Серия
Арсен Люпен (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Cagliostro se venge, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

VIII
ТОМА ЛЬОБУК

Следствието не вървеше. На другия ден Раул срещна следователя, който беше в добро настроение — както винаги, когато предвиждаше, че ще трябва да се препрати в архива някакво дело, неподдаващо се на разследване.

— Забележете, че не успяваме — каза той. — Бога ми, не! Има за разследване още неизяснени проблеми и улики. Русо е много самонадеян, но аз съм като сестра Ана — на кулата си. Не виждам нищо да идва.

— Никаква подробност за господин Бартелми?

— Никаква. Фотографиите на мъртвеца, публикувани във вестниците, дават много смътна представа за живия човек. Освен това Бартелми сигурно е посещавал подозрителни места, а оттам никога не бързат да се притекат на помощ на полицията. И да го познава някой, ще си мълчи от страх да не се компрометира.

— Не личи ли връзката между Бартелми и Симон Лориан?

— Никак. Още повече че Симон Лориан е някакво фалшиво име. Не се знае изобщо той пък откъде е дошъл.

— Обаче следствието установи, че е посещавал известни среди, известни кафенета… Даже, както твърдяха някои вестници — и една много хубава жена.

— Всичко това е твърде неясно. А за жената нищо положително не се знае. Очевидно тия хора са се криели и често са сменяли имената си.

— А моят архитект?

— Фелисиен-Шарл ли? И около него е мистерия. Никакво обществено положение. Лична карта редовна, с верни отличителни белези, но в графата за датата и мястото на раждането пише „неизвестни“.

— А неговите отговори?

— Той не отговаря. Миналото си държи в тайна.

— А настоящето?

— Все същото поведение: „Не съм убил, не съм крал“. Ако го запитам: „Тогава как ще обясните това или онова?“ — отвръща: „Не е моя работа да обяснявам. Нищо не знам.“ Установено е, че у вас не е получавал никакви писма.

— Така е — каза Раул. — И аз нищо не знам за миналото и за живота му. Имах нужда от архитект и декоратор. Един приятел, не си спомням вече кой, ми даде името и адреса му. Беше адрес на семеен пансион, в който бил отседнал. Писах и той дойде.

— Съгласете се, господин д’Аверни — заключи следователят Руслен, — че около Фелисиен-Шарл съществува все същата загадъчна атмосфера.

На другия ден Раул почука на вратата на „Клематитите“ и слугата му съобщи, че госпожицата е в градината.

Той я видя. Тя шиеше мълчаливо пред къщи. Недалеч Жером Елмас, който бе започнал да излиза от клиниката, лежеше на шезлонг и четеше. Беше много отслабнал. Тъмните кръгове около очите и хлътналите бузи издаваха умората му.

Раул не стоя дълго. Намери младото момиче много променено — повече душевно, отколкото физически. Изглеждаше погълнато от мислите си и неразположено за какъвто и да било разговор. Съвсем накратко отговаряше на въпросите му. Не беше по-словоохотлив и Жером. Той съобщи за предстоящото си отсъствие, тъй като докторите му препоръчвали останалата част от лятото да прекара на планина. Пък и сам не желаеше да остане повече във Везине, където всичко увеличаваше мъката му.

Така че, на която и страна да се обърнеше д’Аверни, срещаше все същите препятствия. Следствието беше в застой, хората живееха в недоверие и мълчание. Фелисиен-Шарл, Фаустин, Ролан, Гаварел, Жером Елмас — всички се затвориха в себе си, пазейки своите тайни, или пък отказваха да споделят впечатления и да съдействат за скриването на истината.

Но на другия ден сутринта се подготвяше голяма игра. Дали Тома Льобук щеше да дойде? Дали някакво предчувствие или мисъл не му бяха подсказали действителния образ на Джентълмена и не бяха събудили подозрението му към начина, по който бе привлечен в „Клер Ложи“? През последните два дни в трезво състояние дали не е подушил примката?

д’Аверни се надяваше, че не е, и точно на часа изпрати шофьора си на уговореното място с убеждението, че Тома Льобук, не е способен да повярва на бъбренето на един пияница и ще бъде точен за срещата. А имаше и насърчаващо обстоятелство. Льобук беше убил Джентълмена. Нямаше ли той да храни надежда, че престъплението ще му донесе нещо повече от няколкото банкноти, откраднати от джоба на жертвата?

Чу се шум от мотор и Раул тутакси го разпозна. Автомобилът влезе в градината. Д’Аверни веднага седна в кабинета си в очакване, след като бе дал разпорежданията си. Срещата, тъй горещо желана от него, тъй трудно доведена дотук, щеше да се състои. Тома Льобук — единственият човек, който можеше да разкрие интригата против Арсен Люпен! Тома Льобук, който преследваше изпълнението на плана, начертан от Бартелми и Симон. Тома Льобук беше тук.

Раул премести револвера си от джоба на панталона в джоба на сакото, за да му бъде подръка — необходима мярка, тъй като личността беше опасна.

