Серия
Малки сладки лъжкини (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deadly, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
Violeta_63 (2015)
Корекция
cherrycrush (2015)

Издание:

Автор: Сара Шепард

Заглавие: Смъртоносно

Издател: Ергон

Година на издаване: 2014

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2115


Никой няма да излезе жив оттук.

Джим Морисън

Великата и всемогъща Али

Спомняте ли си, когато научихте думата всемогъщество в часа по английски? Това е когато човек знае, вижда и чува всичко. Сладка работа, нали? Това е като да сте Магьосникът от Оз. Представете си вие какво бихте могли да направите, ако сте всезнаещи. Както когато изгубихте дневника си в съблекалнята — така ще знаете къде се е заврял. Или на купона миналия месец: ще знаете дали гаджето ви се е натискало с най-голямата ви съперничка в спалнята на горния етаж или не. Ще можете да разгадавате всички тайнствени погледи. Да чувате интимните мисли. Да виждате невидимото… и дори невъзможното.

Четири красиви момичета от Роузууд също искаха да са всемогъщи. Но във всевиждането и всезнаенето има една тънкост — понякога незнанието е по-безопасно. Защото колкото повече се доближават до истината за случилото се в онази съдбовна нощ в Поконос, когато Алисън Дилорентис едва не ги уби и след това изчезна, толкова по-опасен става животът им.

* * *

В една мразовита февруарска нощ, на уединения, горист път в планината Поконо беше толкова тихо, че от километри можеше да се чуе как пука съчка, как някой се киска пискливо или диша тежко. Но по това време на годината там нямаше никой, затова Алисън Дилорентис изобщо не се чувстваше притеснена, докато тя и четирите момичета, които почти не познаваше, стояха в тъмната спалня на втория етаж в семейната вила. Стените може да бяха тънки, прозорците недобре уплътнени, но наблизо нямаше никой, който да чуе писъците на момичетата. Само след няколко кратки минути Емили Фийлдс, Спенсър Хейстингс, Ариа Монтгомъри и Хана Мерин щяха да са мъртви.

Али умираше от нетърпение.

Всичко беше подготвено. През изминалата седмица Али бе завлякла невинния Иън Томас, който отдавна бе мъртъв, в една от спалните на втория етаж на къщата и го беше скрила в килера. По-рано през деня беше стоварила изпадналата в безсъзнание Мелиса Хейстингс, някогашното гадже на Иън, до подпухналия му труп. Беше си набавила бензин, кибрит, дъски и пирони и се беше обадила на съучастника си, за да му каже точния час и да уточнят последните подробности. И сега, най-накрая, беше убедила Спенсър, Ариа, Хана и Емили да дойдат в къщата, и ги беше отвела в същата спалня на втория етаж, където беше скрила Иън и Мелиса.

А сега стоеше пред момичетата с ръце на хълбоците, и ги гледаше как си мислят, че тя е старата им приятелка Алисън, момичето, което бяха обичали, макар че в действителност „Алисън“, която те познаваха, беше сестрата на Алисън Кортни. Тя беше заела мястото на истинската Алисън, изпращайки близначката си в клиника за душевноболни, и бе завзела живота й.

— Ще ми разрешите ли да ви хипнотизирам отново, заради доброто старо време? — попита тя, дарявайки ги с очарователната си, умоляваща усмивка. Знаеше, че ще се съгласят.

И те наистина се съгласиха. Али се опита да прикрие въодушевлението си, когато те затвориха очи. Започна да брои обратно от сто, обикаляйки из малката спалня, като се ослушваше за звуците от първия етаж. Незабелязан от останалите, младежът се беше промъкнал в къщата само няколко минути по-рано. Точно в този момент той разливаше бензина, заключваше вратите и заковаваше дъски на прозорците. Всичко това беше част от плана.

Али продължи да брои с успокояващ, приспивен глас. Момичетата застинаха по местата си. Когато Али почти преброи до едно, тя се измъкна от стаята, заключи вратата отвън и пъхна в процепа под нея едно писмо. После се спусна на пръсти по стълбите и започна да рови из джобовете си. Пръстите й напипаха късметлийския кибрит. Тя драсна една клечка и я пусна на пода.

