Серия
Арсен Люпен (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Cagliostro se venge, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

VII
НЯКОЙ СИ УМИРА

Тя говореше с отмерен глас, без яд и без язвителност. Това не беше окончателен акт, а обикновено описание на една авантюра, която не обремени с никакви психологически съждения натурата на Жером Елмас.

— Първата ти жертва, Жером, е била майка ти. Не протестирай, ти почти си ми го признавал. Тя е умряла вследствие твоите прегрешения, които никой освен теб не знаеше, защото ги е прикривала от майчино безпокойство… Фалшиви подписи, нередовни чекове, неделикатност… Никой нищо не е узнал, защото тя е плакала до съсипване… до смърт. Да не говорим повече затова.

— За предпочитане е — каза той, смеейки се. — Трябва обаче да те предупредя, че ако целият ти разказ е така фантазьорски, губиш си времето.

Ролан продължи:

— Какво е станало с теб през следващите години, не зная. Живял си в провинцията или в чужбина. Но когато случаят те срещна с Елизабет, ти отново се установи в къщата си във Везине и почна да посещаваш редовно „Клематитите“. Още по това време си имал определен замисъл, отначало смътна идея, защото зестрата, която тя щеше да ти донесе, не е стигала за твоите амбиции. Но щом сестра ми непредпазливо ти е доверила тайната, тая идея се е оформила в категорично решение.

— По-точно?

— Доверила ти е, че един ден зестрата й ще бъде увеличена чрез голяма сума, която ще й завещае един братовчед на майка ни.

— Чиста измислица! — протестираше Жером. — Никога не съм узнавал това.

— Защо лъжеш? Дневникът на Елизабет, който аз никога не съм ти показвала поради инстинктивна предпазливост, е категоричен по това. Сигурен в парите, тъй като знаеш, че тоя братовчед е болен, ти ставаш все по-настойчив. Правиш така, че Елизабет да те обикне, и тя приема предложението ти. Щастлива е. И ти изглеждаш щастлив. Но впоследствие научаваш…

— Какво?

— Причината, която мотивира наследството на братовчеда… Тогава търсиш в миналото, разпитваш наляво и надясно, дочуваш за сръднята между нашия баща и тоя братовчед… Скарване, скандал… Стигаш до мълвата, че Елизабет е дъщеря на Жорж Дюгривал. Казвам името, защото това е ужасна клевета.

— Клевета наистина.

— Няма значение. Ти държиш да узнаеш. Ти търсиш сигурност в проектите на Жорж Дюгривал. И докато Елизабет бе задържана тук от болест, ти отиваш да правиш своето проучване в Кан. Една нощ се вмъкваш, не зная как, в стаята на самия Жорж Дюгривал. Отваряш сейфа с огледалата, четеш завещанието му, направено преди десет години, и вече знаеш, че Елизабет няма да наследи нищо, че наследницата съм аз. Оттогава Елизабет е осъдена.

Жером поклати глава.

— Ако имаше една дума, една думица поне вярна в твоя роман, защо ще е била осъдена Елизабет? Достатъчно би било да скъсам с нея.

— А как щях да се оженя за тебе, ако само беше скъсал? Прекратяването на годежа от твоя страна, изневярата, щеше да бъде загуба на всяка надежда. За тебе наследството изчезваше. Ето защо почна да шикалкавиш и докато минаваха дните, у тебе растеше чудовищният план… Подъл, гнусен план. Убийството е много страшно и опасно разрешение! Имаше ли нужда да убиваш, за да се освободиш? Не, ти печелеше време, за да забавиш сватбата чрез скрити, невидими, анонимни средства.

Елизабет, която вече не е добре, белите й дробове са в лошо състояние, ляга тежко болна и е в опасност. Това означава, че венчавката става невъзможна, че ти постепенно наново си спечелваш свободата и че е невъзможно един ден да се обърнеш към мен, без да се яви нужда от скъсване или от убийство. Нужна е смърт, но смърт случайна, за която ти не отговаряш. Но в тъмнината все пак още продължаваше да работиш, дори и с мисълта да не отиваш до крайности и да се оставиш на случая. Не спираше: подрязване на гредите, подкопаване на стъпалата, по които Елизабет слизаше всеки ден, в един и същи час.

Всичко това бе мъчително за Ролан. Гласът й едва се чуваше.

Тя замълча. Срещу нея Жером демонстрираше безгрижие и пренебрежение към пялата история, която беше принуден да слуша. Фелисиен следеше всеки негов жест.