— Влез! — каза той в отговор на почукването на слугата.

Вратата се отвори.

Въведоха Льобук. Но друг Льобук, от по-висша социална класа, с чист костюм, с ръбове на панталона и с хубава шапка на главата. Той стоеше стъпил здраво на крака с набитото си тяло.

Двамата се спогледаха. Раул безпогрешно се увери, че Льобук не разпозна в него Джентълмена от „Занзибар“ и дори не долавяше никакво сходство с декласирания тип, когото бе хвърлил във водата, и с Раул д’Аверни — стопанина на „Клер Ложи“.

Каза му:

— Нали вие сте лицето, което натоварих чрез една агенция да проследи живота на Фелисиен-Шарл?

— Не.

— Я виж!… Но кой сте тогава?

— Аз заместих това лице.

— С какви намерения? Тома продума:

— Сами сме, нали? Никой няма да ни безпокои?

— Страхувате ли се?

— Да.

— Защо?

— Защото имам да кажа работи, които трябва да бъдат чути само от един човек в света.

— От кого?

— Арсен Люпен.

Льобук повиши глас, изговаряйки последните две думи, сякаш смяташе да изуми събеседника си. Той още от началото зае нападателна поза и нападението започваше. Тонът и държанието му несъмнено потвърждаваха това. Но Люпен устоя на атаката — не мръдна. На същото това място Фаустин го бе нарекла със същото име, а тя е във връзка както със Симон Лориан, така и с Тома Льобук.

д’Аверни отговори просто:

— Ако идвате за Арсен Люпен, не се лъжете, аз съм Арсен Люпен. А вие?

— Името нищо няма да ви говори.

Тома Льобук беше малко разочарован от неочакваното спокойствие на Раул и вече търсеше друг начин за подхващане на атаката.

д’Аверни позвъни.

Шофьорът влезе и той нареди:

— Вземете шапката на господина.

Льобук разбра урока, подаде шапката си на слугата, който я отнесе, а той, възбуден, веднага се провикна подигравателно:

— Маниери на големец, а? Наистина, Арсен Люпен… Стара аристокрация!… Винаги с по една титла в джоба. Ама това не е моят маниер. Аз не съм големец и нямам титли. Тъй че благоволете да слезете едно стъпало надолу. По-добре ще разговаряме.

Той запали цигара и се изсмя.

— Стана ви криво, а? Божичко!… Да се разправяш с маркизи и дукове и изведнъж да ти се изпречи някакъв си дрипльо, който отгоре на всичко е и дебелоок…

Раул отново отвърна хладнокръвно:

— Когато имам работа с дукове и маркизи, аз се старая да бъда колкото може по-учтив. А когато имам работа с търговци на свине, третирам ги…

— Третирате ги?…

— По люпеновски.

С един замах събори цигарата от устните му и каза грубо:

— Хайде, привършвай! Бартелми, какво искаш?

— Пари.

— Колко?

— Сто хиляди.

Раул се престори на изненадан.

— Сто хиляди! Значи имаш да ми предложиш нещо огромно?

— Нищо.

— В такъв случай това е заплашване?

— Ами такова нещо.

— Шантаж, а?

— Точно това.

— Сиреч, ако не платя, ще извършиш нещо против мене?

— Да. Ще те издам. Раул поклати глава.

— Лошо си пресметнал. В такива случаи никога не можеш да ме накараш да плащам.

— Ще платиш.

— Не. И тогава?

— Тогава ще пиша на полицията. Съобщавам, че господин Раул д’Аверни, който е замесен по делото за злодеянията във Везине, не е друг, а самият Арсен Люпен.

— И после?

— После ще влезеш в клопката, Люпен.

— А после ще намериш ли стотарката? Раул с безразличие вдигна рамене.

— Идиот! Ти можеш да имаш облаги от мен само ако съм свободен и се страхувам от злото, което можеш да ми сториш. Намери друго!

— Намерено е.

— Какво?

— Фелисиен.

— Имаш улика против него ли? Той е съучастник в кражбата? Съучастник в убийствата? Рискува да бъде осъден? Обезглавен? Мислиш ли, че това ме засяга?

— Като не те засяга, защо си дал пет хиляди франка, за да се сдобиеш със сведения за него?

— Това вече е нещо друго. Но че бил в затвора или някъде другаде, ми е съвършено безразлично. Знаеш ли кой го пъхна зад решетките? Аз.

В последвалото мълчание Раул дочу смях — някакво съскане, което идваше от устата на човека срещу него. Той се посмути.

— Защо се смееш?

— За нищо… Един спомен изплува в паметта ми.

— Какъв спомен?

Безпокойството на Раул изчезна. Той остана с впечатление, че ще излезе нещо от миналото и че му предстои да научи защо го бяха забъркали в тая тъмна афера.

— Какъв спомен? Говори! Другият каза натъртено:

— Познаваш ли доктор Делатър?

— Да.

— Навремето твоите съучастници го бяха замъкнали в провинцията, в едно ханче, където ти агонизираше. Той те оперира и те спаси, нали?

