Серия
Арсен Люпен (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Cagliostro se venge, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

VI
СТАТУЯТА

След вечеря, като узна от слугите си, че арестът на Фелисиен е извършен безшумно, без никой да узнае, Раул отиде в павилиона, където младежът живееше дотогава. Този павилион се състоеше от приземен етаж с две стаи, едната от които служеше за ателие, а другата за спалня. До спалнята имаше баня. Той седна в ателието, оставяйки вратата отворена — както и входната врата.

Все повече се смрачаваше. Нощта наближаваше. След час чу скърцане откъм градината, чиято врата не се заключваше, и долови шум от стъпки, които постепенно се приближаваха към павилиона. После преминаха по тревата. След това някой заизкачва стъпалата на терасата и се промъкна в антрето.

Раул посрещна Фаустин. Тя едва го забеляза и се остави да я заведе до един стол, върху който се отпусна.

След момент проговори:

— Къде е той?

— Фелисиен?

— Къде е?

— В затвора. Не знаете ли? Тя разсеяно повтори:

— В затвора?

— Да. Преди малко забелязах толкова злоба по лицето ви, че се уплаших и оставих да го арестуват. Добре направих, нали?

Тя каза съсипана:

— Не зная… Не зная… Търся… Кой е убил Симон Лориан?… Ах, само да знаех.

— Познавате ли Фелисиен?

— Не.

— А защо дойдохте тук?

— За да го разпитам, ако беше тук…

Говореше така безсилно и уморено, че думите й едва достигаха до него.

Раул продължи:

— Вие сигурно сте в течение на някои работи… Например на въпроса за Бартелми, чиято самоличност полицията още не може да открие. А Симон Лориан?… Напразно са търсили жилището му. Проучили са следите му по някои места в Монмартър, в някои кафенета на художници, които са го познавали. Но къде спеше той? Къде са документите му? И после: във връзка ли е бил с Фелисиен? И защо аз съм замесен в тая афера? Вие чухте последните думи на Симон… В брътвежа си на агонизиращ, той сам се обвини: „Съкровището… Старият е намерил торбичката… Търсих…“ Значи те са били съучастници… Нали? Били са съучастници… И Фелисиен също.

Тя поклати глава, сякаш искаше да каже, че Симон не е бил крадец и че никога не й е говорил за всичко това. По страните й течаха сълзи на отчаяние и тя отново заговори за мъката си, чупейки ръце.

— Никого не съм обичала освен него… И той умря… Не ще го видя вече… Мъртъв. Кой го уби? Как да живея, ако не отмъстя? Трябва да отмъстя… Заклех се…

Цялата нощ прекара в плач, в закани за отмъщение, които събуждаха Раул, седнал недалеч от нея.

Сутринта църковната камбана заби — беше служба за мъртвите.

— За него бият камбаните — каза тя. — Вчера в клиниката определиха тоя час… В молитвата ще бъда сама. И ще го моля за прошка, загдето още не съм отмъстила…

Тя си отиде. Ритъмът на походката й беше хармоничен и мощен. Краката й бяха дълги, а талията — гъвкава.

По това време Раул бе достигнал един стадий от бурния си живот, когато мисълта за почивка представляваше за него приятна перспектива. Ала не се застоя на почивка. Беше много млад и много жаден за дейност, за да се откаже от авантюристичните си страсти. Но по цяла Франция: на Лазурния бряг, в Нормандия, в Савоя, в околностите на Париж, си бе приготвил оазиси, където можеше при случай да си отпочива. Един от тези оазиси бе имението във Везине. Там той бе настанил, както в другите си имения, стари свои другари и слуги — шофьор, готвачка, градинари, портиери, на които по този начин даваше тихо жилище като отплата за минали услуги. И ето че съдбата го хвърляше още веднъж в страшна борба, която той нито беше търсил, нито беше желал.

Да се откаже? Не можеше. И да не иска, трябваше да действа. И преди всичко да открие как той, невинният тих гражданин на Везине, беше забъркан в тия събития, стекли се извън него и против него. При подобни обстоятелства случайността нищо не разкрива. Обяснението трябваше да дойде от фактите. Но къде да намери тези факти? И как да ги извади наяве?

Раул се затвори в „Клер Ложи“ и цяла седмица не мръдна. С никого не се виждаше, избягваше всякаква работа и четеше всички вестници. От тях научи, че най-сетне към Фелисиен е предявено обвинение, но никъде нямаше никакво друго изявление.

Мисълта, която се загнездваше все повече в ума на Раул, бе да узнае как е замесен в тая отвратителна афера. Той ожесточено се стараеше да я разбере, строеше хипотези, с жар чертаеше пътища във всички посоки и все стигаше до пречки или до задънени улици.

Винаги в различни форми пред него изникваше все същият въпрос:

— Какво търся във всичко това? Ако има две преплетени драми — а това е така без съмнение, — защо и аз съм действащо в едната от тях? Защо е смутено убежището ми във Везине? И кой внесе този смут?

В деня, когато въпросът му се натрапваше в тоя последен вид, той сам стигна до отговора:

— Кой? Ами Фелисиен, дявол да го вземе? И добави:

— Как дойде той? Препоръката на доктор Делатър ми внушаваше такова доверие, че не поисках за него никакви сведения? Откъде иде той? Кои са родителите му? Не съм ли бил изнуден?

Прегледа тефтерчето си с адреси: д-р Делатър, площад д’Албони. Телефонира. Докторът беше у дома си. Раул скочи в автомобила си.

Доктор Делатър — едър, сух старец, с побеляла брада, го прие веднага, въпреки тълпата от чакащи пациенти.