Отвън, зад капаците, Раул д’Аверни слушаше и гледаше жадно. Обвинението се развиваше безмилостно и логично; само една точка оставаше неизяснена: Ролан не бе обяснила причините, поради които тя, а не Елизабет, бе предполагаемата наследница на Жорж Дюгривал… Но дори да предположим, че предусещаше тия причини, трябваше да действа, като че не ги знае. И младата жена продължи:

— Сигурно това убийство, станало пред твоите очи, за което ти беше отговорен, в момента те разстрои. Изживя няколко мига на уплаха, даже на отчаяние. Но намирането на сивата торбичка близо до трупа на Бартелми повиши настроението ти.

След обяда, в суматохата, сред тълпата хора, идващи и излизащи, ти успя да вземеш торбичката и да я скриеш на сигурно място в студиото. Само че някой те вижда, когато я вземаш. Този някой е Симон Лориан, който се лута между хората в „Клематитите“, който те причаква вън, който те преследва през нощта и се нахвърля върху теб. Биете се точно на мястото, където го намират сутринта с рана, която е трябвало да бъде смъртоносна, докато ти, също ранен, успяваш да се отдалечиш. И това е второто ти престъпление през този ден.

— Сега третото — пошегува се Жером.

— И неговото изпълнение не забавяш. Въпросът е да избегнеш подозренията, хвърляйки ги върху другите. Върху кого? Случаят те облагодетелства. Фелисиен минава през езерото с лодка, за да дойде при мен и да ме утеши. Той стои тук два часа и си тръгва. Когато стига брега, някой го вижда в задънената уличка и го познава. Това е приблизително часът, в който ти излизаш от „Клематитите“, преследван от Симон Лориан. Разпитват те по случая. Какво отговаряш? „Нападателят ми се появи от задънената уличка.“ Оттогава следствието се насочва срещу Фелисиен, който не се защитава и не желае да се защитава. Защото не можеше да обясни присъствието си около езерото, без да ме изложи, че съм го приела в стаята си. Той отрича, уверява, че не е мърдал от дома си, и в края на краищата е арестуван. Така пътят пред теб е разчистен. Само че аз започвам да размишлявам…

Тя продължи глухо със замиращ глас:

— Да, аз размишлявах… Не преставах… И съмнението винаги ме преследваше. На гробищата с ръка над ковчега аз се заклех на Елизабет да отмъстя за нея… „Погледнете около себе си — ми каза господин д’Аверни… — И не отстъпвайте пред никакво обвинение…“ Около себе си!… Около себе си не виждам друг освен Фелисиен и теб. А тъй като Фелисиен нямаше никаква причина да убие Елизабет, трябваше ли да мисля, че ти, Жером?… Старателното четене на дневника на Елизабет събуди и изостри моето внимание. Така в часа, когато тя отиваше към лодката за всекидневната си разходка, ти не се чувстваше много добре и беше мълчалив. Оплакваше се, че нямаш добро социално положение. Беше неспокоен за бъдещето и бедната ми сестра трябваше да те успокоява с перспективата за наследството… Тогава у мен все още не се бе зародило никакво съмнение. Никакво, аз обаче се боя от всекиго, даже от господин д’Аверни, който откри тайното подсичане на дървените подпори. Никому нищо не казвам. Не се занимавам с аферата Бартелми и Симон Лориан. Когато дойде при мен почти оздравял след излизането си от клиниката, помниш ли, между нас имаше само мълчание. Не мислех нито да ти задавам въпроси, нито да те подозирам… Никакво предчувствие, никаква скрита мисъл по отношение на теб. Обаче един ден…

Ролан се замисли. И приближи до Жером.

— Един ден ние четяхме един до друг на тревата. Когато в пет часа си отиваше, ти взе ръката ми, за да се сбогуваш с мен. И я задържа повече. Това не беше приятелски жест, нито израз на мъка по Елизабет. Не. Беше нещо друго — ръкостискане на човек, който иска да изкаже непознати за мен чувства. То е почти признание и повик. Каква непредпазливост, Жером! Трябваше да чакаш една-две години, за да опиташ с тоя жест. А ти — само един месец! От тоя ден вече бях категорична. И ако между хората, които ме заобикаляха, имаше някой виновен, това можеше да бъде само човекът, който, сгоден за Елизабет, един месец след смъртта й се обръщаше към сестрата. Загадката оставаше скрита. Обаче ключът за нея беше в теб, в тайната на душата ти, в това, което искаше. Нямаше вече какво да мисля, трябваше неспирно да те наблюдавам и да си припомням всички случаи, отнасящи се до нас двамата и Елизабет. Аз отидох по-далече. За да те впримча в капана и за да изглежда, че имам доверие в теб, приех любовта, която ми предлагаше. Ти даже помисли, че и аз изпитвам същото чувство, и се влюби наистина в мен, като изгуби пялата си трезвост.

