Серия
Къща от карти (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Cards, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)
Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Къща от карти

Преводач: Георги Иванов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: печатна база Сиела

Излязла от печат: август 2014

Отговорен редактор: Красимир Гетов

Редактор: Катя Найденова

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Катя Найденова

ISBN: 978-954-28-1559-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4


Част първа
Разбъркване на тестето

Нищо не остава, не и вечно. Нито смехът, нито желанията, нито самият живот. Не и вечно. Затова нека вземем максимума от това, с което разполагаме.

Защо да пропиляваме живота си в търсене на една епитафия? „Ще те помним с обич.“ Трябва да си бил слабоумния, за да издълбаят това на надгробната ти плоча. Това е просто сантиментална диария. Нека приемем фактите — в живота има пълно и празно, а чрез политиката определяме кой печели и кой губи. Независимо дали ни харесва, или не, всички сме играчи.

„Всички, които го познаваха, го уважаваха.“ Пак грандиозно хленчене. Това не е за моя надгробен камък. Не уважението, а страхът мотивира човека; така се градят империи и се вдигат революции. Това е тайната на великите. Когато човек се страхува, че ще го смажеш, че тотално ще го унищожиш, неговото уважение неминуемо ще последва. Страхът за оцеляването е опияняващ, всепоглъщащ, освобождаващ. И винаги е по-силен от уважението.

Винаги.

Глава първа

Четвъртък, 10 юни

Сякаш едва преди миг се беше добрала до вкъщи, препъвайки се от умора на последното стъпало, а утринното слънце вече забиваше палци в очите й, като се прокрадваше иззад завесата и се настаняваше на възглавницата й. Тя раздразнено се обърна на другата страна. Главата й беше тежка, краката подути, а леглото до нея празно. Това, че му беше помогнала да довърши втората бутилка „Лийбфраумилх“, се оказа лоша идея. Беше свалила гарда и се беше оказала притисната в ъгъла от някакъв гнусен репортер на вестник „Сън“, от когото помнеше само акнето и неприличните намеци. Наложи се да излее остатъка от виното си върху ризата му, за да го накара да се отдръпне. Тя надзърна под завивката, за да се увери, че все пак не е била толкова пияна, че да го довлече със себе си. Въздъхна с облекчение — никой не дебнеше оттам; дори не беше свалила чорапите си.

Мати Сторин заблъска възглавницата, докато подчини формата й на юмруците си, после пак отпусна глава върху нея. Заслужаваше още малко време в леглото; знаеше, че няма да се спи следващата нощ. Изборна нощ. Ден на проклятието. На отмъщението на избирателя. Последните няколко седмици бяха зверски за Мати — под обсадата на нейния редактор, разпъната между крайни срокове, лутаща се между вдъхновение и издъхване. Може би след тази вечер щеше да има възможност да си вземе няколко дни отпуска, да си постегне живота, да намери по-качествено вино и по-качествени мъже, с които да прекарва вечерите си. Уви се по-плътно със завивката. Дори под лъчите на ранното лято тя чувстваше хлад.

Така беше откакто напусна Йоркшир преди почти година. Беше се надявала, че ще остави всички самообвинения и гняв зад себе си, но те все още хвърляха студена сянка, следваха я навсякъде, особено в леглото й. Тя потрепери, зарови лице в буците на възглавницата.

Опита се да гледа философски на нещата. Поне вече нямаше какво да я разсейва емоционално, и да пречи да открие дали притежава нужното, за да стане най-добрият политически журналист в този свиреп мъжки свят. Ще се грижи единствено за себе си, дори котка няма. Но е трудно да гледаш философски, когато краката ти замръзват. И когато не си пускал пералня. Отметна завивката и изпълзя от леглото, за да стигне до откритието, че чекмеджето с чисто бельо е празно. Беше изчислила грешно, забравила толкова много неща и толкова малко време, най-малко пък за тъпото пране. Прерови другите чекмеджета, всяко ъгълче, разхвърля всичко, но не намери. Ужас, добре, че няма мъж наоколо, който да стане свидетел на това. Зарови се в коша за пране, оттам измъкна бикини от преди седмица, но носени само един ден. Обърна ги наопаки и ги обу. Готова за битка. Мати Сторин с въздишка отвори вратата на банята и започна деня си.

