Серия
Арсен Люпен (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Cagliostro se venge, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

VI
ОМРАЗА

Откакто Раул предположи, че един от близките дни ще го принуди да извърши някакво нощно посещение, той дълго приготвя експедицията си. Вече притежаваше ключ от зеленчуковата градина, която беше от дясната страна на „Оранжерията“. Беше огледал и изучил мястото на железните скоби, задържащи дървената скеля за пълзящата зеленина край страничната фасада на „Клематитите“…

Той се вмъкна в зеленчуковата градина, мина покрай езерото до „Оранжерията“, в която нямаше никаква светлина, и стигна „Клематитите“. Трапезарията и стаята до нея бяха тъмни. Студиото беше напълно осветено, ала там нямаше никой. Ролан и съпругът й сигурно бяха в по-горните стаи, също осветени. Там бяха будоарът на младото момиче, стаята й и зад преградата на стълбата — една голяма стая, приготвена за сватбена. След нея идваше бившият апартамент на Елизабет.

Раул с пипане намери железните скоби на дървената скеля, без голяма мъка се покатери до ъгловата част, където беше банята. По корниза дойде до балкона, общ за тази стая и будоара. Капаците на будоара бяха затворени, но не заключени, а прозорецът — открехнат. Той съгледа Ролан гърбом, седнала в едно кресло. Беше сменила сватбената си рокля. Жером сновеше из стаята. Не говореха.

— Добре попаднах — каза си Раул. — Завесата е вдигната.

Рядко през неспокойния си живот беше чакал с такова болезнено нетърпение първите сцени, първите думи даже, които веднага щяха да му разкрият атмосферата, в която се движеха двамата младоженци, душевното им състояние, чувствата им, отношенията им, тайната на тяхното съществуване. Щеше да научи това, което дотогава не беше успял да установи.

След дълго мълчание Жером спря пред Ролан и й каза:

— Как си?

— По-добре.

— Тогава, Ролан… защо не дойде при мен преди малко долу… в нашата стая?…

— Потърпи малко — промълви тя, — трябва да се почувствам съвсем добре.

След пауза, като седна, с лакти върху коленете, с впити очи в нея, той каза:

— Много странно! Ето че сме венчани, а още не разбирам добре…

— Какво не разбираш?

— Венчавката ни… Всичко стана при такива особени обстоятелства! Минах от приятелство към любов, без да си дам сметка… Когато ти заговорих, бях убеден в отказа ти и треперех… А оттогава те обичам така, че вече ми се струва, че когато ти предложих любовта си, не съм те обичал. Той добави по-ниско:

— Не ти се обяснявам в любов… Казвам ти това, защото съм принуден да го направя и със страх, който ми е необясним.

Очакваше отговор, но отговор не дойде. И щеше да продължи, но се обърна и се ослуша.

— Струва ми, че чух… в стаята ти шум…

— Невъзможно. Слугите спят в другото крило на къщата на последния етаж.

— Да… да… Ето слушай!

Той стана, ала тя го изпревари, пъхна си главата през отвора на вратата, затвори наново и взе ключа, казвайки:

— Никой. И кой ли може да бъде? Той помисли минутка и каза:

— Ти никога не ми позволи да вляза в стаята ти…

— Не. Това е моминската ми стая.

— А после?

Стояха лице в лице, гледаха се. Жером потърси думата, която му убягваше, но се въздържа и със същия спокоен и нежен глас каза:

— Не се безпокой, мила Ролан! От тая сутрин не си на себе си от това, което научи. Всичко това обаче беше уговорено между нас и аз ти съобщих желанието на майка ми… Спомни си… Майка ми не беше богата и не ми остави нищо освен годежния си пръстен, който никога не се реши да продаде. Тя винаги ми казваше: „Когато се ожениш, направи с жена си това, което баща ти направи с мен. След завръщане от черква й дай тоя пръстен. Но не по-рано. Сложи го на пръста й над сватбената халка…“ Ти го знаеш, бяхме съгласни… Обаче… Обаче… когато ти предложих пръстена, ти припадна.

Тя промълви:

— Просто съвпадение… вълнението… умората…

— Но ти приемаш ли го от сърце?

Тя си подаде ръката. Един от пръстите й носеше сватбената халка и красив диамант, обкован в злато.

— Халката и пръстенът — каза той, усмихвайки се. — Халката, която аз избрах и която ти дадох…

— Не — отвърна тя.

— Как не? Не си ли сложи ръката в моята?

— Не. Ти ми каза просто: „Мога ли да се надявам, че някой ден ще се съгласиш да се ожениш за мен?“

— И ти ми отговори: „Да“.