— А, ти си в течение на тая стара работа? — подхвърли Раул, изненадан.

— И на много други. Нали доктор Делатър ти препоръча младия Фелисиен?

— Да.

— И тъй като доктор Делатър никога не бе чувал да се говори за неговото протеже, знаеш ли, че препоръката беше изискана и написана от слугата на доктора? От така наречения Бартелми, който след това беше убит в „Оранжерията“?

— Дотук нищо ново за мен.

— Търпение, не ще бъде за дълго. Но трябва добре да разбереш механизма на тая афера. Значи Бартелми изпрати Фелисиен при теб.

— Със знанието на самия Фелисиен?

— То се знае.

— И с каква цел бе скалъпено това?

— За да те впримчим.

— Загубена работа. Бартелми умря, а Фелисиен е в затвора.

— Да, но аз я поемам. И там е тайната на посещението ми.

— А пък аз именно там не виждам нищо. За какво се касае всъщност?

— Търпение. Разказвам ти историята наопаки, от края към началото. И тъй, Бартелми следеше отдалеч живота на Фелисиен, докато той се готвеше да получи диплом на архитект. Отначало беше бакалски комисионер. Още по-преди — чиновник в едно учреждение. А преди това — пазач на гараж в провинцията. И така, стигаме до времето, когато Бартелми го срещна в един чифлик в Поату. Там Фелисиен се възпитаваше с децата на чифликчиите.

Тоя разказ все повече заинтригува Раул. Той боязливо следеше към какъв край го водеше другият. Попита:

— Разбира се, Фелисиен трябва да знае тия подробности, макар и да отказва да ги съобщи на полицията?

— Вероятно.

— Но как Бартелми е научил всичко това?

— Чрез чифликчийката. Мъжът й току-що беше умрял, а той й беше станал приятел. Тя поверително му разказала как някога едно дете тайно й било доведено от някаква жена. Жената оставила значителна парична сума за бъдещите разходи.

Раул д’Аверни почваше да се смущава, без да знае защо. Той промълви:

— В коя година се е случило това?

— Не зная.

— Не би ли могло да се узнае от жената?

— Тя е починала.

— Бартелми. Той го знаеше!

— И той умря.

— Но той е говорил, щом като ти знаеш.

— Да, той веднъж ми говори.

— В такъв случай обясни коя е жената. Майката на детето.

— Тя не беше майката.

— Не беше майката!

— Не, тя го била откраднала.

— Защо?

— За да отмъсти, мисля.

— А каква беше тая жена?

— Много красива.

— Богата ли?

— Изглеждаше богата. Пътуваше с автомобил. И каза, че пак ще дойде. Но никога повече не дойде.

Вълнението на Раул растеше. Той се провикна:

— Но как? Не е казала нищо? А името на детето? Фелисиен?

— Фелисиен. Чифликчийката го наричаше така… Фелисиен-Шарл. Две малки имена, с които тя го наричаше… Понякога с едното… Понякога с другото…

— А истинското?

— Чифликчийката не го знаеше.

— Но тя трябва да е знаела друго нещо, тая чифликчийка — извика Раул.

— Може… Може би… Ама тя нищо не казваше…

— Лъжеш! Ти сам виждаш, че лъжеш. Тя е знаела и други работи и е говорила.

— Нищо не знаеше. Но по време на връзката си с нея Бартелми е проучвал. На десетина километра от селото станала авария с автомобила. В съседния град, където дамата била спряла, за да чака подмяната на някаква част, механикът на сервиза намерил под една от седалките писмо. Дамата се казвала графиня Калиостро.

д’Аверни подскочи:

— Графиня Калиостро!

— Да.

— А какво е станало с писмото?

— Бартелми ми го чете.

— И помниш ли го?…

— Не цялото.

— Тогава какво помниш?

— Името.

— Кое?

— На детето.

— Кажи го! Кажи го, без да се бавиш.

— Раул.

— Лъжеш.

— Кълна се.

— Лъжеш! Ти помниш Раул, но това все още нищо не значи. Във Франция има сто хиляди рауловци. Кой Раул?

— Раул дьо Лимези… Почти като теб Раул д’Аверни. Едно люпеновско име.

Раул се олюля. Някога той се казваше Раул дьо Лимези! Ах! Ужас! Цял период от неговото минало възкръсваше в тъмнината. Но беше ли възможно тоя Фелисиен?… Разбунтува се против подобна хипотеза и каза с тих глас:

— Глупости! Ти измисляш разни дивотии.

— Не бих могъл да измисля името Дьо Лимези.

— Кой ти го откри?

— Бартелми.

— Бартелми е бил измамник. Аз не съм го познавал. И той не ме е познавал.

— Как не!

— Хайде де.

— Той ти е бил подчинен.

— Какво дрънкаш?

— Един от старите ти съучастници.

— Бартелми?

— А как?

— Огюст Делерон. Когото Люпен бе поставил за шеф на жандармерията в съда, когато сам той бе шеф на Обществената безопасност.