Буффф… Разнесе се свистене. Всяка стена, всяка оголена греда, старата настолна игра, миришещата на плесен енциклопедия на птиците на „националното Одюбоновско дружество“[1] и найлоновата й палатка лумнаха в пламъци. Въздухът се насити с бензинови изпарения, а пушекът беше толкова гъст, че беше трудно да се вижда от единия край на стаята до другия. Точно така, кучки — помисли си ликуващо тя. — Можете да пищите и да плачете колкото си искате, но никой няма да ви помогне.

Но, Боже, този дим вонеше ужасно. Али притисна тениската си към носа и се втурна по стълбите към първия етаж. Тя търсеше момчето на своите мечти, единствения човек, на когото вярваше, но той сигурно отдавна се беше запътил към мястото на срещата им. Тя набързо провери работата му по прозорците. Той беше заковал плътно почти всичко, оставяйки минимален шанс за бягство на останалите, но тя грабна чука, който беше оставил на перваза и силно удари по една от дъските, просто за да се убеди, че е така.

След това се спря и наклони глава.

Това… тропот ли беше? Глас? Тя погледна мрачно към тавана. Звучеше като стъпки, спускащи се по стълбището — но по кое? Али огледа фоайето. Нямаше никой. Тя не познаваше достатъчно добре разположението на тази разхвърляна стара къща, тъй като родителите й я бяха купили точно преди Кортни да направи размяната и да я отпрати надалеч.

Тогава нещо привлече вниманието й и тя се огледа. Сред сивкавия кълбящ се дим се появиха пет фигури, които влетяха през вратата на кухнята към безопасността. Али зяпна изненадано. Огнена ярост се разгоря в гърдите й.

Последното момиче се спря и се взря в пушека. Сините й очи се разшириха. Червеникаворусата коса се виеше като облак около лицето й. Емили Фийлдс. Емили се хвърли напред със смесица от ярост и недоверие изписани на лицето и сграбчи Али за рамото.

— Как можа да постъпиш така?! — Разтърси я тя.

Али се изтръгна от ръцете й.

— Вече ти казах. Вие, кучки, съсипахте живота ми.

Емили изглеждаше така, сякаш бе получила плесница през лицето.

— Но… Аз те обичах.

Али избухна в смях.

— Каква си смотанячка, Емили!

Емили извърна поглед, сякаш не можеше да повярва, че Али би казала такова нещо. На Али й се прииска да я разтърси. Наистина ли?, искаше й се да каже. — Аз дори не те познавам. Слез на земята.

Но в този момент се разнесе силен гръм и налягането ги откъсна една от друга. Краката на Али се отлепиха от земята и секунда по-късно тя се приземи с такава сила, че едва не си прехапа езика.

Когато отново отвори очи, пламъците танцуваха около нея по-гладни отпреди. Тя се надигна на ръце и колене и запълзя към вратата на кухнята, но Емили беше успяла да се добере първа до нея. Едната й ръка лежеше върху бравата. В другата стискаше дървена дъска, достатъчно голяма, за да закрие вратата отвън, задържайки Али вътре.

Внезапно Али усети онова стягащо, колебливо чувство, което бе изпитала в началото на шести клас, когато близначката й се беше прибрала вкъщи за уикенда. Майка й се беше качила на горния етаж и беше извлякла Али от стаята й с думите: Излизай от стаята на сестра си, Кортни. Време е да тръгваш.

Сега Емили срещна погледа й. После зяпна дъската в ръцете си, сякаш не знаеше как се е озовала там. По бузите й се стичаха сълзи. Но вместо да залости здраво вратата, вместо да закове дъската напреки пред нея, за да не може Али да избяга, както Али смяташе, че ще постъпи тя, Емили пусна дъската на верандата. Тя изчезна със силен тропот от погледа й. Емили хвърли един двусмислен поглед към Али и изчезна.

Оставяйки вратата широко отворена зад гърба си.

