Серия
Братята Улф (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When Dogs Cry, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Когато кучетата плачат

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-071-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1909


На Скаут

и на мама и татко

1.

Идеята за кубчетата ледена бира всъщност не беше моя, а на гаджето на Руб.

Ето какво стана.

Аз бях този, който загуби от цялата работа.

Виждате ли, винаги съм смятал, че в един момент ще порасна, но това тепърва ще стане. То си е в реда на нещата.

Но, честно казано, често се питам дали някога ще дойде време, когато Камерън Улф (с други думи, аз) ще стане човек. Виждал съм проблясъци на едно друго свое „аз“. Друго, защото в онези мигове съм си мислел, че наистина се превръщам в победител.

Истината обаче беше болезнена.

Това беше истина, която ми казваше с дращеща вътрешна бруталност, че аз просто си бях такъв и че победата не ми е присъща. Трябваше да се домогвам до нея през ековете и извървените пътища в съзнанието ми. В известен смисъл трябваше да се боря за кратките мигове на задоволство.

Аз се пипах.

Малко.

Добре де.

Много.

(Казвали са ми, че човек не бива да си признава такива неща твърде рано, защото някой можело да се възмути. Това, което аз мога да отговоря, е: Защо пък не, по дяволите? Защо да не кажеш истината? Какъв е смисълът иначе? Няма смисъл, нали?)

Аз просто исках някой ден да ме докосва момиче. Да ме погледне, сякаш съм мръсен, изпаднал, полуусмихващ се, полускимтящ нещастник, който се опитва да я впечатли.

Пръстите й.

В представите ми те бяха винаги меки и се спускаха по гърдите ми към корема. Усещах ноктите й върху кожата на краката си, съвсем леко, и ме побиваха тръпки. Представях си го постоянно, но отказвах да повярвам, че това е само похот. Защото в мечтите ми ръцете й винаги спираха върху сърцето ми. Всеки път. Казвах си, че това е мястото, където искам тя да ме докосва.

Имаше и секс, разбира се.

Голота.

От стена до стена, в безумно опиянение.

Но когато всичко свършеше, копнеех за шепота й и за човешко същество, сгушено в прегръдките ми. За мен обаче това не беше само глътка реалност. Аз поглъщах видения, търкалях се в собствените си представи и чувствах, че бих могъл да се удавя от щастие в някоя жена.

Господи, исках го!

Исках да се удавя в някоя жена, във влажната забрава на любовта, която можех да й дам. Исках лудешкият й пулс да блъска по мен. Това исках. Това исках да бъда.

Но не бях.

Единственото, което получавах, бяха редките погледи тук или там и собствените ми разпилени надежди и представи.

Кубчетата ледена бира.

Разбира се.

Знаех, че забравям нещо.

Беше топъл зимен ден, макар че вятърът все още беше студен. Слънцето грееше и като че пулсираше.

Седяхме в задния двор и слушахме футболното предаване в неделя следобед. И да си призная, зяпах краката, бедрата, лицето и гърдите на последното гадже на брат ми.

Въпросният брат е Руб (Рубен Улф) и през онази зима сменяше гаджетата си през няколко седмици. Чувах ги понякога, когато бяха в нашата стая — вик, стон, дори шепот на екстаз. Помня, че харесвах това момиче от самото начало. Имаше хубаво име. Октавия. Беше улична артистка и свестен човек, особено в сравнение с някои от пачаврите, които Руб водеше у дома.

Запознахме се с нея един съботен следобед през есента на пристанището. Тя свиреше на хармоника, а пред себе си беше проснала старо яке, върху което хората да й хвърлят пари. Парите бяха много и с Руб спряхме да я погледаме, защото беше дяволски добра и наистина умееше да накара хармониката да плаче. Около нея се събираха хора и й ръкопляскаха, когато свършеше. Дори ние с Руб й хвърлихме пари точно след един старец с бастун и преди някакви японски туристи.

Руб я гледаше.

Тя го погледна.

Това беше достатъчно, защото това беше Руб. На брат ми не му се налага да казва или да прави каквото и да било. Стига му да застане някъде или да се почеше, та дори и просто да си върви по улицата, и момичетата му се лепят. Все така става, така стана и с Октавия.

— Къде живееш? — попита я тогава Руб.

Помня как морскозеленият й поглед се вдигна към него.

— На юг, в Хърствил. — Вече я беше заковал, сигурен съм. — А вие?

Руб се обърна и посочи с ръка.

— Знаеш ли ги скапаните улички оттатък Централна гара?