Тя понижи глас:

— Да!… Виждаш ли! Колкото и за оплакване да беше животът ми, той се възземаше все повече и повече от обземащото ме предчувствие за бъдещото възмездие. Сега бях сигурна, че ще отмъстя за Елизабет. И толкова се страхувах да не се издам! Пазех своята тайна като съкровище. Даже отначало отказвах да приемам Фелисиен, когато той излезе от затвора. Оставих го да си мисли, че му изневерявам и че изневерявам на паметта на сестра си. По-късно, след като научих, че искал да се самоубие, обезумяла, една нощ отидох да го видя и тогава му разказах всичко. После Фаустин ми се довери и ми откри омразата си и проектите за отмъщение, а аз й изповядах моите подозрения за човека, убил нейния любовник. Подозрения ли?… Трябваше да кажа убеденост… Какво по-сигурно доказателство, че бяхме измамени! Ти живееше в къщата на жертвата си, разхождаше се в градината пред стъпалата, които бе подсякъл, и ухажваше мен, нейната сестра, казвайки ми същите думи, които беше казал на нея само преди няколко седмици. Комедиант, как можа?!…

Готова още веднъж да избухне, Ролан се овладя и продължи:

— Ала колкото и добре да играеше, не предчувстваше нашето сговаряне. Ние толкова се прикривахме!… Ревнуваше Фелисиен, чиито симпатии усети още в първите дни, ето защо той и Фаустин трябваше да бъдат все заедно. Приспахме безпокойството ти, а един ден дойде да ме види Жорж Дюгривал и щастието ми помогна — ти не беше в „Клематитите“.

Жером трепна и тутакси се помъчи да скрие смущението си. На лицето му се изписа страх.

— Да — потвърди тя, — дойде да ме види. Най-напред аз отказах тая среща, знаейки, че е имало скарване между него и баща ми. Но той настоя, имал важни мотиви. „Ролан — каза ми, — тия дни, докато бях болен, сейфът с огледалата в моя кабинет е бил отворен с взлом. Едно завещание, с което аз ви оставям част от имуществото си, е било отворено и ми е откраднат пръстен от една кутия за бижута, съдържаща красиви семейни скъпоценности: скъпоценни камъни, пръстен и обици. Като този пръстен пазя още един. Няколко дни по-късно получих писмо от Везине, с което мои приятели ме осведомиха за предстоящата ви венчавка. За Жером Елмас ми съобщиха най-лоши неща. Стори ми се, че е необходимо да ви предупредя.“

— Трябва ли да ти разказвам повече за нашия разговор, Жером? Помолих го да скъса това завещание, но приех да получа скъпоценностите. Беше уговорено Фелисиен да отиде при него в Кан. Като допускаше, че може повторно да се разболее, Жорж Дюгривал ми даде ключовете, с които Фелисиен можеше да влезе в къщата му, без да го забележат, и необезпокояван да отвори касата, в която се намираше кутията. И всичко стана точно така. Фелисиен отвори касата. И кутията е тук, в това чекмедже. В нея е пръстенът, подобен на откраднатия. Вече мога да действам. Ако пръстенът, за който твърдиш, че имаш от майка си, и който трябваше да ми дадеш в деня на венчавката, е подобен на онзи в кутията, това означава, че ти си го откраднал, за да ми направиш сватбен подарък. И още значи, че ти си убиецът на Елизабет и на Симон Лориан. Но за да имам доказателство, трябваше непременно да се венчая с теб. Фелисиен се противопостави. Разстроен от мисълта, че ще нося твоето име макар и за един ден, той ме отвлече. Ненужно, разбира се. Това, което трябваше да стане, стана. Тая заран ти ми предложи пръстена. Разбираш ли: въпреки убедеността ми, въпреки омразата ми към теб, призля ми, като го видях — двата пръстена са съвсем еднакви. Еднаква изработка, еднакви диаманти. Видях неоспоримото доказателство за твоето престъпление. Разбираш ли ме, нещастнико, разбираш ли ме?…

Гласът на Ролан ставаше все по-дрезгав. Тя трепереше от презрение и омраза. Цялата й душа жадуваше за мъст. Но защо беше всичко това? Веднага осъзна, че Жером не я слуша.

