълпепър. — Аз и така мога да пусна материал. Непризнатият син на рок звезда е герой от войната, никога не е познавал баща си, работи като частен…

— Да нареждаш на хора хакерство на есемеси, също е незаконно, доколкото знам.

В края на Лонг Лейн забавиха ход и застанаха един срещу друг. Смехът на Кълпепър прозвуча сконфузено.

— И тъй, ще чакам фактурата ти.

— Ще я имаш.

Поеха в различни посоки. Страйк се отправи към спирката на метрото.

— Страйк! — долетя гласът на Кълпепър от тъмнината зад гърба му. — Изчука ли я?

— Нямам търпение да прочета статията ти, Кълпепър — подвикна уморено Страйк, без да извръща глава.

Докуцука до потъналия в сенки вход на метрото и се изгуби от погледа на Кълпепър.