Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Martian, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
elemagan (2015 г.)

Издание:

Автор: Анди Уеър

Заглавие: Марсианецът

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

ISBN: 978-954-655-478-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/842


1.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 6

 

Яко съм прецакан.

Откъдето и да го погледна, така излиза. Прецакан.

Двата най-велики месеца в живота ми — на теория — започнаха едва преди шест дни и вече успяха да се превърнат в кошмар.

Дори не знам кой ще прочете това. Е, все някой някога ще го намери, предполагам. След стотина години, да речем.

Нека отбележа официално… аз не умрях в ден 6. Другите от екипажа сметнаха, че съм умрял, вярно, и аз не мога да ги виня. Подозирам, че ще обявят ден на национален траур в моя чест, а в „Уикипедия“ ще пише, че Марк Уотни е единственият човек, умрял на Марс.

И това сигурно ще е вярно. Защото несъмнено ще си умра тук. Но няма да съм умрял в ден 6, както си мислят всички.

Да видим… откъде да започна?

Програмата „Арес“. Човечеството поглежда към Марс с надеждата за пръв път да изпрати хора на друга планета и да разшири хоризонтите си… дрън-дрън-дрън. Астронавтите на „Арес 1“ си свършиха работата и се върнаха като герои. Получиха си парадите, славата и обичта на света.

„Арес 2“ направи същото, но на друго място от повърхността на Марс. Когато астронавтите се прибраха у дома, им стиснаха крепко ръцете и ги черпиха по чаша горещо кафе.

„Арес 3“. Какво да ви кажа. Това беше моята мисия. Е, не точно „моята“. Оглавяваше я командир Люис. Аз бях просто член на нейния екипаж. Всъщност бях членът с най-ниския възможен ранг. Щях да оглавя мисията само ако се окажех последният оцелял.

Крайно невероятно, но… Ето, че я оглавих.

Чудя се дали този дневник ще бъде прочетен, преди останалите от екипажа да умрат от старост. Стига да се приберат на Земята по живо по здраво, разбира се. Ако четете това, момичета и момчета, споко, не сте виновни. Направихте каквото трябваше да се направи. На ваше място бих сторил същото. Не ви виня и се радвам, че оцеляхте.

 

 

Май трябва да обясня как са организирани марсианските мисии, в случай че писанията ми попаднат в ръцете на някой несведущ. Излязохме в земна орбита по класическия начин — с обикновен кораб — и после се прехвърлихме на „Хермес“. Всички мисии „Арес“ използват „Хермес“, за да стигнат до Марс и да се върнат. Той е много голям и много скъп, затова НАСА построи само един.

След като се озовахме на „Хермес“ и докато се занимавахме с последните приготовления за полета, още четири непилотирани кораба пристигнаха от Земята да ни заредят с гориво и провизии. После, когато всичко беше тип-топ, потеглихме към Марс. Но не твърде бързо. Мощните химически двигатели и трансмарсовите инжекционни орбити останаха в миналото.

„Хермес“ се задвижва от йонни двигатели. Те изхвърлят аргон от задницата на кораба — правят го много бързо, така че да се получи ускорение. Миниатюрно ускорение, да, но все пак ускорение. Работата е там, че не е необходима голяма маса, затова скромни количества аргон (плюс ядрен реактор, който да задвижва цялата система) са достатъчни да ни осигурят постоянно ускорение по целия път. Не е за вярване каква скорост се развива с помощта на миниатюрно ускорение за дълъг период от време.

Бих могъл да ви нагостя с подробен разказ колко сме се забавлявали по време на полета, но няма да го направя. Забавлявахме се, но точно в момента не съм в настроение да се връщам към това. Нека кажа само, че влязохме в орбита около Марс сто двайсет и четири дни по-късно, без да сме се избили междувременно.