Тя кимна.

— Е, там живеем.

Само Руб може да го каже така, че „скапаните улички“ да прозвучи като най-прекрасното място на света. С тези думи започнаха нещата между него и Октавия.

Най-хубавото у нея беше, че забелязваше съществуването ми. Не гледаше на мен като на пречка между нея и Руб. Винаги казваше:

— Как я караш, Камерън?

Истината е, че Руб не обичаше никоя от тях. Изобщо не го беше грижа за тях.

Искаше следващата само защото беше нова, а защо да не пробваш нещо ново, щом е по-добро от старото?

Няма нужда да казвам, че с Руб никак не си приличаме по отношение на жените. Поне засега.

Винаги съм харесвал Октавия.

Харесваше ми, когато онзи ден влязохме вкъщи и отворихме хладилника, за да намерим вътре тридневна супа, един морков, нещо зелено и една бира. И тримата се наведохме и се загледахме невярващо.

— Страхотно.

Това беше саркастичният глас на Руб.

— Какво е това? — попита Октавия.

— Кое?

— Онова зеленото.

— Нямам представа.

— Авокадо?

— Много е голямо — казах.

— Какво е, по дяволите? — пак попита Октавия.

— На кого му пука? — подметна Руб, загледан в бирата. Етикетът й беше единственото зелено нещо, което привличаше погледа му.

— На татко е — казах, все така загледан в хладилника.

Никой от нас не помръдваше.

— Е, и?

— Отишъл е с мама и Сара да гледа мача на Стив. Може да си я потърси, когато се върне.

— Да, а може и да си купи още по пътя.

Гърдите на Октавия бръснаха рамото ми, когато се обърна и се отдалечи. Толкова беше хубаво, че се разтреперих.

Руб се пресегна и грабна бирата.

— Струва си да пийнем по глътка — заяви той. — Старецът е в добро настроение напоследък.

Прав беше.

Предната година по същото време татко беше доста отчаян, защото нямаше работа. Тази година имаше много и един-два пъти ме помоли да му помогна в събота. Помагах му, също и Руб. Баща ми е водопроводчик.

Всички седнахме на масата в кухнята.

Руб.

Октавия.

Аз.

И бирата, потна, насред масата.

— Е? — попита я Руб.

— Какво?

— Какво ще правим с тая бира, тъпо копеле такова?

— Я по-спокойно!

Усмихвахме се кисело.

Дори Октавия се усмихна, защото вече беше свикнала с начина, по който си говорехме с Руб, по-точно, по който Руб ми говореше.

— Да я разделим ли на три, или да си я подаваме? — продължи той.

Тогава Октавия я осени грандиозната идея.

— А ако я направим на ледени кубчета?

— Това някаква тъпа шега ли е? — попита Руб.

— Не, разбира се.

— Бирени ледени кубчета? — вдигна рамене брат ми и се замисли. — Какво пък, защо не. Доста е топло. Имаме ли от ония, пластмасовите неща? Нали се сещаш, с клечките.

Октавия вече ровеше из шкафовете и откри каквото търсеше.

— Намерих, ще стане! — засмя се тя. (Имаше хубава уста с прави, бели, секси зъби.)

— Добре.

Съвсем сериозно бяхме решили да пробваме.

Руб отвори бирата и се канеше да я налее — на равни части, разбира се. Аз го прекъснах.

— Дали първо да не ги измием?

— Защо?

— Защото стоят в тоя шкаф сигурно от десет години.

— И какво от това?

— Прашасали са, мухлясали…

— Не може ли просто да налея проклетата бира?

Отново се разсмяхме. Напрежението се разсея и най-сетне Руб наля три равни порции във формичките, после закрепи клечките, така че да стоят вертикално.

— Ето така — каза. — Бог е милостив. — И бавно тръгна към хладилника.

— В камерата — напомних му.

Той спря насред път, обърна се бавно и внимателно и попита:

— Наистина ли ме мислиш за толкова тъп, че да сложа обратно в хладилника бирата, която преди малко извадих оттам и налях във формите за лед?

— Откъде да те знам?

Той се обърна още веднъж, после продължи пътя си.

— Октавия, ще отвориш ли фризера? — Тя го направи. — Благодаря, съкровище.

— Няма защо.

Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме.

Останахме още малко в кухнята. Накрая Октавия се обърна към Руб:

— Прави ли ти се нещо?

При повечето момичета това беше покана да напусна. За Октавия обаче не бях сигурен. Въпреки това тръгнах да излизам.