Али закуцука към нея, но щом прекоси прага, се разнесе втори оглушителен взрив. Сякаш две горещи, тежки ръце я блъснаха отзад и тя отново се озова във въздуха. Ужасната миризма на изгоряла кожа и коса я удари в носа. Силна болка избухна в крака й. Кожата й зацвърча. Чу собствения си писък, но не можеше да се спре. И тогава като че ли внезапно някой натисна превключвател: болката просто се… изпари. Тя се понесе над тялото си, нагоре, над огнения ад и дърветата.

Можеше да види всичко. Паркираната кола. Покривите на съседните къщи. И онези глупави кучки, застанали под клоните на голямото дърво в предния двор. Спенсър ридаеше. Ариа се беше превила на две и кашляше. Хана се потупваше по главата, сякаш косата й се беше подпалила. Мелиса представляваше безжизнена купчинка на земята. А Емили погледна притеснено към вратата, пред която бяха избягали, преди да покрие лицето си с ръце.

Тогава от дълбините на гората внезапно се появи друга фигура. Погледът на Али се прехвърли към нея и сърцето й подскочи. Той тичаше към мястото, където се беше приземило тялото й и падна на колене до него.

— Али — каза той, а гласът му прозвуча изненадващо близко до ухото й. — Али. Събуди се. Трябва да се събудиш.

Невидимата нишка, която я свързваше с небето, се скъса и тя веднага се озова в тялото си. Едновременно е това се върна и болката. Обгорената й кожа пулсираше. Биенето на сърцето й отекваше в ранения й крак. Но колкото и силно да викаше, тя не успяваше да произнесе и звук.

— Моля те — казваше той, разтърсвайки я силно. — Моля те, отвори очи.

Тя се опитваше колкото може, копнеейки да види момчето, което толкова дълго бе обичала. Искаше да произнесе името му, но в главата й цареше пълна мъгла, гърлото й беше твърде увредено. Успя единствено да изстене.

— Ще се оправиш — каза настойчиво той, сякаш се опитваше да убеди себе си. — Просто трябва да… — След това изпъшка. Откъм хълма се чу вой на сирени. — Мамка му — прошепна той.

Чувайки звука, Али успя да отвори очи.

— Мамка му — повтори тя със слаб глас. Нещата не трябваше да се развият така. Досега би трябвало да са далеч оттук.

Той я дръпна за ръката.

— Трябва да се махнем оттук. Можеш ли да вървиш?

— Не. — Прошепването на тази дума изцеди всичките сили на Али. Болеше я толкова много, че се страхуваше да не повърне.

Трябва. — Той се опита да й помогне да стане, но тя просто рухна на земята. — Не е далеч.

Али погледна към безполезните си крака. Болеше я дори когато мърдаше пръстите си.

— Не мога!

Погледите им се срещнаха.

— Всичко е на мястото си. Трябва просто да направиш няколко крачки.

Сирените се приближаваха. Главата на Али лежеше безсилна на тревата. Издавайки разочарован стон, той я преметна през рамо в пожарникарски стил и я понесе през гората. Те се препъваха и се блъскаха в дърветата. Клоните драскаха лицето й. Листата плющяха по опърлените й ръце.

С последни сили тя се обърна и погледна през дърветата. Кучките продължаваха да се притискат една към друга, а светлините на линейките осветяваха лицата им. Не личеше да имат каквато и да било нужда от медицинска помощ. Нямаха никакви счупени кости. Нямаха никакви изгаряния. А всъщност те трябваше да пострадат. Не тя.

Али нададе разярен писък. Не беше честно.

Момчето, което обичаше, проследи погледа й, и я потупа по рамото.

— Ще ги пипнем — изръмжа той в ухото й, докато я отнасяше към безопасното място. — Ще ги накараме да си платят.

Али знаеше, че той говори напълно сериозно. И в този миг тя също се закле пред себе си: двамата заедно щяха да се доберат до Спенсър, Ариа, Хана и Емили, дори това да беше последното нещо, което щяха да направят. Нямаше значение, кого щяха да отстранят, нямаше значение, кого щяха да убият.

Този път щяха да го направят както трябва.

Бележки

[1] Национално Одюбоновско дружество — първата в света природозащитна организация. — Б.пр.