Оттам се прехвърлихме на МСА (марсианския спускаем апарат) и с него кацнахме на повърхността. Всъщност МСА е голяма консервена кутия, оборудвана с малки двигатели и няколко парашута, прикачени към корпуса. Единственото му предназначение е да спусне шестимата астронавти от орбитата до повърхността на планетата, без да ги убие.

И така стигаме до големия номер на марсианските мисии. Този номер е, че всичко необходимо вече ни чака там.

Цели четиринайсет безпилотни съда са прехвърлили на планетата провизиите и оборудването, които ще ни трябват за работата на повърхността. Спецовете от командния център са направили и невъзможното да спуснат всички тези съдове в рамките на малък периметър и са се справили добре. Провизиите и оборудването не са толкова крехки като хората, следователно нищо не пречи да ги пуснат от високо. Проблемът е, че при удара си с повърхността отскачат, понякога доста надалеч.

Естествено, изпратиха ни на Марс едва след като се потвърди, че всичкият багаж е стигнал до повърхността и контейнерите са невредими. От началото до края си, включително снабдителните полети, една марсианска мисия трае около три години. Снабдителните кораби за „Арес 3“ вече летяха към Марс, докато екипажът на „Арес 2“ летеше към Земята.

Най-важният компонент, пристигнал със снабдителните кораби, несъмнено е МИА. Марсианският излитащ апарат. Именно с него екипажът се връща на „Хермес“ след края на планетарната си експедиция. МИА го спускат с така нареченото „меко кацане“, а не с парашут и отскоци като другия багаж. Апаратът поддържа постоянна връзка с командния център в Хюстън, и ако с него възникне някакъв проблем по време на полета ни с „Хермес“, ние изобщо няма да кацнем на Марс, а ще се върнем обратно на Земята.

МИА е много готин. Оказва се — благодарение на специфична реакция с марсианската атмосфера, — че от всеки килограм водород, който донесем от Земята, се получават тринайсет килограма гориво. Процесът обаче е бавен. Нужни са двайсет и четири месеца да се напълни резервоарът. Затова изпращат апарата много преди ние да пристигнем там.

Сигурно си представяте разочарованието ми, когато открих, че МИА е изчезнал.

 

 

Едва не умрях след крайно любопитна серия от събития. А после оцелях след още по-любопитна серия от събития.

Мисията е предвидена така, че да издържа на пясъчни бури с вятър до сто и петдесет километра в час. Затова онези в Хюстън разбираемо се притесниха, когато ни удари буря с вятър от сто седемдесет и пет километра в час. Облякохме скафандрите и се събрахме в средата на Подслона, в случай че се стигне до декомпресия. Но проблемът не беше в Подслона.

МИА е космически кораб. Има множество деликатни чаркове. Може да издържи на силни бури, но не и на пясъчен обстрел, на който не му се вижда краят. След като вятърът не утихна в продължение на деветдесет минути, от НАСА наредиха да бием отбой. Никой не иска да зареже едномесечна мисия едва на шестия ден от началото й, но ако МИА пострадаше сериозно заради бурята, всички щяхме да заседнем на Марс за неопределено време.

Трябваше да излезем от Подслона и да се придвижим до МИА. Рисков ход, предвид вилнеещата буря, но какъв друг избор имахме?

Всички стигнаха до апарата, освен мен. Главната ни комуникационна чиния, която предаваше сигнала от Подслона до „Хермес“, влезе в ролята на парашут, който вятърът изтръгна от основите и отнесе. Пътьом чинията помете приемащите антени — дълги и тънки неща, едно от които се заби в мен с върха напред. Разкъса костюма ми като куршум масло, заби се в хълбока ми и аз усетих най-силната болка в живота си. Смътно помня как внезапно ми изкараха въздуха (изсмукаха го от дробовете ми, ако трябва да бъда точен), а ушите ми изпукаха болезнено, когато скафандърът се разхерметизира.

Последно помня как Йохансен протяга безпомощно ръка към мен.