— Къде отиваш? — попита Руб.

— Не съм сигурен.

Излязох от кухнята, взех си якето за всеки случай и излязох на верандата. Насред път подметнах:

— Може да ида на кучешките надбягвания. Или просто ще се помотая.

— Хубаво.

— Чао, Кам.

Погледнах за последен път Руб и крадешком хвърлих поглед към Октавия. И видях желанието в очите и на двамата. Октавия искаше Руб. Руб искаше да бъде с момиче. Толкова беше просто всичко.

— Чао — казах и излязох.

Комарникът се затръшна след мен.

Краката ми ме понесоха.

Нахлузих якето.

Топли ръкави.

Набрана яка.

Ръце в джобовете.

Добре.

Тръгнах.

Не след дълго вечерта завзе небето и градът се сниши. Знаех къде отивам. Без да го съзнавам, без да мисля. Просто знаех. Отивах към къщата на момичето. Едно момиче, което бях срещнал година по-рано на кучешките гонки.

Тя харесваше.

Харесваше.

Не мен.

Харесваше Руб.

Веднъж, докато говореше с него, дори ме нарече неудачник, а аз чух как брат ми я смаза с думи и я отблъсна.

В последно време често стоях пред къщата й, на отсрещната страна на улицата. Стоях, взирах се и се надявах. А когато пуснеха завесите, си тръгвах. Тя се казваше Стефани.

Онази нощ, която сега си спомням като нощта на ледената бира, стоях и гледах по-дълго от обикновено. Стоях и си представях как се връщам у дома с нея и й отварям вратата. Представях си го толкова ярко, че болката ме обръщаше с хастара навън. Стоях.

Душата навън.

Плътта навътре.

Както и да е.

Дотам беше доста път, защото тя живееше в Глийб, а аз — близо до Централна гара, на малка уличка с нащърбени улуци, на крачка от влаковата линия. Бях свикнал вече с това — и с разстоянието, и с улицата. Всъщност донякъде се гордея с всичко това. С малката къща. Със семейство Улф.

Много минути се изнизаха, докато вървях към вкъщи, и когато видях пикапа на татко на улицата, дори се усмихнах.

Напоследък работите на всички ни вървяха добре. На големия ми брат Стив. На сестра ми Сара.

На госпожа Улф — жилавата госпожа Улф, майка ми, която чисти къщи и работи в болницата, за да преживяваме. На Руб. На татко. И моите.

Кой знае защо, докато се прибирах тази нощ, се чувствах умиротворен. Щастлив заради семейството си, защото работите ни като че вървяха добре. На всичките.

Покрай мен профуча влак и имах чувството, че в шума му чувам целия град.

Той се приближи и отмина в далечината.

Нещата като че винаги отминават.

Идват, остават за миг и си отиват.

Този ден влакът ми се струваше като приятел и когато си замина, имах чувството, че нещо си тръгна от мен. Бях сам на улицата и макар все още да бях умиротворен, краткото ми щастие отлетя и тъгата бавно и настойчиво ме прониза. Светлините на града искряха във въздуха и протягаха ръце към мен, но аз знаех, че никога няма да ме достигнат.

Поех си дъх и се изкачих на верандата. Вътре говореха за ледените кубчета и изчезналата бира. Аз нямах търпение да изям моето, макар да не можех да изпия цяла кутия или бутилка. (Просто ми минаваше жаждата, на което веднъж Руб отвърна: „Аз също не съм жаден, човече, но продължавам да пия“.) В този случай идеята с ледените блокчета поне беше горе-долу интересна, така че нямах нищо против да вляза и да пробвам.

— Мислех да си я пийна, като се приберем.

Гласът на баща ми долетя до мен точно преди да вляза. В него имаше нещо гадно.

— И чия беше блестящата идея да направи последната ми бира на ледени кубчета? Кой беше?

Дълга пауза. Пълна тишина.

— Аз бях — долетя най-сетне отговорът в мига, в който прекрачвах прага.

Въпросът беше кой го е казал.

Руб?

Октавия?

Не.

Аз.

Не ме питайте защо, просто не исках Октавия да получи шамар (словесен, разбира се) от Клифърд Улф, баща ми. По-вероятно беше да реагира мило, но реших да не рискувам. По-добре беше да си мисли, че съм аз. Беше свикнал да правя простотии.

— Защо ли не съм изненадан? — обърна се той към мен. Държеше въпросните ледени кубчета в ръце.

И се усмихваше.

Това е много хубаво, повярвайте ми.