Той гледаше в земята с мътни очи. Чувстваше се, че е притеснен от обвинението. Смутен, той не чуваше разкриването на пялата афера в истинската й светлина. Разобличен, той отказваше да се защитава. Повдигна глава и прошепна:

— А след това?

— След това ли?

— Да, намеренията ти? Обвиняваш ме, а мислиш ли да ме предаваш?

— Да, писмото е написано.

— Изпратено?

— Не.

— Кога ще го изпратиш?

— След обяд.

— След обяд ли? Да — каза той с горчивина. — За да ми дадете време да офейкам в чужбина.

И след момент възрази:

— За какво ти е да ме предаваш? Не мислиш ли, че си достатъчно отмъстена, изпъждайки ме от живота си? Защо ме накара да те обичам, след като ме хвърляш в още по-голямо отчаяние?…

— Писмото ще бъде предадено, освен ако…

— Освен ако?… — попита Жером.

— Седни и пиши, че ти си единственият виновник за смъртта на Елизабет и Симон Лориан, а не Фелисиен-Шарл, когото лъжливо си обвинявал… И се подпиши.

Той дълго размисля. Лицето му изразяваше само мъка и отпадналост. После прошепна:

— За какво да се съпротивлявам? Толкова съм уморен! Имаш право, Ролан. Как можах да започна такава комедия? Почти бях успял да си внуша, че въпреки всичко Елизабет не е умряла по моя вина и че нараних Симон Лориан в самозащита. Колко сме подли хората!… Но колкото повече те обиквах, толкова повече се плашех от това, което бях извършил… Ти не можеше да си дадеш сметка… Постепенно аз също се променях… И ти би ме избавила от самия мене… Да не говорим повече… Всичко е минало…

Той седна до масата, взе перото и започна да пише. Ролан четеше над рамото му. Накрая той сложи подписа си.

— Това искаше, нали?

— Да.

Жером стана. Всичко свърши така, както го искаше Ролан. Той ги погледна последователно. Какво чакаше повече? Сбогуване? Прошка?

Ролан и Фелисиен не помръдваха. И мълчаха.

В последния момент той потръпна от яд и направи жест на отвращение. Но се овладя и излезе. Чуха, че отиде в стаята си — в сватбената стая. След няколко минути вече слизаше по стълбите. Вратата на вестибюла се отвори без шум и после се затвори. Той се отдалечаваше…

Когато двамата останаха сами, се хванаха за ръце и очите им овлажняха. Фелисиен целуна Ролан по челото, както се целува уважавана годеница. Тя каза, смеейки се:

— Нашата сватбена нощ! Нали, Фелисиен?… Ще я прекараме като годеници: вие у вас, аз в тая къща.

— При две условия, Ролан. Най-напред, че ще остана при вас най-малко час-два, за да съм сигурен, че той не ще се върне.

— Другото условие?

— Двама годеници имат право да се целунат поне веднъж не само по челото…

Тя се изчерви, — погледна към стаята си и после смутена каза:

— Добре, но не тук… Долу. — И добави весело: — В студиото, където, свирейки, ви направих първото си признание.

Тя скри в синята кутия документа, подписан от Жером, и слязоха. Раул д’Аверни почти веднага влезе в стаята, извади от кутията за скъпоценности подписания от Жером лист и го сложи в джоба си. Върна се на балкона, стигна до корниза на страничната фасада, а оттам до изхода на зеленчуковата градина…

В три часа сутринта Фелисиен влезе в павилиона. Раул, който го чакаше там заспал в едно кресло, му подаде ръка.

— Моля за извинение, Фелисиен!

— За какво, господине? — попита в отговор момъкът.

— За това, че ви нападнах и ви вързах.

— Аз също ви моля за извинение.

— Ти пък за какво?

— Задето се отвързах… Фаустин ми помогна.

— Подозирах — процеди Раул през зъби. — Фелисиен, ще ви благодаря, ако рано тая сутрин телефонирате на Ролан Гаварел и я успокоите. Да не търси документа, подписан от Жером. Тъй като следователят ще дойде към девет и половина, реших, че е добре да взема тоя документ от кутията за скъпоценности, та вие и Ролан да избегнете нови неприятности.

— Как! — извика Фелисиен сащисан. — Невъзможно е да сте могли…

— Не се страхувайте! — каза Раул, като си тръгваше. — И я предупредете, че веднага ще отида да я видя. Вие ще бъдете там, нали?