 

 

Когато здрачът започна да се спуска в юнското небе, четири комплекта метал — халогенни лампи щракнаха и с тихо жужене осветиха предната част на сградата с режещата си изкуствена мощ. Ярката светлина прониза дълбоко фасадата, имитация в стил от времето на крал Джордж Първи, зад която се помещаваше щабът на партията. Една завеса на третия етаж потрепна, някой хвърли поглед на случващото се навън.

Нощната пеперуда също забеляза лампите. Чакаше спускащата се нощ, подготвяше се, кацнала в малка цепнатина в една от близките кули на църквата „Сейнт Джон“, елегантната конструкция на архитекта Кристофър Рен, намираща се в средата на Смит скуеър. Църквата отдавна вече се ползваше за светски цели, на свети Джон му беше съкратена бройката, но четирите варовикови кули все още се издигаха мощно над този безбожен площад в сърцето на Уестминстър. Гледаха надолу, мръщейки се неодобрително. Но не и пеперудата. Тя се тресеше от вълнение. Разпери крилца, привлечена от десет хиляди вата енергия и тласкана от инстинкт на милиони години.

Пеперудата се пребори с полъха на ранната вечер, цялото й същество се стремеше напред в реката от светлина. Прелетя над главите на събиращата се тълпа, отвъд шумотевицата и суматохата на приготовленията. Летеше все по-бързо и по-близо, нетърпелива, страстна, нервна, амбицирана, без да я интересува нищо друго, освен силата, която я привличаше; сила, която беше по-голяма от всичко и на която не можеше да устои. Пеперудата нямаше избор.

Една малка ярка експлозия проблесна, когато пеперудата се блъсна в осветителното тяло, милисекунда преди крилата й да се залепят за нажеженото стъкло и да се изпарят. От овъгления й труп се понесоха малки пари на отчаяние, докато падаше като свален самолет, презглава, надолу към земята. Нощта бе взела първата си жертва.

 

 

Друга от ранните жертви на нощта беше подпряла лакти на лакирания барплот в „Маркизът на Гранби“, на съседния ъгъл, недалеч от нарастващата суетня. Истинският маркиз на Гранби е бил популярна военна фигура преди повече от двеста години и можеше да се похвали с повече кръчми, кръстени на него, от която и да било друга личност в страната. Обаче маркизът не беше устоял на политиката, беше изгубил пътя си и умрял в дългове и депресия. Същата съдба очакваше и Чарлз Колингридж според много от търпеливите му приятели. Не че Чарли Колингридж е бил избиран някога, но маркизът също не е бил: друг беше проблемът им. Колингридж беше на около петдесет и пет, но изглеждаше по-стар, изхабен, а и кариерата му във военното дело не беше особено бляскава — две години служба, които не му дадоха кой знае какво, освен чувството, че не заема много адекватно място в обществения живот. Чарли винаги беше искал да прави това, което смята за редно, но постоянно се забъркваше в инциденти. Случва се, когато имаш навика да пиеш.

Денят му беше почнал рано със самобръсначка и вратовръзка, но сега брадата му беше набола, а вратовръзката се полюшваше по средата на мачтата. Очите му подсказаха на бармана, че първата от трите големи водки не беше и първа за деня на Чарли. Но той беше симпатичен пияница, винаги му се намираха усмивка и добра дума. Побутна празната си чаша през бара.

— Още едно? — попита барманът критично.

— И едно за теб, добри човече — отвърна Чарли и бръкна за портфейла си. — Опа, само че нещо не ми стигат — промърмори, като гледаше самотната банкнота с недоумение — сигурен съм, че тук някъде…

— Това ще стигне — отговори барманът. — За мен нищо, благодаря. Ще бъде дълга вечер.

— Да. Ще бъде. Малкия ми брат, Хал, знаеш ли го?

Барманът поклати глава, бутна питието по лакираната повърхност, доволен, че тази дърта пияница няма повече пари и скоро ще се махне от бара му.

— Не знаеш Хал? — попита Чарли учуден. Отпи. — Трябва да го знаеш. Всеки го знае, той е министър-председателят.