— Как е здравето ви?

— Отлично, докторе…

— Тогава се отнася…

— За едно сведение. Какъв е тоя Фелисиен-Шарл?

— Фелисиен-Шарл?

— Но не четете ли вестници, докторе?

— Нямам време.

— Фелисиен е млад архитект, когото вие ми препоръчахте преди шест или осем месеца.

— Вярно, вярно… Спомням си…

— Имахте ли добро мнение за него?

— Аз? Никога не съм го виждал.

— Но той ви е бил препоръчан?

— Несъмнено. Но от кого? Чакайте да си помисля… А, ето, спомням си. Гледай, това е даже смешно. Да, да! По онова време имах един слуга, от когото бях много доволен… Човек доста възрастен, интелигентен, внимателен, който понякога ми служеше като секретар. В деня, когато получих последната ви картичка, го накарах да запише адреса ви. Той с любопитство прегледа картичката, все едно че ви познаваше, и — спомням си отлично — заяви:

— Тоя господин д’Аверни е прекрасен човек. Господин докторът трябва да му препоръча един млад архитект, у чиито родители съм служил някога… И за когото вече говорих на господин доктора… Той сам написа на машината едно писмо и ми даде да го подпиша. Ето цялата история.

Раул попита:

— Тоя слуга не е ли вече при вас? Докторът се разсмя.

— Забелязах, че ми бе задигнал порядъчна сума, и трябваше да го отпратя. Никога не съм виждал подобно отчаяние: „Моля, докторе, не ме изхвърляйте на улицата!… Тук бях станал честен човек… Страх ме е да ви напусна… Не ме пъдете. Лошият живот пак ще почне.“

— Името му, докторе?

— Бартелми.

Раул не мигна. Очакваше това име.

— А тоя Бартелми нямаше ли семейство?

— Двама сина. Двама нехранимайковци, ми призна той, хленчейки. Единият особено вечно се влачи по конните надбягвания и по баровете на Гренел.

— Синовете му идваха ли тук?

— Никога.

— Никой ли не идваше при него?

— Как не! Много пъти съм го заварвал да говори с една жена. Жена от средната класа… Но изтънчена и царствено красива. И веднъж, преди осемнадесет месеца, тя дойде да ме търси полулуда. Заведе ме при един ранен тук наблизо.

— Можете ли да ми кажете, докторе?

— Не е тайна, тъй като се писа по вестниците. Касае се за Алвар, прочутия скулптор, който миналата година изложи в „Салона“ великолепната „Фрина“. Но предполагам — добави докторът, — че зад вашия разпит се крие тайно намерение?…

Раул си отиде замислен. Най-после той държеше единия край на нишката и вече можеше да прави предположения за връзката между стария Бартелми, Корсиканката и Фелисиен, връзка, довела Фелисиен във Везине.

След като събра сведения, той отиде у скулптора Алвар, живеещ на пет минути разстояние, и представи визитната си картичка.

В ателието намери един младеж, на вид още млад и с хубави черни очи. Представи му се като любител, дошъл във Франция за покупка на произведения на изкуството.

Като истински познавач прегледа и прецени скици, бюстове, торсове, недовършени фигури, които пълнеха ателието, като не преставаше да наблюдава скулптора. Какви връзки бе имал с Корсиканката тоя елегантен и фин, но малко женствен човек? Тя дали го беше обичала?

Откупи две малки очарователни статуйки от нефрит. После, сочейки една голяма статуя, очертаваща се под платнената покривка върху цокъла, попита:

— А това?

— Не се продава — заяви скулпторът.

— Това ли е вашата прочута „Фрина“?

— Да.

— Мога ли да я видя?

Алвар откри статуята и в момента, в който тя се яви, Раул изпусна възклицание, което скулпторът възприе като израз на възхищение, а то бе повече учудване и почти стъписване. Скулптурата изобразяваше Фаустин Кортин. Това бяха изразът и формата на нейното лице, линиите на нейното тяло.

Той дълго стоя, без да каже нищо, заслепен от великолепната гледка, и въздъхна:

— Уви! Но такива жени няма!

— Има — тази — каза Алвар, усмихвайки се.

— Да, но пресъздадена от голям артист като вас. Всъщност след олимпийските богини и гръцките куртизанки такова съвършенство не съществува.

— Съществува. Аз не съм пресъздавал, а копирал.

— Какво, модел ли е тая жена?

— Просто модел, на който плащах сеансите. Един ден дойде и ми каза, че вече е позирала на двама от колегите ми, но че любовникът й бил ужасно ревнив и ако се съглася, тя ще идва скришом, защото го обожава и не иска да му причинява страдания.

— А защо позираше?

— Имаше нужда от пари.

— И той никога ли не узна?

— Дебнел я и един ден, когато тя се обличаше, издъни вратата на ателието и ме удари. Тя отиде наблизо да вика доктора, но раната не беше опасна.

— Вие виждали ли сте я пак?

— Едва тия дни. В траур е за своя любовник и зае от мен пари, за да му направи прилично погребение.

— Ще позира ли отново?

— Само за глава. Иначе не. Заклела се.

— А как ще живее?

— Не зная. Тя не се поддава на порока.

Раул още дълго гледа красивата „Фрина“ и продума:

— Значи на никаква цена не я отстъпвате?

— Да. Това е творбата на моя живот. Никога не ще направя друго нещо с такъв възторг, с такава вяра в женската красота.

— В красотата на жена, която сте обичали — каза Раул, шегувайки се.

— Която пожелах, мога да се изповядам, защото беше напразно. Тя обичаше другиго. Но не съжалявам… „Фрина“ ми остава.