 

 

Събуди ме кислородната аларма на скафандъра. Упорито, противно бибипкане, което в крайна сметка ме измъкна от дълбокото и искрено желание да си умра на спокойствие.

Бурята беше утихнала. Лежах по очи, почти напълно заровен в пясъка. Докато идвах бавно на себе си, започнах да се чудя защо не съм мъртъв.

Антената ме беше връхлетяла с достатъчно висока скорост да пробие скафандъра и хълбока ми, но после се беше спряла в костите на таза. Следователно имаше само една дупка в скафандъра (както и в мен, разбира се).

Явно съм бил отнесен далеч назад от вятъра и инерцията, после съм се търколил по склона на стръмно възвишение. Паднал съм по очи, а антената се е огънала под ъгъл, който е притиснал дупката в костюма, явявайки се един вид тапа.

След това кръвта от раната в хълбока ми се е стекла по антената към дупката. Когато стигнала до пробойната, кръвта бързо е изгубила водното си съдържание благодарение на ниското налягане и въздуха, който се е процеждал през слабата тапа, и се е сгъстила до лепкава каша. Кървенето е продължило и новата кръв на свой ред е стигала до дупката и се е сгъстявала на каша. В някакъв момент кръвта е запушила допълнително пробойната и загубата на налягане е спаднала до ниво, което скафандърът може да компенсира.

Скафандърът ми се беше справил отлично. Щом регистрирал загубата на налягане, той започнал да черпи въздух от азотната ми бутилка, за да го изравни. Когато изтичането намаляло, скафандърът подавал въздух от време на време, колкото да компенсира загубата на въздух.

След време вградените в скафандъра абсорбатори на въглероден диоксид изчерпали възможностите си. Именно това е истинската граница на животоподдържането. Не количеството кислород, което можеш да носиш със себе си, а количеството въглероден диоксид, което можеш да отстраниш. В Подслона имаме оксигенатор — голям апарат, който разгражда въглеродния диоксид и освобождава кислорода за повторно използване. Но скафандрите трябва да са максимално леки, затова в тях въглеродният диоксид се отстранява посредством прост химичен процес на абсорбция, който разчита на филтри за еднократна употреба. Бях спал дълго и филтрите ми бяха изчерпали капацитета си.

Скафандърът ми регистрирал проблема и преминал към извънреден режим на работа, който конструкторите наричат „кръвопускане“. Понеже нямало как да отстранява въглеродния диоксид, скафандърът съзнателно изпускал въздух в атмосферата и го замествал с азот. Но тъй като вече черпел азот, за да поддържа налягането, азотът скоро свършил. На скафандъра не му оставал друг ресурс, освен кислородната ми бутилка.

И той направил единственото, което можело да удължи живота ми. Започнал да изпомпва към мен чист кислород. Това носи риск от кислородно отравяне, защото завишените нива на кислород можели буквално да изгорят нервната ми система, белите дробове и очите. Каква ирония само — да имаш дупка в скафандъра си и да умреш от твърде много кислород.

През цялото време несъмнено са звучали аларми и предупреждения от разнообразно естество, но аз се събудих от кислородната аларма.

Идея си нямате каква подготовка предшества всяка космическа мисия. Цяла седмица например бяхме тренирали как да действаме при аварийни ситуации със скафандър. С други думи, знаех какво да правя.

Посегнах внимателно към шлема си и взех комплекта, прикачен отстрани. Комплект за запечатване на дупки. Звучи гръмко, а всъщност представлява фунийка с клапа при тесния край и яко лепило при широкия. Идеята е да отвориш клапата и да притиснеш широкия край на фунийката към дупката в скафандъра. Въздухът излиза през клапата и така не пречи на лепилото да хване добре. След няколко минути затваряш клапата и дупката е запечатана.

Трудната част беше да махна антената. Измъкнах я с едно бързо движение. От острата болка в хълбока и резкия спад в налягането ми се зави свят.