— Отговорих „да“, но не сложих ръката си в твоята. Бяха застанали прави един срещу друг. Жером прошепна:

— Какво значи това?… Понякога си съвсем като чужда… А тая вечер… Тая вечер си още по-далече от мене. Възможно ли е това?…

Обзе го раздразнение.

— Я гледай!… Гледай… Трябва повечко светлина. Ръката ти, Ролан, която носи сватбената халка. Сложи я в моята… Имам право да я взема… Имам право да я целуна.

— Не!

— Как! Но това е непонятно!

— Някога целувал ли си я? Позволила ли съм ти да я докоснеш? Да се докоснеш до устните, до бузите, до челото ми или до косите ми?

— Наистина не… наистина не — каза той. — Но ти ми обясни причината. Това беше заради Елизабет… Но сега…

— Нещо изменило ли се е?

— Но най-после, Ролан, ти си ми жена.

— Тогава?…

Той изглеждаше изумен и с изменен глас попита:

— Значи ти би искала?… Ти така разбираш…

Тя произнесе бавно:

— Мислиш ли, че мога да се съглася… в тая къща, където тя е живяла. Където ти си я обичал?…

Той се ядоса:

— Да се махнем! Да отидем където пожелаеш. Още веднъж обаче ти повтарям: ти си ми жена и ще бъдеш моя жена.

— Не.

— Как не?

— Не в смисъла, в който ти искаш.

Той внезапно обгърна шията й с двете си ръце и потърси устните й. Тя с неочаквана енергия го отблъсна, викайки:

— Не, не… Нито една милувка… Нищо…

Жером се опита да я застави, но откри в нея такива сили за съпротива, че веднага отстъпи смутен — почувства, че тя е неукротима, и треперейки, й каза:

— Има друго нещо, нали? Ако беше само това, не би била такава. Има друго нещо.

— Има много други неща, но най-вече едно, което ще ти позволи да разбереш положението.

— Кое?

— Аз обичам друг човек. Ако не ми е любовник, най-малкото поне ме уважава.

Тя подчерта признанието, без да сведе очи и с арогантен тон, равен на предизвикателство, придружаващо обидата. Той се засмя с изопнати мускули на лицето.

— Защо лъжеш? Как да допусна, че ти, Ролан?…

— Повтарям ти, Жером, обичам един човек и го обичам повече от всичко.

— Мълчи! Мълчи! — извика той извън себе си, с вдигнати над нея юмруци. — Мълчи… Зная, че това е лъжа, че ми го казваш, за да ме засегнеш, но не мога да разбера причините… И все пак би ме накарала да си изгубя ума. Ти, Ролан!

Младият съпруг удряше с крак, ръкомахаше като луд, после се върна към нея.

— Познавам те, Ролан. Ако беше вярно, ти не би носила тоя пръстен на ръката си.

Тя извади пръстена и го хвърли надалече. Жером я побутна.

— Какво правиш?… Ами че това е чудовищно! А сватбената си халка, и нея ли ще хвърлиш?

— Халката, която друг ми сложи на пръста. Тя не е твоята.

— Лъжеш! Лъжеш! Имената ни са написани там: Ролан и Жером.

— Не са — отвърна младата жена. — Това е друга халка, с други имена.

— Лъжеш!

— С други имена е: Ролан и Фелисиен.

Той се спусна към нея, сграбчи ръката й и като изтръгна грубо златната халка, загледа я с блуждаещи очи.

— „Ролан“ и „Фелисиен“… — промълви с въздишка. Бореше се с непоносимата истина, в която отказваше да вярва и която го душеше. Каза с тих глас:

— Това е лудост! И защо се омъжи за мен? Все пак ти си ми жена. Нищо не може да промени това… Ти си ми жена… Имам право над теб… Това е сватбената ни нощ. И аз съм вкъщи… с жена си…

Тя отговори с тихо, но упорито ожесточение:

— Не си в къщата си… Не е сватбената ни нощ тая… Ти си чужд човек… неприятел. И когато едни думи бъдат произнесени, ще си отидеш.

— Аз да си отида! Ти си луда!

— Ще си отидеш, за да отстъпиш мястото на другия, на тоя, който е господарят и който е у дома си тук.

— Нека дойде! — каза Жером. — Да посмее само!

— Той вече е дошъл, Жером. Той дойде още същата вечер, когато Елизабет умря… И аз плаках в ръцете му… И бях тъй нещастна, че му признах чувствата си. Оттогава идва два пъти… Той е там, Жером, в моята стая, която ще бъде негова… Преди малко ти го чу… И вече няма да си отиде. Защото тая сватбена нощ е негова…

Младият съпруг се хвърли към вратата, опитвайки се да я отвори или да я изкърти с юмруци.