Баща ми се разсмя и добави:

— Камерън, имаш ли нещо против да изям твоето?

— Не, разбира се.

В такива ситуации винаги казваш „не, разбира се“, защото много бързо си даваш сметка, че старецът ти всъщност пита: „Леденото кубче ли да взема, или да ти вгорча живота по сто други начина?“ И залагаш на сигурното, естествено.

Ледените кубчета бяха раздадени, а аз си размених бегла усмивка с Октавия, после с Рубен.

Руб ми подаде своето.

— Искаш ли малко? — попита той, но аз отказах.

Излязох от кухнята, сподирен от гласа на баща ни:

— Никак не е зле.

Копеле такова!

— Къде беше одеве? — попита ме Руб в стаята ни по-късно, след като Октавия си тръгна. Лежахме в леглата и си говорехме.

— Помотах се малко.

— Към Глийб?

Обърнах глава към него.

— Какво искаш да кажеш?

Руб въздъхна.

— Искам да кажа, че с Октавия веднъж те проследихме. Ей така, просто ни беше любопитно. Видяхме те да стоиш пред една къща и да зяпаш през прозореца. Ти май си доста самотно копеле?

Секундите се гърчеха и виеха, а в далечината се чуваше приглушеният, почти безшумен рев на трафика. Далеч от всичко това. Далеч от Камерън и Рубен Улф, които обсъждаха какво, по дяволите, съм правил пред къщата на едно момиче, което не дава пет пари за мен.

Преглътнах, поех си дъх и отговорих на брат ми:

— Да. Сигурно.

Нямаше какво повече да кажа. Нищо, зад което да се скрия. Имаше само миг на изчакване, на истина и вълнение, после нещо в мен се пропука и добавих:

— Това е онази Стефани.

— Кучка! — процеди през зъби Руб.

— Знам, но…

— Да, знам — прекъсна ме Руб. — Няма никакво значение, че е казала, че те мрази или че те е нарекла неудачник. Ти чувстваш това, което чувстваш.

Чувстваш това, което чувстваш.

Това беше едно от най-верните неща, които беше казвал някога. Тишината отново захлупи стаята.

От съседния двор се чуваше лай на куче. Беше Мифи, жалкият померански шпиц, когото обичахме и ненавиждахме, но продължавахме да разхождаме няколко пъти седмично.

— Мифи май нещо е ядосан — каза Руб по някое време.

— Да — засмях се аз.

Доста самотно копеле.

Доста самотно копеле.

Думите на Руб отекваха в мен като удари на чук.

Станах, излязох на верандата и се загледах в сенките на трафика, танцуващи в далечината. Казах си, че няма нищо лошо да съм такъв, щом ме измъчва жажда. Имах чувството, че ме обзема нещо. Нещо, което не виждах, не познавах и не разбирах. То просто се промъкваше в мен и се просмукваше в кръвта ми.

Бързо и внезапно думите изплуваха в съзнанието ми. Кацнаха на пода на мислите ми и аз започнах да ги събирам. Късчета истина, натрупани в мен.

Дори през нощта, в леглото, те ме будеха. Изписваха се по тавана.

Прогаряха покривалото на паметта ми.

Когато се събудих на другия ден, записах думите на откъснато отнякъде парче хартия. За мен тази сутрин светът беше променил цвета си.

Думите на Камерън

Нищо не се дава лесно на човек като мен.

Не се оплаквам.

Просто това е истината.

Единственият проблем сега е, че имам видения, пръснати по пода на съзнанието ми. Имам думи, които се опитвам да извадя наяве. Да напиша.

Думи, които ще напиша за себе си.

История, за която ще се боря.

Ето как започва тя…

Нощ е и аз вървя по улиците на съзнанието си. По улици и алеи. Между сгради, които треперят. Между къщи, сгърбени, с ръце в джобовете.

Вървя по тези улици и усещам как понякога те минават през мен. Мислите ми са като кръв.

Вървя.

Осъзнавам го.

Къде отивам? — питам се.

Какво търся?

Но продължавам да вървя, да навлизам все по-дълбоко в някакво непознато място в този град. То ме притегля.

Край ранени коли.

По мъждиво осветени стълбища.

Стигам.

Усещам го.

Знам го.

Знам, че съм намерил сърцето си в потънала в сенки алея, в задна уличка някъде насред това място.

В дъното чака нещо.

Две очи блестят.

Преглъщам.

Сърцето ми ме блъска.

Продължавам да вървя, за да разбера какво е… Стъпка.

Удар на сърцето.

Стъпка.