Притиснах фунийката към дупката и я запечатах. Получи се. Скафандърът компенсира загубата на въздух с нова доза кислород. Погледнах показанията на екрана, вграден в ръкава на скафандъра — към момента въздухът, който дишах, беше с осемдесет и пет процентно съдържание на кислород. За справка, съдържанието на кислород в земната атмосфера възлиза на двайсет и един процента. Нивата в скафандъра още не бяха токсични, но трябваше много скоро да реша проблема.

Помъкнах се по стръмния склон към Подслона. Когато стигнах до билото, видях нещо, което много ме зарадва, и друго, което силно ме натъжи. Подслонът беше непокътнат (ура!), но МИА го нямаше (ужас!).

И точно тогава разбрах, че съм прецакан. Но не исках да умра там, на открито, затова докуцуках до Подслона и успях да вляза в шлюза. Веднага щом налягането се изравни, махнах шлема си.

Прекрачих във вътрешността на Подслона, съблякох скафандъра и огледах раната на хълбока си. Трябваше да се шие. За щастие, всички астронавти получават елементарна медицинска подготовка, а Подслонът разполагаше с първокласно медицинско оборудване. Една бърза инжекция с местна упойка, дезинфекция на раната, девет шева и готово. Две седмици на антибиотик и щях да съм тип-топ.

Знаех, че е безнадеждно, но все пак се опитах да включа комуникационната система. Нямаше сигнал, естествено. Главната сателитна чиния беше издухана, ако си спомняте. И пътьом беше отнесла антените. Подслонът разполагаше с вторична и третична комуникационна система, но те осигуряваха връзка единствено с МИА, който на свой ред контактуваше с „Хермес“ посредством далеч по-мощното си комуникационно оборудване. С други думи, резервните системи вършеха работа само когато МИА беше на разположение.

Нямаше как да се свържа с „Хермес“ Сигурно бих могъл да открия издуханата сателитна чиния, но щяха да минат седмици, докато я свържа и ремонтирам, а аз нямах толкова време. При режим „прекратяване на мисията“, какъвто беше нашият случай, „Хермес“ щеше да напусне орбитата си около Марс не по-късно от двайсет и четири часа след решението за прекратяване. Орбиталната динамика е такава, че колкото по-рано си тръгнеш, толкова по-малък е рискът, така че защо да се мотаеш излишно и да удължаваш пътя си?

Огледах отново скафандъра си и видях, че антената е пробила биомониториращия му компютър. Когато сме на обход извън контролираната среда на Подслона, скафандрите на всички ни са свързани в мрежа, така че да следим статуса си. Колегите ми от екипажа са видели как налягането в скафандъра ми пада почти до нула, а заради повредения биомониториращ компютър жизнените ми показатели са били като на мъртвец — прави линии. А и ме бяха видели да се търкалям по стръмното, пронизан с антена, насред пясъчна буря, така че… Решили са, че съм мъртъв. И как иначе?

Може и да са поспорили дали да не приберат тялото ми, но по този пункт протоколът беше изричен. В случай че член на екипажа загине на Марс, трупът му си остава на Марс. Така се намалява масата, която МИА трябва да пренесе по обратния път, а това от своя страна намалява количеството изразходвано гориво и снижава риска от грешки при тласъка, необходим за преодоляване на планетарната гравитация. Няма смисъл да пренебрегваш тези плюсове заради едната сантименталност.

 

 

Такава е ситуацията. Заседнал съм сам-самичък на Марс. Няма начин да се свържа с „Хермес“ или със Земята. Всички ме мислят за мъртъв. Намирам се в Подслона, проектиран да издържи трийсет и един дни.

Ако оксигенаторът се развали, ще се задуша. Ако водният рециклатор се развали, ще умра от жажда. Ако Подслонът се разхерметизира, ще се взривя. Ако нищо от горепосочените събития не се случи, рано или късно ще ми свърши храната и ще умра от глад.

Така че — да. Прецакан съм.