— Не се тревожи чак толкова! — каза Ролан със страшно спокойствие. — Аз имам ключ. Ще отворя… Но преди това отстъпи. Отстъпи десет крачки…

Той не послуша. Колебаеше се. Последва дълго мълчание. От своето място на балкона, скрит зад полузатворените капаци на прозорците, Раул д’Аверни си казваше:

— Как може да твърди, че Фелисиен е в тая стая? Невъзможно е да е тук, тъй като аз го оставих вързан в „Клер Ложи“ и не може за петнадесет минути…

Ала при такива кризи всякакви разсъждения могат да бъдат неверни. Действията се нижат извън логиката и Раул присъстваше на ужаса, който бе обзел Жером: щеше да сграбчи Ролан, да й отнеме ключа и после диво да връхлети върху Фелисиен!

Но Ролан насочи към него един малък револвер и повтори:

— Отстъпи!… Отстъпи!… Десет крачки…

Той отстъпи. Тогава тя тръгна напред и все още заплашвайки го с оръжието си, отвори вратата.

Появи се Фелисиен, когото Раул бе оставил „вързан“ в „Клер Ложи“… Той излезе от стаята й и каза с усмивка:

— Оръжието не ви е нужно, Ролан. Когато човек е като него в хубав домашен костюм, няма с какво да се сражава. Пък и той не мисли за това.

Фелисиен имаше по-буден вид, отколкото друг път. Раул намери нещо по-искрено в израза му. Очите му светеха, а стойката му бе като стойката на Ролан — спокойна и сериозна.

„Но как е дошъл тук? — не преставаше да се пита Раул. — Как е можал да се отвърже?“ Фелисиен се наведе, за да вземе пръстена от килима, постави го на тоалетната масичка и произнесе следната загадъчна фраза:

— Носете го, Ролан, знаете, че това е ваше право. — После каза на Жером: — Ролан пожела да стане тая среща. Аз се съгласих, защото тя винаги има право и защото тримата трябва да се обясним.

— Четиримата — таза тя. — И Елизабет е с нас. Откакто е умряла, Елизабет не ме напуска… Не съм направила нито една стъпка, без да искам мнението й. Почваш ли да разбираш какво съм искала, Жером?

Той беше блед, с напрегнато и каменно лице.

— Ако си искала да ме уязвиш, ти успя, Ролан — каза той. — Венчавката, в която аз виждам щастието, е била само ужасен капан.

— Да, капан. От мига, в който прозрях истината, измислих тая клопка, равносилна на другата, която ти беше приготвил… и която беше смъртоносна. Разбираш ли? Нали разбираш?…

— Не, не разбирам — каза той.

Тя взе една снимка на сестра си, намираща се върху камината, и с внезапно движение я протегна към него:

— Виж, виж я! Тя беше от най-любещите, от най-нежните жени… Тя те обичаше, а ти я уби. О, нещастнико…

Раул д’Аверни чакаше това обвинение от момента, когато беше открил разногласието между Ролан и Жером. Но го учудваше това, че по-рано в мислите си никога не бе подозирал въпреки дреболиите, че Жером може да бъде виновен без съучастието на Ролан. Играта на младата жена трябва да е била много майсторска, за да заблуди наблюдател от неговия ранг. Как тогава и Жером да не се излъже при слепотата на своите чувства? Той обаче не се помръдна. Само вдигна рамене.

— Сега — каза той, — най-вече сега си обяснявам заблуждението ти. За да отмъстиш за сестра си, ти е била нужна някаква жертва и ти обвиняваш мен. Само една дума, Ролан. Струва ми се, че ние видяхме, и ти, и аз, със собствените си очи сестра ти жива в ръцете на убиеца, стария Бартелми… Същия Бартелми, когото аз застрелях с един изстрел, за да отмъстя за нея.

Сега пък тя сви рамене.

— Не търся извинения и лъжливи обяснения. Това, което зная за тебе, това, което постепенно научих, изучавайки миналото ти и наблюдавайки те, е толкова точно, че признанието ти не е нужно. Ето — добави тя, измъквайки от едно чекмедже подвързана тетрадка, — тук съм записала, след дневника на Елизабет, целия ти живот, изплетен от лъжи и коварство… Когато полицията узнае всичко, ти ще бъдеш и за нея, както си за мен, единственият престъпник.

— А! — каза той. — Ти имаш намерение?…

— Имам намерение най-напред да ти покажа обвинителния акт.

— За да ме съдиш после — изсмя се той. — Аз съм пред съда.

— Ти си пред Елизабет. Слушай!

Жером я погледна, изви очи към Фелисиен и навярно помисли, че както бяха въоръжени, биха го пребили като куче, ако се помъчи да се бори. Седна, кръстоса крака с видимо безгрижие и въздъхна като човек, който се кани със снизхождение да слуша отегчително слово:

— Говори! — каза.